Джоузефин Анджелини
Любов под гибелна звезда (14)

13.

Обгърнат в черни сенки, Креон се спотайваше пред къщата на Хелън, с очи, залепени за прозореца на стаята й. През четири врати оттам чуваше как Хектор се промъква през двора на съседите, за да го търси. Но Креон знаеше, че Хектор няма никакъв шанс. Никой не можеше да открие Креон нощем, ако той не искаше да бъде намерен.

Малкият му братовчед Лукас беше там горе, в леглото на Хелън, обвил ръце около нея, докато тя спеше. Креон се разтресе от главата до пръстите на краката, устоявайки на почти всепоглъщащия порив да скочи през стъклото и да се сбие с братовчед си за живота на Хелън. Или може би за самата нея. Креон вече не беше сигурен какво ще направи и тази новооткрита неувереност не му харесваше. Стисна зъби и се застави да се овладее. Ако предизвикаше братовчед си, това щеше да е битка на живот и смърт. Креон не се съмняваше, че ще спечели, но с тази победа щеше да изгуби всичко. Щеше да стане прокуденик, а Атлантида щеше да си остане изгубена.

Изборът беше ясен: безсмъртие или Хелън. Тогава защо се потеше от усилието да се съпротивлява? Чу как Хелън въздиша насън, а Лукас размърдва тялото си под нейното, придърпвайки я още по-близо. Краката на Креон се изопнаха сякаш по собствена воля. Направи две крачки към прозореца, с глава, замаяна от осветената в червено мъгла на кръвожадността.

Телефонът му започна да вибрира в джоба.

Предупреден за опасността, Хектор се впусна в спринт и се устреми право към лекия звук. Креон нямаше избор, освен да побегне. Не можеше да се справи с двамата си братовчеди и Хелън. Щеше да се наложи да се върне някой друг път.

Трябваха му десет минути да се скрие от Хектор в центъра на острова. Братовчед му беше упорит, но в крайна сметка задушаващата тъмнина на сенките на Креон обърка Хектор достатъчно, за да може Креон да се измъкне.

Подтичвайки към източния край на брега, Креон най-после провери самоличността на обаждането, което го беше спасило от ужасна грешка. Не се изненада, че беше от майка му. Тя може и да не беше Потомка, но притежаваше свръхестествено умение да подбира момента. Той й върна обаждане и й разказа какво беше открил, когато се опита да намушка Хелън.

Отначало тя не му повярва, макар във внимателно подбраните й думи Креон да долови, че изумлението й не идваше от убедеността, че описаното от него е невъзможно, а по-скоро, че тя се съмняваше самата Хелън да е отговорна за явлението, на което той беше станал свидетел. По някакъв начин майка му беше виждала или чувала за Потомък или Потомка, способни да пречупят острие с кожата си и преди, и Креон я притисна да му каже кой е бил. Вместо да отговори, тя отново поиска от него да опише Хелън. Той го направи.

— Е, нещо с острието на ножа ти трябва да не е било наред. Така, както описваш Хелън, не може да е тя или нейна дъщеря — каза Милдред бързо.

Креон продължи да притиска майка си и тя започна да се изпълва с все по-голямо раздразнение, като повиши тон и дори изруга няколко пъти. Креон беше шокиран от грубото й държание. Една дама никога не се принизяваше, като използва вулгарен език, и до този момент той дори не беше смятал майка си за способна на това. Попита я вежливо откъде може да е толкова сигурна, че острието на ножа му е било дефектно.

— Защото ако това момиче наистина беше неуязвимо за оръжия, щеше да кажеш също и че има най-красивото лице, което си виждал. Нямаше да си в състояние да пренебрегнеш този факт — това ти е в кръвта — отвърна тя кисело.

— А ако тя наистина има най-красивото лице, което някога съм виждал? Тогава какво? — попита Креон спокойно, макар че прекрасен прилив на адреналин изпращаше мразовити тръпки по кожата му. Линията затихна за цели пет секунди.

— Трябва да се прибереш вкъщи веднага. Трябва да съобщим на баща ти. Това е много по-важно, отколкото осъзнаваш — най-сетне изрече задавено Милдред, преди рязко да прекъсне разговора.

На другата сутрин Хелън се събуди стреснато; цялото й тяло се изтръгна рязко от съня и превключи към състояние на повишена бдителност за един миг. Ръката й политна към мястото на гърдите й, където се беше счупило острието от ножа на Креон, и трябваше да притисне пръсти към гръдната си кост, за да убеди себе си, че там няма зейнала дупка.

Чу слаб шепот, идващ от отсрещния край на стаята. Когато седна в леглото, видя Лукас да стои до прозореца, разговаряйки с някого отвън с толкова нисък глас, че никой човек не би могъл да го чуе. Часовникът до леглото й показваше пет и двайсет и пет, а небето едва започваше да сивее от изгряващата зора.

— Тя е в безопасност, това е всичко, което има значение — каза Лукас през прозореца.

— Не всичко, което има значение — дойде прошепнатият отговор.

Хелън се измъкна от леглото и отиде при Лукас на прозореца. Погледна надолу и видя Хектор, застанал точно в началото на моравата. Той вдигна поглед към Хелън и Лукас, като премести поглед от нея към него с възмутено изражение на лицето.

— Добре ли си? — троснато се обърна Хектор към нея.

