Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Детективи с машина на времето (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Marco Polo und der Geheimbund, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2013)

Издание:

Фабиан Ленк. Марко Поло и тайният заговор

Издателство „Фют“, София, 2012

Немска. Първо издание

Редактор: Илияна Владимирова

Илюстрации: Алмут Кунерт

ISBN: 978-954-625-761-1

История

  1. — Добавяне

Пазарът за роби

Юлиан, Ким, Леон и Кия прекараха нощта в скромна, но чиста стаичка в пристройките за слугите.

Вухан събуди приятелите още по изгрев-слънце:

— Хайде, ставайте! — бодро извика тя. — Чака ни работа!

Приятелите тръгнаха след нея към кухнята, като едва скриваха прозевките си. Приготвиха закуска за тримата Поло и след малко тичаха с пълни подноси към търговците от далечна Венеция.

— Обичам да ми носят закуска в стаята! — очевидно гладен, Марко Поло направо се нахвърли върху храната. По всичко изглеждаше, че е пълен с енергия.

— В града има пазар за роби, управлява го някой си Когатай! — каза Леон. — Много е вероятно отвлечените да са там. Какво ще кажете, може би няма да е зле да се поогледаме?

— Превъзходна идея! — похвали го Марко Поло, като не спираше да дъвче. — Тръгваме веднага след закуска.

— Може ли да дойдем и ние?

Търговецът изненадано погледна Леон. Лицето му помръкна:

— Моля ви! — каза Леон, преди Марко Поло да е успял да каже „не“. — Все пак ние научихме за това.

Марко Поло се усмихна:

— Харесвате ми, защото не си оставяте магарето в калта. Е, от мен да мине, може да дойдете.

Приятелите се втурнаха към кухнята, за да се обадят.

— Добре — каза Болгара. — Но към обяд да сте тук. Ще ми е нужна работна ръка.

Половин час по-късно приятелите излязоха от двореца заедно с Марко Поло. Едно дете им показа накъде да вървят. Малката групичка се озова в мрежа от къси и тесни преплетени улички. Почти на всеки ъгъл имаше гостилница, където се предлагаха евтини ястия — юфка и ориз с много чесън и джинджифил, които клиентите ядяха с дървени пръчици. Разнасяше се аромат на риба и масло, на сладки тежки парфюми, а от една пагода[1] идваше аромат на тамян. Ездачи, яхнали късокраки коне, търговци с двуколки и носачи с носилки си пробиваха път през навалицата.

— Вижте, има дори чистачи! — възкликна изненадано Ким.

И наистина, приятелите често мярваха чистачи, които събираха боклуците от улиците.

Марко Поло крачеше начело. Той често спираше пред разни сергии и разглеждаше стоките. Но явно нищо не му хареса.

Уличките ставаха все по-тесни, а тълпата — все по-многолюдна.

Стигнаха до квартал, където вече не се срещаха чистачи. Къщите бяха бедни, най-често прости дървени бараки. Приятелите усещаха върху себе си погледи, пълни с подозрение. Кия беше нащрек — ушите й бяха наострени, а очите — широко отворени.

На Леон не му убягна, че един дрипав мъж оглежда добре облечения Марко Поло.

— Дали не е по-добре да се връщаме в двореца? — попита разтревожено момчето. — Тук сигурно е пълно с крадци…

— И аз така мисля. Но нали все пак не съм сам. Нося ето това със себе си — отвърна Марко Поло и посочи към колана, на който висеше дълга кама. — Ако искаш да правиш търговия, трябва да си подготвен за всякакви изненади.

Юлиан преглътна притеснено:

— Мислех, че търсим двамата отвлечени.

Марко Поло се усмихна хладно:

— Това също, но едното не пречи на другото…

Юлиан замълча.

Марко Поло попита една млада жена за Когатай. Жената повдигна високо вежди и посочи към някаква постройка, която изглеждаше значително по-добре от останалите. Двама мъже стояха пред входа и гледаха мрачно приятелите.

Без да се впечатли ни най-малко от това, Марко Поло невъзмутимо тръгна към мъжете и ги заговори. Стражите кимнаха и посочиха към вътрешността на къщата. Марко Поло даде знак на Юлиан, Ким и Леон да го последват.

Минаха през дълъг коридор и стигнаха до хладно сенчесто помещение. Върху леглото се беше излегнал едър пълен мъж. Той изпитателно измери приятелите с изпъкналите си очи. До него имаше чаша с ча[2], от която се вдигаше пара.

Марко Поло се представи.

— Добре дошъл, търговецо от Венеция — каза Когатай. — Какво предлагаш? Децата и котката ли?

Кия направи гърбица и изсъска.

— Мога да купя децата — безстрастно отбеляза Когатай. — Колко искаш?

