Л. Дж. Смит
Сенчести души (15) (Книга шеста)

15

Докато пристъпваше забързано зад Деймън, Елена се стараеше да не поглежда нито наляво, нито надясно, защото можеше да види прекалено много от това, което за Мередит и Бони изглеждаше само като мрачна безбрежна пустош.

От двете страни се изреждаха някакви складове и платформи, където очевидно довеждаха пристигащите роби за продажба или за прехвърляне по-късно към други пазари за роби. Елена дочу детски плач в мрака и ако самата тя сега не беше толкова изплашена, сигурно би се втурнала да утешава разплаканите деца.

Не мога да го направя, защото самата аз съм робиня, напомни си тя. Изтръпна от шока, пронизал я чак до върха на пръстите й. Вече не съм истинско човешко същество, а само нечия собственост.

Отново се улови, че е втренчила поглед в тила на Деймън, докато се питаше удивено как, за Бога, се бе огласила с налудничавото му предложение. Вече бе започнала да проумява какво означаваше да е робиня. Дори откри в себе си интуитивно разбиране за това, което искрено я изненада — и то в никакъв случай Не Беше Нещо Добро.

Означаваше още, че тя може да бъде… ами, можеха да й сторят каквото им хрумне и никой нямаше право да се бърка, защото само собственикът й имаше думата. А собственикът й (как, за Бога, я бе придумал да се съгласи с всичко това?) беше тъкмо Деймън.

Той би могъл да ги продаде и трите — Елена, Мередит и Бони — и тутакси да изчезне с печалбата от това мрачно място.

Групата се разбърза, докато прекосяваше зоната с доковете. През цялото време момичетата се стараеха да гледат само къде стъпват, за да не се препънат.

Заизкачваха се по някакъв хълм. Под тях се показа град, разположен сред долина, кръгла като кратер.

По краищата си кратерът беше наблъскан с коптори, населявани от окаяни бедняци. Групата вече приближаваше покрайнините на града. Но тези бараки бяха оградени с телена мрежа, вероятно за да остават изолирани, макар че от тях можеше да се наблюдава градът от височината на птичи полет. Ако групата още се намираше в пещерата, през която проникнаха в Тъмното измерение, то това със сигурност означаваше, че това би трябвало да е най-грамадната подземна кухина. Но те вече не бяха под земята.

— Това се случи при плаването с ферибота — заговори Деймън. — Ние направихме — ами, да го наречем — завой в пространството. — Опита се да го обясни на момичетата, а Елена се опита да го осмисли. — Навлизаш през Демонската порта и като излезеш от другия й край, вече не се намираш в земното измерение, а в друго. — На Елена й бе достатъчно само да погледне към небето, за да се увери в правотата на казаното от него. Тук съзвездията бяха съвсем различни — не се виждаха нито Голямата мечка, нито Малката мечка, нито Полярната звезда.

Слънцето също бе друго: много по-голямо, но по мъждиво от земното. Ала най-странното бе, че никога не се скриваше зад хоризонта. Във всеки момент от денонощието се виждаше половината от него, независимо дали бе ден, или нощ — понятия, които според Мередит тук губеха нормалното си, земното си значение.

Стигнаха до една врата от телена мрежа, отвъд която най-после щяха да бъдат извън зоната за продажба на роби. Но там бяха спрени от създание, за което Елена по-късно научи, че е пазител.

Тепърва й предстоеше да узнае също, че пазителите са нещо като управители на цялото Тъмно измерение, макар че самите те били дошли от едно далечно място и почти били окупирали този малък отрязък от Ада, като се опитали да наложат строг ред на краля на бедния народ и на всемогъщите феодали, поделящи влиянието си върху града.

Конкретно този пазител беше жена, висока, с коса със същия цвят като тази на Елена — чисто злато — подстригана на черта, спускаща се до раменете й. За изненада на всички, жената не обърна внимание на Деймън, а веднага заговори Елена, може би, защото беше най-отпред в редицата от „робини“.

— Защо си тук?