— Да. Ти обаче не изглеждаш в особено добра форма — каза тя. Дори от тази височина, цяло стълбище над него, видя, че очите на Хектор бяха кръвясали от изтощение и тревога. Той отвърна със саркастична гримаса на съчувствения й поглед и се обърна към Лукас, за да го предупреди:

— Не се снишавай, докато не сме сигурни. Тя е в по-голяма безопасност във въздуха.

Хектор хукна толкова бързо, че Хелън можа да различи само размазания му силует. Лукас затвори прозореца и се облегна на него. Очите му бяха широко отворени и немигащи.

— Какво става? — попита Хелън с почти недоловим глас. Чуваше дълбокото дишане на баща си от спалнята му. За щастие той още спеше.

— Семейството ми отиде да търси Креон снощи — отговори Лукас със сведени очи. — Мислим, че е напуснал острова с чартърен полет, но още не сме сигурни.

— Отишъл си е? — попита Хелън, малко прекалено обзета от надежда.

— Може би. Но ако наистина е заминал, няма да е завинаги. — Лукас се взря в Хелън толкова настойчиво, че тя трябваше някак да протегне ръка да го докосне просто за да разчупи напрежението. Пристъпи напред и положи длан на гърдите му. Той трепереше.

Изправяйки се внезапно, Лукас прекоси стаята и отиде до вратата.

— Облечи си нещо топло.

— Защо? Къде отиваме? — прошепна тя.

— Нагоре.

Щом се озоваха във въздуха, Лукас сякаш се поотпусна, но не много. Хелън го помоли за урок по летене, отчасти защото искаше да се научи, но главно, за да го разсее. Работиха по умението й да контролира въздушното налягане повече от час, преди семейството му да им се обади. Кастор беше позвънил от летището, най-сетне потвърждавайки, че Креон е напуснал острова с частен чартърен самолет, както бяха заподозрели, и е безопасно Лукас да доведе Хелън.

Хектор взе телефона и настоя да пристигнат веднага — искаше Хелън да поднови тренировките си по бойни умения тази сутрин. Братовчедите се впуснаха в разгорещена размяна на реплики. Накрая Лукас се съгласи да кацне, но изглеждаше обезсърчен от искането.

— Какво има? — попита Хелън объркана, че той не е щастлив да научи, че Креон си е отишъл.

— Хектор си въобразява разни погрешни неща за това, че сме сами тук горе. Не те държа високо във въздуха, за да можем… по дяволите, трябва да научиш това! — каза рязко той, като прокара грубо ръка през косата си. — Искам да можеш да отлетиш от неприятностите, вместо да опитваш да стоиш и да се биеш.

— Аз също — отвърна тя въодушевено, като се хвана здраво за раменете на Лукас, за да не я отнесе полъхът на вятъра. — Обади се на братовчед си и му кажи, че не сме приключили. Предпочитам да прекарам деня, като летя с теб, отколкото като се скъсвам от тренировки с Хектор, когато и да е.

Лукас я погледна унило, сякаш го измъчваше някаква мисъл.

— По-добре да слизаме — реши накрая; лицето му помръкна. — Трябва да научиш и двете.

Хелън знаеше, че Лукас е разтревожен, но след като прекара цялата сутрин, реейки се в безтегловност, тя не можеше да изпитва друго, освен въодушевление. Хвана двете му ръце и го завъртя около себе си, така че описаха спирала и се преметнаха във въздуха, сякаш бяха на скоростно влакче в увеселителен парк. Усещането, което сграбчи стомаха й, я накара да изпищи, но свърши работа. Лукас се ухили и захапа кукичката.

Хвана здраво ръцете й и я наведе надолу в пикиращо движение, което я накара да се разпищи като обезумяла. В последния миг той се издигна рязко нагоре, като държеше Хелън сгушена в ръцете си, преди да я остави да се понесе плавно до него. Кръжаха така над моравата на семейство Делос за миг, като се държаха за ръце и се смееха истерично. Не забелязаха разтревожените погледи на останалите членове на семейство Делос вътре в къщата.

— Сега, преди да се приземиш, ще те науча на едно друго умение — каза Лукас, като описа лупинг над рамото й и я обгърна с ръка изотзад. — Ще те науча как да преминаваш в „масивно състояние“ — да обръщаш гравитацията, която те дърпа. Най-добрият начин да го овладееш, е да го направиш, докато кацаш.

— Това ли направи, когато се приземи върху Хектор онзи ден на тенис кортовете? — досети се Хелън. — И снощи? — Мислеше си колко тежко бе направил тялото си, докато се бореха в леглото й. Стисна устни, за да сдържи усмивката си.

— Точно — каза той, с уста, притисната към ухото й, като остави долната си устна леко да докосне кожата й. — Това е третото състояние на гравитацията за летящите и може да ти спаси живота в битка.

С обвита около кръста й ръка, и двамата носещи се плавно на десет стъпки над земята, той я научи как да изкривява начина, по който я теглеше светът. Напътстваше я да преобърне импулса, който я правеше безтегловна, и да си представи как тялото й става по-тежко. Тя успя да схване основните насоки веднага и когато Лукас й каза да се докосне до земята, тя тупна на моравата с разтърсващ удар, изригвайки във въздуха с петите си две големи туфи трева. Беше впечатлена от себе си и вдигна поглед към Лукас за одобрение, но очевидно й предстоеше още много да учи.

— Ще станеш по-добра в това — каза той окуражително, като се стовари шумно на моравата близо до нея, изравяйки два дълбоки окопа, докато буксуваше с крака, за да спре.

