Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Гробището на забравените книги (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
El juego del ángel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 48 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ventcis (2014)

Издание:

Карлос Руис Сафон. Играта на ангела

Испанска, първо издание

Коректор: Людмила Петрова

Компютърна обработка: Людмила Петрова

Оформление на корицата: Румен Хараламбиев

ISBN: 978-954-321-633-8

 

Преводът е направен по изданието:

Carlos Ruiz Zafon

El juego del ángel

© Dragonworks S.L. 2008

 

© Светла Христова, превод, 2009

© Издателство „Изток-Запад“, 2009

 

Формат 16/60/90

Обем 29.5 п.к.

Дадена за печат ноември 2009

Излязла от печат декември 2009

Предпечат и печат: „Изток-Запад“

История

  1. — Добавяне

На Мари-Кармен, „нация от двама“

Първо действие
Градът на прокълнатите

1

Един писател никога не забравя първия път, когато е получил някакви пари или хвалебствие в замяна на създадената от него история. Никога не забравя първия път, когато е усетил сладката отрова на суетата във вените си и е повярвал, че ако никой не разкрие бездарието му, бленуваното книжовно поприще ще му осигури покрив над главата, топла храна в края на деня и сбъдване на най-въжделената мечта: да види името си отпечатано върху жалък къс хартия, който със сигурност ще го надживее. Един писател е обречен да запомни този миг, защото оттам насетне вече е изгубен и душата му има определена цена.

За мен първия път настъпи в един далечен декемврийски ден през 1917 г. Тогава бях на седемнайсет години и работех в „Ла вос де ла индустрия“[1], западащ вестник, издаван криво-ляво в една мрачна сграда, в която преди се бе помещавала фабрика за производство на сярна киселина и от стените й още се процеждаха онези разяждащи изпарения, които съсипваха мебелите, дрехите, духа, че даже и подметките на обувките. Седалището на всекидневника се издигаше зад гората от ангели и кръстове на гробището Пуебло Нуево и отдалече силуетът му се сливаше с тези на пантеоните, изрязани на хоризонта, пронизан от стотиците комини и фабрики, които вечно тъчаха над Барселона платно от ален и черен здрач.

Вечерта, в която щях да променя житейския си път, заместник-директорът на вестника, дон Басилио Морагас, благоволи да ме повика малко преди края на работното време в тъмната стая в дъното на редакцията, която служеше за кабинет и пушалня за хавански пури. Дон Басилио беше човек със сурова външност и гъсти мустаци, който не търпеше детинщини и бе поддръжник на теорията, че свободната употреба на наречия и прекаленото изпъстряне на речта с прилагателни са отличителен белег на извратените типове и на хората, страдащи от недостиг на витамини. Откриеше ли журналист със склонност към цветистата проза, веднага го пращаше да съчинява некролози в продължение на три седмици. Ако и след това очищение индивидът повтореше грешката си, дон Басилио го назначаваше в отдела за домакински съвети за вечни времена. Всички се бояхме от него и той го знаеше.

— Викали сте ме, дон Басилио? — плахо се обадих аз.

Заместник-директорът ме изгледа накриво. Пристъпих в кабинета, който миришеше на пот и на тютюн — в този порядък. Без да обръща внимание на присъствието ми, дон Басилио, въоръжен с червен молив, продължи да преработва една от статиите, които държеше върху писалището си. В течение на няколко минути той подложи текста на сериозни поправки, да не кажем ампутации, като мърмореше гневно под мустак, сякаш аз изобщо не бях там. Докато се чудех какво да направя, забелязах един стол, облегнат до стената, и понечих да седна.

— Кой ви каза да седнете? — избоботи Дон Басилио, без да откъсва очи от текста.

Побързах да се изправя, затаил дъх. Заместник-директорът въздъхна, остави червения молив, облегна се назад в креслото си и се зае да ме разглежда, сякаш бях някаква непотребна вещ.

— Казаха ми, че пишете, Мартин.

Преглътнах, а когато отворих уста, от нея излезе смешно тънък гласец.

— Мъничко… е, не зная… тоест да, пиша…

— Надявам се, че ви се удава по-добре от говоренето. И какво пишете, ако не е тайна?

