Алфред Бекер
Кражбата на водния знак (10)

Отново на свобода

Леонардо и Карло чуха силните ругатни на главатаря Руджеро. Явно се беше върнал от банята си в реката и бе научил, че тайнственият покровител на бандата, Негово Превъзходителство, не е одобрил качеството на хартията. Личеше си, че не е на себе си от яд.

— Ами тогава нека сам да дойде тук и да покаже на този третокласен майстор на хартия как се правят хубави листове, по които няма сенки около водния знак на Медичите! — боботеше той. — Направо ще се пръсна от смях! Че кой обръща внимание на такива дреболии! Сякаш документите се пипат само с чисти пръсти и никога върху височайшата хартия не капва мазно петно!

— Трябва да го слушаме, Руджеро — отвърна мъжът с черната брада. — Според него работата или трябва да се свърши по най-добрия начин, или изобщо не бива да се захващаме с нея, защото ще се издъним с гръм и трясък!

— О, да, да… Негово Превъзходителство умее да говори добре! Крие се на сигурно място и ни оставя ние да вадим кестените от огъня. Как мисли той, колко време още майстор Андреа ще се бои да съобщи за кражбата в банка „Медичи“?

— Негово Превъзходителство твърди, че ще намери решение за това — отвърна мъжът с черната брада.

— А дали милостиво сподели с теб какво по-точно решение му се привижда?

— Въпреки всичко…

Двамата мъже се отдалечиха, като продължаваха да спорят, и Леонардо не можеше да ги чува вече. Гласовете ставаха все по-тихи.

Леонардо стоеше до студената стена на мазето и гледаше към дупката за проветряване. Карло беше затаил дъх, за да не издаде неволно някакъв шум.

Но колкото и да се ослушваха двете момчета, не след дълго и последните откъслечни думи от разговора на двамата мъже се смесиха с разговорите на другите, докато накрая се чуваше само пращенето на огъня.

— Няма смисъл, не разбирам нищо вече — рече Леонардо.

— Какво ли имаше предвид оня, като каза, че ще се намери някакво решение за майстор Андреа? — попита Карло.

— Нямам ни най-малка идея — призна Леонардо. — Но при такива хора това едва ли означава нещо добро.

— А Негово Превъзходителство?

— Какво ли не бих дал да науча кой е той. Във всеки случай е голям страхливец.

— А защо да е страхливец? — почуди се Карло.

— Ами защото просто изчаква какво ще стане и дори не смее да се появи пред хората, които вършат мръсната работа за него!

 

 

Часовете минаваха и светлината, която падаше през дупките за проветряване, ставаше все по-оскъдна. Навън очевидно беше започнало да се смрачава, а когато паднеше нощта, в мазето вече нямаше да се вижда съвсем нищо.

— Дядо сигурно отдавна вече ме търси — рече по едно време Леонардо, за да прекъсне тежкото мълчание, което се беше възцарило в подземието. — Надявам се да се сети къде се намираме.

— Дори и да успеем някога да излезем оттук, навън не ни чака нищо добро — само ядове ще си имаме — рече мрачно Карло.

— Мисля си, че това ще е най-малкият ни проблем.

— Говориш така, защото дядо ти е твърде великодушен, за разлика от моите родители.

През цялото време Леонардо размишляваше усилено как могат да се измъкнат от тъмницата си. Но този път дори той не виждаше никаква възможност за бягство. Дупките за проветряване бяха твърде тесни, а отворът, през който слязоха долу, можеше да се достигне само по стълбата, която бандитите изтеглиха навън. Подземието очевидно нямаше друг изход, а дори и да имаше, той беше някъде в непрогледната тъмнина.

Двете момчета си намериха място в един от ъглите на мазето, където подът беше малко по-сух, и седнаха. Те се бяха примирили вече, че ще прекарат нощта в тази тъмна жабешка дупка.

— Трябва да се радваме, че поне противните жаби не са ни нападнали досега! — рече мрачно Карло.

— Какво толкова имаш против жабите? Те няма да ти сторят нищо лошо.

— Само мисълта, че тук изобщо нещо лази, ме притеснява изключително много — отвърна Карло. — И дори когато очите ми сами започнат да се затварят от умора, пак няма да посмея да заспя.

