Л. Дж. Смит
Сенчести души (38) (Книга шеста)

38

— Талон! Хайде… след мен! — извика Елена и побягна от стаята колкото можеше по-бързо. Това беше стратегически ход. Дали кукумявката няма да се смали дотолкова, че да прелети през вратата, или ще разруши светилището си, за да победи Елена?

Беше добър стратегически ход, но не й помогна много. Кукумявката се смали, за да профучи през вратата, а после отново възстанови гигантските си размери, за да нападне Елена, докато тичаше надолу по стъпалата.

Да, тичаше. С цялата си Сила, насочена към очите й, Елена подскачаше надолу по стъпалата, както Деймън преди това. Нямаше време да се страхува, нито да мисли. Успя само да превърти в пръстите си дребния, твърд предмет с форма на полумесец.

Шиничи и Мисао наистина го бяха скрили в гнездото й.

Сигурно в лехата, до която бе спрял и залаял Сейбър, е имало стълба или нещо от стъкло, което Деймън не е могъл да види. Не — Деймън би трябвало да я види, така че те навярно са донесли собствена стълба.

Затова следата им прекъсваше там. Те се бяха изкачили направо в библиотеката. И са изпотъпкали лехата, ето защо новите цветя не изглеждаха много добре.

Скок… подскок… скок… аз съм огнен дух. Не мога да пропусна стъпало. Аз съм стихиен огън. Скок… Скок… скок.

И тогава Елена се озова на нивото на земята, опитвайки се да не се удари в нея, но беше като заложник на собственото си тяло, което вече скачаше. Падна достатъчно тежко, за да натърти едната си страна, но продължи да стиска здраво в ръка скъпоценния полумесец.

Гигантският клюн се стовари върху стъклото, където тя беше само допреди миг. Ноктите на кукумявката издраха гърба й.

Блудуед все още я преследваше.

Сейдж и групата му от яки млади мъже и жени вампири следваха тичащото куче. Те бяха принудени да се съобразяват с ритъма на Сейбър. За щастие само малцина бяха настроени да влязат в схватка с кучето, което тежеше колкото тях — дори повече от мнозинството скитници и деца, които срещнаха, когато стигнаха до пазара.

Децата се скупчиха около каретата и още повече ги забавиха. Сейдж се възползва от това, за да размени скъпо бижу с кесия, пълна с дребни монети. Докато се движеха, хвърляше монети зад каретата, което им освобождаваше пътя отпред.

Минаха покрай дузина сергии и кръстовища, но кучето не беше обикновена ловджийска хрътка. Притежаваше достатъчно Сила, повече дори от някои вампири. Достатъчно бе да подуши само една-две молекули от ключа, за да не изгуби дирята. Докато всяко друго куче можеше да бъде заблудено от една от стотиците подобни следи от китсуне, през които преминаха, Сейбър провери и отхвърли всяка една от тях като недостатъчно съответстващи по форма или размер.

Но имаше случаи, когато дори Сейбър изглеждаше безпомощен. Стоеше в средата на кръстовище с шест пътя, нехаещ за движението, накуцвайки леко, въртейки се в кръг. Изглежда не можеше да избере верния път.

Нито пък аз бих могъл, приятелю, помисли си Сейдж. Вече бяха стигнали доста далеч, но явно щяха да продължат още по-нататък. Нямаше начин да се издигнат нагоре, нито да копаят в земята… Сейдж се поколеба и огледа пурпурната плетеница от пътища.

И тогава видя нещо.

Точно срещу него, от лявата му страна, имаше парфюмериен магазин. Там навярно се продаваха стотици различни ухания и милиарди молекули бяха изпуснати нарочно във въздуха.

Сейбър беше объркан заради милиардите аромати, нахлули в носа му.

Вампирите в каретата крещяха да продължат напред или да се връщат. Всъщност бяха лишени от истинска стръв за приключения. Просто искаха хубаво шоу и несъмнено имаха много роби, които записваха на видео боя с пръчки, за да могат след това у дома да му се насладят на спокойствие.

В този миг проблясък на синьо и златисто накара Сейдж да вземе решение. Пазителя! Eh, bien…

— Следвай ме, Сейбър!

Сейбър отпусна глава и опашка, когато Сейдж избра наслуки една от посоките и хукна редом с друг тичащ вампир, за да се измъкнат от оживеното кръстовище и да поемат по друга улица.

Но тогава като по чудо кучето отново навири опашка. Сейдж прецени, че в ноздрите на Сейбър навярно вече не бе останала нито една молекула от миризмата на китсуне…

… но споменът за миризмата… все още бе там.

Сейбър отново беше по следа, с наведена глава и щръкнала опашка, съсредоточил всичката си Сила и ум върху една-единствена цел: да открие друга молекула, която си пасва с триизмерния спомен от молекулата в съзнанието му. Сега, когато не бе заслепен от смущаващата миризма на всички онези различни концентрирани аромати, кучето можеше да мисли по-ясно. Това му помагаше да се промъква из улиците, създавайки суматоха след себе си.

— Ами каретата?

— Забрави за каретата! Само не изпускай от погледа си онзи там с кучето!

Сейдж се стараеше да не изостава от Сейбър. Скоро разбра, че преследването свърши. Tranquillité^[1]! — заповяда той мислено на Сейбър. Самият той едва събра сили да прошепне думата. Никога не беше сигурен дали приятелите му, животните, притежават телепатични способности или не, но му харесваше да смята, че са телепати, независимо че се държеше така, сякаш не бяха. Tranquillité! — повтори си той.