— Криминални истории. Имам предвид…

— Ясно ми е за какво иде реч.

Погледът, който ми отправи дон Басилио, беше неописуем. Ако му бях казал, че правя фигурки за коледни ясли от пресен оборски тор, вероятно щях да изтръгна от него тройно по-голям ентусиазъм. Той въздъхна пак и сви рамене.

— Според Видал съвсем не сте зле. Откроявате се, вика. Естествено, при тукашната конкуренция малко му трябва на човек, за да се открои. И все пак, щом Видал го казва…

Педро Видал бе звездното перо на „Ла вос де ла индустрия“. Водеше една седмична колонка за произшествия — единственото нещо в целия вестник, което си струваше да се чете — и бе автор на дузина приключенски романи за гангстери от квартала Равал, живеещи в непристоен съюз с дами от висшето общество. Тези книги се радваха на скромна популярност. Вечно издокаран с безупречни копринени костюми и ослепителни италиански мокасини, Видал имаше външността и държането на звезден актьор, любимец на публиката — с русите си, винаги старателно сресани коси, с тънките мустачки и непринудената, щедра усмивка на човек, който се чувства уютно в кожата си и е в мир с околния свят. Произлизаше от династия на някогашни емигранти, които бяха натрупали състояние в двете Америки от търговия със захар, а след нейното западане се бяха захванали с друга твърде доходоносна дейност — електрифицирането на града. Баща му, патриархът на клана, бе един от главните акционери на вестника и дон Педро използваше редакцията като игрална площадка, за да убива досадата от факта, че откак се бе родил, не му се бе налагало да работи дори един-единствен ден. Нямаше особено значение, че вестникът губеше пари така бързо, както новите автомобили, които вече щъкаха из улиците на Барселона, пропускаха масло: накичена със знатни титли, династията Видал се бе заела понастоящем да колекционира имения колкото малки княжества в Енсанче[2] и банки.

Педро Видал бе първият човек, комуто показах историйките, нахвърляни от мен, докато още бях момчурляк и работата ми бе да разнасям кафета и цигари из редакцията. Той винаги намираше време за мен, четеше писанията ми и ми даваше добри съвети. С времето ме превърна в свой помощник и ми позволи да печатам на пишеща машина текстовете му. Именно той заяви един ден, че ако желая да оставя съдбата си на произвола на онази руска рулетка, наречена „литература“, бил готов да ме подкрепи и да направлява първите ми стъпки. Верен на думата си, сега ме пращаше право в лапите на дон Басилио, цербера на вестника.

— Видал е една сантиментална душа, която още вярва в тия дълбоко чужди на испанеца митове, че трябва да се дава власт на даровитите или пък шанс на ония, които го заслужават, а не на дежурните нагаждачи. Естествено, нали го бие пара̀та, може да си позволи да се прави на мечтател. Ако аз имах една стотна от парите, които на него са му в излишък, щях само да си съчинявам сонети, а птичките щяха да идват да кълват трошици от ръката ми, омаяни от моята доброта и благия ми нрав.

— Господин Видал е прекрасен човек — протестирах аз.

— Дори е нещо повече от това. Цял светец е, защото макар да изглеждате като господин Никой, той вече седмици наред ми дотяга с хвалебствията си за талантливия и работлив изтърсак на нашата редакция. Знае, че дълбоко в душата си съм мека Мария, а на всичкото отгоре ми обеща, че ако ви дам този шанс, ще ми подари кутия хавански пури. А каже ли Видал такова нещо, за мен то е сякаш Мойсей да слезе от планината със скрижалите в ръка и откровението, изписано на челото. В заключение, понеже е Коледа, и за да миряса най-сетне вашият приятел, ви предлагам да дебютирате като истински юнак: напук на всички пречки и мъчнотии.

— Хиляди благодарности, дон Басилио. Уверявам ви, че няма да се разкайвате за…

— По-спокойно, млади момко. Я да чуем, какво мислите за щедрата и безразборна употреба на наречия и прилагателни?

— Мисля, че това е едно срамно деяние, което трябва да бъде класифицирано в наказателния кодекс — отвърнах аз с убеждението на войнстващ новопокръстен.

Дон Басилио кимна одобрително.

