Александра Потър
Ти, който не си за мен (39)

Трийсет и осма глава

Венеция, Италия, 2009 г.

 

Нищо не се е променило. Под горещата лятна мараня Венеция прилича на оживяло платно на Каналето. Кубето на катедралата „Сан Марко“ се извисява над пастелните багри на елегантните ренесансови постройки. Плясък на вода. Тълпи от туристи. Между туристите тичат деца и разпръскват гълъбите. Мъже в строги костюми и дизайнерски слънчеви очила седят и пушат цигари. Екскурзовод с чадър запознава с историята на града група германски туристи.

И насред лабиринта от тесни улички, в скътан сред каналите стар, мъничък пансион, в стая с розова кувертюра на къдрички и картина на Дева Мария на стената, седят двама души. Един крайно стресиран американец в костюм, попиващ потта отчелото си, и англичанка, която се старае да запази спокойствие.

Това сме аз и Натаниел. Отново във Венеция, десет години по-късно.

И този път всичко се е променило.

— Така. И сега какво? — обажда се по едно време Нейт.

След като остави на пода куфара си, а сакото си преметна на облегалката на стола, той се обръща към мен. От всяка пора по тялото му се пропиват пот и стрес. Изглежда така, сякаш на челото му с черен маркер е написано: „За нищо на света не бих искал да съм тук!“

— Мммм, дааа. Това е въпросът — отбелязвам аз и се насочвам към прозореца. Вдигам щорите и в стаята нахлува светлина. Миниатюрни прашинки започват вихрения си танц в прегръдката на лъчите. Аз се надвесвам навън и оглеждам миниатюрното резенче венециански живот в уличката под нас.

Това освен всичко е превъзходна тактика на отлагането.

Защото, разбирате ли, проблемът е в това — и не съм особено сигурна как да съобщя новината на Нейт, — но истината е, че все още не знам точно какво трябва да направим. Идеята е някъде в главата ми, просто…

О, кого заблуждавам! Нямам никакъв план. Голата истина е, че нямам ни най-малка представа какво трябва да направим сега.

— Луси?

Обръщам се и установявам, че Нейт продължава да ме гледа съсредоточено. Само дето сега лицето му някак си се е стегнало — като храна, която е започнала да изстива и да се желира в чинията.

— Моля те, кажи ми, че имаш план!

Гласът му е стоманен и нетърпелив, но същевременно долавям и лека нотка на притеснение.

— Ами, не може да се нарече точно план… — изломотвам неопределено, стараейки се да избегна лазерните характеристики на погледа на Нейт. — Добре де, нямам план! — признавам си накрая.

— Ти нямаш план? — повтаря спокойно той.

Призрачна тишина. Един от онези мигове на напрегнато затишие, както преди да отвориш извлечението по кредитната си карта и бавно разгъваш листа, преди да видиш неизбежното: „О, боже! Чак толкова ли?!“, което те удря като десеттонен камион.

От този вид тишина.

— Засега — подчертавам, като си налагам да звуча позитивно. — Засега нямам план!

Нейт вече не издържа и избухва:

— Ама какво ти става, бе?! Довличаш ме чак тук, във Венеция, Италия, а после ми казваш, че нямаш никакъв план?

— Добре де, ясно. Мисля, че и двамата разбрахме истината — аз нямам план! — срязвам го нетърпеливо. — И какво ще направиш сега? Ще ме застреляш ли?

От гърдите на Нейт се изтръгва дълбока въздишка. Той присяда на ръба на къдравата розова кувертюра и разтърква слепоочията си. После промърморва под носа си:

— Това поне би било някакъв план.

Стрелвам го вбесено. Когато предложих да дойдем във Венеция, нямах предвид смърт във Венеция.

— Виж какво… — Поемам си дълбоко дъх и се опитвам да се фокусирам. Какво беше онова, което каза Робин? А, да. Спомена нещо за самото местопрестъпление. — Дай да се срещнем при Моста на въздишките по залез! — изричам внезапно, ей така, без да му мисля много.

— А после какво?

— После ще видим — отговарям колкото ми е възможно по-самоуверено. — Дотогава все ще измисля нещо.

