Л. Дж. Смит
Пробуждането (7) (Книга първа)

7

Бони беше на дансинга, със затворени очи, носейки се в такт с музиката. Когато отвори очи за миг, Мередит й правеше знаци отстрани. Бони вирна предизвикателно брадичка, но тъй като приятелката й продължаваше да я вика, тя извъртя очи към Реймънд и се подчини на призива. Кавалерът й я последва.

Мат и Ед бяха зад Мередит. Мат се мръщеше, а Ед изглеждаше смутен.

— Елена току-що си тръгна — рече Мередит.

— Тук е свободна страна — тросна се Бони.

— Но тя си тръгна с Тайлър Смолуд — настоя Мередит. — Мат, сигурен ли си, че не знаеш къде са отишли?

Младежът поклати глава.

— Бих казал, че тя заслужава това, което й се случва, но донякъде и аз съм виновен — промълви мрачно. — Предполагам, че трябва да я последваме.

— И да си тръгнем от бала? — удиви се Бони. Погледна към Мередит, която беззвучно изрече „ти обеща“. — Направо не мога да повярвам — измърмори сърдито момичето.

— Не знам как ще я открием — каза Мередит, — но трябва да опитаме. — И додаде със странно колеблив глас: — Бони, ти случайно да знаеш къде може да е тя?

— Какво? Не, разбира се, че не знам. Аз танцувах. За какво иначе са танците?

— Ти и Рей останете тук — обърна се Мат към Ед. — Ако тя се върне, кажете й, че сме отишли да я търсим.

— Ако ще тръгваме, по-добре е да побързаме — недоволно вметна Бони. Извърна се и в бързината едва не се сблъска с едно черно сако.

— О, извинявай — рязко изрече тя, вдигна глава и видя Стефан Салваторе. Той нищо не каза, докато тя, Мередит и Мат се запътиха към изхода, оставяйки зад себе си Реймънд и Ед с нещастни физиономии.

 

 

Звездите блещукаха върху ледената синева на безоблачното небе. Елена се чувстваше точно като тях. Част от нея се смееше и крещеше заедно с Дик, Вики и Тайлър, надвиквайки грохота на вятъра, но друга част сякаш наблюдаваше случващото се отстрани.

Тайлър спря колата по средата на склона на хълма край развалините на старата църква. Остави включени фаровете, докато всички слязоха. Въпреки че когато потеглиха от училището, ги последваха още няколко автомобила, сега се оказа, че те са единствените, стигнали до гробището.

Тайлър отвори багажника и извади картон с шест бири.

— Още по-добре. Така ще има повече за нас. — Предложи една на Елена, която поклати глава и се опита да потисне надигащото се прилошаване в стомаха й. Чувстваше, че не бива да е тук, но в никакъв случай нямаше да си го признае.

Те се изкачиха по каменистата пътека — момичетата се олюляваха на високите си токчета и се облягаха на момчетата. Когато стигнаха върха, Елена ахна, а Вики нададе тих вик.

Нещо огромно и червено бе надвиснало над хоризонта. На Елена й бе нужна минута, за да осъзнае, че това е луната. Беше голяма и някак си нереална, като декор във фантастичен филм, докато издутата й кръгла сфера се носеше унило, разпръсквайки зловещата си светлина.

— Прилича на голяма изгнила тиква — заяви Тайлър и запрати камък по нея. Елена се насили да му се усмихне ослепително.

— Защо не влезем вътре? — Вики сочеше с малката си бяла ръка към черната дупка, където някога е била вратата на църквата.

По-голямата част от покрива бе паднала, макар че камбанарията все още беше запазена — висока кула, издигаща се в небето. Три от стените стърчаха, а четвъртата бе висока само до колене. Навсякъде се виждаха купчини от тухли и мазилка.

Някаква светлина проблесна край лицето на Елена. Тя се извърна сепнато и видя, че Тайлър държи запалка. Той се ухили, разкривайки в мрака два реда бели зъби.

— Искаш ли да пощракаш със запалката ми?

Смехът на Елена прозвуча неестествено гръмко в опит да прикрие смущението си. Взе запалката и освети с нея вътрешността на църквата. Не приличаше на останалите гробници в гробището, макар че баща й бе казвал, че е виждал подобни параклиси в Англия. Имаше вид на голяма каменна кутия, достатъчно обемиста, за да побере двата ковчега, върху чиито капаци лежаха мраморни статуи.