— Такъв си надут самохвалко! — каза тя, като му се ухили.

— Хей, трябва да те впечатля възможно най-много, докато още мога. Скоро ще си летиш и ще правиш кръгчета около мен — каза той. Хвана ръката й и я притегли плътно към себе си, докато я водеше към къщата.

— Съмнявам се — каза Хелън, като поклати глава. Лукас беше толкова грациозен във въздуха. Нямаше начин тя някога да лети като него.

— По-силна си от мен — каза той без капка завист или укор, просто като факт. — Когато осъзнаеш това, ще можеш да правиш неща, за които аз дори не съм си мечтал.

— Щом съм толкова силна, защо все се налага ти да идваш да спасяваш окаяния ми задник? — попита тя саркастично.

— Защото в борбата става дума за нещо много повече, не само за сила — каза той сериозно. — Което е добре, защото иначе Хектор щеше да може да ме спука от бой по време на схватка.

— Все още мога да спукам от бой всеки от двама ви в схватка — извика Хектор от вътрешността на къщата. Лукас се ухили на Хелън и поклати глава, докато влизаха в кухнята. Не стигнаха далече.

— Не върху чистия ми под! — извика Ноел, като посочи калните им обувки. После осъзна защо бяха толкова кални.

— Какво сте направили с новата ми ливада, диваци такива? — изстена тя.

— Наложи се, мамо. Хелън трябва да се учи. — Лукас покорно се измъкна заднишком от къщата и си свали обувките. Хелън направи същото.

— Хелън, скъпа. Изглеждаш гладна. Погрижи се да хапнеш нещо, преди да си тръгнеш — каза Ноел мило, преди отново да превключи на вълна „упреци“. — За моравата — знаеш правилата, Люк.

— „Поправи каквото си повредил.“ Да, знам. И знаеш, че винаги го правя — каза той с дяволита усмивка, като влезе в къщата и започна да гони горката си, стресирана майка от кухнята, като заплашваше, че ще започне да я гъделичка. Тя се опита да го отблъсне с кърпа за съдове, но нямаше шанс.

Докато Лукас тичаше нагоре да се преоблече, Хелън ясно видя, че беше щастлив. Тя също беше щастлива. Знаеше, че още е в опасност и би трябвало да е ужасена, но докато гледаше как Лукас тича с все сила нагоре по стълбите, вземайки стъпалата по три наведнъж, можеше да изпита единствено замайващо щастие, което я караше да кипи от енергия. Все още нямаше представа какво, да му се не види, става между тях, но беше щастлива.

Очевидно Хелън не беше единствената. Пандора влезе в кухнята, блажено сияеща, като си тананикаше под нос. Не носеше гривните на ръцете си. Вместо това веселото звънтене, което се разнасяше при всяка нейна стъпка и полюшване на бедрата, този път идваше от гривните на глезените и украсената с пайети верижка на пъпа й.

— О, богове, обожавам това! — възкликна тя, като се пресегна и докосна талисмана, който Хелън винаги носеше на врата си. — Винаги казвам, че ако не е инкрустирано с диаманти, не е истинско бижу.

— Какво? — попита Хелън, като озадачено сведе поглед. Пандора отпиваше жадно от една бутилка, която взе от хладилника, и не я чу.

— Салонът за тренировки е изцяло на твое разположение — подхвърли тя през рамо на Хектор. Хелън заопипва сърцевидното си колие и се запита защо Пандора беше споменала диаманти. По нейното колие нямаше диаманти.

— Готова ли си за един пердах, принцесо? — попита Хектор веднага щом леля му се изнесе с танцова стъпка от стаята.

— Налага ли се да ме наричаш така? — изпухтя сърдито Хелън, като се запита дали това, че Хектор се държеше като истински задник, е част от стратегията му или просто си беше типична черта на характера му.

— Е, сега го правя — ухили се той самодоволно, доволен от себе си, че е уцелил чувствително място.

— Да вървим, преди да размажа из кухнята на Ноел едрото ти, глупаво лице.

— Така те искам — каза той насърчително. Хелън трябваше да се засмее. Той наистина можеше да бъде доста очарователен, когато не се опитваше да я убие.

Хектор и Лукас накараха Хелън да започне тренировките с тежката боксова круша, понеже смятаха, че тя е най-важна за начало. Тя не схващаше. Опитваше се да прави движенията с хълбоците си, както й обясняваха, но все заемаше странни пози в последния момент и лишаваше замаха си от цялата инерция и сила. Просто не искаше да удря с юмруци разни неща. Не й идваше отвътре. Хектор не можеше дори да гледа.

— Имаш инстинкти за убиване колкото саксийно цвете — изпъшка той, като покри лицето си с ръце.

— Може би трябва да преминем към борбата. Вероятно и без друго ще й е от по-голяма полза, като се има предвид, че всичките нападения над нея бяха отблизо — предложи Лукас.

Хелън с готовност се съгласи. Беше ужасна в борбата, но дори Хектор не можеше да отрече, че се опитваше. Момчетата я запознаха накратко с етикета на една школа по бойни изкуства, а после тя влезе в кръга с поклон, както я бяха учили. Очакваше неин учител да е Лукас, но той се отдръпна назад и вместо това остави Хектор да влезе с нея в доджото^[1].

— Мислех, че това е твоят специалитет — неуверено се обърна Хелън към Лукас.