Нейт навива ръкавите на ризата си и отново попива плувналото си в пот чело. После промърморва:

— По-добре гледай да е така, иначе утре сутринта хващам първия полет за щатите!

Грабвам слънчевите си очила и мятам чантата си на рамо. Насочвам се към вратата и подвиквам бодро през рамо:

— Не се тревожи. Всичко е под контрол!

* * *

Само дето, естествено, не е.

Озовавам се под ярката светлина на италианското слънце и сърцето ми бие в гърдите като лудо. Мисълта ми препуска. Мътните го взели! И какво се очаква сега от мен, а? Нямам ни най-малка представа какво да направя. Тревогата стяга стомаха ми като менгеме. Да бе, под контрол! Какви ги приказвам? Всичко тотално е излязло от контрол! Животът ми е излязъл дори от оста си. Падам от фитнес тренажори и едва не си изпочупвам краката, извършвам магически заклинания и едва не ме хвърлят в затвора, едва не загивам в катастрофа с кола и пея на караоке.

А сега съм тук. Във Венеция. С Нейт.

И ще продължавам да си стоя с него още стотици години и във вечността, ако не измисля нещо. При това много бързо! Тръгвам по калдъръмените улички и с всяка крачка напред се изпълвам с все по-неистов страх. Ще си остана обвързана вечно за бившия си приятел. Ще умра като сбръчкана, дърта стара мома, която и на смъртното си ложе пак ще се чуди как да се отърве от бившия си.

Пред очите ми се очертава чудна картинка — как крещя на Нейт: „Ти си луд!“, а той — изкуфял дърт ерген, без зъби и с боксерки на ананасчета, ми фъфли в отговор: „Ти си луда!“

Потръпвам и се опитвам да се отърся от тази картина. Така де, с това темпо тази история ще опропасти целия ми живот! Изпълвам се е паника. Пред очите ми изплува образът на Адам — колко беше щастлив онази вечер в киното, последван от друг образ — колко наранен изглеждаше после, в кухнята ми, когато Нейт връхлетя като градоносен облак. Но после си давам сметка, че аз пък ще проваля живота на Нейт — спомням си за онзи телефонен разговор с Бет и въздъхвам. Нейт никога повече няма да има шанса да опита отново с брака си, защото тя никога повече няма да го приеме.

Защото той ще продължава да бъде мой.

През сърцето ми преминава хлад. Ще си останем залепени един за друг като сиамски близнаци.

Аз няма да мога да отида никъде без него, той няма да може да стори нищо без мен. И фразата „Ти ме допълваш“, която все повтарят в романтичните филми, ще престане да бъде най-милата и красива фраза на света и ще се превърне в най-зловещата. Ще се превърнем в една от онези двойки, за които четем, дето са прекарали заедно шейсет години и нито една нощ не са били разделени, и хората ще въздишат: „Аууу, каква възхитителна любовна история!“

Обаче никой няма да знае истината.

Че това не е любовна история, а филм на ужасите.

„Но може и при онези древни двойки да е същото! — казвам си във внезапно просветление аз. — Може и онези двойки, за които медиите толкова обичат да разказват, да са прекарали последните си шейсет години в отчаяни опити да не бъдат заедно всяка нощ, мечтаейки си всеки да спи под отделен юрган. Може би онези двойки също да са се целунали под Моста на въздишките, а после цял живот да са се опитвали да се отърват един от друг.“

Окей, стига, Луси! Превръщаш се в параноичка!

Завивам зад ъгъла и се оказвам насред море от туристи. С изненада установявам, че съм се озовала на площад „Сан Марко“. Спирам и се оглеждам и мозъкът ми изведнъж се изпразва от всичко друго, за да се наслади на красотата и величието на Венеция. На начина, по който светлината отскача от камъните по калдъръма, на пролуката между хората, зад която проблясват водни пръски, на наситения аромат на еспресо, афтършейв и цигарен дим, на страстните спорове на италианците, които, за моите лишени от езикови умения уши, винаги са звучали като арпежи на пиано.