Елена остана доволна, много доволна, че Деймън навреме я бе обучил как да контролира аурата си. Съсредоточи се върху това, докато мозъкът й обмисляше трескаво, със свръхзвукова скорост, докато се чудеше какъв ли ще е верният отговор на този въпрос. Отговор, след който ще ги оставят на мира. Отговор, който няма да ги изпрати обратно у дома.

Първата мисъл, която й хрумна, бе: „Деймън не ни обучи за това.“ Втората бе, че не го е сторил, тъй като не е бил тук преди. И заради това не може да знае как действа всичко тук, а са му известни само откъслечни подробности.

Услужлив тих гласец заговори някъде из дебрите на подсъзнанието на Елена: ако тази жена пазител се опита да влезе в стълкновение с него, Деймън би могъл да побеснее и да се нахвърли върху нея. Заради тази опасност Елена затърси още по-трескаво правдоподобното обяснение. Нали навремето творческите лъжи бяха нейна специалност. Тя изговори първото, което й хрумна:

— Играх с него на хазарт и загубих.

Е, май прозвуча достоверно. Нали хората постоянно губят какво ли не, докато залагат на комар: цели плантации, безценни за тях талисмани, коне замъци дори. Но ако причината се окаже недостатъчно убедителна, винаги можеше да добави, че е само началото на тъжната история на живота й. Ала най-хубавото в цялата бъркотия бе, че донякъде съвпадаше с истината. Още преди време тя бе отдала живота си заради Деймън, както и заради Стефан, но Деймън още не бе обърнал нова страница, както тя бе пожелала. Е, може би само половин страница. Или четвърт.

Жената пазител прикова озадачено в Елена бистрите си сини очи. Много се бяха вторачвали в нея през целия й живот — като си млада и много красива, редно бе да се притесняваш, ако никой не те поглежда. Но това озадачаване беше повод за тревога. Дали тази висока жена може да прочете мислите ми? — зачуди се Елена и тутакси прибави върху тях един защитен слой от бял шум. Така на повърхността изплуваха само нейни откъслечни мисли, както и няколко реда от песен на Бритни Спиърс. Елена усили психическото въздействие.

Високата жена пазител притисна главата си с два пръста, сякаш страдаше от непоносимо силно главоболие. Чак след това се обърна към Мередит.

— А ти защо… защо си тук?

Мередит обикновено не лъжеше, но когато го правеше, се отнасяше към това като към изкусно интелектуално занимание. За щастие тя никога не се стараеше да залепва счупеното.

— Ами и аз заради същото — призна тя натъжено.

— А ти? — Сега жената пазител гледаше към Бони, която имаше вид, сякаш отново ще припадне. Мередит я побутна леко, след което се вторачи напрегнато в приятелката си. Елена изгледа Бони още по-твърдо, защото много добре знаеше, че от Бони се изискваше единствено да измънка „И аз съм тук за същото.“ Бони се справи успешно, промърморвайки: „аз, ъ-ъ, също“, още повече, след като Мередит вече го бе потвърдила убедително.

Проблемът обаче бе в това, че Бони не само бе на ръба на припадъка, но и бе изпаднала в транс или бе на крачка от него.

— Сенчести души — избъбри Бони.

Жената пазител примигна, но не както ако някой ти сервира абсолютно неподходящ отговор. Примигването й бе признак на пълно смайване.

О, Господи, помисли си Елена. Бони се е докопала до тяхната парола или нещо подобно. Нали бе способна на всякакви предсказания или пророчества, или каквото и да е от този сорт.

— Сенчести души ли? — повтори жената пазител и се взря по-зорко в лицето на Бони.

— Градът е залят от тях — изрече Бони нещастно.

Пръстите на жената пазител затанцуваха върху нещо, наподобяващо джобен компютър.

— Това го знаем. Това е мястото, където се събират.

— Тогава трябва да ги спрете.

— Притежаваме само доста ограничени права. По закон Тъмното измерение се владее от десетина клана от върховни повелители, разполагащи с управители, осъществяващи заповедите им.