И така, черното куче с блестящи черни очи и мъжът хукнаха безшумно по стълбите на една порутена сграда. След това, сякаш бе излязъл на приятна разходка в провинцията, Сейбър седна и погледна задъхано към Сейдж с щастлива физиономия. Отвори и затвори уста, безшумно имитирайки излайване.

Сейдж изчака младите вампири да го настигнат, преди да отвори вратата. Не почука, защото искаше да се възползва от елемента на изненадата. Със силата на ковашки чук проби с юмрук дупка във вратата и затърси ключалки, вериги и резета. Не откри нищо такова, но напипа дръжка.

Преди да отвори вратата и да пристъпи в неизвестната опасност, Сейдж се обърна към онези зад него:

— Каквото и да намерим, то принадлежи на господаря Деймън, аз съм негов надзирател и единствено благодарение на уменията на моето куче стигнахме чак дотук.

Спътниците му се съгласиха — някои с одобрително ръмжене, други с безразличие.

— По силата на това аз ще вляза пръв, каквато и опасност да ни очаква. Сейбър! СЕГА!

Те нахлуха в стаята, почти изкъртвайки вратата от пантите.

Елена неволно изкрещя. Блудуед направи това, което Деймън не бе сторил — ноктите й издраха гърба на Елена, покривайки го с кървави бразди.

Но дори след като Елена откри стъклената врата, водеща навън, тя продължаваше да усеща сплотените усилия на другите умове, които й помахаха да се задържи, да се повдигне и да поемат част от болката й.

Бони и Мередит си проправяха път към нея през огромните стъклени отломки. Крещяха на кукумявката, а Талон героично я атакуваше отгоре.

Елена не можеше да издържа повече. Трябваше да види. Трябваше да разбере дали металният предмет, който бе взела от гнездото на Блудуед, не е само някакъв непотребен боклук. Трябваше да го разбере сега.

Излъска тънкото парче метал в злощастната си яркочервена рокля и открадна един миг, за да погледне надолу. Видя как пурпурната светлина заискри върху златото и диамантите, върху двете притиснати назад малки уши и двете блестящо зелени очи от александрит.

Копие на първата половината на ключа, но от другата му, огледална част.

Краката на Елена едва не се подкосиха.

Тя държеше втората половина на лисичия ключ.

Тогава бързо вдигна свободната си ръка и пъхна пръсти в малкия джоб, умело закрепен зад диамантената огърлица. Вътре имаше малка кесия, специално ушита от лейди Улма. В нея се намираше първата половина на лисичия ключ, която Елена пъхна там, след като я показа на Сейбър и Талон. Сега, като сложи втората половина на ключа при първата, тя се стресна, като усети някакво движение в кесията. Двете части на лисичия ключ ставаха — какво, едно цяло?

Черният клюн се блъсна в стената до нея.

Без дори да се замисли, Елена се наведе и се претърколи, за да го избегне. Когато пръстите й се стрелнаха отново, за да се увери, че кесията е здраво завързана, тя с изумление напипа вътре позната форма.

Не е ключ?

Не е ключ!

Светът се завъртя лудешки около Елена. Нищо нямаше значение — нито предметът, нито собственият й живот. Близнаците китсуне ги бяха измамили, бяха направили на глупаци тъпите човеци и вампира, дръзнал да им се противопостави. Двойният лисичи ключ не съществуваше.

Въпреки това надеждата отказваше да умре. Какво обичаше да повтаря Стефан на италиански? Mai dire mai — никога не казвай никога. Макар да знаеше какъв риск поема, макар да знаеше, че е глупаво, Елена пъхна пръста си в кесията.

Нещо студено се плъзна върху пръста й и остана там.

Тя погледна надолу и за миг остана изумена от гледката. Там, върху пръста й, блестеше златен пръстен с инкрустирани диаманти. Представляваше две абстрактни лисици, извити заедно, обърнати една към друга. Всяка лисица имаше две уши, два чифта зелени очи от александрит и стърчащ нос.

И това беше всичко. Каква полза би имал Стефан от подобна дрънкулка? Тя нямаше нищо общо с двойния ключ, изобразен върху рисунките на светилищата на китсунетата.

Като ценност предметът навярно струваше милиони пъти по-малко от това, което вече бяха похарчили, за да се сдобият с него.

И тогава Елена забеляза нещо.

От очите на едната от лисиците струеше светлина. Ако не се взираше толкова отблизо или ако в момента не се намираше в Бялата валсова бална зала, където всичко се виждаше много по-ярко и наситено, можеше и да не го забележи. Ала докато въртеше ръката си, светлината струеше точно над нея. Сега сияеше от четири очи.

И лъчът бе насочен право в посоката на килията на Стефан.

В сърцето на Елена надеждата възкръсна като Феникс от пепелта и тя мислено се понесе на пътешествие извън лабиринта на стъклената стая, където в този момент се лееше валсът от „Фауст“. Далеч от слънцето, дълбоко в сърцето на града — там се намираше Стефан. И тъкмо натам бе насочена бледозелената светлина, която се излъчваше от очите на лисиците.

Изпълнена с надежда, девойката завъртя пръстена. Светлината изчезна от двата чифта лисичи очи, но когато Елена обърна пръстена така, че втората лисица да се намира на една линия с килията на Стефан, отново се появи.

Тайни сигнали. Колко дълго би могла да притежава подобен пръстен и да не предприеме нищо, ако вече не знаеше къде се намира затворът на Стефан?

Вероятно много повече, отколкото оставаше на любимия й да живее.

Сега трябваше да оцелее достатъчно дълго, за да стигне до него.