Джон Туелв Хокс
Тъмната река (7)

4.

Гейбриъл натисна копчето на мобилния си телефон и погледна колко е часът. Един след полунощ, но от улицата още се чуваха шумове. Чу клаксон и полицейска сирена в далечината. Някой си беше надул стереото, докато прекосяваше улицата, и думкащите баси на рапа звучаха като приглушен сърдечен пулс.

Странникът свали ципа на горната половина на спалния си чувал и се изправи. Светлината на уличните лампи се процеждаше през матираните стъкла на прозорците и той видя Холис Уилсън на походното му легло. Бившият учител по бойни изкуства дишаше равномерно и Гейбриъл реши, че спи.

Бяха изминали двайсет и четири часа, откакто беше научил, че хората от Нова хармония са мъртви, а баща му е жив. Чудеше се как може да открие някой, който е изчезнал от живота му преди петнайсет години. Дали баща му беше в този свят, или беше преминал в някой друг? Легна си пак и вдигна лявата си ръка. Усети привлекателността — и опасностите — на новата си сила.

Съсредоточи се върху Светлината в тялото си. Тук идваше трудният момент: без да се разконцентрира от Светлината, опита да си вдигне ръката, но да не мисли съзнателно за това. Изглеждаше невъзможно: как можеш да решиш да раздвижиш тялото си и после да пренебрегнеш решението си? Дишаше дълбоко и пръстите на ръката му се разпериха напред. Малки светли точици — като звезди от съзвездие — се понесоха в изпълнения със сенки мрак, а ръката му от плът и кръв остана вдървена и безжизнена.

Вдигна я и тялото му абсорбира Светлината. Гейбриъл трепереше и дишаше тежко. Седна, измъкна краката си от спалния чувал и стъпи на студения дървен под. „Държиш се като идиот — каза си. — Това не е трик за купон. Или преминавай, или остани в този свят“.

По тениска и памучно долнище се промъкна през отвора на платнищата и влезе в общата част на тавана. Отиде до тоалетната, после в кухненския бокс, за да си налее вода от чешмата. Мая седеше на дивана до женската спалня. През по-голяма част от времето, докато се възстановяваше от огнестрелните си рани, спеше. Сега обаче, когато вече беше в състояние да се разхожда из града, кипеше от енергия.

— Всичко наред ли е? — попита тя.

— Да, просто ожаднях.

Едно от нещата, които харесваше в Ню Йорк, беше водата. Когато живееше в Лос Анжелис с Майкъл, водата от чешмата винаги имаше привкус на химикали.

Седна до Мая. Дори след спречкването за баща му продължаваше да му харесва да я гледа. Мая имаше черната коса на сикхската си майка и изсечените немски черти на баща си. Очите й бяха впечатляващо сини, като две светли точки с цвят на вода на бялото й лице. Навън криеше очите си със слънчеви очила, а косата — с перука. Но не можеше да скрие движенията си. Влизаше в бакалията и стоеше във вагона на метрото в изправената поза на боец, който може да нанесе контраудар, без да го повалят на земята.

Когато за пръв път се срещнаха в Лос Анжелис, реши, че Мая е най-необичайният човек, когото е виждал. Тя беше модерна жена в много отношения — спец по отношение на всички аспекти на технологията за наблюдение. Но на раменете й тегнеха и стотици години традиция. Бащата на Мая, Тръна, беше научил малкото си момиченце, че арлекините са Прокълнати от плътта, спасени от кръвта. Мая, изглежда, вярваше, че има вина за някаква фундаментална грешка, която можеше да се изкупи само като рискува живота си.

Мая виждаше света ясно — глупостта и излишните емоции в преценките й бяха унищожени преди много години. Гейбриъл знаеше, че тя никога няма да наруши правилата и да се влюби в странник. И точно сега собственото му бъдеще беше толкова неясно, че според него от негова страна беше също толкова безотговорно да променя отношенията им.

Двамата с Мая имаха точно определени роли, бяха странник и арлекин, но въпреки това тя го привличаше физически. Докато тя се възстановяваше от раните, я беше носил на ръце от походното легло до дивана, беше усещал тежестта на тялото й и мириса на косата и кожата й. Понякога завесата не беше дръпната докрай и той виждаше как двете с Вики се събличат. Между тях нямаше нищо — но имаше всичко. Дори това, че седеше до нея на дивана, го караше да се чувства едновременно щастлив и смутен.

— Трябва да се наспиш — нежно й каза той.

— Не мога да затворя очи. — Когато беше уморена, британският й акцент беше още по-отчетлив. — Умът ми не иска да спре.

— Разбирам. Понякога ми се струва, че имам прекалено много мисли, а няма достатъчно място, където да ги сложа.

Отново замълчаха и той се заслуша в дишането й. Напомни си, че го беше излъгала за баща му. Имаше ли и други тайни? Какво още трябваше да знае? Тя се отдръпна на няколко сантиметра, така че да не са чак толкова близо. Тялото й се напрегна и той я чу как си поема дълбоко въздух, сякаш се канеше да направи нещо опасно.

— И аз си мислех за спречкването ни.

— Трябваше да ми кажеш за баща ми.

— Опитвах се да те предпазя. Не ми ли вярваш?

— Това не ми стига. — Гейбриъл се наведе към нея. — Добре, значи баща ми е изпратил писмо на хората от Нова хармония. Сигурна ли си, че не знаеш откъде е дошло писмото?

— Казах ти за Хищника. Правителството непрекъснато следи имейлите. Мартин никога няма да пусне важна информация по интернет.

— Как да съм сигурен, че ми казваш истината?

— Ти си странник, Гейбриъл. Можеш да ме погледнеш в лицето и да видиш, че не лъжа.

— Не мисля, че има нужда да го правя. Не и с теб. — Гейбриъл стана от дивана и отиде да си легне. Но му беше трудно да заспи. Знаеше, че Мая държи на него, но явно не разбираше колко много му се иска да намери баща си. Единствено баща му можеше да му каже какво трябва да прави сега, когато беше станал странник. Знаеше, че се променя, че става друг човек, но не знаеше защо.

Затвори очи и му се присъни как баща му върви по някоя тъмна улица в Ню Йорк. Той вика след него и хуква да го гони, но баща му е прекалено далече, за да го чуе. Матю Кориган завива зад един ъгъл и когато Гейбриъл стига там, баща му вече е изчезнал.

В съня си Гейбриъл стоеше под уличната лампа на паважа, тъмен и лъскав от дъжда. Огледа се и видя наблюдателната камера, монтирана на покрива на една сграда. Имаше още една на стълба на лампата, плюс още няколко в различни точки на празната улица. И разбра, че Майкъл също търси. И че брат му разполага с камерите, скенерите и всички останали устройства на Голямата машина. Беше като състезание — ужасно съревнование между двамата — и нямаше начин той да спечели.