Внимавай, Бони, опита се да й въздейства мислено Елена, макар и с риск да бъде заловена от жената пазител. Но й пречеше пелената от объркани мисли, стелеща се в мозъка на Бони. Много внимавай, защото тя е от тукашната полиция.

За щастие Деймън проговори в същия миг:

— Тя е със същата участ като другите — обясни той — С това изключение, че е медиум.

— Никой не те пита за мнението ти — отряза го жената пазител, без дори да го погледне. — Там долу може да си някаква важна клечка — извърна надменно глава към залетия от светлини град, — но тук, зад тази ограда, си на мой терен. Отново питам само дребната червенокоска: истина ли е това, което той каза?

За миг Елена изпадна в паника. Ако Бони провали всичко, след като преминаха през толкова изпитания…

Този път Бони само примигна. Каквото и да се мъчеше да излъже, ясно беше, че е същата като Мередит и Елена. Както бе истина, че е медиум. По принцип Бони бе способна да лъже страшно убедително, ако обаче разполагаше с достатъчно време, за да обмисли всичко. Ала този път не успя да измисли нищо друго, освен да заяви без колебание:

— Да, истина е.

Жената пазител се втренчи в Деймън.

На свой ред Деймън също впи поглед в нея, сякаш бе готов цяла нощ да гледа все така втренчено. В тази дисциплина беше ненадминат.

Жената пазител отвърна очи от него.

— Предполагам, че дори един медиум може да има лош ден — рече и сетне додаде към Деймън: — Грижи се за тях. Нали знаеш, че всички медиуми трябва да бъдат лицензирани?

— Мадам, те не са професионални медиуми, а лични асистентки — отвърна Деймън с типичния си величествен маниер.

— За теб не съм никаква „мадам“. Можеш да се обръщаш към мен с „Ваша чест“. Между впрочем пристрастените към хазарта тук свършват ужасно зле.

Ха-ха, помисли си Елена. Само ако знаеше за какъв хазарт става дума… е, нищо чудно да се озовем в много по-лошо положение, отколкото е Стефан в момента.

 

 

Зад оградата се показа просторен двор, пълен с носилки, рикши и двуколки. Не се виждаха никакви карети, нито коне. Деймън нае две двойни носилки — първата за него и Елена, втората за Мередит и Бони.

Все още объркана, Бони се загледа в слънцето.

— Искаш да кажеш, че въобще не спира да свети?

— Не — търпеливо се зае да й обяснява Деймън. — Само си виси тук, без да се издига в небето. В Мрачния град цари вечен здрач. Ще видим още чудеса, като продължим нататък. Само не докосвайте това — предупреди ги той, когато Мередит се опита да развърже въжето от китките на Бони, преди те двете да се качат на носилката. — Чак като се качите в носилката и спуснете завесите, можете да развържете въжето. Но внимавайте да не го изгубите. Още сте робини и трябва да носите около китките си нещо, което да символизира това — дори да са гривни в тон с дрехите ви. Иначе яко ще загазя. О, да, да не забравя: в града трябва да ходите забулени.

— Ние… какво? — Елена го изгледа невярващо.

Деймън само й хвърли ослепителната си двеста и петдесетватова усмивка. Преди Елена да се опомни, той измъкна от черната си чанта тънки прозрачни тъкани и ги подаде на момичетата. Воалите бяха толкова големи, че стигаха да покрият цялото тяло.

— Трябва само да ги сложите на главите си или да ги скрепите към косите си, или нещо подобно — обясни Деймън набързо.

— От какво са изтъкани? — заинтересува се Мередит, докато опипваше ефирната копринена материя, толкова лека, че вятърът можеше да я издуха от пръстите й.

— Откъде да зная?

— От другата страна цветът е различен! — извика Бони, като остави вятърът да промени нейния воал от бледозелено в проблясващо сребърно. Мередит разклати своя тъмновиолетов копринен воал и той се обагри в загадъчно тъмносиньо, обсипан с безброй звезди. Елена, която очакваше нейният воал да е син, се загледа в Деймън, който стискаше в юмрука си малко квадратно парче плат.

— Хайде да видим колко си добра — измърмори, като й кимна да се приближи към него. — Опитай се да познаеш цвета на плата.

