Книстер
Лили Чудото отива на луната (4)

Трета глава

Лили беше като хипнотизирана. Какво я възпираше да направи магическия скок? По-добре да я арестуват, отколкото да бъде отвлечена от извънземни. Но любопитството й беше по-силно от страха.

— Още мога да избягам — окуражи се тя.

Съществата вече подаваха глави през процепа. Лили прецени, че те не са по-високи от Леон. Бяха облечени в бели, блестящи скафандри и стояха толкова близо, че Лили можеше да види дори лицата им. Тя си пое дълбоко въздух. Цветът им беше светлозелен. Зелени човечета! Никой нямаше да й повярва, че ги е видяла. Лили видя големите им тъмни очи, малките чипи нослета и острите им уши. Малките човечета май я бяха открили, защото спряха и започнаха да я зяпат.

Тишина.

Лили видя в очите на извънземните същества по-скоро страх, а не учудване.

Скоро тишината беше нарушена от остър звук. Лили се стресна. От високоговорителите върху скафандрите на съществата се чу странен писклив звук, като от предавател. Дали това беше някакъв език?

Лили реши да направи опит и да поздрави съществата с треперещ глас:

— Здравейте, аз се казвам Лили и идвам от Земята… Синята планета…

Не получи отговор. Само стържене и скрибуцане. Съществата жестикулираха обаче с ръце така, все едно искаха да кажат нещо. Лили се опита още веднъж да им каже нещо, този път на английски:

— Здравейте, името ми е Лили…

Но отново се чу само скрибуцане…

— Ако се опитват да говорят, значи, не са настроени враждебно — вдъхваше си кураж Лили.

На един от коланите на съществата имаше шалтер. Лили го дръпна. Стърженето зазвуча доста по-различно. Това по̀ приличаше на някакъв извънземен език. Лили все още не разбираше нищо, но продължи да им говори. Може би компютърът на колана на извънземното трябваше просто да се настрои?

Удар в десетката! Най-вероятно зелените същества бяха намерили някаква преводаческа програма, защото изведнъж й отговориха, като живо жестикулираха. Лили наистина чу нещо, което разбра:

— Здр-аааа-веей и ние теее поздраааа-вявамееее жеее-нооо, или мъъъж, или жиии-вооотно.

— Здравейте — отвърна Лили с облекчение. — Аз съм жена от Синята планета, наречена още Земя.

Сега изведнъж съществата започнаха да говорят едно през друго. Най-вероятно и те бяха толкова развълнувани, колкото и Лили.

— По-бааавно — помоли ги Лили. — Тряб-вааа да гоооворите по-баавно, за да ви рааазбирам.

Най-накрая съществата заговориха толкова бавно, че компютърът започна да превежда без проблем.

Лили разбра, че извънземните се казват Ото 01, Ото 02 и Ото 03 и че са от планетата Зеления, наричана още „Зелената планета“. Те търсеха някого. Биодетекторът на борда на кораба им е показал, че на Луната има живот, въпреки че тук по принцип няма никакви признаци на живот. Затова са си помислили, че тук е техният изчезнал другар и затова са предприели това пътуване.

Лили разбра. Те твърдяха, че на Луната по принцип няма живот. Това го бяха установили и астронавтите от НАСА. Лили се опита да им обясни, че е тук по случайност, защото просто е искала да посети Луната.

— Нооо кааак мооо-жеш даааа диии-шаш туук беез киислооо-рооод?

Как можеше да се обясни това? Тя просто вдигна рамене. Съществата отново започнаха да говорят едно през друго и компютърът не смогваше да превежда. Те бяха много впечатлени, че Лили не се нуждаеше от скафандър.

Междувременно компютърът доста се беше усъвършенствал, защото когато едно от съществата се обърна към Лили, човешкият език звучеше доста по-плавно. Съществото с уреда за търсене в ръка попита:

— Чууу-жда жеее-но! Къъ-де ее ракее-тата ти? С кааа-кво сиии дооо-шлаа тууук?

Лили се поколеба. Как можеше да обясни, че по принцип тя се нуждае от скафандър и кислород и че никой човек не може да дойде на Луната без ракета. Не искаше да казва на извънземните, че е тайна магьосница. Така че тя отново вдигна рамене и предпочете да не отговаря.

