Кирил Влахов
На прощаване

Не плачи майко, не тъжи,

че не взех ази заверка,

заверка, майко, подпис,

та тебе клета оставих,

за триста лева да жалиш!

Но кълни майко, проклинай

таз доцентска черна прокуда,

дето нас не даде заверка,

да ходим да се скитаме,

по аули, по кабинети, по зали.

Аз зная, майко, мил съм ти,

че може стар да завърша,

ах, утре като не взема

мечтаната заверка.

Но кажи какво да правя,

кат си ме, майко, родила,

със сърце, майко, каръшко,

та сърце, майко, не трае,

да гледа доцент, че бесней

в майчин ми университет:

там дет съм бягал от лекции,

и съм нагъвал сандвичи,

там дето либе хубаво —

едно на хиляда черепа —

пъстри си очи вдигнеше

и право ги в сърце забиеше,

там дето баща и братя

понякога следват със мене.

Ах, мале — майко каръшка!

Прости ме и веч прощавай!

Аз вече книжка нарамих

и на глас тичам студентски,

срещу врагът си доцентски.

Там аз за мило, за драго

за теб, за баща, за братя,

за него ще се заловя,

пък каквото сесия покаже

и честта, майко, каръшка!

Пък тогаз… майко, прощавай!

Ти, маце, не ме забравяй!

Колеги тръгват, отиват

пътят е страшен, но славен:

аз може стар да завърша…

 

Но стига ми тая награда,

да каже нявга студентът:

не записа сиромах зарад заверка

за зарверка и за невзети изпити…