Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lights: the Odyssey of C. H. Lightoller, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
maskara (2014)

Издание:

Патрик Стенсън. Лайтс, или одисеята на Ч. Х. Лайтолър

Английска. Първо издание

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1988

Рецензент: Тинко Трифонов

Редактор: Жана Кръстева

Художник: Мария Зафиркова

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Добринка Маринкова

Коректор: Тошка Начева

ДП „Стоян Добрев — Странджата“ — Варна

История

  1. — Добавяне

14.

В края на миналия век корабите на „Уайт стар лайн“ представляваха елита на Британския търговски флот. С включването на „Океаник“ — безспорно най-хубавия и луксозен съд на вода, към трансатлантическата им флотилия от пощенски параходи „Уайт стар“ взе солиден аванс пред най-силния си съперник „Кунард“.

В съответствие с репутацията на своите кораби „Уайт стар“ избираше най-добрите капитани, офицери и моряци, които да ги обслужват. Тези хора също бяха считани за каймака на гражданското мореплаване. За един млад корабен офицер не би имало по-голямо признание от това да бъде избран сред стотиците кандидати за служител на някой от пощенските параходи на „Уайт стар лайн“. Основните изисквания към всеки кандидат бяха: цялостно обучение във ветроходството, капитанско свидетелство и готовност при постъпване в компанията да се зачисли към Кралския военноморски запас. С тях Лайтолър нямаше проблеми, но това бяха само задължителните условия. Най-важното в крайна сметка бе цялостното впечатление от самия човек. Освен безспорните моряшки умения компанията търсеше и някои специфични качества на личността. Тук влизаха честност, отговорност, бдителност, увереност, трезв разум и предприемчивост, съчетани с твърдост и решителност; тези черти съставляваха тестото, от което трябваше да бъде замесен морякът, на когото един ден щяха да поверят командуването на някой от „морските крале“.

След като морският директор на „Уайт стар лайн“, капитан Джоузеф Хюит, го увери, че ще бъде повикан на разговор веднага щом се появи вакантно място, само седмица по-късно Лайтолър получи покана да се яви в дирекцията — явно беше направил добро впечатление. Понастоящем основните сили на компанията бяха насочени към обслужване на възловата линия Ливърпул — Ню Йорк, но Лайтолър трябваше да се отправи в противоположна посока като четвърти офицер на кораба „Медик“ — първия от петте 25-тонни товарно-пътнически лайнери, поставящи началото на нова, обслужвана от „Уайт стар“ линия до Австралия през Южна Африка. Компанията не би могла да уцели по-подходящ момент за откриването на тази линия. Южна Африка беше обхваната от Бурската война и „Медик“ работеше изключително като войскови транспортьор не само за хилядите войници от Великобритания, но и за тези от Австралия, където патриотизмът и желанието да се сражават за Британската империя бяха дори по-силни, отколкото в метрополията.

lights5.jpgПараходът „Медик“

На борда на „Медик“ всичко се изпълняваше по книга — книгата на „Уайт стар“. Под командуването на капитан Рансън всяко нещо трябваше да се извърши педантично, навигацията беше задълбочена и прецизна, каквато Лайтолър не познаваше досега, корабът винаги беше безукорно чист, а дисциплината бе от най-строгите в интерес на добре управлявания морски съд.

Когато „Медик“ премина през широкия една миля отвор на „Главите“ и навлезе в тъмносините води на сиднейското пристанище при първото плаване на Лайтолър, той разбра защо това огромно естествено пристанище се счита за най-красивото на света. Не можеше да се сравнява нито с Фриско, нито дори с Рио. Отвъд окъпаните в слънце бели плажове на Сидней Лайтолър забеляза голямото зелено петно на главния сиднейски парк „Домейн“ със сградата на правителството, сгушена по средата; в съседство се намираше живописната ботаническа градина с нейните чадърообразни смокинови дървета, пръснати по стръмните склонове, които се спускаха към брега на пристанището. На север се издигаха засадени с овошки хълмове, където се издигаха красивите домове на сиднейските богаташи, построени сред портокалови и кайсиеви горички; още по-нататък в далечината се извисяваха сините планини на Голямата разделителна верига.