Друго момиче на нейно място навярно би забелязало само черните му бадемовидни очи и изящно изсечените черти на лицето му или може би порочната му усмивка — някак си по-дива и по-сладка от всеки друг път. Но Елена не пропусна да забележи и сковаността на врата и раменете му — там, където винаги се трупаше напрежението. Тъмното измерение вече бе започнало да влияе върху психиката му, въпреки опитите му да се присмива над всичко.

Елена се запита колко ли импулси на Силата си Деймън трябва да блокира всяка секунда. Беше готова да му предложи помощта си, като самата тя се отвори към този непознат за нея свят, когато той сърдито и извика: „Опитай се да отгатнеш!“ с нетърпящ възражение тон.

— Златен — моментално изрече Елена, с което изненада самата себе си. Посегна да поеме квадратното парче от златист плат и докосна неволно ръката му. Изпита приятно усещане от допира на ръцете им, силен импулс като при удар от електрически ток, преминаващ от дланта и ръката й, и стигащ чак до сърцето. Деймън за миг стисна пръстите й, докато тя поемаше воала. На Елена й се стори, че още усеща електричеството, пулсиращо от върховете на пръстите му.

Другата страна на воала се оказа бяла, но искряща, все едно обсипана с диаманти. Господи, нима наистина бяха диаманти, удиви се тя. Кой можеше да е сигурен в каквото и да било, когато в него беше замесен Деймън?

— Може би това ще е твоят булчински воал? — измърмори Деймън, приближил устни до ухото й.

Въжето около китките на Елена сега бе много по-разхлабено и тя успя да погали прозрачната ефирна материя. Усети студенината на малките диаманти откъм бялата страна на воала с две лица.

— Откъде знаеше, че всички тези воали ще ти потрябват тук? — попита го Елена, внезапно завърнала се в реалния свят. — Вероятно не всичко ти е известно, но явно знаеш достатъчно.

— О, нали проучих това-онова по баровете и другаде. Попаднах на неколцина, които са били тук и са успели да се измъкнат обратно. Или са били изгонени. — Деймън се захили още по-предизвикателно. — Излизах нощем, докато ти спеше. Сдобих се с тези воали от един забутан магазин. Посочи с кимване към нейния воал, преди да добави: — Не си длъжна да забулваш лицето си с него или нещо подобно. Само го закрепи към косата си.

Елена последва съвета му, но избра да носи воала със златистата страна отвън. Той се спусна чак до петите й. Опипа го внимателно и си представи как може да го използва при флиртове. Както и да се загръща в него със замах, показваш презрението й към околните. Само да можеше да махне това проклето въже от китките си…

В следващия миг Деймън отново надяна маската на ледено невъзмутим господар с думите:

— За да не пострадаме, сме длъжни да внимаваме извънредно много с тукашните обичаи. Господстващите местни феодали и останалите благородници, владеещи този отвратителен хаотичен свят, наричан от тях Тъмното измерение, непрекъснато очакват революция. Ако с нещо нарушим крехкия баланс в политиката веднага ще ни накажат публично за пример и назидание на останалите.

— Добре — примири се Елена. — Хвани въжето ми докато се качвам в носилката.

Но се оказа безсмислено да остава привързана, след като и двамата се качиха на носилката. Носеха я четирима мъже, не много едри, но жилави. За щастие и четиримата бяха с еднаква височина, така че пътуването им продължи без досадно клатене.

Ако беше свободен гражданин, Елена Гилбърт никога не би позволила четирима мъже — четирима роби, според нея — да я носят върху носилка. Дори би протестирала бурно. Но вече бе сложила край на дебатите със самата себе си и съмненията още там, край доковете. Тя беше робиня, въпреки че Деймън не бе платил никому, за да я притежава. Следователно по никакъв повод нямаше право да надига глас. В това злокобно място, тънещо в пурпурен здрач, пропито със зловонна миризма, протестът й като нищо можеше да създаде доста проблеми дори за самите носачи на носилката — собственикът им би могъл да ги накаже, сякаш вината е тяхна.

