Питакъс Лор
Силата на шестимата (16)

Глава 16

Излитаме от стаята, обзета съм от силен порив да тичам, без да спирам, до мястото, към което ме води Елла, където и да се намира то. Тя се плъзга бързо и безшумно по студения под. Коридорът е тъмен и докато аз виждам всичко ясно, Елла от време на време включва фенерчето, за да се ориентира, после бързо го изключва.

Щом стигаме нефа, си мисля, че тя ще се насочи към северната кула, но вместо това ме повежда по централната пътека. Втурваме се покрай редиците от пейки. В предната част на нефа покрай вдлъбнатата стена са подредени витражни светци, а лунната светлина зад тях е сякаш божествено сияние, което им придава по-библейски вид, отколкото те изобщо някога са имали. Някъде постоянно барабани капеща вода.

Елла свива рязко вдясно при предната редица от пейки и се понася към една от многото отворени ниши покрай двете стени. Следвам я. Тук въздухът е по-хладен, отколкото в нефа, а над нас се извисява висока статуя на Дева Мария с разперени встрани ръце. Елла я заобикаля и щом стига задния ляв ъгъл, се обръща към мен.

— Ще трябва да го сваля — казва тя и пъха фенерчето в устата си.

Хваща се за каменната колона и бързо запълзява по нея като катеричка, която се изкачва по дървото с ноктите си. Гледам я с възхищение, толкова съм впечатлена от пъргавината й.

Когато стига почти до тавана, тя спира, завърта се около колоната и изчезва в тясна ниша, почти невидима от мястото, където съм застанала.

Никога досега не бях забелязала това скрито местенце. Бог знае как Елла го е видяла. Проточвам врат и се ослушвам. Чувам грубото триене на обувките й, те стържат по камъка и това означава, че има място, колкото да пълзи. Нещо като тунел. Не мога да сдържа усмивката си. Знаех си, че сандъкът е тук някъде, но за нищо на света не бих го открила сама, ако не беше Елла. Усмихвам се, като си представям как преди толкова години Аделина се е катерила по колоната със сандъка. Елла спира, не чувам нищо. Минават двайсет секунди.

— Елла — прошепвам аз.

Тя се подава и поглежда надолу.

— Да дойда ли?

Тръсва глава.

— Заклещил се е, но почти съм го извадила. Ще ти го сваля след минутка — отвръща ми шепнешком, бързо мушва главата си обратно и изчезва.

Не издържам на напрежението да не знам какво става там горе. Поглеждам към основата на колоната, хващам се за нея и тъкмо да се покатеря, когато зад себе си чувам шум, сякаш някой рита по пейка. Завъртам се. Дева Мария ми пречи да виждам. Заобикалям я и оглеждам нефа, но не виждам нищо.

— Взех го! — възкликва Елла.

Заобикалям отново статуята, вдигам поглед и я чакам да се появи. Чувам как сумти и се бори да примъкне сандъка до отвора на нишата, но не знам дали защото сандъкът е тежък, или защото тунелът е тесен. Малко по малко тътренето продължава. Изпадам в еуфория, най-накрая сандъкът е в мое владение, изобщо не се замислям как ще го отворя. Ще се справя, когато му дойде времето. Елла почти се е измъкнала от нишата и чувам нещо зад себе си.

— Защо не спиш?

Завъртам се мигновено. Под лявата ръка на статуята на Дева Мария стоят Габи и Делфина, а под дясната — Ла Горда и жилавата Бонита, победителката в играта на платформата, дето за малко не ме уби в езерото.

Поглеждам през рамо и виждам две очички да ни наблюдават от отвора на кухината.

— Какво искате? — питам.

— Исках само да видя какво е замислила малката клюкарка, нищо повече. Знаеш ли, странното е, че те видях да се измъкваш от стаята и си мислех да стана и най-накрая да разбера какво непрекъснато ровичкаш в компютъра, но те нямаше там.

Габи си лепва саркастична физиономия, като се прави на напълно объркана.