Освен оживения мореходен трафик, в това пристанище — едно от главните на Британската империя — имаше и много малки съдове, някои за развлечение, други — търговски, като например многообразието от пътнически фериботи, напомнящи на речните параходи от Мисисипи, които сновяха из пристанището, покрай силно насечената му брегова линия с дължина около 150 мили.

Когато „Медик“ бе привързан на Кръглия кей — малко синьо заливче, обточено с докове, складове и хамбари за вълна, където приставаха всички по-важни кораби в Сидней, — многолюдна тълпа на брега очакваше да го поздрави. За австралийците всеки пристигаш от Великобритания кораб бе истинско събитие, но „Медик“ беше още по-специален. Това бе най-големият и най-хубав параход, влизал някога в сиднейското пристанище, и нещо повече — „Медик“ бе дошъл да отведе австралийските войници на бой срещу сили, враждебни на Британската империя, част от която бе и Австралия. Като офицер на „Медик“ Лайтолър установи, че към него се отнасят почти с благоговение. Той не бе забравил добротата на австралийците, проявена след корабокрушението му с „Холт Хил“ преди толкова години. Сега отново беше приет в техните домове, където се отнасяха с него като с лорд и му оказваха най-сърдечно гостоприемство. Пикниците и увеселенията, организирани в чест на моряците от „Медик“, сякаш нямаха свършване.

Тъй като за него бе голяма радост да се занимава с ветроходки, Лайтолър стъкми една от корабните лодки с кил и ветрило и в продължение на много часове обикаляше из пристанището. Именно при един от тия морски излети с още двама курсанти от „Медик“ се роди идеята за една лудория, която за малко не прекъсна обещаващия възход на Лайтолър в „Уайт стар лайн“. Въпреки всичките обещания, които бе дал пред себе си, че ще се стреми да пази досието си чисто, Лайтолър все пак не можа да се въздържи да не участвува в една безобидна дяволия.

Един ден заедно с младите си колеги се бе отправил през залива към Ръшкътър Бей, за да донесат пясък за почистване на корабните палуби. На връщане минаха под стените на форт Денисън — масивно каменно укрепление, построено на скалисто островче в средата на сиднейското пристанище. Идеята за форта възникнала през 1839 година, когато флотилия от американски бойни кораби без предупреждение нахлула в залива, ала при завършването на крепостта двайсет години по-късно пристанището вече нямало нужда от такава защита. Големите оръдия, наредени по бойниците на форт Денисън никога не бяха стреляли по неприятели и по това време укреплението се бе превърнало в обикновена историческа забележителност. Оръдията обаче бяха останали по местата си, включително едно особено грамадно, чието дуло стърчеше от амбразурата на висока кръгла кула в единия край на крепостта. Докато плаваха под завета на кулата, моряците забелязаха дулото на голямото оръдие, насочено към залива. Именно тогава някой на глас си представи какъв фурор ще бъде, ако оръдието гръмне някоя нощ. Всички се спогледаха, хвърлиха още един поглед към оръдието и… повече думи не бяха необходими. Щяха да гръмнат, разбира се! Но всичко трябваше грижливо и подробно да се планира и операцията да се извърши в пълна тайна. „Медик“ беше отскоро в пристанището и тъй като обикновено оставаше от четири до шест седмици, щяха да имат предостатъчно време, за да изпълнят този номер.

Най-напред бе нужно да разберат нещо повече за оръдието и дали изобщо може да стреля. Това изискваше предварително посещение във форта, за да се провери. Следващият проблем обаче бе как да се доберат до острова. Тяхната превърната в яхта спасителна лодка очевидно не бе възможно да се използува, понеже тутакси щяха да ги хванат, още щом се опитат да я спуснат посред нощ. Но се сетиха за малката гребна лодка, използувана за почистване на плувните басейни до парка „Домейн“, и решиха временно да я присвоят. И така ден или два по-късно те крадешком се измъкнаха от кораба в полунощ и се запътиха към парка, намериха лодчицата и потеглиха за острова.

