Патрик Стенсън
Лайтс, или одисеята на Ч. Х. Лайтолър (21)

20.

— Как се казвате?

— Чарлс Хърбърт Лайтолър.

— Къде живеете, мистър Лайтолър?

— В Нетли Аби, Хампшър.

— В Англия?

— В Англия.

— Колко сте годишен?

— Трийсет и осем.

— Занятие?

— Моряк.

Щастието беше изневерило на Лайтолър. Вместо да пътува към дома си в Англия, където го очакваше семейството му, той се намираше под кристалните полилеи на Източната зала на нюйоркския хотел „Уолдорф Астория“, изпълнен с омерзение към енергичния самоуверен джентълмен със скромен ръст, който в момента го разпитваше. За Лайтолър беше върхът на нахалството фактът, че американците си позволяваха да започнати собствено разследване за крушението на британски параход, който при това дори не беше потънал в техни териториални води. Но какво да се прави, друг избор нямаше. Още щом „Карпатия“ пристигна в Ню Йорк, където на кея я очакваше жадна за сензация тълпа от 40 хиляди души, плюс възбудена сган от нетърпеливи журналисти, и призовките тозчас им бяха връчени. Председателят на „Уайт стар лайн“, офицерите Лайтолър, Питман, Боксхол и Лоу, както и всички оцелели от екипажа бяха задържани, докато американските власти извършат пълни разследвания.

След като действителните факти за трагедията започнаха да излизат наяве в американската преса, се установи, че между загиналите 1500 души бяха някои от най-богатите и заможни синове на нацията като Астор, Строс, Гугенхайм, Хейс, Тайър, Уайдънър, Харис, Бът — загубата на майор Бът, един от най-близките съветници на президента Тафт, изигра немалка роля за взетото от Сената решение американците да направят свое собствено разследване; освен това страната бе загубила и стотици емигранти, отправили се към Америка, където се надяваха да започнат нов живот.

Както във Великобритания, така и в Съединените щати новината първоначално беше посрещната с недоверие, което премина във вълна от скръб, заляла и двете държави в непознат дотогава мащаб. Особено остро трагедията беше преживяна в Саутхамптън. Градът беше поразен. Шестстотин семейства бяха засегнати от катастрофата, а в едно училище имаше повече от сто деца, чиито родители или роднини бяха отплавали с „Титаник“.

На Лайтолър също му бяха потребни усилия, за да приеме загубата на толкова много свои приятели и колеги: старият „Е. Дж“, Хенри Уайлд, Бил Мърдок, Муди, Макилрой и неговите помощници Денисън и Баркър, а също Бел и всичките му механици, с мнозина от които имаше близки отношения. В този момент Лайтолър се чувствуваше изключително самотен, лишен дори от утехата да има до себе си своето семейство.

Сякаш за да налее масло в огъня, реакцията към корабокрушението в САЩ разгоря други страсти — гняв и омраза, и то най-вече към един човек: Дж. Брюс Исмей. Председателят и директор на „Уайт стар лайн“ се беше качил в една от последните спасителни лодки, потеглили от десния борд, и американската общественост искаше да знае защо неговият живот е бил пощаден, след като толкова други са загинали. Един сенатор настоя Исмей да бъде подведен под отговорност за цялата трагедия и да бъде изправен пред съда. Печатът безмилостно го позореше. Обвиняваха го, че се бил бъркал в навигацията на кораба, че искал да счупи рекорда за най-бързо прекосяване на Атлантика, че бил скочил още в първата спасителна лодка и дори, че се бил преоблякъл в женски дрехи. Най-безпощадната атака обаче излезе във вид на жестока карикатура, отпечатана на цяла страница във вестник „Ню Йорк америкън“, която изобразяваше как Исмей се спотайва в една спасителна лодка, докато на фона отзад „Титаник“ потъва; горе се четеше надпис: „Лаври на позора за Дж. Брюс Исмей“, а отдолу пишеше: „Почтително предлагаме названието на компанията «Бяла звезда»^[1] да бъде променено на «Бяло малодушие»“.

