Кирил Влахов
Океан

Душата ти е океан безбрежен

и там дълбоко зад чертите нежни —

усмихнати, спокойни, белоснежни —

крият се усърдно и прилежно

стотици рибчици сребристи,

кротки като мислите ти чисти

и малки мидички златисти,

които пазят своите мъниста…

 

Душата ти е океан безкраен

и ревниво пази свойте тайни —

отвън блестят водите му сияйни,

а на дъното съкровища незнайни

от любопитни погледи са скрити…

Насила усмирени са вълните,

на опашка свити са косите

и в очите угасени са лъчите.

 

Покой и тишина.

Винаги е вечер…

Блещука в тъмнина

тъжната луна

и се взира отдалече

в тъмните води. Сама.

 

Покой и тишина.

Впити в тебе са очите

на непрогледната тъма —

изгубила е тя съня

от взиране във дълбините

на тихите води. Сама.

 

Така редят се дни, месеци, години

повърхността ти гладка е като коприна —

скрити са мечтите,

тихи са вълните,

леки колебания

на потиснати желания…

Единствено подводните течения

издават твойто настроение.

 

И грее слънцето горещо,

и духат ветрове студени,

и птици в своите премени

нашепват тихо нещо…

Отиват си вълните и се връщат,

бреговете нежно те прегръщат

и сушата поглъщат —

все едни и същи…

 

Но знам, ще дойде ден във който

след отлив океанът ще придойде —

черни облаци небето ще забулят

и стихии скрити ще пробудят…

Ще вият ветровете,

ще стенат бреговете…

И изведнъж

ще плисне дъжд!

Ще може таз свирепа буря

единствена покоя да разтури:

и ще кипят и врат водите,

сърдити ще се появят вълните;

и ще разпуснеш ти косите,

и лъчи ще заблестят в очите…

 

Но туй ще стане след години —

време много дотогаз ще мине.

Океанът днес спокоен е и тих —

аз стоя със мъничко тъга

до десетки други на брега

и пиша бавно своя стих…

Тайните ти, че разкрих прости ми —

заслушан бях във малка раковина.