Пол Зюсман
Лабиринтът на Озирис (4)

3.

Йерусалим

Девет месеца по-късно

Тук е тъмно като в пещера, което е добре.

Това означава, че тя не може да ме види. Не може да ме разгледа добре. За нея аз съм просто силует в сенките. Както и тя за мен.

Когато я последвах през вратата, тя се обърна и погледна право към мен. За момент си помислих, че може би знае кой съм — дори в полумрака, дори с качулката, скриваща лицето ми. Изражението й обаче не показваше, че ме познава. По-скоро показваше очакване. Надежда. Тя се обърна почти веднага и повече не ме погледна. Сигурно ме смята за някой вечерен богомолец.

Сега я наблюдавам. Високо в стените и по купола има прозорци, но те са мръсни, пък и навън е почти тъмно. Малкото светлина идва от месинговия полилей, висящ от тавана в другия край на катедралата, но дори тя успява само да омекоти сумрака наоколо. Тя стои почти директно под полилея, пред резбованата дървена преграда, която отделя олтара от останалата част на църквата. Аз съм при входа, на една от тапицираните пейки покрай стените. Отвън дъждът съска по плочите на двора. Времето не е каквото очаквах, но ще ми свърши работа. Благодарение на него мога да остана забулен. Не искам да виждат лицето ми. Нито тя, нито който и да било.

Завесата на входа внезапно се повдига и изплющява. Тя се обръща, мисли си, че някой влиза. Осъзнава, че е просто вятърът, и се обръща напред, към покрития с икони олтар. Сакът й е на килима до нея. Багажът е проблем. Или по-скоро пътуването, за което сакът намеква, е проблем. Защото ограничава времето ми. Тя като че ли чака някого, а това също е проблем. С един мога да се справя. С двама обаче е по-сложно. Може да се наложи да импровизирам. Може да се наложи да действам по-рано от планираното.

Тя отива до една от четирите огромни колони, поддържащи купола. На нея е окачена огромна картина в тежка позлатена рамка. Не виждам какво е нарисувано. И изобщо не ме интересува. Взирам се в нея и мисля. Пресмятам. Да действам ли по-рано от замисленото? Долавям миризмата на тамян.

Тя поглежда картината, после се връща при иконостаса и вдига ръка, за да погледне часовника си. Усещам глока в джоба на палтото си, но се тревожа, че гърмежът ще бъде чут дори през дъжда и веднага ще дотичат хора. По-добре да го направя по другия начин. Как не е проблем. Кога е проблемът. Трябва да разбера какво знае тя, но предвид багажа и вероятността да се срещне с някого…

Тя отново се отдалечава. В стената на катедралата има странични врати, водещи вероятно към някакви малки параклиси, макар да е прекалено тъмно, за да съм сигурен. Тя ги оглежда един по един, като се движи назад към мен. Пред най-близкия параклис част от пода е оградена с нисък дървен параван. Тя сяда на пейката зад паравана. Почти невидима е. Вземам жицата, повтарям всичко наум, преценявам вариантите. Само да не се искаше да я разпитвам…

Тя отново става и върви към мен. Навеждам глава, сякаш се моля, държа лицето си скрито, взирам се в облечените си в ръкавици ръце. Тя минава покрай мен, върви покрай стените обратно към олтара и отново си поглежда часовника. Дали да продължа да я следя, за да видя къде отива? Или да го направя сега, докато сме сами, докато имам шанс. Не мога да взема решение. Минават още няколко минути. Накрая тя взема сака си, обръща се и тръгва към вратата. Когато се изравнява с мен, спира.

— Шалом.^[1]

Погледът ми е забит в пода.

— Ата медабер иврит?^[2]

Не казвам нищо. Не искам да чува гласа ми. Внезапно усещам, че съм напрегнат.

— Говорите ли английски?

Продължавам да гледам пода. Ужасно съм напрегнат.

— Американец ли сте? Не искам да ви безпокоя, но търся…

Вземам решение. Изправям се и я удрям под брадичката с основата на дланта си. Тя залита назад. Дори в тъмното виждам бликналата от устата й кръв — много кръв, което ме кара да мисля, че си е прехапала езика. Почти моментално се озовавам зад нея и гаротата е увита около врата й. Кръстосвам китки и дърпам рязко клуповете в краищата на жицата, оценявам здравия захват, който ми дават, силата, която мога да упражня върху дихателната тръба. Тя е доста по-едра от мен, но всички преимущества са на моя страна. Подкосявам краката й и дърпам с все сили, извивам глава назад и държа, докато тя се мята, дави се и се опитва да хване жицата. Борбата трае по-малко от трийсет секунди, след което тялото й се отпуска. Продължавам да дърпам за всеки случай. Толкова съм погълнат от работата си, дори не помислям, че някой може да влезе и да ни намери така. Жицата се впива дълбоко в шията й. Едва когато съм абсолютно сигурен, че е мъртва, отпускам гаротата и полагам тялото й на пода. Чувствам се въодушевен.

