Том Харпър
Тайната на мъртвите (24)

24.

Константинопол — април 337 г.

Някой бива измъчван някъде в този дворец. Това не би трябвало да се случва. Законът казва, че не можеш да измъчваш човек, дори роб, освен в случай на предателство. Разбира се, законът е гъвкав: предателството е твърде субективно престъпление. Ако разполагаш с нужната власт, можеш да го формулираш по свой вкус, но това все пак отнема време. Посред нощ някой трябва да намери адвокат, за да състави изключение, да намери точните секретари в съда, за да сложат точните печати — и всичко това, преди да могат да затегнат първия винт.

Някой взима цялата работа твърде сериозно.

Би трябвало да съм там, за да си водя бележки. Вместо това събрах всички лампи, които можах да открия, и се затворих в един склад с Александровата кутия за документи. Не разбирам случилото се тази вечер, но достатъчно съм се нагледал на гнило правосъдие, за да доловя миризмата. Освен това ми хрумна умната идея, че много от въпросите в тъмницата ще се отнасят до документите в моите ръце. Скоро някой ще се сети, че съм донесъл кутията в двореца.

Работата е бавна. Документите са в различен формат, писани с различни мастила и от различни ръце; повечето са на гръцки, макар да има и малко на латински. Съсредоточавам се върху тях, но се чете трудно, когато не знаеш какво търсиш. Някои са писма или паметни бележки от имперските архиви; други приличат на извадки от книги. Не успявам да открия обща тема. Ето едно:

„До император Август Флавий Валерий Константин

от Цезар Флавий Юлий Крисп

Тежка буря забави нашите приготовления и разруши три кораба, но сега флотата е готова и утре ще отплава.“

Второ — едно стихотворение:

„За да стигнеш до живите, трябва да се промъкнеш между мъртвите.“

Трето:

„XII/II Пиша с най-дълбоко съболезнование за смъртта на твоя внук.“

Кихам и започвам да ругая, когато листовете на моята импровизирана маса се разхвърчават. Помещението е пълно с прах. Дузина гравирани каменни плочи, всяка с теглото на кон, са опрени в стените и чакат да бъдат качени на новите Константинови паметници. Мраморни войници, замръзнали в сражения, ме блъскат по глезените.

Вдигам друга страница. Пламъците на лампите премигват и трепкат; очите ми са уморени — не са свикнали с толкова четене. От страницата срещу ми изскача моето собствено име.

„Разрешено със заповед на Август за Гай Валерий Максим: постави всички ресурси на имперския пост на негово разположение и му дай каквото поиска, за да ускори пътуването си до Пула.“

Има и дата, но не е нужно да я проверявам. Светът е станал сумрачен; мисля, че някоя от лампите трябва да е угаснала. Слагам листа на временната маса и облягам тяло на мраморната плоча.

Какво е правил Александър с това?

Вратата се отваря рязко. Нахлулият въздух издухва листовете; един пада близо до маслената лампа и се запалва. Аз се засилвам към него, но движенията ми са сковани и непохватни. Симеон се втурва от вратата, хвърля го на земята и с крака стъпква пламъка, преди да е пламнала цялата купчина.

— Искат да те видят.

След това уверено прибира листовете в кутията. Когато се срещнахме, можех да го обвиня в убийство. Сега мога само да го последвам. В коридора чакат двама стражи от Школата, за да ни съпроводят — през тъмни и празни зали, където нарисувани фигури хвърлят сенки по златото, през изпълнени с дървета дворове, където роби смитат цветовете, които са се отронили днес. И отново в залата за аудиенции, където преди четири дни Константин ми нареди да намеря убиеца на Александър.

Този път има подходяща публика. Евсевий, дори в този час безукорно облечен в тежка бродирана роба. Флавий Урс в пълна, излъскана униформа. Аблабий, префектът на преторианците, и двамата консули Фелициан и Тициан. Плюс самият Константин на трон от слонова кост, покрит с толкова много скъпоценни камъни и злато, че ти е трудно да съзреш човека под тях. От короната му висят бисерни перпендули и се спускат по бузите му като сълзи.

Въпреки цялата сурова сила в помещението, има нещо потайно в това събрание. Големият полилей, който виси над трона, хвърля ярък кръг светлина около него, но тя не достига много далеч. Отвъд нея празната зала е като грамадно мрачно порицание.

— Гай Валерий Максим. — Поне веднъж Евсевий ме поздравява без подигравка. — Свършил си отлична работа. Август беше прав да те дари с доверието си.

Преди да успея да отговаря на тази неочаквана похвала, вратата се отваря отново. Четирима стражи въвеждат Симах. Откакто го видях преди няколко часа, си е сложил обточената с пурпур тога. Облякъл се е набързо: единият край се е измъкнал и заплашва напълно да се развие. Косата му е разчорлена — прилича на краставо куче в последния стадий на болестта.

Евсевий пристъпва напред като прокурор.

— Аврелий Симах е обвинен в убийството на най-набожния епископ Александър Киренски.

Никой не е казал и дума на Симах, но той трябва да го е очаквал. Вкопчва се в тоягата си като удавник за сламка.

— Същия ден си бил в библиотеката.

Симах кимва.

— Знаел си, че Александър е там.

Има вид сякаш се готви да го отрече, но после се отказва. Не иска да улеснява Евсевий.

— Тази вечер си се разхождал в близост до статуята на Венера. Гай Валерий те е видял там.

Никой не иска от мен да го потвърдя, но Симах има да добави нещо:

— Всяка вечер се разхождам там. Всеки, който ме познава, знае, че може да ме намери при статуята.