Скоро разбраха, че избраното от тях превозно средство е, меко казано, неподходящо за целта. Старото корито, което обикновено се използуваше само от един човек в тихите води на басейните, беше съвсем друга работа с трима души на борда сред не толкова кротките води на пристанището, за което отлично знаеха, че гъмжи от акули. Трябваше да се стремят да не гребат прекалено силно, защото образувалите се вълни прехвърляха носа, а същевременно се налагаше да изгребват водата, която проникваше през многобройните дупки и овехтелите шевове. Но криво-ляво стигнаха и след като вързаха лодката между скалите под кръглата кула с тяхното оръдие, се заеха да измислят начин как да се качат до него. Доколкото знаеха, фортът беше необитаем, имаше само един стар пазач, но въпреки всичко трябваше да пазят пълна тишина. Ако ги откриеха, това щеше да бъде краят на лудорията им, а навярно и началото на доста неприятности. Накрая откриха най-добрия път да стигнат до оръдието: гръмоотвод, който се спускаше по цялата дължина на кулата. Тръгнаха нагоре. Изкачването бе дълго около петнайсет метра, но изобщо не беше в състояние да затрудни тези акробати на ветроходния такелаж.

Като стигнаха върха и се прекатериха през бойниците, Лайтолър видя, че вътрешността представлява широк кръгъл кладенец, предназначен за кръгообразното насочване на оръдието, монтирано върху голям лафет. Прецениха, че цялата система тежи около двайсет тона.

Сега настъпи часът на истината. Щеше ли да гръмне? Работната част, цевта, беше чиста. Сетне провериха отвора, където се поставяше фитилът. Да, и той е чист. Щастието им се усмихна и дори намериха специален прът, с който да натъпчат заряда. Номерът ставаше. Това, което не можеше да стане, бе да се насочи оръдието към някаква цел. Все пак им хрумна друга идея, която им се хареса даже повече: след изстрела щяха да издигнат на кулата вражески флаг: знамето на бурите. Което щеше да накара Сидней да заподскача, решиха те, тъй като тукашната омраза към бурите бе по-силна откъдето и да било другаде в империята.

През следващите седмици „заговорниците“ прекарваха цялото си свободно време в подготовка за „Нощта на оръдейния салют“, както нарекоха своята лудория, като всичко се вършеше в най-строга тайна. Събраха ограничените си средства и установиха, че са точно толкова, колкото им трябват, за да направят необходимите покупки. Ако искаха да свършат работата като хората, Лайтолър изчисли, че са нужни седем килограма барут, плюс същото количество бавно горящ, по-фин барут, който да се постави в задната част на главния заряд и да осигури необходимото възпламеняване. За да се уплътни експлозивът в дулото, трябваха три големи топки от памучни парцали. Освен това, за да е сигурна работата и да разполагат с достатъчно време да офейкат, щом драснат клечката кибрит, се нуждаеха и от петнайсет метра фитил.

Колкото до знамето, корабните флагчета биха били идеални за целта с единствения недостатък, че притежателят им лесно можеше да се установи. Няколко дни по-късно от долапа с бельото в лазарета, когато докторът отсъствуваше, изчезна незабелязано един долен чаршаф, на който за нула време бяха изрисувани разноцветните ивици на бурския флаг, като основна грижа бе първо да се отреже етикетчето в ъгъла с издайническия надпис „Уайт стар лайн“.

И ето че настъпи нощта, когато всичко бе готово. С падането на мрака немирниците се събраха в каютата на Лайтолър да си поделят товара. Лайтолър носеше торбите с барут, преметнати през рамо и наместени под мишниците, около кръста му бе навит фитилът и всичко това бе скрито под куртката му, докато останалите двама взеха памучните парцали за натъпкване на заряда и въжето, с което възнамеряваха да изтеглят нещата горе на форта.