— Да. Той е много по-добър на земята от мен — ухилено отвърна Хектор вместо него. — Сега застани на ръце и колене. Нали се сещаш, като куче.

Въпреки факта, че Хектор умишлено се опитваше да раздразни Хелън, тя запази спокойствие и се съсредоточи върху инструкциите, които й бяха дали. Жиу-жицу беше отчасти физически контакт, което беше забавно, но главната част от него, истинското предизвикателство, беше в ума и мисленето. Струваше й се, че се опитва да сглоби някакъв пъзел, да се върне в предишната си форма, след като Хектор я беше превърнал в нещо, подобно на жив кравай. На няколко пъти го вбеси, като се кикотеше и стеснително се отдръпваше от изпълнените със сексуални намеци пози, които я караше да заема, но той не се предаде и продължи да работи с нея, вместо да остави Лукас да поеме урока.

— Не! Това няма да го бъде! — заяви Хектор, когато Лукас се опита да влезе в кръга. — Ти. Вън.

— Не й позволяваш да го усвои стъпка по стъпка, Хектор! — извика Лукас, застанал отвън пред клетката. Нямаше намерение да влезе в кръга и да наруши правилата на доджото, но крещеше от страничната линия. — Тя няма и понятие как да се отбранява!

— Е, ами, кофти — отвърна Хектор, като се надигаше измежду коленете на Хелън. — Няма начин да те пусна вътре, братле, така че просто забрави. — Посочи многозначително към проснатото тяло и разтворените крака на Хелън и повдигна вежди. Хелън започна да се смее истерично.

— Нямаш никакъв повод за тревога, Хектор — успя да изрече задавено тя. — Имай ми доверие.

Това накара Лукас да се изчерви. Хелън чу познат смях откъм външната страна на кръга.

— Гигълс? Ти ли си? — Надигна се и изблъска Хектор от себе си.

— Да, аз съм. Трябва да призная, Лен, бих си помислила, че ще е по-трудно някой да се намести между краката ти, но изглежда, че Хектор не среща никакви затруднения — подметна Клеър закачливо.

— Какво правиш тук? — попита Хелън изненадана.

— Опитах се да я спра, но тя просто нахълта и… — поде Джейсън с глас, заекващ от раздразнение.

— Наистина исках да ви видя как правите разни полубожествени неща! — каза Клеър, като го прекъсна рязко. — Никога преди не ми се е удавало да ви видя как нарочно правите всичките си номера.

— Номера? Ние не сме циркови понита, Клеър! — изкрещя й Джейсън.

Хелън погледна Хектор и сви рамене, докато Клеър и Джейсън продължаваха да се заяждат.

— Знаеш ли какво? Мисля, че им доставя удоволствие да се карат — отбеляза тя.

— Тя ти е приятелка — каза й Хектор.

— Той ти е брат — отвърна заядливо Хелън.

После чу вратата да се затръшва. Лукас беше излязъл от стаята. Хелън се изправи и извика след него, но не можеше да излезе от кръга, докато Хектор, нейният учител по бойни изкуства за днес, не я освободи. Обърна се към него и го погледна умолително.

— За днес може и да си спасена, но все още си в голяма опасност, да знаеш. Знам, че не ти харесва, но трябва да тренираш. А и, във всеки случай, ще бъде по-добре, ако просто го оставиш да те намрази сега, Хелън — каза той с усилие.

— За какво говориш? — попита тя, изненадана, че Хектор може да бъде толкова безчувствен.

— Преследвай го тогава, щом искаш — каза той, като извърна поглед. Хелън му се поклони и излезе тичешком от тренировъчния кръг. — Но само ще стане по-трудно — предупреди я, докато тя се обръщаше да затвори вратата. Тя я затръшна след себе си, за да подчертае мнението си по въпроса… макар че не знаеше точно какво беше то.

Изтича навън и чу дълбок тътнещ шум, който идваше откъм тенис кортовете. Затича, а после осъзна, че — ами да, разбира се — можеше да полети. Като подскочи във въздуха, погледна надолу и видя Лукас на превърнатите в арена тенис кортове, да хвърля копия по мишена. Той я видя и литна, пресрещайки я във въздуха.

— Хайде, ела — каза, като я хвана за ръка и погледна надолу към двама души на почти пустия плаж под тях. — Все още може да ни види някой.

Литнаха нависоко, отправяйки се на север към Грейт Пойнт, където можеха да бъдат сами. Спуснаха се на мекия пясък около фара и се преобразиха в двама нормални души, разхождащи се по мразовития бряг, хванати за ръце. След няколко минути Лукас все така мълчеше, затова Хелън реши да проговори първа.

— Знаеш, че всички просто се шегувахме, нали? Не се опитвах да нараня чувствата ти. Съжалявам, ако съм го направила — каза му Хелън.

— Не си наранила чувствата ми — каза той, като поклати глава и стисна юмруци. — Много по-просто е от това. Много по-елементарно. Омразно ми е да гледам Хектор върху теб. Ревнувам, Хелън.

— Тогава ти ме тренирай — каза тя с надежда, а той спря да върви и се извърна от нея със стон. — Чакай, защо не? — настоя тя.

— Аз съм полубог, а не светец — каза той със самоироничен смях. — Това, което мога да понеса, си има граници.

