Светослав Александров
Сред пясъците на Саркания (23)

— Тук са!!!

Силният вик на Загзъг събуди поспаливия Геофрей, който беше заспал както си беше дошъл, с робата, на пода. Архиепископът се засрами от себе си, все пак за човек от неговия сан малко или много се очакваше да има изключителен себеконтрол. Страхуваше се, че това, че се е унесъл в сън, без да се усети снощи, докато Загзъг оглеждаше машинарията в кулата, допълнително го дискредитираше пред тарзиеца.

Загзъг се суетеше около един от прозорците. Той държеше в ръката си далекоглед и от време на време наблюдаваше околния пейзаж. Най-сетне, без много да се колебае, подаде далекогледа на архиепископа и му даде няколко кратки насоки как да борави с него.

Далече от кулата, сред жълтите пясъци, малки точици се придвижваха напред, пъплеха като мравки — бавно, но постепенно. През увеличителния уред точиците добиха човешка форма и Геофрей позна Константин, водача на Трета експедиция, крачещите зад него епископи на Албор и Тирий и останалите.

— Е, какво ще правим? — попита след кратка пауза Загзъг.

— Каквото бяхме решили предварително — тросна се Геофрей. — С колко време разполагаме?

— До няколко часа трябва да сме освободили кулата, иначе ще ни забележат. Няма съмнение, че и за тях това ще е първата спирка. Съветвам те да отидеш на долните етажи и да събудиш останалите. Кажи им да не остават нищо тук. Скастряй ги и не им оставяй възможност да задават въпроси. Ако Василий започне да се дърпа, аз ще съм на твоя страна.

— А ти?

— Аз ще направя един последен оглед. Успях да открия няколко самотни сгради на известно разстояние от главната порта на Силабор. Надявам се да са безлюдни. Вярвам, че ще ни дадат укритие от любопитни погледи. Ако експедицията тръгне направо към главната порта, а не дойде към нас, нещата ще се подредят точно както ги планираме.

Въздухът отново започна да става горещ, когато всички от Алтернативния съвет се затътрузиха по жълтите пясъци. Най-отпред уверено вървеше Загзъг и ги водеше към подбраните от него сгради. Не мина много време и градът изникна отчетливо на хоризонта. Дори и с късогледите си очи Геофрей осъзна, че Пясъчния град, или Силабор, е много по-красив от Албор. Ако в Албор преобладаваха основно белите и сините цветови тонове, то в структурата на Силабор се натрапваше някакъв непознат черен минерал. Но при все това архиепископът не можеше да опише града като мрачно и неприветливо място. Той беше прекрасен, но прекрасен по своему. Ако меките багри правеха Албор успокояващо място, то високите колони с мрачни нотки на Силабор предизвикваха усещане на атмосфера на доминиране. „Ако бях няколко десетилетия по-млад“, помисли си Геофрей, „просто щях да се оставя на емоциите, да изтичам до голямата колона, щях да падна на колене и да ударя чело в земята… в почит на това чудно творение на Тристранния Бог“. Градът излъчваше могъщество. В неговата сянка всеки би се почувствал като нищожество, като земен червей, неспособен да сътвори нищо хубаво.

Докато вървяха, Геофрей забеляза и нещо друго. Сякаш вече не затъваха в меките пясъци, а нейде отдолу се появяваше стабилна твърд. Да, пясъчният слой наистина изтъняваше. „Дори и пясъците отстъпват на това величие“, прецени архиепископът. „Какво непривично име — Пясъчен град, дадено от неграмотни люде“.

До мига, в който малкият отряд стигна до сградите, за които Загзъг бе споменал, пясъкът напълно изчезна и отстъпи място на красиви гранитни плочи. Стъпките кънтяха и шумът отекваше от близките стени на Силабор. Изглеждаше, че това е запустял град, на който никой не бе смутил покоя му в продължение на векове. И въпреки всичко…

— Градът не е безлюден — довърши мислите на всички Загзъг. — Успях да проверя с бинокъла. Разбира се, в него няма хора, нито тарзийци. Но по улиците на Силабор се забелязват единици странни създания. Патрулират и пазят. Остава ни единствено да траем…

Външните сгради, подбрани от тарзиеца, се оказаха празни. Отрядът подбра ниска едноетажна постройка, където всички можеха да се скрият за известно време и да чакат. Постройката разполагаше с единствено помещение вътре, в което се влизаше направо от вратата, без коридор или странични стаи. Самата врата, направена от метал, беше леко открехната. Никой не си бе направил труда да я хлопне или заключи. Но по подобие на някои алборски врати от древността притежаваше вътрешна ключалка с резе. Тук можеха безпроблемно да се спотайват и никой нямаше да забележи, дори ако беше висок като Исполин. Прозорците бяха разположени високо и по необичаен начин — на самия покрив. Слънчевата светлина проникваше вътре, но не достигаше до пода и след затварянето на вратата обстановката ставаше сумрачна.

— Това е бил някогашен хангар, но не мога да ви кажа какво се е съхранявало вътре. Навярно машинария за транспорт до кулата, но не съм сигурен. Сега е празен. Не е много уютен, но ще свърши работа. Все пак става въпрос за не повече от няколко дни.

Архиепископът изгледа останалите печално.