— Томас Кийпинг Фел и Хонория Фел — прочете с тържествен глас Тайлър и махна с ръка, сякаш ги представяше. — Както се говори, старият Томас е основал църквата на Фел. Макар че по онова време фамилията Смолуд също е живеела тук. Прадядото на моя прапрадядо е живял в долината край Дроунинг Крийк…

— … докато не го изяли вълците — довърши Дик и отметна назад глава, имитирайки вълк. Сетне се оригна шумно. Вики се изкиска. Сянка на раздразнение пробягна по красивото лице на Тайлър, но той се насили да се усмихне.

— Томас и Хонория ми изглеждат малко бледи — продължаваше да се хили Вики. — Мисля, че се нуждаят от малко цвят. — Измъкна от чантата си червило и започна да боядисва устните на женската статуя. Елена усети как й се повдига. Като дете винаги бе изпитвала благоговение към бледата дама и сериозния мъж, които лежаха със затворени очи и скръстени на гърдите ръце. По-късно, когато родителите й загинаха, тя си ги представяше как лежат по същия начин един до друг в гробището. Но продължи да държи запалката, докато другото момиче рисуваше мустаци и клоунски нос върху лицето на Томас Фел.

Тайлър ги наблюдаваше.

— Хей, вижте колко са издокарани, а никъде не могат да отидат. — Постави ръце върху каменния капак, наведе се и се опита да го отмести. — Какво ще кажеш, Дик? Искаш ли да ги разведем на нощна разходка? Може би до центъра на града?

Не, помисли си ужасено Елена, докато Дик избухна в гръмогласен смях, последван от пискливия кикот на Вики. Но Дик вече беше застанал до Тайлър, хванал с две ръце капака на ковчега.

— На три — рече Тайлър и започна да отброява: — Едно, две, три.

Елена бе приковала очи върху ужасяващото клоунско лице на Томас Фел. Момчетата се напъваха и ръмжаха, а мускулите им се издуваха под ризите. Но не успяха да отместят капака нито на сантиметър.

— Проклетото нещо сигурно е закрепено по някакъв начин — изсумтя сърдито Тайлър и се обърна.

На Елена й прималя от облекчение. Опитвайки се да изглежда невъзмутима, тя се облегна на каменния капак на гроба. И тогава се случи.

Чу стържене на камък и в същия миг усети как капакът се отмества под лявата й ръка. Тежката плоча продължи да се измества настрани, карайки я да загуби равновесие. Запалката се изплъзна от ръцете й и тя изпищя веднъж, после още веднъж, опитвайки се да се закрепи на краката си. Политна надолу в отворения гроб, а около нея с грохот се изви леден полъх на вятър. В ушите й отекваха писъци.

Сетне изведнъж се озова навън, под лунната светлина, толкова ярка, че можеше да вижда лицата на останалите. Тайлър я държеше. Момичето се огледа като обезумяло.

— Да не полудяваш? Какво стана? — Тайлър я разтърсваше.

— Той помръдна. Капакът помръдна. Измести се и се отвори… аз не зная… почти паднах вътре. Беше студено…

Момчетата се разсмяха.

— Бедното бебче май се е побъркало от страх — заключи Тайлър. — Хайде, Дики, момчето ми, да отидем да проверим.

— Тайлър, недей…

Но те влязоха вътре. Вики се помая малко на прага, загледана в разтрепераната Елена. Тайлър й махна да дойде.

— Виж — поде той, когато тя пристъпи неохотно вътре. Извади запалката и я задържа високо над мраморната статуя на Томас Фел. — Все още е затворен, виж, залепнал като муха на мед. Виждаш ли?

Елена се втренчи в идеално затворения капак на ковчега.

— Отмести се. Аз едва не паднах вътре…

— Да бе, както кажеш, бебче. — Тайлър обви ръка около раменете й и я притисна към себе си. Тя вдигна глава и видя, че Дик и Вики са застанали в същата поза, само че очите на Вики бяха затворени и на лицето й бе изписан блажен израз. Тайлър затърка брадичката си в косата й.

— Вече бих искала да се върнем на бала — промълви безжизнено Елена.

Тайлър престана да търка брадичката си в косата й, после рече:

— Както кажеш, бебче. — Погледна към Дик и Вики. — Вие двамата съгласни ли сте?

— Ние бихме искали да останем още малко — ухили се Дик. Вики се изкиска, без да отваря очи.

— Добре. — Елена се запита как двамата ще се върнат, но се остави на Тайлър да я поведе. Когато се озоваха навън, той се спря.