 

 

Постепенно в мазето стана тъмно като в гроб. Отвън още се дочуваха гласовете на наемниците.

А в работилницата работата продължаваше. Водното колело се въртеше неспирно и задвижваше тъпкачката на дрипи. После внезапно ударите на тъпкачката спряха.

— Дрипите на майстор Флавио като че ли свършиха — обади се Леонардо. — Той трябваше да приеме нашето предложение.

— Ние бихме могли да му доставим най-много дрипите, които са ни на гърба — отвърна присмехулно Карло. — Както гледам, Мартино вече е овършал района на Винчи и едва ли е оставил нещо за нас.

— Вероятно имаш право.

Беше минало полунощ, когато работата в хартиената работилница най-сетне бе преустановена напълно. Очевидно умората надви калфите и чираците.

Когато малко по-късно и наемниците се умълчаха, Леонардо и Карло успяха да подслушат един разговор между Руджеро и майстор Флавио.

— Защо не работите и нощем, майстор Флавио?

— Нямаме суровина.

— И как по-точно си представяте тогава, че ще изпълните поръчката? Нима ще трябва да чакаме, докато мързеливите вехтошари, които работят за вас, успеят да съберат някакви парцали?

— О, не, не е така! — възрази майстор Флавио.

— Или може би вашите чираци ще се съгласят да пожертват своите дрехи! — добави разгневен Руджеро.

— Щяхме да се справим с наличните запаси, ако Негово Превъзходителство не беше поставил толкова високи изисквания и сега ние сме принудени да върнем за преработка ценна хартия.

— Вие знаехте, че качеството трябва да е много високо, майстор Флавио! В края на краищата години наред сте работили за банка „Медичи“. Нищо чудно, че са ви прекратили договора при тази ваша нескопосаност!

— Сега вече вие прекалихте! — ядоса се майстор Флавио и повиши глас.

Няколко от наемниците се провикнаха, ядосани, че им пречат да спят.

— Няма да търпя подобни обиди! — добави Флавио малко по-тихо, но не по-малко ядно. — Освен това утре сутрин пристига товар с парцали.

— Е, това звучи успокоително — отвърна Руджеро. — Вече се притеснявах, че аз и моите хора ще трябва да седим тук седмици наред.

 

 

Най-сетне работилницата потъна в тишина.

В мазето беше толкова тъмно, че децата не можеха да видят дори собствените си ръце. Накрая дрямката ги обори. Само жабите продължиха да квакат.

Леонардо нямаше представа колко дълго е спал, когато го събуди някакъв шум.

Той скочи и бутна Карло.

— Какво има? — попита сънено Карло.

— Чуй! — настоя приятелят му.

Карло се ослуша и в следващия миг вече беше съвсем буден.

Но що за шумолене беше това! Трябва да е някакво животно, мина през ума на Леонардо. Сетне обаче започна да звучи така, сякаш някой трие едно в друго две парчета дърво.

В следващия момент шумът спря.

Леонардо и Карло се вцепениха от страх.

Кой или какво дебнеше в другия край на подземието? На Леонардо му се стори, че различава тъмна сянка. Нещо по-тъмно от самата тъмнина. Там наистина нещо се движеше!

След това Леонардо и Карло внезапно чуха стъпки, които приближаваха към тях. Две, три стъпки… По каменния под шляпаха боси стъпала.

Чу се плясък.

Сянката като че ли беше стъпила в локва.

Сърцето на Леонардо заби лудо, а Карло направо загуби ума и дума от страх. И двамата затаиха дъх.

Тогава се чу тих глас:

— Къде сте?

В първия момент Леонардо и Карло не посмяха да кажат нищо.

Сянката се придвижи още малко напред и се блъсна в сандъка.

— Тук сме! — рече накрая Леонардо, защото се притесни, че сянката ще вдигне още повече шум.

— Хайде тогава! Можете да избягате, ако побързате!

Леонардо не чака втора покана. Все едно чия беше тази сянка, щом има възможност за бягство, те трябва да се възползват от нея.

Карло отначало се поколеба, но и той в никакъв случай не искаше да остане тук нито минута повече.