Ето такова беше настроението на обществеността в САЩ по време на следствието, което Американският сенат пое инициативата да организира. Самозваният главен следовател беше сенаторът Уилям Олдън Смит, човек с юридическо образование, който компенсираше дребния си ръст с неудържима енергичност, но не и с познания по морско дело, както по-после установи Лайтолър.

След като Смит разбра, че вторият офицер е най-старшият член от оцелелия екипаж, той се зае подробно да го разпитва. На свой ред Лайтолър беше решил да дава колкото е възможно по-кратки отговори. Не трябваше да издаде нищо пред този човек, което би могло да насочи пръста на обвинението към когото и да било, свързан с кораба и компанията, включително и себе си. На много въпроси имаше да се отговаря: защо корабът е продължил да плава под пълна пара, след като са били получени предупреждения за наличие на плаващ лед; защо толкова много спасителни лодки са напуснали кораба, без да са били напълнени изцяло; защо не е имало достатъчно спасителни лодки; защо обслужващият персонал на лодките е бил толкова малоброен; защо такава голяма част от оцелелите корабокрушенци се състои от членове на екипажа и от първокласни пътници, когато толкова много жени и деца от трета класа са загинали.

Докато неговият директор понасяше основната част от ударите на клеветническата компания, върху раменете на втория офицер падна цялата отговорност да защити всички от нападки, не само Дж. Брюс Исмей, но и капитан Смит, Уайлд, Мърдок, всъщност политиката на цялата компания относно безопасното управление на нейните кораби. Освен това голям въпросителен знак стоеше и пред дейността на Британската търговска дирекция, чиито остарели разпоредби за броя на спасителните лодки в съответствие с тонажа на съдовете сега бях абсолютно компрометирани. Дори ако всички спасителни лодки на „Титаник“ бяха запълнени с хора според капацитета си пак щеше да има място само за 1170 души, което е смешно малко за параход, който е в състояние да побере повече от 3300 пътници и екипаж.

Всички тези въпроси, а и много други безспорно щяха да бъдат подробно разисквани и на следствието, което го очакваше в Англия. Разбира се, то бе по-важното, но първо Лайтолър трябваше да преодолее настоящото препятствие, като се постарае да не предизвика предубеждение у английските съдебни власти. Сенаторът Смит се залови за работа:

— Кога за пръв път се качихте на „Титаник“?

— На 19 или 20 март.

— Направихте ли тъй наречените пробни плавания?

— Да, сър.

— В какво се състояха те?

— В правене на завои и настройка на компасите.

— Къде стана това?

— В Белфасткия залив.

Първоначалните диалози на Смит и Лайтолър засягаха изпитанията на кораба, изпробването на спасителното оборудване, броя на спасителните жилетки и начина на боравене с тях. Лайтолър пожела да илюстрира устройството на спасителната жилетка със скица:

— Състои се от няколко коркови парчета — позволете да я нарисувам. Ето тук има отвор за главата, като тази част минава отпред, а тази отзад, където има връзки, които се връзват отпред. Моделът е нов и е много подходящ, тъй като никой не би могъл да сгреши при обличането на жилетката.

— Обличали ли сте някога такова нещо? — попита сенаторът Смит.

— Да, сър.

— Къде?

— На „Титаник“.

— По време на катастрофата?

— Да, сър.

— Колко време прекарахте в морето със спасителна жилетка?

— Между половин и един час.

— Кога напуснахте кораба?

— Не съм го напускал.

— А може би той ви напусна? (смях)

— Да, сър — последва твърдият и напълно достоверен отговор на Лайтолър.