— Точно. Е, тогава, какво не можеш да понесеш? Реши кой от двата варианта е по-трудният, и избери другия. Така, независимо колко труден се окаже изборът ти, поне ще можеш да намериш утеха в знанието, че избягваш нещо още по-лошо — каза Хелън логично. Лукас я погледна косо и се усмихна.

— Добри съвети даваш, знаеш ли?

— Може би, а може би не. Имам си собствена логика — каза тя с игрива усмивка.

— Готова си да се обзаложиш, че ще избера да те тренирам, нали? — попита той, с напиращ в гърдите му смях.

— Категорично.

Продължиха да вървят известно време, усмихвайки се на собствените си мисли. Хелън чувстваше как той се мъчи да вземе решение и го остави на спокойствие. После най-сетне почувства как той се предаде на някаква мисъл и пое дълбоко дъх.

— Близнаците ще продължат да те учат на стрелба с лък и хвърляне на копие, а Хектор все още ще отговаря за боксирането и боя с меч, но аз поемам всички свързани с борба и схватки дисциплини. Само те предупреждавам: баща ми и чичо ми все още могат да наложат вето над това, независимо какво казвам аз.

— Аз нямам ли никакво право на глас? — попита Хелън леко раздразнена. — Кастор и Палас не могат да ми нареждат какво да правя. Ако искам да ме обучаваш ти, защо да не получа каквото искам?

— Хъм… може би е добре да оставиш семейството ми на мен — каза Лукас добродушно, и Хелън реши да изостави темата. — Хайде, трябва да се връщаме. Не ми харесва да те държа така на открито.

 

 

— Всичко е толкова близо — каза Хелън, докато кръжаха над ливадата на семейство Делос, все още изпълнена със страхопочитание при мисълта, колко бързо и просто беше за нея да стигне от единия до другия край на острова. — Понякога не ти ли писва да си закотвен на Нантъкет?

— Щеше да ми писне, ако бях закотвен — каза той иронично, когато се спуснаха в задния двор — но тъкмо ходих до Ню Йорк онзи ден.

— Сериозно! За какво?

— За бейгъли. В Бруклин има едно местенце, което обожавам. Трябват ми само десет минути с инфразвукова скорост, за да стигна до там.

Хелън се закова на място, когато осъзна какво означаваше това.

— Искаш да кажеш, че през който и да е ден в училище, ние с теб можем просто да отлетим до Бостън, да обядваме на Харвард Скуеър, а после да се върнем навреме за петия час?

— Определено — каза той, като сви рамене. — Искам да натрупаш още няколко седмици опит, преди да се отдалечим от острова, но скоро ще си достатъчно силна, за да отидеш навсякъде с мен.

— Искам да видя статуите на Великденския остров! И Мачу Пикчу! И Великата китайска стена! — възкликна Хелън, обзета от почти истерично вълнение.

Заподскача нагоре-надолу на пръсти, докато вървяха към къщата. Лукас я сграбчи за ръцете.

— Ще трябва да почакаме, преди да отидем отвъд океана. Дори сега едва се задържаш във въздуха, а да се движиш без ориентир е още по-трудно. Плюс това океанските въздушни течения могат да бъдат истински кошмар.

— Но ще съм с теб, а ти вече знаеш всички тези неща! — Тя рязко спря и притисна здраво ръката му до гърдите си. — Сега съм достатъчно силна, кълна се! Моля те! Винаги съм си мечтала да пътувам! Лукас, нямаш представа! Цял живот съм искала да се махна от този остров!

— Зная и ще го направим — скоро! Ще залепим със скоч една карта върху табло за дартс, и ще отидем на всички места, които уцелим със стреличките. Фиджи, Финландия, Флоренция, къде ли не! — каза той отстъпчиво, като я притегли към себе си, за да й попречи да скочи във въздуха и да отлети без него. — Можем да ходим да ядем суши в Токио всяка вечер, докато ни писне. Можем да правим каквото поискаш, Хелън. Когато станеш по-добра в летенето.

— Наистина ще можем, нали? — попита тя задъхано, забелязвайки факта, че и двамата бяха използвали думата „ние“. После й хрумна една не толкова приятна мисъл: — Правиш го вече от доста време, нали? Прескачаш набързо до други континенти, когато имаш няколко часа за убиване.

— Да, правя го.

— Но винаги сам?

— Можем да пренасяме хора на кратки разстояния, когато летим, ако се налага, но е невероятно изтощително да променяш гравитацията на други хора. По-добре просто да вървиш дотам.

Той се опитваше да звучи безразлично по въпроса, но лицето му беше посърнало. Хелън го погледна косо, като се опита да проумее какво ли трябва да е усещането да знаеш, че можеш да отидеш в Лувъра и да видиш „Мона Лиза“ вместо просто да погледнеш нейна репродукция в някоя книга, но ще трябва да отидеш там сам. Сигурно преживяването е било толкова самотно за него. През целия си живот е бил единственият Потомък, който може да лети, а това означаваше, че е бил изолиран в много отношения — докато не срещна нея.

— Имаме на разположение колкото си искаме време, за да видим света, но мисля, че за теб засега е по-добре да си стоиш тук. И тъй като не мога да те моля да правиш нещо, което сам не бих направил с готовност, обещавам, че няма да се отдалечавам от острова без теб — каза той.

— Да, как ли пък не — каза Хелън, като се засмя и се опита да издърпа ръката си от неговата, но той не я пускаше.