Спирам за момент, за да дойда на себе си (задъхан съм), след което навивам грижливо жицата, прибирам я в джоба си и поглеждам през завесата към двора. Дъждът плющи навън и не се вижда жива душа. Пускам завесата, вадя фенерче от джоба си и осветявам килима около тялото. Има няколко едва видими петънца, но основната част от кръвта като че ли е попила в палтото и блузата й. Това е добре. Стискам отстрани челюстта й, за да отворя устата. Макар и сериозно прехапан, езикът й е все още цял, което също е добре. Бъркам в джоба й, намирам кърпичка и я пъхам в устата й, за да не изцапа повече. Осветявам с фенерчето катедралата. Трябва да спечеля малко време, не мога да позволя да я открият толкова скоро. Зная къде живее и след това ще ида там, но за момента се нуждая от някое тайно място. Не обичам да импровизирам, но се надявам, че всичко ще бъде наред.

 

 

Детектив Ариех Бен Рои от полицейското управление на Йерусалим присви очи и се загледа напрегнато в сумрака, докато тялото постепенно се очерта пред него. Като че ли беше свито на кълбо и за момент не можеше да прецени точно кое какво е. Отделните детайли се откроиха постепенно — глава, торс, ръце, крака. Той поклати глава, сякаш не можеше да повярва на очите си. После се усмихна и стисна ръката на Сара.

— Прекрасен е.

— Още не знаем дали е „той“.

— Тя също е прекрасна.

Проточи врат и се загледа в зърнестата картина на ултразвука. Това беше третото сканиране на Сара — тяхното трето сканиране — и дори в двайсет и четвъртата седмица му беше трудно да различи отделните части на бебето (макар да не беше повторил бисера при ултразвука от дванайсетата седмица, когато беше посочил нещо, което бе сметнал за изключително голям пенис, но му казаха, че всъщност е бедрената кост на бебето).

— Всичко наред ли е? — попита той лекарката. — Нали всяко нещо си е на мястото?

— Всичко изглежда чудесно — увери го момичето, докато плъзгаше скенера напред-назад по покрития с гел корем на Сара. — Само искам да се обърне, за да мога да му измеря гръбнака.

Тя сложи още гел и натисна скенера малко под пъпа. Образът на екрана се размаза, докато момичето се опитваше да получи желания ъгъл.

— Днес е малко инат.

— Чудя се на кого ли се е метнал — обади се Сара.

— Да, на кого ли? — отвърна Бен Рои.

Лекарката продължи прегледа, като държеше скенера с едната ръка, а с другата въртеше копчетата под екрана, за да направи снимки на различни части на плода за по-точно измерване.

— Пулсът е добър — каза тя. — Маточният кръвен поток е чудесен, крайниците са развити нормално…

Внезапно я прекъсна музика. Силна, електронна. „Хава Нагила“.

— Ариех! — изстена Сара. — Нали ти казах да го изключиш.

Бен Рои сви смутено рамене. Отвори калъфа на колана си и извади нокията.

— Не може да го изключи и това е — въздъхна Сара и погледна лекарката, сякаш търсеше женската й солидарност. — Дори и за ултразвука на собственото си дете. Винаги е включен, денем и нощем.

— Аз съм полицай, за бога.

— Ти си баща, за бога!

— Добре, няма да вдигна. Могат да ми оставят съобщение.

Бен Рои повъртя телефона в ръката си и го остави да звъни, като показно се наведе и се загледа в екрана. Сара изсумтя. Беше виждала това представление неведнъж.

— Гледай — прошепна тя и кимна към сонографа.

В продължение на пет секунди Бен Рои седеше и се преструваше на погълнат от картината на екрана. Звуците на „Хава Нагила“ обаче продължаваха настоятелно и той започна да си тактува с крак, после с ръка, след това взе да не го свърта. Накрая не издържа и погледна телефона, за да види кой го търси. Незабавно скочи на крака.

— Трябва да вдигна. От участъка е.

Отиде в ъгъла и вдигна телефона до ухото си. Сара завъртя очи.

— Десет секунди — въздъхна тя. — Направо не мога да повярвам, че издържа толкова дълго. В края на краищата това е просто бебето му.

Момичето я потупа окуражаващо по ръката и продължи прегледа. В другия край на стаята Бен Рои слушаше и говореше, макар и с приглушен глас. След няколко секунди прекъсна разговора и прибра нокията в калъфа.