В претъпканата със зрители и журналисти зала заскърцаха столове и всички проточиха любопитно шии да чуят как този „силен и добре сложен“ параходен офицер със среден, ръст и „загоряло от морската стихия лице“ разказва за драматичното си избавление от потъващия лайнер. Лайтолър беше хилядократно благодарен за разумното си решение да не се подчини на заповедта на Уайлд да поеме командуването на една от спасителните лодки. Докато разказваше, на присъствуващите им направи впечатление неговият ясен, неприятен стил на изразяване, както и звучният му, плътен глас. Държането му предполагаше хладнокръвие, самоувереност и смелост, когато говореше за отчаяната си борба със смъртта. Ала сенаторът Смит си състави друго мнение, след като осъзна, че този моряк може да бъде много хитър и уклончив, особено що се отнася до предупреждаващите за лед телеграми. Сенаторът беше крайно заинтересован от телеграмата, изпратена от „Америка“, която „Титаник“ от своя страна беше разпространил в ефира и бе уловена от телеграфната станция във Вашингтон.

— Знаехте ли за телеграмата от „Америка“ до „Титаник“?

— Не мога да кажа, че съм видял с очите си това конкретно съобщение.

— А чухте ли за него?

— Не бих могъл да кажа, сър.

— Трябваше ли да узнаете за него?

— По всяка вероятност, сър.

— По-точно?

— По всяка вероятност, сър.

— Всъщност човекът, получил телеграмата, е бил длъжен да ви я предаде, защото вие сте били на вахта по това време, нали?

— Само по заповед на капитана, сър.

— Но вие не сте получили никакво подобно съобщение, нали?

— Не мога да кажа дали съм получил съобщението от „Америка“. Знаех, че са пристигнали телеграми от някои кораби. Но не знаех дали предаденото ми съобщение е било от „Америка“.

Лайтолър имаше предвид телеграмата от „Карония“, която капитан Смит му беше показал сутринта, въпреки че не можеше да си спомни името на кораба, който я беше изпратил. Специално това предупреждение се беше запечатало в съзнанието му, тъй като съобщаваше за наличие на лед в най-голяма близост до тях и според направените от него изчисления наум, „Титаник“ щеше да достигне посочената в съобщението географска дължина, когато той трябваше да се върне на мостика за вечерната си вахта. Лайтолър отказа да признае, че е виждал други предупреждения. Телеграмата от „Америка“ беше сред съобщенията получени следобед, когато той почиваше. Знаеше, разбира се, за тях, но не им бе обърнал особено внимание, понеже не смяташе, че пряко го засягат. Единственото, което имаше жизнено значение — предупреждението от „Месаба“, получено към края на вахтата му, — той изобщо не беше видял; чу за него, когато вече бе твърде късно. Не трябваше да споменава думица за това, доколкото бе възможно; във всеки случай никой не можеше да разпита Филипс радиста, получил телеграмата. Достатъчно бе да отговаря въпросите „достоверно“, повече не бе необходимо. За нищо на света не биваше да лъже. Това беше най-строгото правило и заемаше водещо място в личния му кодекс от принципи.

Сенаторът Смит продължаваше разпита на Лайтолър, но понякога начинът му на задаване на въпроси изглеждаше странен и несвързан, често пъти многократно разискваше един и същ проблем, който имаше съмнителна връзка с основната тема, и се създаваше впечатление, че невинаги разбира даваните от Лайтолър отговори.

В един момент сенаторът реши, че трябва да узнае с какво се е занимавал капитанът вечерта преди катастрофата.

— Капитанът появи ли се изобщо на мостика между 18 и 22 ч.?

— Да, сър.

— Кога?

— В 20 часа и 55 минути.

— В 20 часа и 55 минути, така ли?

— Да, сър.

— А през времето от 18 ч. до 20,55 ч. не е бил там?

— В този период не съм го виждал, сър.

— Щяхте да го видите, ако беше дошъл, нали?

— Да, ако беше се качил на самия мостик, щях да го видя.

— Но не сте го видели?

— Не съм.

— През цялото време ли бяхте там?

— През цялото.

— Когато капитанът дойде на мостика в 20,55 ч., какво ви каза той или какво му казахте вие? Кой заговори пръв?

— Не мога да кажа, сър. Вероятно някой от нас е казал „добър вечер“.

— Не знаете кой?

— Не.

— Нещо друго казахте ли си?