— Добре се справяте, Мартин. Имате ясни приоритети. В тази служба оцеляват онези, които имат приоритети, а не принципи. Сега ще ви изложа плана. Седнете и хубавичко си отворете ушите, че нямам намерение да ви повтарям два пъти.

Планът беше следният. По причини, които дон Басилио намери за добре да не изяснява надълго и нашироко, задната страница на неделното издание, която традиционно бе запазена за художествен разказ или пътепис, бе отпаднала в последния момент. Предвиденото съдържание бе разказ с патриотичен уклон и пламенен лиризъм, посветен на подвизите на алмогаварите[3], които в редица от отегчително сходни епизоди спасяваха християнския свят и всичко, що е достойно под небето — от Светите земи, та чак до делтата на Льобрегат[4]. За жалост текстът не бе пристигнал навреме или пък, както подозирах, дон Басилио нямаше особено желание да го публикува. Това означаваше, че имахме на разположение шест часа преди приключването на броя, а едничкият кандидат, който можеше да замести разказа, бе заемаща цяла страница реклама на корсети от китови кости, които обещаваха омайни бедра и имунитет срещу ефекта от тестените изделия. Изправен пред тази дилема, управителният съвет бе преценил, че трябва да действа решително и да събере всички литературни дарования, които се спотайваха из редакцията, за да спасят положението и да запълнят четири колонки с материал от общочовешки интерес, който да утеши нашата вярна читателска аудитория. Списъкът на тези доказани таланти, към чиято помощ можеше да се прибегне, се състоеше от десет имена, сред които моето, естествено, не беше включено.

— Приятелю Мартин, по стечение на обстоятелствата нито един от тези безстрашни рицари, които фигурират в платежната ни ведомост, не присъства тук лично, нито пък може да бъде открит в рамките на някакво разумно време. Пред лицето на тази неминуема катастрофа реших да ви дам възможност да се изявите.

— Разчитайте на мен.

— Разчитам да получа пет листа, изписани с двоен интервал, преди да са изтекли шест часа, дон Едгар Алън По. Донесете ми история, а не трактат. Ако имам нужда от проповеди, ще отида на коледната литургия. Донесете ми история, която да не съм чел досега, или пък, ако вече съм я чел, нека да е така добре разказана, че да не се усетя.

Канех се да изляза, когато дон Басилио се изправи, заобиколи писалището и сложи на рамото ми едно ръчище с размерите и теглото на наковалня. Чак тогава, като го видях отблизо, осъзнах, че очите му се усмихват.

— Ако историята е сносна, ще ви платя десет песети[5]. А ако е повече от сносна и се хареса на читателите ни, ще ви публикуваме и занапред.

— Имате ли някакви конкретни указания, дон Басилио? — попитах аз.

— Да: гледайте да не ме разочаровате.

 

 

Прекарах следващите шест часа като в транс. Настаних се на бюрото, което стоеше в центъра на редакцията и бе запазено за Видал в онези дни, когато на него му скимваше да се отбие тук. Стаята бе пуста и тънеше в здрач, изтъкан от дима на хиляди цигари. За миг затворих очи и извиках в съзнанието си един образ: покров от черни облаци, които сипеха дъжд над града, един мъж, който крачеше из улиците и търсеше мрака — по ръцете му имаше кръв, а в погледа му се криеше тайна. Не знаех кой бе той и от какво бягаше, ала през следващите шест часа щеше да се превърне в най-добрия ми приятел. Пъхнах един лист във валяка на пишещата машина и без да спра дори за миг, се заех да извадя на бял свят всичко, което носех в себе си. Борех се с всяка дума, с всяка фраза, израз, образ и буква така, сякаш бяха последното, което някога щях да напиша. Пишех и преписвах всеки ред, като че ли животът ми зависеше от това, а после ги преписвах отново. Нямах друга компания освен ехото от неспирното почукване на клавишите, което заглъхваше в сумрачната стая, и големия стенен часовник, отброяващ минутите до утрото.