— Вместо това си тука, което е много любопитно.

— Много любопитно, да, много любопитно — повтаря Ла Горда.

За мое облекчение вече не чувам Елла да влачи сандъка.

— Какво изобщо ти пука? — питам. — Съвсем сериозно. Гледам си работата, никому не преча и си държа устата затворена.

— Пука ми, Марина, при това ми пука много — отговаря Габи и пристъпва напред.

Замята дългата си черна коса.

— Всъщност толкова много ми пука, че се тревожа, задето висиш непрекъснато с онзи пропаднал пияница Ектор. Да не би да се напиваш заедно с него? — тя спира за кратко. — От неговата бутилка ли пиеш?

Не знам дали защото нарече Ектор пропаднал, или защото си мисли, че нашето приятелство е нещо повече от просто приятелство, или защото слухти да разбере какво правя на компютъра, но това просто се случва. Затварям очи, протягам мислено ръка и сграбчвам наведнъж и четирите. Ла Горда пищи, а останалите три скимтят, уплашени до смърт. Повдигам ги от пода — те ритат с голите си крака във въздуха, раменете им се блъскат едно в друго, — после ги запокитвам с все сила по гладкия под, докато не заподскачат по стъпалата, които водят към повдигнатия подиум в задната част на нефа.

Ла Горда се пльосва на пода с отворени длани и се изправя на крака като разярен бик, готов да нападне тореадора. Втурвам се към нея, като вземам разстоянието за секунди. Ла Горда замахва да ме удари, аз се навеждам да избегна удара, но скачам отново и забивам десния си юмрук в брадичката й. Тя пада назад с отворена уста, главата й се удря с тъп звук в пода. Изгубва съзнание.

Бонита скача върху гърба ми и ме дърпа за косата. Някоя забива юмрук в лявата ми буза, а друга ме рита по пищяла.

Бонита се плъзга надолу по гърба ми, приклещва ръцете ми в горната им част и аз не мога да помръдна. Делфина замахва, но аз бързо се навеждам. Ударът попада в устата на Бонита и тя отпуска хватката си достатъчно, за да мога да се усуча и да се измъкна. Сграбчвам с две ръце Бонита за дясната й ръка и я запокитвам към Габи.

— Мъртва си, Марина! Мъртва си! — крещи Бонита, а аз я издърпвам встрани, забивам коляно в стомаха й и й изкарвам въздуха.

Блъскам я на пода до Ла Горда. Увереността на Делфина се изпарява. Тя поглежда към вратата.

— Сега ще ме оставиш ли на мира? — питам я.

— Няма значение, утре ще те сгащя — отвръща. — Точно когато най-малко очакваш.

— Ще ти се иска да не беше казвала това.

Симулирам дясно и ляво кроше и я хващам през кръста. Габи се опитва да ме сграбчи за косата, но аз размахвам Делфина и посрещам жеста с тялото й. Завъртам се на пети и пускам Делфина на централната пътека на нефа. Гърбът й се удря в първите стъпала на олтара и стоновете й отекват в сводестия таван.

Габи ме заобикаля.

— Ще кажа на сестра Дора. Ще си имаш доста неприятности.

Извивам тялото си, за да не я изпускам от очи. Тя спира точно до колоната. Сигурна съм, че ще ме нападне, и съм готова за това.

Внезапно над главата й проблясва нещо в бяло. Трябва ми секунда, за да разбера, че това е Елла. Тя е скочила от нишата върху раменете на Габи, която се върти като луда, докато накрая успява да сграбчи Елла и я захвърля на пода със силен трясък.

— Не! — изкрещявам и с все сила забивам юмрук в гърдите на Габи.

Краката й се отлепят от пода и тя се забива в каменната стена, от която се посипва мазилка.

Елла лежи по гръб, стене и се превива от болка. Забелязвам, че десният й крак е напълно неподвижен. Коленича до нея, вдигам нощницата и виждам остра бяла кост да стърчи от кожата й точно под коляното. Не знам какво да правя. Слагам ръка върху раменете й, за да я успокоя, но тя изпитва толкова силна болка, че изобщо не усеща ръката ми.