— Говоря сериозно — каза той, като дръпна ръката й и я притегли към себе си, докато тя почти не настъпи краката му. — Има и друга причина да искам да стоиш в района на острова, особено когато не съм с теб. Семейството ми не може да те предпази, ако не може да те намери. Не забравяй, онези жени още са някъде там. А Креон ще се върне за теб…

При споменаването на името на Креон, споменът се върна и я заля като потоп. Той се беше опитал да я убие и не беше успял само на косъм. Замайващата тъмнина беше достатъчно ужасна сама по себе си, но той я беше принудил да използва мълниите си и беше съживил и друг ужасен спомен.

— Хелън? — каза Лукас, като докосна бузата й и я обърна към себе си, за да го погледне. — Съжалявам, че го споменах, но знаеш, че трябваше.

— Знам, Лукас, не е това — поде тя и спря: имаше нужда от един миг, за да си събере мислите и да се съвземе. — Мислиш ли, че моите мълнии са опасни?

— Много — каза той сериозно. — Но само ако не се научиш да ги използваш.

— Не искам да ги използвам! Искам отново да забравя за тях!

— Хелън, вече не е нужно да бягаш от себе си — каза той, като погледна смръщено надолу към земята. — Виж, вината за това е отчасти моя. Трябваше да ти кажа за мълниите ти по-рано, но ми беше ясно, че по някаква причина ги избягваш, може би дори ги потискаш. Това, което всъщност исках, беше да ги откриеш сама и да поискаш да научиш за тях, както с летенето.

— Лукас, аз… — Хелън млъкна рязко, като клатеше глава. — Мисля, че убих някого с тях, а дори и да се опитваше да ме нарани, това все още ме ужасява.

— Вече не можеш да се страхуваш от силата си, Хелън — каза Лукас внимателно. — Ти си най-силната от всички ни, но цялата тази сила е безполезна, докато не я овладееш.

— Но аз цял живот съм се страхувала до смърт да използвам, която и да било от силите си — каза Хелън задавено, мислейки за спазмите си.

— Знам, че искам от теб да забравиш многобройните години, изпълнени със страдание, и вероятно няма да се случи изведнъж, но въпреки това трябва да се случи, и именно ти трябва да си тази, която ще го накара да се случи. Ти си най-удивително надарената Потомка, която съм виждал. — Лукас прокара грубо ръка през косата си и поклати глава, объркан. — Наистина, Хелън, ти не можеш да видиш себе си така, както те виждам аз, но ако можеше, щеше да онемееш. Време е да престанеш да се боиш от онова, което можеш да правиш, и определено е време да започнеш да използваш всичките си таланти, особено мълниите си, когато тренираш.

— Как се предполага да направя това, без да изпържа всички? Предполагам нямаш цял гараж с гръмоотводи? — опита се да се пошегува тя, смутена, че Лукас я смяташе за толкова могъща, но и — по-важно — че той изглежда обожаваше това нейно качество.

— Още не съм изпипал подробностите — каза той ухилено. — Но ще измисля нещо.

Когато влязоха в къщата, вече беше време за вечеря. Хелън беше щастлива да види, че Клеър е още там, седнала на масата, в очакване да получи храна като останалите от семейството, бъбрейки си с близнаците за някаква курсова работа, която трябваше да предадат на другата сутрин по един от курсовете за напреднали, и спря само за да помаха развълнувано на Хелън, когато тя и Лукас влязоха през задната врата.

Както обикновено, кухнята беше претъпкана. Палас и Кастор се мотаеха изгладнели около печката, като се изгаряха всеки път щом топнеха пръст в някоя тенджера, за да опитат това, което Ноел готвеше, но това не ги отказваше. Пандора и Хектор си подхвърляха шеги до мивката, смеейки се с еднакви гласове, докато се опитваха да видят кой ще успее по-ловко да изплюе зърно грозде във въздуха, а после да го улови отново с уста. Горката Ноел не можеше да се обърне в едната или в другата посока, без да се препъне в някого от потомците си, гост, съпруг, девер, племенник или племенница — и, въпреки това, изглежда никой не й помагаше.

— Знаеш, че умея да готвя, нали? Да предложа ли помощ на майка ти? — смутено се обърна Хелън към Лукас.

— Ти майтапиш ли се? Мама обожава това. Понякога си мисля, че просто чака всички да се оженим и да се изнесем, за да може да отвори собствен ресторант. — Видя скептичното изражение на Хелън. — Сериозно говоря! Онзи ден разправяше на татко, че иска да организира вечерно парти и да покани половината остров. Тя е откачена.

— Ето те и теб, Хелън, скъпа — каза Ноел, когато вдигна очи, сякаш наистина се беше тревожила къде е Хелън. После се обърна отново към печката си и започна да си мърмори: — Ще има нужда от допълнителна порция. Толкова ужасно слаба е станала ей така, изведнъж… Баща й още не знае нищичко за нея, затова не я храни както трябва, а Кейт е толкова разтревожена. А Каси къде е?

Ноел си мърмореше под носа, но достатъчно високо, за да я чуе Хелън. Хелън не можеше да прецени дали Ноел е обезумяла от стрес, дали е свикнала все някой да я заглушава в такава шумна стая, или нарочно позволяваше на Хелън да научи мислите й. Ноел си пое въздух с пълни гърди и гръмогласно извика Касандра по име.