Така че засега най-добрият план А си оставаше сведен само до четирите думи: Дръж Си Устата Затворена.

След като задминаха моста над вонящия бедняшки квартал, изпълнен с порутени къщурки, напред се заредиха по-приятни гледки. Все по-често се появяваха магазини, които отначало всички бяха с решетки и с фасади от грубо одялан камък, без никаква боя. По-нататък се заредиха по-прилично изглеждащи постройки, а накрая носилките изведнъж започнаха да лъкатушат из някакъв просторен пазар. Но и там дори по лицата на минувачите се запазваше нерадостният отпечатък от мизерията и изтощението. Елена очакваше да попадне в студен и черен, но поне чист град с бродещи из улиците му безчувствени вампири и демони с огън в очите. Но вместо това всичките местни жители, изпречили се пред очите й, приличаха на хора и продаваха най-обикновени стоки — от храни до лекарства, — които не бяха необходими на вампирите.

Е, нищо чудно всичките китсунета и демони да се нуждаят от това, заключи Елена и изтръпна от мисълта с какво може би се изхранва някой демон. По уличните ъгли се забелязваха оскъдно облечени момчета и момичета със сурови лица, както и дрипави, изпити хора, държащи плакати с покъртителни призиви: СПОМЕНИ СРЕЩУ ХРАНА.

— Какво означава това? — попита тя Деймън, но той забави отговора си.

— По този начин тук свободните хора прекарват по-голяма част от времето си — обясни й той. — Не го забравяй, преди да се втурнеш в някоя от спасителните си операции…

Елена не го слушаше. Взираше се напрегнато в един от местните, стиснал подобен плакат. Мъжът беше много стар, покъртително хилав и немощен, с развалени зъби, но най-лошото в него бе отчаяният му поглед. Повдигна треперещата си ръка. Върху дланта му се заклати малка, добре почистена топка. Непознатият замърмори:

— Спомен от един летен ден от младостта ми. Продавам го за десет златни монети. — Но колкото и да го повтаряше, никой не се приближаваше към него.

Елена изхлузи от пръста си пръстена с лапис лазули, подарен й от Стефан. Подаде го на непознатия старец. Не искаше да ядоса Деймън, като слезе от носилката, затова повика мъжа, като му показа пръстена в ръката си:

— Ела тук, моля те.

Той я чу и бързо пристъпи към носилката. Елена забеляза нещо да помръдва в брадата му — навярно въшки, — затова сведе очи към пръстена и притеснено изрече:

— Вземи го. Но по-бързо, моля те.

Старецът огледа изумено пръстена, сякаш видя някакво невероятно съкровище.

— Ама нямам пари да ти върна рестото — простена като вдигна ръка и избърса устните си с ръкава. Имаше вид, сякаш в следващия миг ще припадне. — Нямам за рестото!

— Не искам ресто! — издума Елена, като едва не се задави заради буцата, заседнала в гърлото й. — Само го вземи. Но бързо, че ще го изпусна. — Той го грабна от ръката й в последния миг, когато носачите отново закрачиха напред.

— Нека ви благословят пазителите, госпожо — разбъбри се той оживено, докато се мъчеше да не изостава от носачите. — Чуйте ме, чуйте ме! Нека те ви благословят!

— Наистина не биваше да го правиш — упрекна я Деймън, когато гласът на нещастника заглъхна зад тях. — Той няма да го размени срещу храна.

— Но той беше прегладнял — тихо му припомни Елена. Нямаше как да му обясни, че просякът й напомни за Стефан, не само сега. — Все пак този пръстен беше мой — опита се да се защити. — Предполагам, че ще ми кажеш, че той ще прахоса парите от него за пиене и наркотици.

— Не, обаче няма да получи и храна. По-скоро ще устрои някакво пиршество.

— Е, чак пък толкова…

— Във въображението си. Ще размени твоя пръстен срещу някое овехтяло кълбо със спомени на престарял вампир още от времената с римски пиршества или пък с някой по-съвременен спомен от този град. Ще се любува на тези спомени, докато бавно умира от глад.