— Съжалявам, Сара, но трябва да вървя. Станало е нещо.

— Какво е станало? Кажи ми, Ариех. Какво е толкова важно, че не може да почака пет минути, докато приключим ултразвука?

— Просто нещо.

— Какво? Искам да знам.

Бен Рои вече обличаше сакото си.

— Не искам да се разправяме, Сара. Не и…

Той кимна към голия й корем. Кожата й лъщеше и бе хлъзгава от гела, през сваления цип на джинсите й надничаха кестеняви срамни косми. Жестът му като че ли я ядоса още повече.

— Оценявам загрижеността ти — озъби се тя. — Но нямам нищо против да се разправям в това положение. А сега бъди така добър да ме осветлиш какво може да бъде по-важно от здравето на детето ти.

— Бубу е наред, нали тя го каза току-що.

Бен Рои кимна към лекарката, която се взираше усилено в екрана и се преструваше на погълната от работата си.

— Трийсет минути, Ариех. Само за това те моля. Да забравиш полицията за половин час и да ни дадеш цялото си внимание. Толкова ли много искам?

Бен Рои усещаше, че гневът й расте, пък и знаеше, че вината е негова. Вдигна ръце, за да успокои и себе си, и нея.

— Няма да се разправяме — повтори той. — Станало е нещо и имат нужда от мен. Точка. Ще ти се обадя.

Наведе се и я целуна по главата, погледна за последен път монитора и тръгна към изхода. Докато излизаше в коридора, чу гласа на Сара зад себе си.

— Така и не може да остави тази работа. Затова трябваше да сложа край. Дори за половин час. Просто не може.

Чу утешителните думи на лекарката и затвори вратата.

Нищо в живота му не го беше подготвило за щастието, което изпитваше при мисълта, че ще става баща. Както и за вината, помисли си той, докато се отдалечаваше.

Болница „Хадаса“ се намираше при върха на хълма Скопус, а предродилното отделение беше на горния й етаж. Докато чакаше асансьора, Бен Рои се загледа през прозореца, от който се откриваше изглед на север към Юдейските възвишения. В далечината се различаваха монотонно еднаквите жилищни сгради на предградията Писгат Амир и Писгат Зеев; по-наблизо бяха също толкова монотонните, макар и по-хаотични палестински жилища на „Аната“ и бежанския лагер „Шуфат“. В най-добрия случай гледката можеше да се нарече безнадеждна — грозни постройки, пръснати по също толкова грозни склонове, осеяни с камъни и боклуци. Днес картината изглеждаше особено мрачна заради дъжда, който се изсипваше от оловното небе.

Погледна към асансьора и отново се обърна към прозореца, за да проследи стената, която обикаляше „Шуфат“ и „Аната“ и ги откъсваше от Източен Йерусалим. Тази тема гарантирано осигуряваше мърморенето на Сара, по-гарантирано и от работата му в полицията. „Гнусотия — казваше тя. — Срам за държавата ни. Остава само да ги накараме да носят жълти звезди.“

Бен Рои беше склонен да се съгласи, макар и не толкова пламенно. Стената определено беше намалила значително броя на атентатите, но на каква цена? Познаваше един палестинец, собственик на гараж, възпитан мъж от Ар Рам. В продължение на двайсет години всеки ден бе изминавал петдесетте метра от къщата си до гаража и обратно. След това издигнаха стената и изведнъж се появи шестметрова преграда, която го откъсваше от работата му. Сега трябваше да обикаля, за да мине през пункта Каландия и трийсетсекундното пътуване се бе превърнало в двучасово. Същото се повтаряше по цялата дължина на бариерата — фермери бяха откъснати от нивите си, деца — от училищата, цели фамилии бяха разделени. Никаква милост за терористите, в това спор нямаше — но да наказват цялото население? И още колко гняв пораждаше това? Колко повече омраза? И кой стои на фронтовата линия срещу целия този гняв и омраза? Такива като него.

— Добре дошли в Обетованата земя — промърмори той и се обърна, когато вратата на асансьора се отвори с мелодичен звън.

Качи се в бялата си тойота „Корола“ и потегли по Университетското шосе, а после по „Дерех Ха Шалом“ обратно към Стария град. Сутрешният трафик не бе натоварен и успя да стигне за десет минути до Яфската порта. След нея обаче попадна в задръстване. Общината преустройваше улиците около кулата на Ирод и от двете платна се използваше само едно, а това задръстваше площад „Омар Ибн ал Хатаб“ и горния край на улица „Давид“. Положението беше такова вече година и половина и по всичко изглеждаше, че нямаше да се промени в следващите дванайсет месеца. Обикновено колите успяваха да минат, макар че пълзяха. Днес обаче един камион беше направил опит да обърне по Гръцката патриаршеска улица и бе препречил движението.