От горния етаж се чу стреснато тупване и гласът на Касандра, който изкрещя в отговор някъде отдалече: „Започвайте без мен, заета съм!“

Хелън и Клеър си размениха погледи с широко отворени очи, които преминаха в еднакви топли усмивки. И двете бяха единствени деца, и двете растяха, без да им е позволено да повишават тон вкъщи. Заедно си бяха мечтали да имат големи семейства и пълни къщи, в които да се случват по хиляда неща едновременно, а сега всяка виждаше в другата спомена за това момичешко желание. Крещенето опъваше малко нервите, но не можеше да се отрече, че придаваше на къщата на семейство Делос усещането и излъчването на дом.

— Хек-Джейс-Кастор-Лукас! — избълва Ноел на един дъх, докато се взираше в лицето на сина си и на няколко пъти забравяше как го е нарекла. — Върви и довлечи малката си сестра тук долу. Тази вечер имаме гости.

Лукас изпълни искането на майка си, връщайки се с ужасно начупената Касандра, преметната през рамото му.

— Ама аз ги виждам всеки ден! — изхленчи Касандра, когато Лукас се наведе напред и я остави да стъпи на собствените си крака до Хелън.

— Мама каза — отвърна Лукас, като сви извинително рамене. Очевидно този аргумент нямаше как да бъде оспорен, защото Касандра завъртя очи и седна на масата, без да каже и дума повече.

— Здрасти — обърна се Касандра към Хелън леко нацупено. — Ядеш ли много чесън?

— Не. Защо? Дъхът ми вони ли? — отвърна Хелън неуверено, вече започвайки да се изчервява при мисълта, че цял ден е облъчвала Лукас със зловонния си дъх.

— Ни най-малко. Просто се опитвам да проумея защо си неуязвима за оръжия — каза Касандра. Вдигна една книга, която стискаше в ръка, и я размаха към невъзмутимо обърнатия гръб на Ноел. — Опитвам се да разреша един проблем тук — каза тя високо, очевидно за да накара майка си да я чуе, но Ноел продължаваше да готви, без да й обръща внимание.

— Аз също потърсих разни неща — добави Хектор, с ръце зад гърба, точно като човек, който изобщо не си е направил труда.

— Ти само се погрижи да я научиш да се защитава, а аз ще се погрижа за проучването — каза Касандра уморено, като отвори книгата си и я запрелиства. Хектор се усмихна, очевидно зарадван, че се е отървал.

Кастор, Палас и Касандра разпитваха Хелън за различни навици — храни, които яде, обичайни всекидневни занимания, дори молитви, които майка й може би я е учила да казва преди лягане. Нищо не ги подсети за отговор и те се предадоха, когато вечерята беше сервирана.

Беше хубаво. Наистина невероятно хубаво. Хелън яде така, сякаш от седмици не беше вкусвала храна. Пиеше чаша след чаша вода. Беше толкова обезводнена, че почувства как прохладната вода се разпространява из организма й и уплътнява тъканите й, както се издува сух парцал, докато попива локва. В един момент се почувства виновна, че поглъща всичката тази храна, и се насили да остави ножа и вилицата, но Ноел я погледна остро и я попита не й ли харесва яденето. Хелън промърмори някакво извинение и с радост се зае отново да лапа.

След вечеря Лукас я откара обратно вкъщи, което беше загуба и на време, и на гориво, но нещо, което трябваше да продължават да правят, за да попречат на Джери да стане подозрителен за обикалянето на Хелън из острова.

— Не ми харесва да те оставям сама — каза Лукас, като хвърляше нервни погледи към всяка сянка в двора.

— Ще се оправя — излъга Хелън. Всъщност сега, когато навън беше тъмно, не искаше Лукас да се отдалечава на повече от няколко сантиметра от нея, но при положение, че баща й си бе у дома, нямаха друг избор, освен да се разделят.

— Ще се върна след около час — каза й Лукас, докато тя излизаше от колата. Хелън затвори вратата, но продължи да я държи, като го гледаше несигурно през отворения прозорец. — Какво има? — попита той.

— Чувствам се ужасно, Лукас! Есен е, а ти и братовчедите ти спите навън през нощта. Това просто не е приемливо.

— Нямаме кой знае какъв избор. Не можем да те оставим сама, докато не се научиш да се биеш.

— Няма да го допусна повече — каза тя, като затъкна косата си зад ухото и скръсти упорито ръце. — Просто ще трябва да оставаш в стаята ми.

— Защото това мислиш е по-успокояващо и отпускащо — отвърна той с лек сарказъм. — Почти не съм затворил очи нощес. Повярвай ми, ще се наспя по-добре на покрива ти.

— Не — каза тя, като не отстъпваше, макар че усети топлина и нервност, когато си го представи отново в стаята си. — Или влизаш вътре, или изобщо няма да прекарваш нощта тук.

Лукас вдигна поглед към нея:

— Ще измислим нещо, като се върна. Окей?

Хелън неохотно се съгласи и влезе в къщата да види баща си. През широка прозявка той направи опит да я попита как е минал уикендът й, но след като беше работил двойна смяна цели две денонощия без прекъсване, едва си държеше очите отворени. Хелън го изпрати да си ляга, като обеща да се погрижи за закуската на сутринта. Джери вече хъркаше още преди тя да си измие зъбите. Тя приключи в банята и си сложи чифт боксерки и торбеста тениска с V-образно деколте, като си помисли, че Лукас ще оцени опита й да замаскира нещата, а после отиде в килера за чаршафи, за да намери един надуваем дюшек, за който бе съвсем сигурна, че баща й беше получил за рождения си ден преди няколко години.