Божичко, обожавам Венеция! Бях забравила колко много я обичам, защото толкова отдавна не съм идвала тук! Като стара снимка, избеляваща с времето, така и моите спомени за града са помътнели. С течение на годините той се е превърнал просто във фон, на който се развива много по-важната история за мен и Нейт, и как се запознахме. В мига, в който си тръгнахме оттук, Венеция сякаш спря, престана да съществува. Като че ли е била тук само за нас, до момента, когато се върнахме по колежите си — после просто се е сгънала и е отпътувала за някъде.

Усмихвам се на собствената си младежка арогантност. В моите тийнейджърски очи аз бях първият човек, открил Венеция, а двамата с Нейт — единствените двама души, влюбили се един в друг сред нейните канали, сред лабиринта от улички и красиви площади. И никой никога не се е чувствал като нас.

И едва сега, докато крача през площада, осъзнавам колко много съм грешила. Венеция си има свой собствен живот, история, която засенчва всичко, създадено от мен и Нейт, магия, която привлича към себе си влюбени. Давам си сметка за всичко това, докато наблюдавам десетките двойки, разхождащи се наоколо, хванати за ръце, безсъмнено чувстващи се така, както някога се чувствахме двамата с Нейт. Като единствените двама влюбени на света. Такава е магията на Венеция — тя кара всеки да се чувства специален.

Завивам зад друг ъгъл и поемам през лабиринта от улички. След десет години за първи път съм отново тук и макар аз да съм се променила, градът не е. Лутам се без конкретна посока. Просто се наслаждавам на усещането от преоткриването на каналите, сенчестите площади и звуците и ароматите, които създават Венеция.

Бях толкова фокусирана върху Нейт и върху довеждането му тук, върху пристигането ни обратно тук, че въобще не се бях замисляла какво означава самото завръщане тук. В моето съзнание Венеция бе просто местопрестъпление — лошият герой, причината за цялата наша каша. Но сега не мога да не се влюбя отново.

„Само че този път не в Натаниел, а в самата Венеция“ — казвам си аз, оглеждайки поредната красива сграда. Нямам представа как се казва, но пред нея се е събрала огромна тълпа папараци. Сега тече филмовият фестивал и навсякъде висят знамена, плакати рекламират филми, а туристите държат в готовност камерите си, надявайки се да зърнат някоя и друга филмова звезда. Както става ясно, Пенелопе Круз била забелязана наскоро на моста „Риалто“, а мъжът, който ни регистрира в пансиона, беше готов да се закълне, че Том и Кейти били отседнали в дванайсета стая.

Дълбоко се съмнявам. Всички знаменитости са отседнали във великолепния дворец „Грити“. Вече минахме покрай него, на идване от летището с вапорето, и видяхме дълъг червен килим, опънат от пристана на канала до бара на терасата, който е разположен точно до канала. Там кипеше невиждана активност — подобно на армия от пингвини, десетки униформени сервитьори в бяло и черно се щураха наоколо, концентрирани в най-важната цел за деня — всичко да бъде готово за голямата филмова премиера и последващия коктейл, които ще се проведат тази вечер. Макар да нямам ни най-малка представа за какъв филм точно става въпрос.

„Адам щеше да знае“ — обажда се тъничкото гласче в главата ми.

Усещам познатото преобръщане в стомаха си. От няколко дни насам се старая съзнателно да не мисля за него, обаче сега лицето му изниква в съзнанието ми и спомените ми се връщат към онзи момент на улицата, когато го зърнах за първи път — с камера и космат микрофон. После си спомням и момента в Галерията за модерно изкуство, когато ми говореше оживено за любовта си към филмите. Връщам се и към вечерта, когато се срещнахме пред онова филмотечно кино, и за това колко щастлив беше, че може да сподели любимия си филм с мен. „На него щеше да му хареса тук“ — казвам си аз, като се озъртам, долавяйки енергията на фестивала.

И за миг през ума ми минава мисълта да му се обадя, да му кажа къде съм.

Но, разбира се, няма смисъл, нали? Съмнявам се, че дори би вдигнал телефона. А дори и да го направи, как ще му обясня какво правя тук? „О, здрасти! Аз съм тук, на филмовия фестивал във Венеция заедно с Нейт, защото се опитваме да развалим магията на една древна легенда! Ще ми се и ти да беше тук!“

Браво, Луси! Страхотен ход, няма що!