— Не мога да позволя да си тръгнеш, без да ти покажа надгробния камък на дядо ми. Хайде, Елена — подкани я той, когато тя понечи да възрази, — моля те, не наранявай чувствата ми. Трябва да го видиш. Това е нашата фамилна гордост и слава.

Елена се усмихна измъчено, макар да имаше чувството, че в стомаха й се бе настанила ледена буца. Може би ако угоди на желанието му, той ще я изведе по-скоро оттук.

— Добре — кимна момичето и двамата се запътиха към гробището.

— Не по този път, а оттам. — В следващия миг той я поведе надолу към старото гробище. — Всичко е наред, честно, не е много далеч от пътеката. Ето там е, виждаш ли? — посочи към нещо, което блестеше на лунната светлина.

Елена ахна. Сърцето й замря в гърдите. Сякаш там стоеше човек, гигантска фигура с кръгла плешива глава. Никак не й се искаше да бъде тук, сред гранитни надгробни плочи, порутени и килнати от вековете. Ярката лунна светлина чертаеше странни сенки сред участъците от непрогледен мрак.

— Това отгоре е само една топка. Няма от какво да се плашиш — опита се да я успокои Тайлър и я поведе встрани от пътеката към проблясващия в тъмнината надгробен паметник. Беше изработен от червен мрамор, а голямата топка, стърчаща отгоре му, й напомняше на издутата луна на хоризонта. Сега същата тази луна ги осветяваше с лъчите си, бели като мраморните ръце на Томас Фел. Елена не можа да се овладее и цялата се разтрепери.

— Бедното ми котенце, толкова е измръзнало. Трябва да го стоплим — прошепна Тайлър. Елена се опита да го избута, но той беше прекалено силен. Обви плътно ръце около нея и я привлече към гърдите си.

— Тайлър, искам да си вървя. Искам да си тръгна сега…

— Разбира се, бебче, всички ще си тръгнем — залюля я той. — Но първо трябва да те стоплим. Господи, колко си студена.

— Тайлър, престани! — Досега ръцете му само я дразнеха, спираха движенията й, но сега тя усети с ужас как се плъзгат хищно по кожата й.

Никога досега в живота си Елена не бе изпадала в подобна ситуация — сама и далеч от всякаква помощ. Вдигна крак и насочи високото си токче към кожената му обувка, но той успя да го избегне.

— Тайлър, свали си ръцете от мен!

— Стига, Елена, не се дръж така, аз само искам да те стопля…

— Тайлър, пусни ме — изрече задавено момичето. Опита се да се измъкне от хватката му. Той се препъна, после я затисна с цялата си тежест, притискайки я към преплетените възли на бръшляна и усуканите около него плевели върху земята.

— Ще те убия, Тайлър — с отчаян глас заговори Елена. — Не се шегувам. Махни се от мен!

Той се опита да се претърколи, изкиска се внезапно, с натежали и неконтролируеми, почти безпомощни крайници.

— О, стига, Елена, не се ядосвай. Аз само искам да те стопля. Елена, Ледената принцеса, хайде да те стоплим… Вече ти е по-топло, нали? — В този миг тя усети върху лицето си горещите му влажни устни. Все още бе притисната неподвижно под него, а неприятните му лепкави целувки се придвижиха към шията й. Чу се шум от разкъсване на плат.

— Олеле — избъбри Тайлър. — Съжалявам.

Елена изви глава и устните й срещнаха ръката му, която непохватно я галеше по бузата. Захапа я и впи зъби в месестата длан. Захапа го силно, усети вкуса на кръвта и чу болезнения му вик. Ръката му отскочи настрани.

— Хей! Казах ти, че съжалявам! — Момчето погледна обидено към наранената си длан. После лицето му потъмня и без да откъсва поглед от ръката си, я стисна в юмрук.

Това е, помисли си Елена със странно спокойствие, сякаш всичко се случваше насън. Той или ще ме удари с все сила, или ще ме убие. Стегна се, за да посрещне неизбежното.

 

 

Стефан устоя на изкушението да отиде на гробището. Всичко в него крещеше да не го прави. Последният път, когато отиде там, беше в нощта със стареца.

Стомахът му се сви от ужас при спомена. Би могъл да се закълне, че не е изсмукал цялата кръв на мъжа под моста, че е поел само толкова, колкото да се засити, без да му навреди. Но всичко от онази нощ, след като изпита изблика на Силата, бе замъглено и объркано. Всъщност дори не знаеше дали е имало изблик на Силата. Може би всичко е било само плод на въображението му или сън. Можеха да се случат странни неща, когато нуждата надделее над самоконтрола.