В този момент Лайтолър реши да разнообрази монотонния диалог и предаде разговора, който беше провел с капитан Смит за времето, за спокойствието на морето, за ясната видимост и за това, как настроиха сетивата си, за да отгатнат присъствието на ледовете веднага, щом се появят; спомена и забележката на капитана, че при най-малката поява на мъгла трябва да намалят скоростта.

— А намалихте ли я наистина? — запита сенаторът.

— Това не зная, сър.

— Би трябвало да знаете, ако действително е станало по време на вашата вахта, нали?

— Не е задължително, сър.

— Кой издава заповед за това?

— Капитанът нарежда на главния механик долу в машинното да намали хода на машините с необходимите обороти.

— През рупор ли му нарежда?

Докато Лайтолър търпеливо се зае да обясни, че капитанът не дава заповедите за намаляване на скоростта по рупор, нито по рупорна тръба, стана ясно, че знанията на сенатора Смит по корабно дело са твърде бедни. Всъщност той не притежаваше и елементарни познания за морето. Когато Лайтолър му каза, че предният комин на „Титаник“ се е стоварил върху плуващите във водата корабокрушенци, Смит запита: „Пострада ли някой?“ Примирен с явното невежество на събеседника си, Лайтолър отговори, че не знае. Впоследствие Смит попита един от младшите офицери от какво се състоят айсбергите. „Предполагам, че от лед“ — беше му пояснено. Но сенаторът Смит надмина себе си, когато попита Лайтолър дали е възможно някои от екипажа или от пътниците да са потърсили убежище във водонепроницаемите отделения на „Титаник“, „като последно спасение, като място, където да умрат“?

— Не съм в състояние да кажа, сър — тактично отговори Лайтолър.

— Все пак има ли някаква вероятност? — настоя сенаторът.

— Не, никаква — отвърна свидетелят, преценявайки, че ще е добре, ако даде малко по-категоричен отговор на този въпрос.

След този епизод сенаторът си спечели прозвището „Водонепроницаемия Смит“, както шеговито взе да го нарича голяма част от британския печат. Ала независимо от факта, че Лайтолър имаше голямо преимущество пред своя противник по мореходните въпроси, сенаторът все пак беше в състояние да го постави натясно, особено след като разбра, че именно той е отговарял за попълването и спускането на спасителните лодки откъм левия борд. Провалът на първоначалния план на Лайтолър да допълва лодките от бордовите врати, щом слязат на вода, несъмнено го правеше уязвим.

— Казвате, че в първата спасителна лодка е имало 25 души?

— Приблизително.

— И че е била напълнена под ваш надзор?

— Да.

— Какво стана с тази спасителна лодка, първата, която е била натоварена с хора?

— Беше натоварена и изпратена от борда в морето.

— Не се ли върна, защото е била само наполовина пълна?

— Доколкото знам, не, сър.

— В действителност тя не е била повече от половината пълна, нали?

— Имате предвид до половината на нейния капацитет?

— Да.

— Не, не беше.

— Как стана така, че не качихте още хора в тази лодка?

— Не смятах, че е безопасно.

— При такава сериозна авария, когато спасителните средства са ограничени, не бихте ли могли да си позволите да качите повече хора в тази лодка?

— Тогава още не знаех какво е действителното положение. Нямах представа, че е толкова сериозно.

— Не знаехте, че е сериозно, така ли?

— Точно така.

— А ако знаехте, че положението е сериозно, какво щяхте да направите?

— Щях да постъпя, както бих намерил за най-целесъобразно в този случай.

— Кажете ми, какво бихте сметнали за подходящо…

— Щях да рискувам повече — прекъсна го Лайтолър. — Може би нямаше да сметна за разумно да кача повече хора, но сигурно щях да поема допълнителни рискове.

— В действителност тези спасителни лодки не са ли конструирани да побират 40 души?

— Те са за 65 души, но когато лодката е на вода, сър.

Лайтолър не пропусна да натърти на „когато лодката е на вода“.

— 65, когато лодката е на вода, и 40, когато са във водата ли?

— Не, сър.

— А как?

— Вижте, сър, всичко зависи от спускащия механизъм. Ако корабът е стар, никой не би посмял да качи повече от 25 души.