Приятелите ужасено се спогледаха.

marko_polo_i_tajnija_zagovor_bolen.png

Марко Поло изобрази нещо като усмивка:

— Те не са за продан. Искам да те питам обаче, дали не знаеш нещо за двама мъже, които снощи са прекосявали пустинята. Носи се мълва, че вероятно си ги намерил и сега искаш да ги продадеш. Става въпрос за един монах от моята страна и за един търговец на име Куорчи.

Когатай поглади огромния си корем:

— Хората, които го твърдят, заслужават да им отрежа езиците! Не съм чувал нищо за тези мъже.

— Така ли, сигурен ли си? — повторно попита Марко Поло.

— Искаш да ме обидиш ли? — избухна Когатай. След това щракна с пръсти и сякаш изпод земята пред тях изникнаха четирима мъже с дълги саби.

Марко Поло вдигна ръце за помирение:

— Разбира се, че не искам, но ти си изключително влиятелен човек, Когатай, и знаеш какво става наоколо…

Търговецът на роби пренебрежително махна с ръка:

— Спести си това. Поло. Искаш ли да търгуваш или не?

— Да — за изненада на приятелите отвърна Марко Поло. — Търся скъпоценни камъни и предлагам за тях шафран.

— Шафран ли? Много добре, в името на Кьоке Тенгри! Всички са полудели по него — алчно каза Когатай. — В момента не мога да ти предложа скъпоценни камъни, но имам най-фина коприна и млади роби.

— Не се интересувам от коприна, търся скъпоценни камъни — повтори Марко Поло. — Може би ще успеем да се договорим някой друг път. Ще ме намериш в двореца на хана.

С тези думи венецианецът си тръгна. Приятелите го последваха и си отдъхнаха с облекчение, когато никой не им препречи пътя.

— Ужасно е, че Марко Поло иска да търгува с този подлец — тихо прошепна Ким, когато излязоха навън. — Не вярвам на Когатай. Той със сигурност знае къде са Франческо и Куорчи.

Приятелите последваха Марко Поло и скоро стигнаха до огромен шумен пазар. Търговци предлагаха кожи и най-вече коприна. Около един разказвач на приказки, който с широки жестове обясняваше приключенията на омагьосания дракон, се бе събрала огромна тълпа. Приятелите се заслушаха за момент и изгубиха от поглед Марко Поло.

— Ами сега? — попита Ким и взе Кия на ръце.

— Ще го търсим — отвърна Юлиан. — А ако не го намерим, ще се върнем в двореца.

Тримата се заоглеждаха, но не видяха Марко Поло. Вместо това видяха друг свой познайник — монаха Анджело, който оживено разговаряше с някакъв търговец. Очевидно искаше да купи нещо, тъй като отнякъде в ръцете му се появиха банкноти.

— Странно — учуди се Леон. — Мислех, че монасите не разполагат с пари. Нали служат единствено на Бога и не се интересуват от материални неща…

Ким се засмя:

— Може да го попитаме. Банкнотите мигновено изчезнаха, когато Анджело ги зърна.

— Добър ден — поздрави ги той. — Какви красиви платове, нали?

— О, да — отвърна Ким. — Кой цвят си избрахте?

— Да избера? Какво говорите? — отрече монахът. — Аз съм божи служител и расото ми стига напълно. Освен това нямам пари.

— Аааа, таааакааа ли? — каза Ким, като нарочно разтягаше думите.

— Да, така! А сега трябва да тръгвам — каза Анджело и измъчено се усмихна. После потъна в тълпата.

— Защо ни излъга? — запита Юлиан. — Нещо не е наред…

— Вижте! — викна Ким в този момент. — На онази сергия виси едно расо!

Приятелите трепнаха. Расото досущ приличаше на това, което носеше Франческо.

Децата се приближиха до сергията и започнаха да разглеждат расото, сякаш искаха да го купят. Една не особено сведуща в търговските дела продавачка не им обърна внимание и продължи да си говори с някаква жена.

Внезапно Ким отвори широко очи:

— Това наистина е расото на Франческо. Тук са избродирани инициалите му. Я, нещо изшумоля.

Момичето се взря по-внимателно. Подгъвът на левия ръкав беше разпорен. Ким се озърна и се увери, че продавачката не ги гледа, а продължава да бъбри. Ким бързо посегна към хастара на расото, ръцете й напипаха нещо твърдо. Ким го издърпа — оказа се дребна монета.

Бележки

[1] пагода — будистка религиозна сграда, подобна на многоетажна кула с характерни, извити в краищата покриви на всеки етаж. — Б.пр.

[2] ча — чай, който в Китай и Монголия се отглежда от II хил.пр.н.е. С течение на времето приготвянето му в Китай се превръща в изкуство. — Б.пр.