— Тук съм, Елла — казвам. Тук съм, до теб, всичко ще се оправи.

Тя отваря очи и ме поглежда умоляващо. Едва тогава забелязвам какво е сторено с дясната й ръка. Юмручето й е премазано и разкривено, между показалеца и средния пръст капе кръв. Дарбата й.

— О, Господи, Елла! — проплаквам аз. — Съжалявам. Толкова много съжалявам!

Тя просто плаче. Усещам, че започвам да се потя. Никога през живота си не съм се чувствала толкова безполезна.

— Опитай се да не мърдаш — казвам, като знам, че това е безсмислена молба.

Най-близката болница е на час и половина с кола. Дотогава тя ще колабира от болката.

Тя започва да се клати ритмично ту на едната страна, ту на другата. Кръжа с треперещи ръце над стърчащата от крака й кост, не знам дали трябва да я притисна, или да се опитам да я напъхам обратно под кожата. Решавам да я притисна и в мига, в който пръстите ми докосват кожата й, Елла започва да пелтечи, като рязко си поема въздух. По гръбнака ми полазват ледени тръпки, усещането прилича много на онова, което имах, когато съживих цветето в компютърната стая, и то се разпростира по цялото ми тяло. Възможно ли е способността ми да лекувам растения да се отнася и до хората? Елла престава да плаче, започва да диша забързано, малкият й гръден кош се повдига и спада, повдига и спада. Усещам как студът се съсредоточава в дланите ми и циркулира към върховете на пръстите ми.

— Мисля… мисля, че ще мога да те излекувам.

Гръдният й кош продължава да се повдига и спада необичайно бързо, но лицето й се озарява от някакво спокойствие, напълно откъснато от всичко наоколо. Страх ме е, но полагам ръцете си върху парчето кост, стърчащо от крака й. Усещам назъбения му край и след малко то започва да се връща обратно под кожата. Цветът на раната от пробождането се променя и от червен и бял преминава в естествения цвят на кожата; виждам също как се движат и местят вътре в крака й назъбените контури на строшената кост, настанявайки се обратно на място. Изумена съм от току-що стореното от мен. Това може да се окаже най-важният ми завет досега.

— Не мърдай! — казвам й. — Още малко.

Затварям очи и обвивам с ръце тъничката й дясна китка. Студът отново протича към върха на пръстите ми. Отварям очи и гледам как дланта й се надига и пръстите й се разделят един от друг. Раната между показалеца и средния пръст се затваря, виждам как двете счупени кокалчета на пръстите й се изправят и оздравяват. Елла свива ръка и я отпуска.

Направих това, за което съм призвана от Лориен, а то е да оправям всякакви вреди, нанесени върху онези, които не ги заслужават.

Елла обръща глава надясно и поглежда ръцете ми, обвити около китката й.

— Вече си добре — казвам. — Дори отлично.

Тя повдига глава от пода и се подпира на лакти. Притеглям я към себе си.

— Ние сме от един отбор — прошепвам в ухото й. — Грижим се една за друга. Благодаря ти, че се опита да ми помогнеш.

Тя кима. Притискам я силно към себе си, после я пускам. Оглеждам се за момичетата, и четирите са в безсъзнание, но дишат. От нишата в нефа виждам да стърчи краят на сандъка.

— Толкова се гордея с теб, че намери сандъка! Дори не можеш да си представиш колко съм горда — казвам. — Нека го вземем утре сутринта, след като си починем малко.

— Сигурна ли си? — пита Елла. — Мога да се покатеря обратно и да го взема.

— Не, не. Иди в банята да се измиеш, аз идвам след малко.

Когато тя най-после изчезва от погледа ми, вдигам очи към сандъка. Концентрирам се и го спускам бавно до краката си. Сега само трябва да накарам Аделина да го отворим.