Той затвори очи. Когато разбра, че старецът бил откаран в болница и едва не е умрял, изпита неописуем шок. Как бе могъл да стигне толкова далеч? Почти да убие човек, когато не бе убивал никого, откакто…

Не искаше да мисли за това.

Сега, застанал пред портата на гробището в среднощния мрак, цялото му същество крещеше да се обърне и да си тръгне. Да се върне на бала, където бе оставил Каролайн — онова чувствено създание с бронзова плът, което бе в абсолютна безопасност, тъй като не означаваше абсолютно нищо за него.

Но не можеше да се върне, защото Елена беше на гробището. Усещаше присъствието й, нарастващия й страх. Елена беше на гробището и в беда, а той трябваше да я открие.

Беше стигнал до средата на склона на хълма, когато главата му изведнъж се замая. Стефан политна и с олюляване се запъти към църквата, защото тя беше единственото нещо, което виждаше по-ясно. Сякаш мозъкът му бе обвит от сива мъгла. Всяка крачка му струваше огромно усилие. Слаб, чувстваше се толкова слаб. И безпомощен срещу Силата, замайваща сетивата му.

Трябваше… трябваше да стигне до Елена. Но беше толкова слаб. Не биваше да е толкова… немощен… ако иска да помогне на Елена. Нуждаеше се… да…

Вратата на църквата зееше пред него.

 

 

Елена видя луната над лявото рамо на Тайлър. Изпита някакво странно удовлетворение, че тя е последното, което щеше да види. Викът заседна в гърлото й, задавен от страха.

И тогава нещо повдигна внезапно Тайлър и го запрати към надгробния паметник на дядо му.

Поне така й се стори. Момичето се претърколи настрани, задъхано и треперещо. Едната й ръка стисна разкъсаната рокля, а другата затърси някакво оръжие.

Но не се нуждаеше от такова. Нещо се движеше в тъмнината и тя видя човека, който бе изскубнал Тайлър от нея. Стефан Салваторе. Но това бе един непознат Стефан: красивите черти на лицето му бяха пребледнели и изкривени от ярост, зелените му очи изпускаха убийствени искри. Без дори да се движи, Стефан излъчваше такъв гняв и заплаха, че Елена се почувства по-изплашена от него, отколкото от Тайлър.

— Още когато се запознахме разбрах, че ти липсват всякакви маниери — заговори Стефан. Гласът му беше тих, студен и безучастен. И по някакъв начин я омагьоса. Не можеше да откъсне очи от него, докато той се движеше към Тайлър, който поклати замаяно глава и се опита да се изправи. Стефан се движеше като танцьор — всяко движение бе грациозно и овладяно. — Но нямах представа, че си толкова примитивен.

Удари Тайлър. Едрото момче бе замахнало с месестата си ръка, но Стефан го удари по лицето още преди ръката на Тайлър да го достигне.

Тайлър политна и падна върху съседния надгробен камък. Надигна се на колене и се изправи с усилие. Дишаше тежко, а очите му мятаха гневни мълнии. Елена видя струйката кръв, потекла от носа му. Тогава той се хвърли напред.

— Един джентълмен никога не натрапва компанията си — процеди Стефан и го удари странично. Тайлър отново се просна на земята, заровил лице в плевелите и храстите. Този път му трябваше повече време, за да се изправи, а кръвта течеше от двете ноздри и от устата му. Беше задъхан като подплашен кон, но отново се хвърли към Стефан.

Стефан сграбчи реверите на сакото му, сетне двамата се завъртяха в убийствена схватка. Той разтърси Тайлър два пъти силно и грубо, докато двата му месести юмрука се люшкаха немощно във въздуха. После Стефан пусна Тайлър.

— Джентълменът не обижда жените — продължи Стефан. Лицето на Тайлър бе сгърчено, очите му бяха изцъклени, но ръката му се протягаше към крака на Стефан, който го изправи на крака и го разтърси отново.

Противникът му се свлече изнемощяло като парцалена кукла и подбели очи. — И най-вече един джентълмен никога не наранява жена — продължи да говори Стефан, докато придържаше тежкото тяло на Тайлър изправено. Раздрусваше го, натъртвайки на всяка дума.