Елена се ужаси.

— Деймън, бързо назад! Трябва да се върна, да го намеря…

— Опасявам се, че няма да стане. — Без да бърза, Деймън вдигна ръка и здраво хвана въжето й. — Пък и този нещастник сигурно вече се е скрил някъде.

— Нима е способен на това? Как може да постъпва така?

— А как може болен от рак на белите дробове да не иска да откаже цигарите? Но не мога да отрека, че е много лесно да се пристрастиш към тези кълба от спомени. Виновни са проклетите китсунета. Именно те донесоха тук техните звездни сфери и ги превърнаха в най-обсебващите мании.

— Звездни сфери ли каза? За хоши но тама ли говориш? — ахна Елена.

Деймън, изненадан не по-малко от нея, я изгледа замислено.

— Знаеш за тях?

— Научих го от изследването на Мередит. Тя ми разказа, че тези китсунета често били изобразявани с ключове — Елена повдигна вежди многозначително или със звездни сфери. И в тези легенди се разказва, че влагали част или цялата си сила в такава звездна сфера. Ако я намериш, ще можеш да контролираш това китсуне. Мередит и Бони искат да открият звездната сфера на Мисао или Шиничи и да ги подчинят на волята си.

— Успокой неспокойното си сърце, за да не престане да бие — изрече Деймън с драматичен тон, но още в следващата секунда отново заговори делово. — Забрави ли какво ни каза онзи старец? Че иска да размени спомена си от един летен ден срещу храна? Той говореше за това. — Деймън взе късчето мрамор, което старецът бе пуснал в носилката, и го опря до слепоочието на Елена.

И в следващия миг светът изчезна.

Нито следа от Деймън. С него изчезнаха всичките гледки и звуци, и дори миризмите от пазара. Сега тя седеше върху зелена трева, полюшвана от лек ветрец. Гледаше към една плачеща върба, свела клони върху някакъв поток с червеникавокафяв цвят и едновременно с това тъмно, много тъмнозелен. Във въздуха се разнасяше някаква удивително сладка миризма — може би от орлови нокти или от фрезии. Нещо прекрасно развълнува Елена и тя се облегна назад, за да се полюбува на живописните бели облаци, носещи се сред яркосиньото небе.

По-скоро го почувства… защото с думи не можеше да го опише. Почувства се млада, но някъде в ума й се спотайваше познанието, че всъщност бе още по-млада от личността, която я бе обсебила. При все това бе развълнувана от прекрасната пролет, от всяко покълнало зелено листо със златист блясък от слънцето, от всяка гъвкаво извиваща се тръстика, от всеки безтегловен облак, всичките също като нея обзети от веселие.

Изведнъж сърцето й се разтуптя. Току-що бе доловила нечии стъпки зад гърба си. Във внезапен прилив на радост тя скочи на крака, с докрай протегнати напред ръце към любовта си. Обзе я неописуемо силно усещане как принадлежи на…

… на това младо момиче? Сякаш нещо в мозъка на собственика на звездната сфера се срина от удивление. По-голямата част от мозъка му се бе посветила само да обрисува съвършенството на това момиче, реещо се с такава смайваща лекота сред полюшкващата се трева: гъсти черни къдрици, стелещи се по врата й, бляскави зелени очи изпод изящно извити мигли, нежна гладка кожа по бузите, докато се смееше заедно със своя любим, докато се преструваше, че в следващия миг ще побегне леко като елф…

Преследвачът и преследваното от него момиче заедно се стовариха върху толкова мекия килим от висока трева… а после всичко се възпламени тъй бързо, че Елена, с най-отдалеченото крайче на съзнанието си, се зачуди как, за Бога, може да сложи край на това прекрасно преживяване. И всеки път, когато опипваше с пръсти слепоочието си, тя беше прегръщана и целувана до отмала от… Алегра… да, така се казваше момичето — Алегра. И Алегра със сигурност беше красива, особено през погледа на зрителя на сцената. Особено кадифеномеката й кожа…

И после, също така внезапно, както изчезна, пазарът отново се появи. Тя отново беше Елена и пътуваше на носилката заедно с Деймън. Наоколо се надигаше какофония от всякакви звуци, разнасяха се хиляди различни миризми. Но тя дишаше тежко и в част от нея още отекваше името Джон — защото това бе името му, — докато оставаше запленена от любовта на Джон към Алегра.