Щом удари полунощ, направиха последна проверка, да не би да са забравили нещо и се изнизаха от кораба в нощта. За късмет успеха безпрепятствено да се промъкнат в парка и да вземат лодката. Времето също беше на тяхна страна. Ситен дъждец ръмеше над сиднейското пристанище и видимостта бе прилично намалена, когато се натовариха на продъненото корито и загребаха към острова.

Щом пристигнаха до форта, Лайтолър взе въжето, изкатери се по гръмоотвода до върха на кулата и почна да изтегля амунициите, подавани от съучастниците му долу, които сетне го последваха. Уговорката бе те да се погрижат за поставянето на знамето на флагщока, който се намираше в средата на кулата, докато Лайтолър се зае с операцията по зареждането и подготовката на оръдието. Тази работа нямаше да бъде лека. Понеже дулото стърчеше доста извън амбразурата, единственият начин да се достигне отворът бе, като човек легне под оръдието и изнесе тялото си от кръста нагоре вън от кулата. Да се работи от това положение бе не само трудно, но и опасно. Лайтолър установи, че е в състояние да се протегне достатъчно само ако другите двама го държат здраво за краката.

Първо пъхна торбата с по-финия барут, натъпквайки го с пръта, после сложи основния заряд и накрая набута памучните топки, последната от които бе накисната във вода, за да е сигурно, че целият „снаряд“ е здраво уплътнен на мястото си. Лайтолър се стараеше с все сили и продължи да блъска с пръта, докато глухото бъхтене не се засили дотолкова, че заплашваше да събуди пазача. След като тази част от операцията беше завършена, Лайтолър се вмъкна обратно в кулата, за да подготви фитила.

Първата задача бе да се вкара шилото — в случая стоманена игла за плетене — в отвора, за да се пробие торбата с филия барут. После Лайтолър вкара вътре единия край на петнайсетметровия фитил.

Направи около задния край на дулото няколко намотки с фитила и го пусна в пълната му дължина по стената на кулата до мястото, откъдето щеше да мине на слизане по гръмоотвода. Другарите му вече се бяха спуснали и го чакаха при лодката. Бяха свършили своята работа: Лайтолър вдигна поглед и забеляза очертанията на знамето, трептящо на фона на нощното небе, там, където досега не бе издигано никакво знаме.

И така настъпи време за последното действие, най-простото, но и най-важното от цялата операция. Когато Лайтолър прасна кибрита и го допря до фитила, той запращя, пропука и засъска яростно, горейки доста по-бързо, отколкото Лайтолър би искал, на път към своето местоназначение. Не се бави да го гледа повече, ами се хвърли към гръмоотвода и се запремята надолу по стената като обезумял паяк. Когато стигна лодката обаче, го чакаше катастрофална вест. Вдигнатата от минаващ кораб вълна беше ударила лодката в скалите, при което се бе получила пробойна и въпреки отчаяните усилия на другите двама да възпрат притока, черупката вече бе до половина пълна с вода. Ето че тоя път загазиха сериозно, освен ако… Лайтолър нареди на другарите си да се качват и им каза да гребат така, както не са гребали никога в живота си. Скачайки след тях вътре, той разпра ризата си и я натика в дупката, притискайки я с крака, докато изхвърляше прииждащата вода като луд.

Трябваше да се откажат от доброто си намерение да върнат лодката там, откъдето я бяха взели. Сега бе жизненоважно да се насочат към най-близката суша в пристанището и да се надяват, че ще се доберат дотам, преди лодката да е потънала под тях. Лайтолър беше благодарен, че гребците му бяха обучавани в Конуей и знаеха как да изцедят всичко от себе си. Ако въобще съществуваше двойка, която можеше да успее, рече си той, това бяха те. Двамата курсанти не измамиха надеждите му. Ала работата беше на косъм: когато стигнаха плажа, водата в лодката вече ближеше бедрата им. За малко щяха да осигурят вечерята на акулите. Изтеглиха лодката на пясъка и я зарязаха. Над форта все още цареше пълна тишина. Беше ли направил всичко както трябва? — попитаха го те, докато тичаха през парка, за да прескочат после високите порти на правителствения дом и да нагазят в розовите лехи, изпречили се на пътя им. Беше ли запалил фитила? Да, запали го. Прекачиха се през врата. Правилно ли е вкарал фитила за отвора? Да, сигурен е в това. Островът продължаваше да тъне в безмълвие.