Продължавам напред. Тъгата боли и аз се опитвам да се ободря с други мисли. Може би когато всичко това свърши, с Адам бихме могли да започнем оттам, откъдето спряхме… Но това надали ще може да стане. Той никога повече няма да ми повярва — и защо да ми вярва? Няма значение. Крайно време е да приема фактите — всичко свърши, още преди да е започнало. Че какво имаше между нас? Две целувки, две срещи… Той ще продължи напред, аз също. Голяма работа!

Само дето работата наистина е голяма. Защото не бяха само две срещи — беше нещо много повече. Защото, докато го слушах как говори и размишлява, се сетих за някого, когото познавам — и после си дадох сметка, че това съм самата аз. Защото, когато той влезе в полицейския участък онази нощ, за да ме вземе, аз осъзнах, че той е единственият човек, когото искам да видя. Защото, докато седеше с кръстосани крака на пода на стаята ми и разглеждаше развълнувано скиците ми, ми каза да следвам мечтите си. Малки, простички, мимолетни неща, които обаче се запечатаха завинаги в съзнанието ми. Тогава като че ли не си давах сметка за това, но сега…

Но сега е вече твърде късно. Независимо от това какво ще се случи с Нейт, между Адам и мен е свършено. Този път няма да има втори шанс.

Продължавам да вървя, пъхнала дълбоко ръце в джобовете на късите си панталони. Навсякъде около мен се носят смях и веселие, но те просто подчертават още повече мрака на моето настроение.

След няколко минути се гмурвам в сенчеста задна уличка. Тук е тихо. Няма нито модерни галерии, нито сладоледени маси, нито магазини за сувенири, които да подмамват туристите — само по някоя и друга котка на стъпките пред вратите и пране, опънато на въжетата над главата ми. Това ми напомня за Артси и неговия простир с произведения на изкуството. Сещам се и за предстоящата изложба. Да, сега тя със сигурност ще се състои. Преди да излетим, говорих с Магда от летище „Кенеди“ и тя с триумфален крясък ми съобщи, че картината вече е била оценена и че, да, наистина се е оказала от Тициан.

— Което, разбира се, аз винаги съм си знаела! — бе допълнила тя. — Както казах на Даниел: „Знаех си аз, че леля Ирина няма да ме остави без пукната пара!“

Което не е точно така, ама на кого му пука! Важното е, че сега шефката ми е много щастлива и аз се радвам заради нея. Картината ще бъде предложена на търг в най-скоро време и с парите от продажбата й Магда със сигурност ще може да покрие и дълговете си, и да спаси галерията. И което е още по-важното: и след като се разплати, пак ще й останат толкова много пари, че ще може да се купува дизайнерски тоалети до края на дните си. Очевидно животът й най-сетне се нарежда.

Стигам до малък площад и спирам. В средата има фонтан с красиво издялана риба, от която блика вода, и дървена пейка под малко слънчево петънце. Изглежда примамливо. Уморена съм и сандалите ми започват да ми протриват краката. Въпреки че вече е началото на септември, се усеща като лято. Отпускам се с благодарност на пейката. О, да, така вече е доста по-добре! Изхлузвам си сандалите, раздвижвам пръстите на краката си и затварям за миг очи, наслаждавайки се на тишината и покоя. И на плясъка на водата зад мен.

— Скузи^[1].

И на един глас.

Отварям очи и виждам срещу себе си мъж. Той блокира слънцето и лицето му се пада в сянка, затова не мога да го разгледам, но пък виждам ръба на шапката му. Бяла мека шапка.

Нещо в дълбините на паметта ми се раздвижва и аз усещам как по гръбнака ми пролазват тръпки. В този човек има нещо. Познат ми е. Знам го, но откъде?

Той ми прави знак, като че ли иска да попита: „Имате ли нещо против да седна?“, и аз кимвам и го каня с ръка, с което му отговарям: „Разбира се, че не“. И когато той се отпуска до мен, лицето му се обръща към светлината.