 

 

Малко преди шест сутринта измъкнах последния лист от машината и въздъхнах, съсипан от умора, с глава, която бучеше като кошер. Чух бавните и тежки стъпки на дон Басилио, който се бе надигнал от една от своите кратки дремки и сега се приближаваше полека. Взех страниците и му ги връчих, като не се осмелявах да срещна погледа му. Дон Басилио седна на съседната маса и запали нощната лампа. Очите му се плъзгаха нагоре-надолу по текста, без да издават никакво изражение. Накрая остави за миг пурата си на ръба на масата, погледна ме и прочете на глас първия ред.

Нощ се спуска над града и из улиците се носи мирис на барут като дъх на проклятие.

Дон Басилио ме погледна изкосо, а аз се скрих зад една широка усмивка, която показа всичките ми зъби. Без да каже нищо повече, той стана и излезе с моя разказ в ръка. Видях го как влезе в кабинета си и затвори вратата зад гърба си. Останах като вцепенен на мястото си, без да зная дали да побягна, или да изчакам смъртната си присъда. След десет минути, които ми се сториха като десет години, вратата на кабинета на заместник-директора се отвори и гръмовният глас на дон Басилио отекна из цялата редакция.

— Мартин! Елате, ако обичате.

Запъплих натам колкото се можеше по-бавно, напредвайки едва с по няколко сантиметра на всяка крачка, докато накрая не ми оставаше друго, освен да надникна в кабинета. Дон Басилио ме гледаше студено, стиснал страховития си червен молив. Исках да преглътна, но устата ми бе пресъхнала. Той взе страниците и ми ги подаде. Взех ги и се отправих към вратата с най-голяма бързина, като си казах, че във фоайето на хотел „Колон“ винаги ще има място за още един ваксаджия.

— Свалете това в наборния цех и им предайте да го наберат — рече гласът зад гърба ми.

Обърнах се с чувството, че съм станал обект на жестока шега. Дон Басилио отвори чекмеджето на писалището си, отброи десет песети и ги сложи отгоре.

— Това е за вас. Съветвам ви с тия пари да си купите друга дрешка, че вече четири години ви гледам с тоя костюм и все още ви е с шест номера по-голям. Ако искате, идете при господин Панталеони в шивачницата на улица „Ескуделерс“ и му кажете, че аз ви пращам. Ще се погрижи добре за вас.

— Много ви благодаря, дон Басилио. Така и ще направя.

— И ми пригответе още един разказ от тоя тип. Давам ви една седмица за него, но не се помайвайте. И гледайте да няма чак толкова трупове, че днешният читател най-много си пада по тоя сладникав финал, при който величието на човешкия дух побеждава, и разни такива дивотии.

— Да, дон Басилио.

Заместник-директорът кимна и ми подаде ръка. Стиснах я.

— Добра работа, Мартин. В понеделник искам да ви видя на бюрото, което беше на Хунседа, а сега е ваше. Включвам ви в отдела за произшествията.

— Няма да ви подведа, дон Басилио.

— Не, няма да ме подведете. Просто един ден ще ме напуснете, рано или късно. И добре ще направите, защото не сте журналист и никога няма да станете такъв. Но още не сте и писател на криминални романи, макар и да ви се вярва, че е така. Останете тук известно време и ще ви научим на някои неща, които никога не са излишни.

В този миг цялата ми предпазливост се изпари и ме обзе такова чувство на признателност, че ми се прииска да прегърна този як мъжага. Дон Басилио, надянал отново свирепата си маска, впи в мен стоманен поглед и ми посочи вратата.

— Без сцени, моля. Затворете вратата на излизане. Да, оттук. И весела Коледа.

— Весела Коледа.

Следващия понеделник, когато отидох в редакцията, готов да заема за пръв път собствено бюро, открих един плик от дебела амбалажна хартия, превързан с панделка и с моето име, написано с почерка на човека, чиито писания бях печатал на машина години наред. Отворих го. Вътре намерих задната страница на неделния вестник с моя разказ, поставен в рамка, и бележка, която гласеше:

Това е само началото. След десет години аз ще съм чиракът, а ти — учителят. Твой приятел и колега, Педро Видал.

Бележки

[1] Гласът на индустрията (исп.). (Всички бележки под линия са на преводача.)

[2] Квартал на Барселона.

[3] Алмогавари — наемни войски, служили на Арагонската корона между XIII и XIV в.

[4] Втората по дължина река в Каталуня.

[5] Испанска парична единица от 1869 г. до 2002 г.