Когато най-сетне пристигнаха задъхани на Кръглия кей, вече се бяха примирили с горчивото разочарование от провала. „Оръдейният салют“ не се състоя. Единственото обяснение за Лайтолър бе, че не е продупчил достатъчно добре брезентовата торба с финия барут, откъдето би трябвало зарядът да се възпламени. Добре че поне им оставаше утехата от бурския флаг, чиято поява щеше да изненада всички утре сутринта и щеше да даде изобилен материал за приказки.

После най-неочаквано нощното небе над Сидней се освети от страхотен блясък. Отначало тримата помислиха, че това е светкавица, и зачакаха да чуят гръмотевицата, ала това, което последва, бе нещо съвсем друго. Разнесе се грандиозна експлозия, от която земята под краката им потрепери. Взривът беше зашеметяващ — за силата му можеха да съдят по труса, достигнал до тях.

УСПЯХА! Тримата нададоха радостни възгласи и замятаха фуражките си във въздуха, като подскачаха и неистово стискаха ръцете. После съобразиха, че ще е по-добре да се успокоят, защото биха могли да привлекат вниманието върху себе си. Трудно бе да укротят възбудата си, докато се промъкваха обратно на борда в ранните часове на утрото и на пръсти се прибраха в каютите си, без никой да разбере, че изобщо са напускали кораба.

На другата сутрин, когато стотиците пътници, отиващи на работа с фериботите, минаха покрай форт Денисън и видяха вражеският флаг гордо да се все на пилона, целият град онемя от почуда. В действителност тази афера в течение на дни бе основна тема на разговор навред из Сидней, като всички коментираха какво би могло да означава този изстрел с оръдието, стреснал хората в леглата им посред нощ, и сетне тази мистерия с „проклетото бурско знаме“, развято току под носа им. Положението бе крайно обезпокоително. Към австралийския парламент дори бе отправен въпрос, какви мерки взима правителството, за да защити страната в случай на бурско нападение. Вестниците бяха пълни с тази история.

Междувременно тримата палави младежи на борда на „Медик“ едва успяваха да прикрият задоволството си, че са предизвикали такава олелия. „Оръдейният салют“ беше надхвърлил всичките им очаквания. Докато коментарите продължаваха, постепенно се стигна до заключението, че някой си е направил шега, но кои бяха шегаджиите? Армията обвини военноморския флот, но флотът отказа да поеме каквато и да била отговорност, твърдейки, че фортът е сухопътно бойно съоръжение и те нямат нищо общо с него. После пръстът на обвинение взе да сочи различни хора в Сидней, известни с чувството си за хумор, ала истинските виновници така и не бяха открити. Продължаваха да се правят най-невероятни предположения. Още не бяха престанали, когато един хубав ден кралският пощенски параход „Медик“ напусна пристанището, натоварен с нови австралийски войски за участие във войната срещу омразните бурки, а заедно с тях си замина и тайната за великолепната шега, която Сидней щеше да помни дълго време.

Лайтолър предпочете да си подаде оставката, вместо да чака уволнението си, а той изобщо не се съмняваше, че ще бъде уволнен, когато застана пред внушителната белобрада фигура на капитан Хюйт, морския директор на „Уайт стар лайн“. По време на плаването към дома тайната по някакъв начин беше излязла наяве сред екипажа на кораба и сега Лайтолър трябваше да понесе последствията от своята неразумност и да заплати за стореното. Хюйт седеше, строго вперил очи в Лайтолър, чиято молба за напускане лежеше на бюрото пред него, и след малко се впусна в атака. Що за идиотщина бе направил! Това е срамно петно върху униформата на „Уайт стар лайн“! С какво смята, че си играе? Достатъчно голям е, за да върши такива глупави, лекомислени истории!