— Но този кораб беше нов.

— Именно затова по-късно си позволих да рискувам повече.

Всъщност Лайтолър и сенаторът още не знаеха, че спасителните лодки и спускащите механизми са били така конструирани, че пълният брой от 65 човека да може спокойно да се качи в лодките още докато са на висилките. Впрочем Лайтолър пропусна да каже с какъв труд беше успял да събере 25 жени, съгласни да се качат в първата спасителна лодка.

После сенаторът премина към въпроса за обслужването на спасителните операции и за очевидния недостиг на моряци, които да поемат командуването на лодките във водата. Тука Лайтолър се възползува от възможността да обясни как беше наредил на канадския яхтсмен майор Почън да се качи на една лодките в момент, когато нямаше под ръка професионални моряци. Майорът беше остро критикуван за своите действия, но Лайтолър даде ясно да се разбере, че канадецът е действувал по негова заповед и пое цялата отговорност за решението си. Но тогава как би могъл Лайтолър, който твърди, че е следвал стриктно правилото да качва само жени и деца, да обясни присъствието на известен брой мъже, очевидно отплавали със спасителните лодки, както и факта, че от спасените седемстотин корабокрушенци повече от двеста са членове на екипажа?

— Не зная, сър. Зная само, че голям брой са били прибрани от морето. Разпитах и установих, че от всеки шест души, прибрани от водата, поне пет са били огняри или стюарди.

— От това, което казвате, излиза, че при пълненето на спасителните лодки сте давали предимство изцяло на пътниците и най-вече на жените и децата, така ли?

— Да, сър.

— Защо постъпихте така? Такава беше заповедта на капитана, или защото такъв е законът на морето?

— Защото такъв е законът на човечността — последва твърдият отговор, съпроводен от одобрителни възклицания в залата. Когато сенаторът Смит приключи с разпита на Лайтолър в този петъчен ден, часът вече наближаваше 19,30. Разпитването беше продължило повече от пет часа. А това беше едва предварителното разследване.

Нови тягостни часове очакваха Лайтолър във Вашингтон, където разследването щеше да се поднови в Сената през следващата седмица. Тук щяха да бъдат изслушани целите показания на всички офицери и членове на екипажа, призовани да се явят.

Междувременно Дж. Брюс Исмей, който пръв бе дал показания на предварителното следствие в Ню Йорк, за втори път отправи молба да бъде освободен и да се върне в Англия. Подобно на Лайтолър и останалите оцелели членове на екипажа, и директорът на „Уайт стар лайн“ беше задържан в САЩ пряко волята му. Но въпреки твърдението на Исмей, че „при сегашното си развитие следствието по-скоро може да причини голяма несправедливост, отколкото да изясни спорните моменти“, сенаторът Смит не искаше и да чуе. Следствието трябваше да продължи и Дж. Брюс Исмей беше длъжен да присъствува. За Лайтолър тъй нареченото „следствие“ представляваше пълен фарс, където правилата и обичаите на морето сякаш нямаха място просто защото водещите следователи не ги познаваха. Лайтолър беше напълно отвратен от цялата история и като всички останали копнееше да се прибере у дома, но вместо това се намери на път за Вашингтон, където заедно с другите членове на екипажа беше натикан в някакво подобие на хотел, което според него не беше нищо повече от приют за бедни и бе абсолютно недостоен подслон за хората от екипажа на „Титаник“. Отношението към тях наистина беше унизително. Мнозина от екипажа отказаха да сътрудничат повече на следствието. Те не чувствуваха ангажимент към никого. Според точките на трудовия им договор заплатата им бе спряла да тече в момента на потъването на кораба. В родината им ги очакваха семейства, за които трябваше да мислят. Лайтолър направя остро оплакване и след намесата на британския посланик лагера на корабокрушенците настъпи, макар и напрегнато спокойствие, а отношението към тях се подобри. Но това пак не ги освободи от присъствието на батальоните от журналисти, които ги следваха навсякъде и стигаха дотам, че да надничат над рамената им, когато вписваха имената си в регистрационната книга на хотела. „В нашия край казват, че ако някой наднича в книгата за гости, заслужава да получи един по носа!“ — заяви пламенният уелсец Лоу на любопитните журналисти. Като че ли нямаше средства до които американските журналисти да се посвенят да прибегнат, за да изстискат докрай сензационното събитие. Когато в понеделник сутринта разследването се поднови в сградата на Сената във Вашингтон, заседанието бе тутакси прекъснато от експлозиите и блясъците на фоторепортерските апарати. Сенаторът Смит нареди всички фотографи моментално да напуснат, а също и операторът с кинокамерата.

