Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Детективи с машина на времето (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Marco Polo und der Geheimbund, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2013)

Издание:

Фабиан Ленк. Марко Поло и тайният заговор

Издателство „Фют“, София, 2012

Немска. Първо издание

Редактор: Илияна Владимирова

Илюстрации: Алмут Кунерт

ISBN: 978-954-625-761-1

История

  1. — Добавяне

Основателни съмнения

Очите на Тебелман блестяха:

— Днес, мили мои — започна тържествено той, — ще отбележим края на учебната година с нещо по-различно. Ще ви представя днешната тема в диапозитиви.

Няколко ученици простенаха, класът се разшумя. Това беше последният им час преди лятната ваканция и децата с нетърпение чакаха той да свърши и да се втурнат към плажа край езерото.

Тебелман Вдигна ръка, за да успокои класа:

— Тишина! — каза той. — Обещавам, че няма да скучаете. Ще се запознаем с един забележителен откривател.

И учителят по история направи многозначителна пауза.

Леон, Ким и Юлиан се спогледаха. Кого ли има предвид Тебелман?

— За Колумб[1] ли става дума? — попита Юлиан.

— Близо си! Въпреки че за него няма да ни стигне един час… И така, мили мои, днес ще говорим за Марко Поло!

Учениците отново се разшумяха.

— Кой е пък този? — чу се глас от дъното на стаята.

Тебелман изкриви лице и включи проектора. Върху белия екран до дъската се появи портрет на мъж със строги очи. Мъжът беше с тъмна, средно дълга брада, остър нос, набраздено от бръчки чело и жив поглед.

— Моля, запознайте се с Марко Поло! — заяви Тебелман. — Ето как го е нарисувал художникът. Едва ли друг човек по неговото време е бил толкова отдаден на пътешествия и приключения, колкото Марко Поло.

Юлиан и Ким се спогледаха. Сърцатият откривател ги беше заинтригувал. Същото се отнасяше и за Леон, който не сваляше очи от учителя.

— През 1271 г. Марко Поло предприел много опасно пътешествие. По това време той бил едва на седемнайсет години — продължи Тебелман. — Заедно с баща си и чичо си тръгнал от Венеция и по Пътя на коприната[2] се озовали в монголската империя, управлявана от Кубилай хан[3]. Минали 24 години, преди Марко Поло да се завърне в родината си…

— Толкова много? — възкликна Ким.

— Да, наистина — отвърна учителят, натисна бутона и на екрана се появи карта на Пътя на коприната. — Но си струвало. Марко Поло не само забогатял, но написал и най-известните в историята пътеписи. В тях разказвал за страни, които дотогава не били познати в Европа. Нарекъл записките си „Пътешествията на Марко Поло“.

Тебелман посочи към картата:

— Изминал невероятно дълъг път и преживял изумителни неща!

— А какво представлява Пътят на коприната? — попита Леон.

— Благодаря за въпроса — реагира на мига Тебелман. — Много от вас сигурно не са и чували за него. Пътят на коприната свързвал Европа с Азия, и по-точно — с Китай. По него се движели кервани, натоварени със злато, скъпоценни камъни, подправки и най-вече с коприна. Оттук идва и името му. Пътят бил дълъг хиляди километри и прекосявал пустини, блатисти местности и заснежени планини. Бил опасен и по него гъмжало от бандити. Който тръгнел по Пътя на коприната, рискувал много, дори живота си. Но ако успеел да се завърне в родината си, ставал заможен и влиятелен човек.

Повечето деца не отлепяха любопитни погледи от Тебелман. А той продължи да показва карти и снимки от местата, където Марко Поло спирал по време на пътешествието си.

След петнайсетина минути Ванеса, която седеше до Ким, стана и заяви:

— Всичко това не е вярно!

Тебелман изненадано я погледна:

— Какво имаш предвид, Ванеса?

Всички впериха погледи в нея, а тя почервеня като домат:

— Марко Поло е бил измамник! — твърдо рече момичето.

Леон изду бузи:

— Доста смело от страна на Ванеса — прошепна той на Юлиан, който седеше до него.

— И какво те навежда на тази мисъл, Ванеса? — попита Тебелман спокойно.

Момичето вдигна рамене:

— Баща ми също се занимава с история. Според него, Марко Поло никога не е бил при Кубилай хан. В съчинението му има твърде много нелепици.