— Но все още не разбирам — почти проплака девойката.

— Просто е — каза й Деймън. — Избираш си празна звездна сфера с предпочитан от теб размер, притискаш я до слепоочието си и започваш да си мислиш за спомените от някакъв момент назад във времето, които искаш да запишеш. Всичко останало го върши звездната сфера. — Не й позволи да го прекъсне, като се наведе напред, със закачлива искра в бездънните си черни очи. — Може би някога си преживяла особено горещ летен ден? Тези носилки имат завеси, които лесно могат да се спуснат — подканващо добави той.

— Деймън, не ставай глупав — прекъсна го Елена. Чувствата на Джон бяха възпламенили и нейните, като прахан и огниво. Нямаше право да жадува за целувки с Деймън, строго се упрекна тя. Нали искаше да се целува само със Стефан. Но откакто само допреди миг се целува с Алегра, този довод вече не й се струваше толкова убедителен, колкото би трябвало да бъде.

— Според мен… не мисля, че… — заговори, още задъхана, когато Деймън протегна ръце към нея, — че това е много хубаво…

С плавно подръпване Деймън развърза въжето, а след миг само щеше да го издърпа и от двете й китки, но Елена веднага се извъртя наполовина настрани и притисна едната си ръка. Нуждаеше се от опора.

Обаче при тези обстоятелства нямаше нищо по-значимо — или по-вълнуващо… от това, което направи Деймън…

Всъщност той не спусна завесите, но Бони и Мередит бяха зад тях, във втората носилка, която в момента не се виждаше сред навалицата на пазара. И със сигурност бяха извън мислите на Елена. Тя усети допира на две топли ръце. Инстинктивно се сгуши в тях. Обля я вълна на чиста любов и признателност към Деймън, може би заради разбирането му, че тя никога не би направила това като робиня, съблазнявана от своя господар.

И двамата нямаме господари, чу тя глас в главата си, като си спомни, че докато обуздаваше психическите си сили, бе забравила да ограничи силата на телепатичната връзка. О, може пък да се окаже полезно…

Но и двамата се наслаждаваме на взаимното си обожание, отвърна тя телепатично. Усети смеха му върху устните си, докато той признаваше истинността на казаното от нея. През тези дни й се струваше, че в живота й няма нищо по-сладко от целувките на Деймън. Можеше вечно да остане така, да се рее, забравила за целия останал свят. И това бе толкова хубаво, защото я споходи чувството, че извън тях двамата и цареше повече отчаяние, отколкото щастие. Но ако винаги можеше да се завръща към това, към този уют, към тази сладост, към този екстаз…

Елена подскочи в носилката и се отдръпна назад рязко, че носачите едва не се препънаха.

— Копеле гадно — злобно прошепна тя. Телата им още оставаха сплетени и тя с радост видя, че в очите на Деймън изглежда като една отмъстителна Афродита: с настръхнала златиста коса, развяна зад нея като при буря, с очи, блестящи във виолетово заради стихията на нейната ярост.

А сега — и това бе най-лошото — тази богиня гневно извърна лице от него.

— Нито за ден! — процеди тя ледено. — Нито за ден не успя да удържиш обещанието си!

— Не съм, Елена! Въобще не съм ти въздействал!

— Не ме наричай с името ми. Сега имаме други, професионални отношения. Аз ще те наричам „господарю“. А ти можеш да ме наричаш „робиньо“ или „псе“, или както си искаш.

— Ако ще поддържаме професионални отношения като между робиня и господар — додаде Деймън с опасен блясък в очите, — тогава просто мога да ти заповядам.

— Само се опитай! — Елена сви устни в жест, който съвсем не наподобяваше усмивка. — Защо не пробваш, за да видиш какво ще те сполети?