На дъното на дрешника намери неизползвания комплект да събира валма прах по ъглите, и го занесе в стаята си. Седна на пода, отвори кутията и извади различните съставни части. Докато се опитваше да намери каквато и да е част от инструкциите, написана на английски, чу потропване. Усмихна се неволно и махна на Лукас да влезе през незалостения й прозорец, удивлявайки се колко прекрасно изглеждаше той, докато влиташе плавно през прозореца й, напълно сигурна, че самата тя с нищо не напомняше на тази гледка, когато летеше.

— Тази трошачка на кокали за мен ли е? — прошепна той с усмивка, като посочи надуваемия матрак.

— Хей, ако не ти харесва, подкрепям с две ръце варианта да спиш в леглото ми — прошепна в отговор Хелън, като затвори демонстративно комплекта.

— Не, идеално е — каза той, спирайки я, като улови ръцете й и я притегли в прегръдките си. Притисна я силно, сякаш не я беше виждал от четирийсет дни, вместо от четирийсет минути, а после се ухили и потри лице в бузата й.

— Трябва да се обръснеш! — каза тя, като се изви и се отдръпна от драскащата му брадичка. Той се изкиска садистично и насочи вниманието си към надуваемия дюшек.

— Щях да спя на кушетката долу — каза той неуверено, все още опитвайки се да реши дали това няма да е по-добре.

— Баща ми…

— Нямаше да може да слезе по стълбите достатъчно бързо, за да ме хване.

— Ами ако не го чуеш и не се измъкнеш навреме? Никога не бих могла да му обясня — възрази Хелън.

— По-добре това, отколкото алтернативата — каза той, като събра матрака. — Виж, добре съм си на покрива, Хелън. Наистина ми е неудобно да спя тук вътре с теб. Мисля, че ще бъде грешка.

Независимо колко виновна се чувстваше да кара Лукас да спи на покрива, тя беше наясно, че няма да победи в този спор. Извлякоха надуваемия дюшек горе до платформата на покрива и накрая схванаха как се надува, но Лукас трябваше да прочете инструкциите на испански, защото английските бяха почти неразбираеми. Дотолкова, че будеха истеричен смях.

— „Поставете устата си на мястото за надуване“ — прошепна Хелън, цитирайки един от по-странните редове в инструкцията на английски, докато застилаше току-що надутия матрак с чаршафи.

— „Освободете дроба си в надувателната тръба“ — прошепна Лукас. Напъха една възглавница в чиста калъфка. — Това май ще боли.

Опитът да заглушат кикотенето си само го направи още по-трудно за потискане. И двамата се стовариха върху матрака, потискайки пристъпите на смях. От време на време се овладяваха — само за да изсумтят и отново да захлупят лица с ръцете си, щом очите им се срещнеха. Това продължи доста след като гърлата им започнаха да парят от напрежението да сдържат звука. Най-сетне си изкараха всичко и просто останаха да лежат там по гръб, дишайки тежко от изтощението, което идва след един дяволски хубав смях. Хелън почувства как Лукас взема ръката й и поклаща глава към нощното небе.

— Какво правя? — прошепна той на себе си, заравяйки другата си ръка в косата си.

— Какво? Вече и да се смеем заедно ли не ни е позволено? — прошепна тя; по устните й още играеше едва доловима усмивка.

— Не е това — каза той, като нежно обърна лице към нея. — Но не е точно здравословно за мен да се наслаждавам на компанията ти толкова много, че нещо толкова глупаво като надуването на дюшек да е толкова забавно. В мига, щом си помисля, че се владея, ти ме разсмиваш или казваш нещо толкова остроумно и имам чувството, че изгубвам по мъничко от себе си. Мислех, че съм подготвен, но това е много по-трудно, отколкото си въобразявах.

— И какво точно е „това“, Лукас? Защо спиш на покрива ми, а не в леглото ми? — попита Хелън. Претърколи се на една страна, за да го погледне в лицето и посегна да прокара пръсти по вдлъбнатината с форма на подкова под адамовата му ябълка.

— Слез долу — нареди той отчаяно, като отблъсна леко ръката й, преди да го докосне. — Моля те, Хелън. Върви си в леглото.

Една част от Хелън знаеше точно как да съблазни Лукас, без значение дали той искаше да бъде съблазнен или не, и това я стресна достатъчно, за да я накара да стане и да тръгне с треперещи крака към собственото си легло. Притесни се, че му се бе натрапила, като беше проявила агресия и не се интересуваше какво иска той.

Докато се настаняваше под завивките, чу Лукас да се мята и обръща над нея. Чу го как се изправи с рязко издишване и отиде до вратата на платформата на покрива.

Сърцето й заблъска радостно, когато го чу как сложи ръка върху дръжката на вратата и я завъртя. Хелън седна в леглото, заслушана, докато той се ослушваше за нея.

И двамата чуваха дишането на другия, кипежа на кръвта под кожата й, само за миг, Хелън бе готова да се закълне как усети присъствието му толкова ясно, че почувства телесната му топлина дори от толкова далече. Накрая той сякаш спечели някаква битка и се застави да се върне и да си легне отново на надуваемия дюшек.

Хелън също се отпусна назад. След като обузда блъскащото си сърце, тя потъна в онзи сън без сънища, който обикновено я обгръщаше като благословия, когато Лукас бдеше над нея.