— Хара! — промърмори Бен Рои. — Мамка му.

Забарабани по волана, като зяпаше временната ограда, на която беше представена художествената импресия за бъдещите улици, а отдолу имаше надпис: „Барън Корпорейшън — горди, че спонсорираме бъдещата история на Йерусалим“. От време на време натискаше клаксона, добавяйки приноса си в общата какофония, дори на два пъти свали прозореца и извика: „Яла титкадем, маниак!“ на шофьора на камиона. „Размърдай се, задник такъв!“ Дъждът продължаваше и потоци кална вода се спускаха от строителните площадки по улицата.

Изчака пет минути и изгуби търпение. Извади полицейската лампа от жабката, лепна я на покрива, включи жака в гнездото му и наду сирената. Това предизвика раздвижване. Камионът изманеврира напред, тапата се отпуши и Бен Рои успя да измине останалите сто метра до полицейски участък „Давид“.

Участъкът беше по-известен като „кишле“, турската дума за затвор — сградата бе изпълнявала тъкмо тази роля по времето на Османската империя. Представляваше дълга двуетажна постройка, която се издигаше в южната част на площада. Решетките по прозорците и мръсните каменни стени й придаваха занемарен вид. Имаше и друг кишле в Назарет, смятан за най-красивия полицейски участък в цял Израел. Лично Бен Рои не би използвал подобно прилагателно, за да опише работното си място.

Дежурният на входа отвори електронния портал и му махна да влезе. Бен Рои мина през засводения вход и двайсетметровия тунел, който прекосяваше сградата и излизаше в големия двор отзад. В дъното на двора беше конюшнята и мястото за езда, а до тях имаше ниска невзрачна постройка, която приличаше на склад, но всъщност подслоняваше сапьорския отдел. Останалото пространство бе заето от коли и микробуси. Някои бяха с полицейски номера (червени с буквата „М“ за „Мишерет“), но повечето бяха с цивилните жълти табелки. Бен Рои имаше и от двата, макар че предпочиташе да използва цивилния номер. Нямаше смисъл да обявява на всички, че е ченге.

Намали и вкара колата между две АТВ „Поларис Рейнджър“. Докато слизаше, някой задържа чадър над главата му.

— Здравей. Бен Рои. Току-що ми спечели петдесет шекела.

Дебел брадат мъж — Юри Пинкас, колега детектив — му подаде чаша турско кафе.

— Фелдман те забелязал в задръстването — обясни той с грубия си баритон. — Обзаложихме се колко време ще издържиш, преди да надуеш сирената. Аз познах. Пет минути. С възрастта ставаш по-търпелив.

— Давам ти половината си търпение — каза Бен Рои, като взе кафето и заключи колата.

— Да бе.

Тръгнаха през двора. Пинкас държеше чадъра, а Бен Рои отпиваше от стиропорената чашка. Колегата му може и да беше саркастичен кучи син, но определено правеше хубаво кафе.

— Е, какво е станало? — попита той. — Казаха, че имало труп.

— В арменската катедрала. Всички са там. Дори шефът.

Бен Рои повдигна вежди. Не беше обичайно шефът да се намесва, особено на такъв ранен етап.

— Кой води разследването?

— Шалев.

— Слава богу. Може дори да разреши случая.

Стигнаха до тунела, по който се стигаше в двора. Отляво на основната сграда имаше едноетажна пристройка, в която се намираше контролният център за близо тристате камери, наблюдаващи стария град.

— Аз съм до тук — каза Пинкас. — Ще се видим, когато се върнеш.

— Мога ли да ползвам чадъра?

— Не.

— Но нали ще седиш вътре!

— Може да се наложи да изляза.

— Кучи син.

— Сух кучи син — ухили се Пинкас. — По-добре се размърдай, чакат те.

Той тръгна към стъклените врати на пристройката и когато стигна до тях, се обърна. Изражението му изведнъж бе станало сериозно.

— Убита е с гарота. Копелето е удушило горката кучка.

Изгледа Бен Рои с твърд, студен поглед. Не каза нищо повече. Нямаше нужда. Ясно беше какво има предвид. Трябва да пипнат този тип. Гледаха се още секунда, после Пинкас кимна, отвори вратата и изчезна вътре. Бен Рои допи кафето.

— Добре дошли в Обетованата земя — промърмори той, смачка чашката и я запрати към баскетболното табло в другия край на двора. Чашката дори не достигна целта си.