От компютъра се чу многозначно:

— Аааа…

Реакцията на Лили много развълнува съществата.

След като се успокоиха, те обясниха на Лили до какъв извод са стигнали след продължителна дискусия: те мислят, че Лили е излъгала, че идва от Синята планета. Те знаят със сигурност, че така наречените „хора“, които живеят там, не са особено надарени, така че да могат да пътуват из Вселената без скафандър и ракета. Зелените човечета взеха Лили за един от най-странните галактически шактикосаци. Какво беше това, Лили не знаеше, но можеше да предполага: галактическите шактикосаци явно имаха сили и възможности, с които другите нормални галактически същества не разполагаха. Те можеха да се пренасят от планета на планета без ракети, не се нуждаеха от въздух, за да дишат, и можеха дълго време да издържат без прилив на енергия. Може би те бяха нещо като онези същества, които Лили веднъж беше видяла в един научнофантастичен филм. Зелените човечета мислеха явно, че Лили също разполага със свръхсили, защото имаха голям респект към нея. Те дори не се посвениха да кажат на Лили, че при други обстоятелства най-вероятно биха избягали от нея, но в момента се нуждаят спешно от помощ и е цяло чудо, че са срещнали шактикосак.

Лили, която се почувства горда, че извънземните имаха такъв респект към нея, се изпъчи и попита:

— Как мога да ви помогна?

— Еее-ла с нааас на бооорда. Ще отиии-дем вкъъщи и ще ти обяя-сним всиии-чко. Времето ни еее малко.

Лили се поколеба и погледна към часовника си. Разумно беше да отложи малко магическия скок, докато положението в планетариума се поуспокои и полицията си тръгне. От друга страна: беше тооолкова любопитна! Как ли живееха тези зелени същества? Дали имаха къщи и улици? Има ли там деца? Училища? Детски площадки?

Лили провери в джоба си колко капсули с въздух й бяха останали.

— Това звучи като истинско приключение за шактикосаци — отвърна Лили убедително. — Можете да разчитате на мен.

За нейно най-голямо учудване тя установи, че на борда на кораба можеше да диша без кислородните капсули. Извънземните също съблякоха скафандрите си. Сега Лили можеше да ги разгледа по-добре. Очите им бяха тъмночервени и контрастираха на светлозеления цвят на кожата им.

Понеже трябваше да пести кислорода в кислородните капсули, Лили прибра остатъка от тази, която беше лапнала, в една кърпичка. Люкът на ракетата се затвори и се усети леко трептене.

— Какво правя тук? — чу гласа си Лили.

После се чу свистене и — „Бум!“ Пътуването започна!

На борда се дишаше много добре. Във въздуха имаше нещо сладникаво. От предаванията по телевизията Лили знаеше, че в космическите кораби човек може да се носи във въздуха, поради липсата на гравитация. Но тук беше различно. Най-вероятно извънземните бяха направили изкуствена гравитация.

— Това се казва напредък! — каза Лили и изобщо не се изненада от робота, който я заведе до кабината й.

Той беше висок до кръста й и целия от метал. Очите му бяха червени и имаше антена на главата. Лили се усмихна, защото изглеждаше точно така, все едно Леон го беше нарисувал. Може би леко старомоден…

Кабината беше уютна, с малък овален прозорец, откъдето се виждаше как минават покрай различните планети и звезди. Роботът извести, че скоро ще я извикат за вечеря и я остави.

Лили съблече мократа си и полуизгоряла екипировка и отиде до овалното прозорче. Гледката беше зашеметяваща. Само ако можеше да разкаже на мама и Мона. И дори на Леон. Но й се искаше да си остане тайна магьосница… и освен това, кой ли щеше да повярва.

Някакво драскане по вратата я извади от мислите й. Тя отвори и си потърка очите. Кой беше пред вратата? Едно малко зелено куче, или може би две? Едва когато се вгледа по-добре, Лили видя, че това беше куче с две глави. И кучето имаше компютър с преводач, който беше закрепен на гърба му.

— Името миии е Бел — представи се едната глава.