И внезапно в мен нещо прищраква.

— Това сте вие! — възкликвам, но по-скоро на себе си, отколкото на него.

Той ме поглежда озадачено.

— Вие сте човекът, който ми продаде медальона и който ми каза за Моста на въздишките! — оглеждам обветреното му лице с надеждата и той да ме познае. — Спомняте ли си?

Вторачвам се в него с надежда. Сигурно е това! Сигурно това е отговорът, който търсех! В гърдите ми отново се надига надежда и аз затаявам дъх.

— Разказвам тази история на много хора — признава ми той и очите му се свиват в тъжна усмивка.

— Така ли? — стряскам се аз. Надеждата ми се заменя с разочарование и аз свеждам поглед към скута си, за да не види той очите ми. През всичките тези години съм си мислела, че двамата с Нейт сме били специални, но ето че най-неочаквано установявам, че сме били просто двама от стотиците други двойки, на които той е разказвал тази история. Ама че съм била глупава! И да си въобразявам, че той по някакъв начин знае тайната и би могъл да ми каже отговора!

— Е, магията на легендата подейства ли? — Чувам да ме пита и вдигам очи. — Още ли сте заедно? — поглежда ме с любопитство той.

— Нещо такова — свивам нещастно рамене.

Той се смръщва, когато зърва изражението ми.

— Извинете… английският ми не е много… — вдига ръце. — Не ви разбирам.

— Дълга история — въздъхвам и му се усмихвам тъжно.

Той ме поглежда още веднъж и очите му като че ли започват да търсят по лицето ми насоки. Накрая казва:

— И двамата сте влюбени в други хора, така ли?

— Да, така е — кимвам, като си спомням за Нейт.

В таксито от аерогарата насам го чух да си говори отново с Бет и пак да я моли да се опитат да дадат нов шанс на брака си. Стана ми мъчно за него. Няма никакво съмнение, че той я обича, а също толкова безсъмнено е, че едва сега е започнал да си дава сметка за това. Той е най-яркият пример за актуалността на старата поговорка: „Никога не знаеш какво имаш, докато не го изгубиш.“ Но пък и при много други хора е така. Примерно с Адам.

— А вие как сте?

— Аз ли? — връщам се в реалността аз. — Не, не съм влюбена! — клатя категорично глава. Думите засядат в гърлото ми, докато през ума ми прелитат откъслечни сцени от кратките ни мигове с Адам. Това не беше любов. Естествено, че не беше. Как бих могла да бъда влюбена в някого, когото почти не познавам?! И въпреки това…

И въпреки това можеш да прекараш цял живот с някого и пак да си останете абсолютно непознати. И обратното — можеш да срещнеш някого само за няколко мига и той да остане завинаги в душата ти. Любовта измерва ли се чрез време? Или чрез каквато и да било друга мярка? Или е нещо необяснимо, което няма нито повод, нито причина, нито научно обяснение. Нещо, което просто се случва. Магия.

И при тази мисъл внезапно осъзнавам, че не мога да убедя никого, а най-малкото — себе си.

— Всъщност, да, влюбена съм — изричам и се обръщам към стареца. Говоря тихо, но твърдо. — Наистина съм влюбена в един човек.

— Е, в такъв случай не се притеснявайте! — усмихва се успокояващо той. — Легендата наистина е много могъща, но знаете ли кое е по-могъщо от нея? — Поглежда ме и тъмните му очи като че ли стават още по-тъмни и по ръцете ми пролазват от онези студени тръпки, дето усетих и преди десет години. — Любовта! — изрича простичко той. — Силата на любовта!

Поглеждам го и в главата ми се стрелкат хиляди въпроси.

— Ама…

— Довиждане, Луси! — изрича той, още преди да съм довършила, изправя се и докосва леко периферията на шапката си. — И поздрави Натаниел от мен!

— Да, непременно — кимам разсеяно, загледана след него. И едва тогава се усещам. — Хай, ама вие откъде помните имената ни?

Обаче старецът вече е изчезнал. Изпарил се е някъде по уличката, оставяйки ме с хаотична плетеница от мисли и въпроси без отговор.