Избухна спор и Тебелман едва успя да усмири класа:

— Тази хипотеза, разбира се, ми е известна — започна той. — Някои историци смятат, че Марко Поло е измислил голяма част от нещата, за които пише. Но има и много учени, които се доверяват на свидетелствата му. Аз се числя към тях. Защо да си измисля всичко това и да го записва? Тогава хората, които можели да четат, били твърде малко. По времето на Марко Поло нямало печатни книги. Книгопечатането станало известно в Европа едва двеста години по-късно. Той не можел да се надява да спечели пари с измислената си история…

И Тебелман продължи пламенно да защитава Марко Поло.

Този последен час по история се оказа наистина много интересен.

Тримата приятели продължиха да си говорят за Марко Поло, докато вървяха към къщи по уличките на очарователното градче Зибентан.

— Любопитен съм дали не си е измислил всичко — започна Леон.

— Не ми се вярва — отвърна Юлиан. — Неотдавна ми попадна една статия за него в „Нешънъл Джиографик“, но не се споменаваше нищо за подобно предположение.

Леон подритна някакво камъче и продължи замислено:

— Все пак тези предположения не може да са изцяло безпочвени — промърмори той, после се засмя и се закова на място. — Какво мислите? Дали да не проучим тази работа?

— Пътешествие с Темпус ли имаш предвид? — прошепна притеснено Юлиан.

Леон кимна, а Ким отбеляза иронично:

— Да отидем пак при монголите? Да бе, и някой да реши пак, че иска да се жени за мен! — Ким не можеше да забрави за първото им опасно приключение при монголите по времето на Чингис хан[4], когато получи не едно предложение за женитба…

— Не се безпокой, ще внимаваме да не ти се случват лоши неща — обеща Юлиан. — Няма да те дадем просто ей така!

Леон поклати глава:

— Само си представи колко камили може да получим за Ким…

— Гадняр! — Ким се засмя и го ръгна с лакът в ребрата.

— О-о-х! — театрално простена Леон. — И какво сега, залавяме ли се с това?

— Че как иначе! — отвърна бързо Юлиан. — Само че преди това предлагам да отидем в библиотеката и да съберем още информация за Марко Поло.

Ким се поколеба за момент, но след това се съгласи.

 

 

Два часа по-късно тримата приятели седяха в библиотеката на средновековния манастир „Свети Бартоломей“. В петък следобед библиотеката беше затворена, но децата имаха ключ от царството на книгите.

Бяха четиримата, тъй като Ким не се разделяше със загадъчната и невероятно умна котка Кия, която с един скок се намести на любимото си място — перваза на прозореца. Смарагдовозелените й очи бяха притворени, а ушите й леко се наостриха. Нищо не убягваше от погледа й, но който не я познава, би си помислил, че спи.

Леон, Юлиан и Ким потънаха в прашните книги, за да се подготвят за пътуването.

— Момчета! — извика внезапно Ким. — Чуйте това! Пише, че през 1275 г. Марко Поло пристигнал в двора на страховития монголски Владетел Кубилай хан, в Канбалик[5] — град, който Кубилай хан отвоювал от китайците. Марко Поло не бил сам, с него били баща му, чичо му и двама монаси.

— Двама монаси!?

— Да — отвърна Ким и прокара показалец по редовете. — Освен това Николо и Матео, бащата и чичото, веднъж вече са били при хана, преди много години. Тогава той им дал писмо до папата, с което молел светия отец да позволи братята да донесат миро от Божи гроб и да доведат със себе си монаси. На хана му се понравила християнската вяра и искал да я разпространи сред поданиците си.

Юлиан поклати глава:

— Това ме изненадва, доколкото знам, монголите са вярвали в различни богове, а не в един-единствен като християните.

— Доста странно, наистина — съгласи се Леон. — Мисля, че 1275 г. е подходящото време да посетим монголите и да видим какво прави там Марко Поло. Какво ще кажете?

Ким се съгласи на минутата, Юлиан обаче настоя да потърсят още информация. В следващия един час продължиха да прелистват разни книги и списания, а Ким се настани пред един компютър и се зарови в интернет. Резултатите обаче не бяха кой знае какви. Въпреки че най-известните енциклопедии не поставяха под съмнение достоверността на съчинението на Марко Поло, децата се натъкнаха и на доста критични мнения.