— А моето иииии-ме е Леб — каза втората.

— Може ли да ви наричам Беллеб? — попита Лили и се усмихна.

— Кооолко сииии ууу-мна! — каза едната глава. — И принцеса Зюсирисюз ни кааа-зва тааа-ка. Въпреки че тя ееее един-ствеее-ната тууук, която раааа-збира, че ние сме двааа-ма.

— Тя е мноооо-го специална. Нали сааа-мо тя има име с чееее-тири глаааа-сни в името си и то се чееее-те ееее-днакво и ооо-тзад и ооо-тпред. А как се кааа-зваш ти? — попитаха и двамата.

— Моето име е Лилил — излъга Лили.

Това беше много хитро, защото с този малък трик тя веднага спечели сърцата на кучетата.

— Тоооо-ва е сууу-пер! И твоето име е палиандромедно — извикаха те.

— Космонавтът Ото 02 твърди, че ти си шактикосак — каза Леб и веднага се извърна с глава към Лили.

— Щом така мисли… — отвърна Лили и направи потайна физиономия.

— Наистина са мноооо-го странни теее-зи шактикосаци — каза Бел.

След това побягнаха и помолиха Лили да ги последва. Очевидно двете глави не можеха да се разберат, коя от тях да тича напред и коя да гледа назад. Затова ходеха като раци настрани. Това беше доста смешно!

Беллеб заведе Лили в една столова, където ги чакаха, освен Ото 01, Ото 02 и Ото 03 и други от техния вид.

— Веее-че е гооо-тово. Ще има вкууу-сно меее-со, сеее-рвирано върху гооо-рещ каааа-мък от Марс — обяви гордо Ото 03.

— Аз съм вегетарианка и не ям месо — излъга Лили.

Не й се струваше никак апетитно да яде това месо.

— Тогава със сиии-гурност ще тиии хаааа-реса нашата сууу-па от водорасли — извика Ото 01. — По приин-цип я сеее-рви-раме с драаа-конови очи, но в твооооя слууу-чай може да изключим очите.

Лили кимна и се опита да не покаже, че й се повръща.

Супата от водорасли беше учудващо вкусна. По време на вечерята Лили разбра какво искаха от нея извънземните.

За щастие компютърът вече превеждаше почти без грешки.

— Тръгнахме от нашата планета преди десет дни, за да изпълним заръката на нашата кралица. Нашата мисия е да намерим принцеса Зюсирисюз и да я върнем на родната й планета. Това е лесно да се каже, но е трудно да се направи. Ние предполагаме, че е била отвлечена от галактически пирати, които я държат в плен някъде във Вселената. Най-вероятно ще искат откуп. Ние претърсихме всички съседни планети, но от принцесата няма и следа. Сега тръгнахме да търсим и в другите галактики, които са извън Палиандромедовата мъгла. Но пак без резултат. В близост до Земята и нейния спътник Луната нашите търсачки започнаха лудо да пищят. Според нашите небесни карти Луната трябва да е безлюдна. Но като се приближихме със сигурност засякохме, че на Луната има биомаса. „Аха, това трябва да е скривалището на галактическите пирати!“ — помислихме си ние. Затова кацнахме на Луната, за да потърсим по-обстойно. Но за съжаление не намерихме нито пиратите, нито нашата любима принцеса, а теб. Но това е на късмет, защото не се среща всеки ден един истински шактикосак.

След вечеря командирът на космическия кораб, който се казваше Ото 00, специално покани Лили в командната зала на ракетата. Това беше старо, вдъхващо респект извънземно, което направи дълбок поклон пред Лили. Не им остана обаче много време за запознанство, защото малко след това се чу глас от високоговорителя. Лили разбра единствено името на Зелената планета.

Тя погледна през прозореца и видя една зелена точка, която ставаше все по-голяма. Капитанът започна да дава различни заповеди и да натиска разни копчета.

Междувременно се приближаваше все повече. Изведнъж ракетата се завъртя около оста си и планетата изчезна от полезрението им. По шума на двигателите Лили разбра, че се готвеха да се приземяват. Сърцето й биеше лудо. Какво ли я очакваше тук?