Симеон продължава да държи кутията с документи. Евсевий я взима от него и я вдига. Нещо се променя в лицето на Симах, макар че не мога да кажа дали е разпознаване или объркване. Може би съм прекалено великодушен и искам да повярвам в неговата невинност.

— Виждал ли си тази кутия?

Симах се опитва да подпъхне тогата си, която има опасност да се смъкне от костеливото му рамо.

— Не.

— Принадлежи на епископ Александър. Тази вечер, след като си срещнал Валерий, твоят роб се е опитал да се отърве от нея и беше хванат на местопрестъплението.

— Лъже.

— Даде показания под мъчения, че ти си му заповядал да го направи.

— Може би не е трябвало да го подлагате на мъчения.

Необичайно гневно избухване, което не му носи нищо добро.

— Ти не беше толкова внимателен, когато християните бяха в твоя власт. — Слюнки пръскат от устата на Евсевий. Лицето му е зачервено от мъст. — Ти беше прословут преследвач и враг на християните, но когато Август Константин унищожи архипреследвачите Галерий и Лициний, той те дари със своята прошка. Щом обаче онзи ден си видял Александър Киренски в библиотеката, насилническата ти природа е взела връх. Пребил си го до смърт, използвайки бюста на лъжеидеолога Хиерокъл като оръжие.

Симах изслушва обвинението в мълчание. Няма театрални отричания, няма тръшкане на колене и вкопчване в нозете на императора. Не е дошъл в таен съд посред нощ с очакването, че ще докаже своята невинност. Когато Евсевий свършва, той просто поклаща глава и казва едно твърдо:

— Не.

— Може би е било просто защото беше християнин? Може би никога не си му простил, че те предизвика в твоята собствена тъмница, че те е победил. Затова си го мразел.

— Уважавах неговата смелост. Презирах онези, които се предаваха. Хора като… — той замълчава, опитвайки се да се сети за името — Астерий.

— Достатъчно. — Дори Евсевий е изненадан от силата на реакцията си. Може би пред очите му са осакатените ръце на неговия приятел, доживотната присъда, която е получил за предателството към вярата.

Той си поема дълбоко въздух и се обръща към Константин.

— Господарю, няма други свидетели на трагичната смърт на Александър. Единственият, който я е видял, е убиецът. — Ръката му се стрелва към Симах. — Този човек. А след като го убил по най-варварския начин, който човек може да си представи, е откраднал неговите документи. Кой знае защо — може би е смятал, че може да използва Александровите познания срещу Църквата? Но когато мрежата на императора започва да се стяга около него, когато усърдният Гай Валерий влиза в дирите на убиеца, той изпада в паника. Започва да се тревожи, че кутията ще бъде намерена. Затова нарежда на роба си да се отърве от нея.

— Лъжи.

Главата ми се мае, докато слушам как моята собствена история се пренаписва пред очите ми. Поглеждам към Константин. Лицето му е безизразно като стъклено, но долавя погледа ми и се обръща едва забележимо, за да го срещне.

Изкупителна жертва ли ти трябва? Или искаш да научиш кой наистина го е извършил?

Не вярвам и дума на това. Ако Симах е искал да се отърве от кутията с документи, защо просто не я е хвърлил в пристанището или не я е изгорил? Защо ще изпраща роба да се отърве от нея точно на мястото, където прави вечерните си разходки? Евсевий подготвя Симах да поеме вината. Тук истинският въпрос е защо?

Константин продължава да ме наблюдава. Симах също. Дали това е възможност да спася невинен човек? Прекарах последните пет дни, разследвайки убийството, но сега, когато се стигна до този внезапен процес, не мога да сетя за нищо, което да кажа. Нямам реплики в това представление, което те разиграват. Аз съм реквизит, тъп предмет, който се размахва от други. В това отношение не се различавам кой знае колко от Симах.

Императорският поглед се отклонява, Симах откъсва очи от мен, изгубил последната си надежда. Отвращението на лицето му ме осъжда.

Вторачил поглед в пода, Константин произнася една-единствена дума.

— Депортация.

Заточение. Ще бъде лишен от имуществото, от поданството, от семейството и от правата си. От правна гледна точка ще престане да съществува.

Симах затваря очи. Цялото му тяло трепери; единственото, което го крепи прав, трябва да е неговата гордост. Сещам се какво каза Порфирий за него. Той е стоик. Външните неща не могат да докоснат душата му. Не мисля, че сега тази философия ще му е от голяма помощ.

— Августе, какво да правим с кутията? — пита Евсевий.

— Изгорете я.

Стражите отвеждат Симах. Константин слиза от трона и изчезва през някаква врата. Играта е свършила и вече нямат нужда от мен. Никой не се опитва да ме спре, когато си тръгвам. Щом излизам от стаята, хуквам по дворцовите коридори след шума от войнишките ботуши. Настигам ги в чакалнята до северната порта.

— Дошъл си да отпразнуваш своя успех? — Гласът на Симах е безжизнен.

— Нямам нищо общо с това.

— Нямам нищо общо с това — повтаря той папагалски с фалцет. — И аз нямах нищо общо с убийството на Александър, но виж ме сега.

— Съжалявам.

Гримаса. Толкова малко му е останало, че дори съчувствието се брои за нещо.

— Константин е разумен човек — настоявам аз. Не зная защо казвам това. Може би си мисля, че ще ми прости. — След няколко месеца ще те повика обратно.

— След няколко месеца всички ще сме мъртви. Да твърдиш нещо друго е чиста лъжа. Първо се отървават от теб; после пращат убийците.

Избърсва челото си и ми отправя поглед, пълен с омраза.

— Знаеш как стават тия работи.