Така се случи, че едно особено многозначително съобщение в печата подтикна Лайтолър да излезе от черупката си и да направи изявление пред комисията. Ставаше дума за телеграмите, които Дж. Брюс Исмей беше изпратил от борда на „Карпатия“ до кантората на „Уайт стар лайн“ в Ню Йорк, искайки заминаването на лайнера „Седрик“ да се отложи до пристигането на „Карпатия“ в Ню Йорк, тъй че той и оцелелият екипаж на „Титаник“ да се приберат с него в Англия. Журналистите бяха узнали за това и сега с неизказана наслада започнаха да сипят обвинения по адрес на Исмей, че искал да избяга от следствието. Лайтолър искаше да разясни, че не това е била причината и че целта е била екипажът да се върне час по-скоро за разследването в Англия:

„Добре разбирате, че след като са пристигнали в Ню Йорк, тези хора няма за какво да се бавят там, нито пък където и да било другаде. Тяхната работа е да плават по море, за да изкарат пари, с които да издържат семействата си…“

По-нататък Лайтолър каза на комисията, че Исмей е изпратил телеграмите за задържането на „Седрик“ най-вече по негово настояване, добавяйки, че по това време директорът на компанията не е бил в достатъчно добро психическо състояние, за да реши сам какво да прави:

„Положих големи усилия, за да помогна на мистър Исмей да се съвземе, понеже страдаше от натрапчива идея и непрекъснато повтаряше, че е трябвало и той да потъне с кораба, след като бе разбрал колко много жени са загинали. Казах му, че няма основания за това… Опитах се да му избия тази мисъл от главата, но той беше изцяло завладян от нея. Знам, че и докторът се опита, но и той се затрудни в опитите си да подобри състоянието на мистър Исмей, който се измъчваше изключително заради това, че са се удавили жени, а той е останал жив. Можете да повикате лекаря на «Карпатия» да потвърди тази декларация.“

Някои наблюдатели видяха в този акт подмазване пред работодателя. Обаче онези, които познаваха по-добре Лайтолър, биха могли да заявят, че в критично положение малко хора биха проявили по-голяма лоялност от него, стига да е убеден в справедливостта на защитаваната кауза. През цялото време измъченият Исмей беше понасял яростни удари, които самият Лайтолър смяташе за непочтени, и сега беше решил да направи опит да облекчи натиска върху директора на компанията. В края на краищата опитът му се оказа доста безрезултатен, ала това беше единственият коз на Лайтолър в усилията му да възстанови поне част от загубеното достойнство на клетия човек. Накратко казано той просто изпитваше съжаление към него. „Лайтс винаги е бил един от онези странни хора, които имат естествената склонност да се притичват на помощ на онеправдания и слабия“ — твърди един негов стар приятел, а няма съмнение, че тогава едва ли е имало по-онеправдан човек от директора на. „Уайт стар лайн“.

По-нататък Лайтолър сподели с комисията, че в действителност Исмей не се е качил в спасителна лодка по собствено желание, а е бил насила вкаран вътре от Уайлд. Лодката е била от сгъваемия тип и е била предпоследната от страната на десния борд. Когато сенаторът Смит го помоли да каже каквото знае за бягството на Исмей от потъващия кораб, Лайтолър заяви:

„Старши помощникът Уайлд отговаряше за сгъваемата лодка на десния борд, с която отплава мистър Исмей. Той му казал: «На кораба вече няма жени.» Уайлд беше едър и силен мъжага и не беше човек на многото приказки. Мистър Исмей стоял наблизо. Естествено е да е бил близко до лодката, защото помагал при подготовката й и именно заради това е бил там, а мистър Уайлд, който се намирал до него, просто го е бутнал вътре.“

Лайтолър никога не бе твърдял, че е видял това с очите си, и не можеше да си спомни откъде го е научил, ала всички подозрения, че Исмей може би сам го е накарал да даде такива показания, по-късно бяха разсеяни, когато самият директор декларира, че в крайна сметка се е качил в лодката по своя воля. Свидетелството на Лайтолър доведе до една от най-смешните поредици от въпроси и отговори през цялото следствие. Сенаторът вече подробно беше разпитал Лайтолър доколко познава Исмей и дали е разговарял с него в нощта на крушението, опитвайки се явно да установи дали вторият офицер не е помогнал на своя работодател при измъкването му от потъващия кораб. Ала отново се създаде впечатление, че Смит или не го е разбрал, не му е повярвал, или чисто и просто е забравил първоначалните показания на Лайтолър. Той настоя да се разнищи всичко наново и подложи свидетеля на пореден залп от въпроси.

— Тази нощ не сте разговаряли с него, така ли?

— Разговарях.

— Казахте ми, че сте се спогледали и не сте си казали нищо.

— Нищо чудно и да съм му казал „добър вечер“.

— Става дума след сблъскването…

— А, след сблъскването… Не, не съм. — Лайтолър се обърка.

— Момент. Казахте, че след сблъскването сте видели мистър Исмей да стои на палубата.

— Да.

— И да гледа към морето?

— Не знам къде е гледал.

— Вие сте се намирали на палубата, на около 20 крачки от него, нали така?

— Не, сър.

— Твърдите, че не сте казвали подобно нещо, така ли?

— Не съм, сър.

— А не беше ли така?

— Не мисля. Вървях отстрани на палубата.

— На какво разстояние от мистър Исмей?

— Минах на няколко крачки от него.

— И нищо не си казахте?

— Може и да съм му казал „добър вечер“. Повече от това — не. Чакаше ме работа и нямах време за приказки.

— А той каза ли ви нещо?

— Не зная. Не е изключено да ме е поздравил. Може аз да съм го поздравил, а може и да не съм. Не си спомням.

— При такова голямо бедствие минавате край директора на компанията — собственик на кораба, подминавате го и му казвате само „добър вечер“?!

— Постъпих така, както бих постъпил с всеки пътник, когото познавам.

— И той ви отговори също с „добър вечер“, така ли?

— Не зная. Казах вече, че може и да съм поздравил, а може и да не съм. Същото се отнася и за него.

— Искам да знам само това, което можете да си спомните.

— Не мога да кажа със сигурност.

— От първите ви показания си спомням, че казахте, че сте говорили с него.

— Не съм сигурен. Ако наистина съм говорил с него, то е било чисто и просто поздрав — ни повече, ни по-малко.

— Колко време след сблъскването стана това?

— Струва ми се, че този факт ще го намерите в предишните ми показания.

И така нататък продължи този разпит, от който Лайтолър изпадаше във все по-голямо недоумение, чудейки се какво друго се мъчи да докаже сенаторът Смит, освен че той лъже, а Дж. Брюс Исмей е „виновен“.

Обаче не Смит, а един от неговите колеги, сенаторът Флечър, получи най-обобщаващия отговор от Лайтолър, на който цялата работа вече му бе дошла до гуша. Във всеки случай никой не би могъл да отрече, че сенаторът Флечър не беше вложил много мисъл в своя крайно „завързан“ въпрос:

— Искам да ми поясните, не само от гледна точка на действителните ви познания за непосредствената последица, но също и от гледна точка на вашия опит като навигатор и моряк, каква беше последицата от сблъскването за кораба, като се започне с първото въздействие, непосредственото въздействие; как се отрази това на кораба, ако изобщо се е отразило, какъв беше ефектът тогава и какъв, според вас, беше ефектът върху кораба в резултат на сблъскването.

— В резултат корабът потъна.