Момчетата се придвижиха предпазливо напред.

Леонардо се опита да познае чия беше тази загадъчна сянка, но в тъмнината това беше невъзможно.

— Следвайте ме! — прошепна гласът. — Спуснах стълбата. Можете да се покатерите по нея.

Стълбата не се виждаше никъде. Леонардо и Карло я откриха пипнешком и се изкачиха един след друг в пристройката на воденицата. Там беше малко по-светло, защото през един отворен прозорец влизаше лунна светлина.

Последен се изкачи тайнственият им освободител. Бледите лунни лъчи осветиха за миг лицето му.

Червенокосото момче, досети се Леонардо. Той си спомняше много добре как ги гледаше чиракът, докато ги отвеждаха в подземието.

— Предлагам да изтичате бързо при конете — предложи червенокосият. — Няма да има време да ги оседлаете. Пък и може да се изнервят и да вдигнат шум!

Червенокосото момче поведе Леонардо и Карло към вратата на воденицата, която се отвори със скърцане. Сетне се огледа и им махна да го последват.

— Защо правиш това? — попита Леонардо. — Защо ни помагаш, нали си чирак на майстор Флавио?

— Пссст! — изшептя червенокосият. — Говориш твърде високо. Да не би да искаш да събудиш онези типове?

— Не, естествено, че не!

Червенокосият се промъкна напред и се взря в бивака на наемниците. Върна се след малко, доста по-спокоен.

— Какво става там? — попита Леонардо.

— Всичко е наред!

— Ти така и не отговори на въпроса ми.

Червенокосият изпъшка.

— Да се произвежда хартия с откраднат воден знак, е едно, но да затвориш някого в мазето на воденицата, е нещо съвсем друго. Затова ви помагам.

— Благодаря!

— Надявам се, че разбирате какъв риск поемам.

— Естествено — кимна Леонардо.

— Не вярвам, че ще завърша обучението си при майстор Флавио, ако узнае какво съм направил.

— Ако това се случи, може би ще можеш да започнеш в работилницата на майстор Андреа ди Марко.

— Как ти хрумна това? Той вече ме отхвърли веднъж.

— Така ли? И защо?

— Аз бях най-слабият от петимата кандидати, на всичкото отгоре той реши, че за да мога да държа добре ситото, трябва да имам по-дълги ръце.

— Този път той със сигурност ще те наеме — обеща Леонардо. — Няма да има избор, след като му разкажем какво направи за нас, а това има решаващо значение за разкриването на този случай!

Червенокосият не разбра какво иска да каже Леонардо.

— За какъв случай говориш? — попита той. — Наистина не разбирам какви ги дърдориш. Мен ако питаш, сега най-важното е да изчезнете оттук по най-бързия начин! — Той се огледа още веднъж на всички страни.

За щастие, реката шуртеше силно и заглушаваше всички други шумове.

— Хайде, бързо, вървете след мен! — прошепна червенокосият.

— Как се казваш всъщност? — попита Леонардо.

— Името ми е Джакомо.

— Аз съм Леонардо да Винчи. А това, което казах току-що за майстор Андреа и неговата работилница, беше съвсем сериозно!

— Добре, добре…

— Ще го убедя, че ти е длъжник, можеш да разчиташ на мен.

— Хайде, изчезвайте вече! Иначе наистина ще си имам неприятности!

— Ама тези бандити не са ли оставили постове? — почуди се Карло.

— Оставиха, ама и те спят като заклани.

— Сега вече съм спокоен.

— Хайде на конете! — нареди шепнешком Джакомо.

Немислимо беше да оседлават конете. Щяха да вдигнат твърде много шум и да изнервят животните. Но Леонардо и Карло бяха свикнали да яздят без седло кобилата Марчела.

Джакомо помогна на двете момчета да се метнат на гърба на един кон. Сетне чиракът на майстора на хартия плесна коня по хълбока и той препусна в нощта.

Когато стигнаха гребена на хълма, Леонардо погледна назад.

Не беше ли дочул току-що гласове? Ами ако в бивака някой се беше събудил и бе вдигнал тревога!

Леонардо и Карло пришпориха отново коня и изчезнаха сред тъмните сенки на нощта.