— Стефан! — извика Елена. Главата на Тайлър се люшкаше напред–назад с всяко разтърсване. Тя беше изплашена от ставащото пред очите й, ужасена от това, което Стефан би могъл да направи. Но най-вече я смразяваше гласът му — този студен глас, като острие на рапира, красив, смъртоносен и безжалостен. — Стефан, спри!

Главата му се извърна рязко към нея. Сепнат, той сякаш бе забравил за присъствието й. За миг я погледна, все едно не я познаваше. Очите му изглеждаха черни на лунната светлина и той й заприлича на някакъв звяр или голяма птица, кръвожаден хищник, лишен от всякаква човешка емоция. Сетне лицето му се смекчи и очите му се проясниха.

Той погледна надолу към безволно отпуснатата глава на Тайлър и го подпря внимателно на червения мраморен надгробен камък. Коленете на пребития младеж се подгънаха и той се свлече надолу, но за голямо облекчение на Елена очите му бяха отворени, или поне лявото. Дясното беше подуто и се виждаше само една цепка.

— Ще се оправи — изрече глухо Стефан.

Страхът я напускаше, но тя се чувстваше някак празна. Шок, помисли си. Сигурно всеки миг ще закрещя истерично.

— Има ли кой да те откара у вас? — Гласът му бе все така смразяващо безжизнен.

Момичето си помисли за Дик и Вики, които кой знае какво правеха край статуята на Томас Фел.

— Не — поклати глава тя. Умът й отново заработи и тя погледна надолу към роклята си. Отпред красивата дреха висеше разкъсана на парцали, беше напълно съсипана. Придърпа машинално парчетата плат.

— Аз ще те закарам — рече Стефан.

Дори през мъглата на вцепенението Елена усети как я прониза кратка тръпка на страх. Погледна го — странна елегантна фигура сред надгробните плочи, с бледо лице, открояващо се на лунната светлина. Никога не й се бе струвал толкова… толкова красив, но красотата му беше почти извънземна. Не само чужда, но и нечовешка, защото нито едно човешко същество не би могло да излъчва подобна аура на сила или отчуждение.

— Благодаря ти. Би било много мило от твоя страна — бавно промълви момичето. Нямаше какво повече да каже.

Двамата оставиха Тайлър, който мъчително се опитваше да се изправи на крака, подпирайки се на надгробния паметник на предшественика си. Когато стигнаха до пътеката и Стефан се обърна към моста Уикъри, Елена усети как по гърба й отново пропълзяха ледени тръпки.

— Оставих колата си при пансиона — каза той. — Това е най-бързият начин да се върнем обратно.

— Ти така ли дойде?

— Не. Не съм прекосявал моста. Но не се тревожи, ще сме в безопасност.

Елена му повярва. Блед и мълчалив, той вървеше до нея, без да я докосва, само свали сакото си и наметна голите й рамене. Тя се почувства странно сигурна, че той без колебание би убил всекиго, който се опита да й причини зло.

Мостът Уикъри се белееше на лунната светлина, а под него ледените вълни се плискаха в древните скали. Светът изглеждаше застинал и красив, величаво студен, докато двамата вървяха по тесния селски път между високите дъбове.

Минаха покрай оградени ливади и потънали в мрак полета, докато накрая стигнаха до дългото извито шосе. Пансионът представляваше голяма сграда, изградена от ръждивокафяви глинени тухли, заобиколена от стари кедри и кленове. Всички прозорци, освен един бяха тъмни.

Стефан отключи двойните врати и двамата пристъпиха в малък коридор с вито стълбище. Парапетът, както и вратите, бяха от светло дъбово дърво, толкова полирано, че сякаш сияеше в мрака.

Качиха се по стълбите до втория етаж и се озоваха на слабо осветена площадка. За изненада на Елена той отвори една врата, която беше толкова малка, че приличаше на крило на гардероб. Зад нея се разкри много стръмна и тясна стълба.

Какво странно място, помисли си момичето. Тайната стълба достигаше право в сърцето на къщата, където не проникваше никакъв звук отвън. Когато стигна върха на стълбата, Елена се озова в просторна стая, заемаща целия трети етаж.

Както и стълбището, помещението тънеше в полумрак, но тя успя да различи боядисания дървен под и откритите греди под скосения таван. От всички страни имаше високи прозорци и множество сандъци, разпръснати сред малкото масивни мебели.

Елена трепна, усетила втренчения му поглед.

— Има ли баня, където бих могла?…

Стефан кимна към вратата. Тя свали сакото му, подаде му го и без да го поглежда, влезе вътре.