Лайтолър се съгласи напълно с него, докато се чудеше дали не е най-добре да потегли отново към Канадския север и да опита още веднъж късмета си в Клондайк. В края на краищата Канада е голяма страна, все може да е останало някъде малко злато… И не само че е изложил на опасност живота на курсантите, продължи Хюйт, ами беше извършил нещо, което мнозина биха изтълкували като акт на предателство, а всеки знае какво е наказанието за това!

Хюйт се успокои. За да се спазят формалностите, той трябваше да знае в пълни подробности фактите по инцидента. Лайтолър нямаше какво да губи. Спокойно можеше да разкаже всичко и да му сложи точка. Залови се да разказва: как видели голямото оръдие да стърчи от форта и си помислили каква хубава идея е да опитат да гръмнат с него някоя нощ, как отишли на разузнаване да се уверят, че оръдието е в състояние да стреля, после как планирал всичко в пълна секретност, как събрали необходимите материали за изпълнението — барута, памучните парцали, фитила и знамето, изработено от чаршаф, който откраднали от лазарета; сетне настъпила нощта, когато отишли и направили каквото направили, за да открият накрая, че лодката им се е пробила в скалите, което предизвикало паническите им усилия да се доберат до брега, преди да е потънала…

Хюйт прикри уста зад ръката си, създавайки впечатление, че търка брадата си, но Лайтолър за момент си помисли, че е забелязал сянка от смях в израза му. Не, излъгал се е, реши той, като продължи да описва как накрая стигнали до парка „Домейн“ и търтили да бягат, натъквайки се на розовите храсти в градината на правителствения дом, преди да стигнат в крайна сметка до Кръглия кей; нощната тишина оставала ненарушена и те били вече убедени, че са се провалили, ала настъпил онзи незабравим момент, когато ослепителният блясък бил последван от страхотен гръм… Капитан Хюйт повече не можеше да се въздържи и избухна в смях. По зачервените му бузи се търкулнаха сълзи и потънаха в брадата му, а Лайтолър неловко запристъпва по килима, без да знае дали да се засмее с него, само да се усмихне или просто да запази безизразно лицето си, както по време на целия разказ. Когато капитан Хюйт най-после се овладя, за което му бяха необходими няколко минути, той погледна усмихнат Лайтолър, поклати дълбокомислено глава, а сетне бавно и многозначително вдигна молбата за оставката накъса я на възможно най-ситни късчета, хвърли ги в кошчето и с бумтящ глас, могъщ като смеха му, изрева на моряка отсреща: „Изчезвай оттук и се връщай на кораба си!“ След като доста озадаченият Лайтолър затвори вратата зад себе си, чу как Хюйт избухна в нов пристъп и все още долавяше смеха му, когато излизаше през парадния вход на главната кантора на „Уайт стар лайн“.

Лайтолър не участвува в следващото плаване на „Медик“, тъй като прецениха, че ще е по-разумно да не посещава Сидней за известно време. Затуй го извадиха от австралийската линия и го прехвърлиха на атлантическата. Малко по-късно обаче, след повишаването му, той се върна за кратко на „Медик“ и именно тогава изкова доживотна връзка със своята любима Австралия. Верен на заканата си отпреди години, Лайтолър се ожени за една от нейните дъщери. Силвия Хоули-Уилсън беше най-красивата жена, която беше виждал някога, и се влюби в нея от пръв поглед. Това сиднейско момиче, дребно като кукла, беше гостувало в Англия на леля си, където бе вземало уроци по музика и бе гледало крикет. Гостуващият във Великобритания австралийски отбор по крикет я беше избрал за свой талисман. Тъй като тя не можеше да стъпва здраво поради получената в детството деформация на ходилото и люлеенето на кораба, с който пътуваха за Австралия, постоянно заплашваше да я повали, Лайтолър й помагаше, взимаше я на ръце и я пренасяше нагоре-надолу по коридорите.

При обратния рейс за Англия тя пътуваше с Лайтолър като негова съпруга.