— Хайде, да тръгваме вече! — настоя Леон.

— Речено-сторено! — извика Ким и изключи компютъра.

Юлиан най-накрая също се съгласи да спрат с проучванията.

Решителността на децата да се отправят на поредното си приключение не убягна от зорките очи на Кия. Тя се надигна, протегна се, после скочи от перваза и се затича към Темпус. Котката се приближи с мяукане до съвсем обикновен наглед шкаф, зад който се криеше стаята на времето. С общи усилия приятелите отместиха шкафа, поставен на релси, монтирани в пода. Зад него се показа вратата към Темпус — загадъчната стая на времето, през която децата се озоваваха в различни периоди от човешката история.

Леон пръв се шмугна вътре, последваха го Юлиан И Ким с Кия на ръце. Стаята, както винаги, сякаш нямаше начало и край, потопена в синкава мъгла. Светлината беше толкова слаба, че децата не успяваха да видят хилядите врати с цифрите на годините, проблясващи над тях. Досещаха се за кой период от историята става въпрос по приглушените звуци, достигащи до ушите им. Отнякъде се носеше монотонно пеене, заглушавано от бойни викове и глухи удари на гонг.

Като пристъпваше пипнешком по пулсиращия в ритъма на времето под, Леон се придвижи до следващата врата и разчете цифрата над нея — 1928. Нямаше нищо общо с годината, която търсеха, и децата продължиха.

Леон имаше усещането, че сърцето на Темпус бие по-бавно от друг път — някак спокойно и отмерено.

Приятелите се придвижваха от врата на врата. Изведнъж пулсирането спря и се възцари странна тишина.

— Какво означава това? — попита изплашено Юлиан.

— Не знам — отвърна Леон. Светлината внезапно стана по-ярка и те съзряха следващата врата:

— Вратата, която търсим! 1275! — извика Леон и се втурна към нея. Щом я приближи, Темпус отново започна да диша.

Приятелите се хванаха за ръце и се концентрираха върху Канбалик. Само така Темпус щеше да ги отведе на правилното място. След това затвориха очи, прекрачиха прага и пропаднаха в тъмното.

Бележки

[1] Колумб, Христофор (1451 — 1506). — Един от най-великите европейски откриватели и мореплаватели. В началото на 1492 г. Колумб поел с пет кораба и екипаж от 90 души на експедиция за откриване на морски път до Индия. Вместо това през октомври същата година достигнал до бреговете на Куба и всъщност открил Америка. — Б.пр.

[2] Пътят на коприната — древен търговски път, който чрез няколкото си разклонения свързвал по суша и море Китай със Средиземноморието. Името Път на коприната било използвано за пръв път от немския географ Фердинанд фон Рихтхофен (XIX в.), тъй като коприната, която дълго време се произвеждала само в Китай, била най-важната стока, превозвана по пътя. — Б.пр.

[3] Кубилай хан (1215 — 1294) — Петият и последен Велик хан на Монголската империя, внук на Чингис хан и основател на китайската императорска династия Юан, която управлява Китай до 1368 г. През 1271 г. Кубилай хан официално провъзгласил основаването на династията Юан и превърнал Канбалик, днешен Пекин, в столица на империята. Въвел използването на хартиените пари, покровителствал изкуствата и проявявал толерантност към различните религии на територията на империята. — Б.пр.

[4] Чингис хан (1162 — 1227). — Монголски владетел, който обединил монголските племена и създал империя, по-голяма по територия от Римската империя в най-големия й разцвет. След смъртта му империята била разделена между четиримата му синове и се разпаднала. Териториите, които се паднали на третия му син Угедей, по-късно били наследени от Кубилай хан, с когото се срещнал Марко Поло. — Б.пр.

[5] Канбалик (градът на хана). — Днешен Пекин, столица на Китай. Градът се споменава още през I хил.пр.н.е. под името Цзи (тръстика). Още тогава е важен търговски център. От 200 г.пр.н.е. се нарича Яндзин, а след завземането му от монголите през XIII в. става Даду (голямата столица). Кубилай хан разширява града и го обявява за столица на империята под името Канбалик. От тогава до ден-днешен (с едно малко прекъсване) Пекин продължава да е столица на Китай. — Б.пр.