Колин Фалконър
Харем (64)

63.

Топкапъ сарай

Трепкащата светлина на лампите се отразяваше в рубините, вградени в кандилата. Напомняха далечно на Ибрахим за лагерните огньове в долината на Султания в нощта преди снежната буря. Споменът му причини физическа болка и той се опита да се отърси.

Прокара пръст по ръба на нефритената си чаша, загледан в гъстото тъмно кипърско вино. Сюлейман седеше намръщен, със сведен надолу поглед. Ибрахим знаеше, че това не е обичайното му мрачно настроение. Беше много по-различно.

— Хубав бой хвърли на персийските кучета — каза той. — Още дълго ще ближат раните си.

— Може би. Но кампанията не беше добре проведена. За малко да бъдем вкарани в капан. И последната битка бе спечелена от шаха. Сега сигурно празнува, независимо от загубите му при Табриз и Багдад.

— Ще има и други лета.

— С каква цел? Човек не използва топ, за да убие комар.

Гневът на Ибрахим избликна внезапно.

— Имаме империя, която съперничи на тази на Александър Велики! Защо трябва да сме потиснати, сякаш сме били победени? Имаме Багдад, а на суфавидите останаха снегът и скалите!

— Загубихме едни от най-талантливите си млади мъже. Като дефтердаря Рустем, например.

Ибрахим почувства как кръвта се отдръпва от лицето му. Почти веднага цялото му тяло се обля в хладна пот. Шпионите му бяха докладвали, че Рустем е жив и че е бил видян в Маниса. Рустем!

Опита се да прецени колко голямо е предателството и инстинктът му стигна до истината преди ума му. Колко хитро! При други обстоятелства би аплодирал подобна ловкост. Това ли намекваше Сюлейман в момента?

— Какво знаеш за Рустем? — попита Ибрахим, без да поглежда приятеля си.

— Само, че е бил убит от шаха. Той сам ли предложи услугите си да отиде на тази мисия, или ти го изпрати?

— Той пожела. Изглеждаше нетърпелив да го направи.

— И каква беше мисията му?

— Опитах се да подмамя шаха да излезе от планините. Това бе единственото ми намерение. — Звучеше така, сякаш се молеше за милост, помисли си Ибрахим. Всъщност, май наистина го правеше. Султанът трябва да знае, че не е целял да му причини зло.

— Изглежда си се провалил.

Ибрахим се опита да прочете мислите на Сюлейман по погледа му. Аллах да му е на помощ! Султанът не му вярваше.

— Трябва да повярваш, че направих всичко възможно да изкарам шаха от прикритието му. Ако съм отишъл прекалено далеч, вината за това е единствено в ентусиазма ми. — Ето. Вече го каза. Беше молба за прошка, без да признава грях. Ами ако Сюлейман само подозира? Ако Рустем наистина беше мъртъв?

Освен ако Хурем нямаше ръка във всичко това. Почувства първата хладна тръпка на страх.

— Е, вече е свършено.

— Ще има и други победи, господарю. Като при Родос и Мохач. Помниш ли как стояхме на урвата при Родос? Ако сме в състояние да понесем с твърдост черните моменти, накрая Аллах със сигурност ще ни възнагради.

— Тогава надделя твоят съвет, Ибрахим.

— Само исках да ти служа.

— И си го правил много пъти. Но победата сама по себе си не значи нищо, освен ако не е в служба на исляма. Може би сме забравили за това.

— Всяка победа води до още по-голяма власт за исляма.

— Трябва да познаваш мислите на Мохамед, преди да говориш от негово име.

Ибрахим преглътна гнева си. Дори в обзелата го паника настръхна при опита на Сюлейман да го поучава. Наистина ли си мислеше, че щеше да победи при Родос и Мохач без неговите съвети? Може би го вярваше. Може би Хурем бе говорила против него?

— Не съм роден мюсюлманин — внимателно произнесе той. — Все още имам много да уча.

— Твърде късно е за това — отвърна Сюлейман. — Не мисля, че някой вече може да те научи на нещо.

Ако се беше усмихнал, докато казваше тези думи, Ибрахим щеше да си отдъхне. Но султанът беше сериозен.

Отказваше да повярва, че Сюлейман някога би…

— Ще отидем ли отново на лов край Адрианопол това лято?

— Само Бог знае какво ще ни донесе бъдещето.

— Мога отново да пускам соколи за теб. Както едно време.

Сюлейман не отвърна.

— Помниш ли как онзи глиган подгони коня ми от гъсталака, край река Маранза? Тогава ми спаси живота.

— Ти се изправи срещу глигана и го посрещна, макар да не беше въоръжен. Тогава имаше вид на човек, който не се страхува от нищо.

Глиганът пък имаше само остри като бръснач бивни, помисли си Ибрахим. Не дворец, пълен с неми евнуси, въоръжени с удушвачески връви.

— Не се страхувах, защото ти беше там да ме защитиш.

— Не мога винаги да съм до тебе. Всички ще срещнем смъртта по някое време. Сами.

Не! Не! Не би могъл да го мисли! Та той беше неговият велик везир, неговият сераскер, неговият приятел! Беше ял на масата му и спал в палатката му по време на безкрайни военни походи. Не, Сюлейман не можеше да замисля това…

— Единственото, от което се страхувам, е начинът, по който настъпва смъртта. Веднъж ми се закле, че никога няма да ме осъдиш. Не бих понесъл безчестието на подобна смърт.

— Помня клетвата си. Никога няма да я наруша.

Ибрахим объркано го изгледа. Какво тогава? Какви бяха тези завоалирани заплахи, тези измърморени под носа безсмислици?

— Господарю, аз съм само един най-обикновен човек, допускал съм много грешки. Има нещо, което искам да ти призная…

Сюлейман вдигна ръка, за да го накара да замълчи. Когато Ибрахим вдигна очи, забеляза странно изражение върху лицето на султана. Съжаление, осъзна шокиран той. И отвращение.

— Не е необходимо да се защитаваш пред мен, Ибрахим.

— Господарю…

— Няма смисъл. Уморен съм. Ще поговорим отново утре.

Сюлейман стана, главата му тежеше и едва я задържаше изправена. Упойващото вино се беше отразило повече на него, отколкото на Ибрахим. Копнееше да легне и да заспи. Искаше вече да е сутрин — тогава тази работа щеше да е приключила.

— Пажовете ще ти приготвят леглото. Спокоен сън, приятелю.

Ибрахим също стана. Беше сигурен, че краят нямаше да настъпи така нелепо. Не и с едно най-обикновено пожелание за лека нощ.

— Лек сън, господарю.

Внезапно Сюлейман посегна и го прегърна. После го отблъсна и изчезна в частните си покои. Ключалката щракна зад гърба му.

Лицето на Сюлейман имаше сивкав цвят.

Хурем се надигна от леглото и се спусна към него. Беше полугола, само по шалвари. Докато вървеше, тънката материя се виеше около краката й. На верижката около кръста й висеше една-единствена перла, косата й бе сплетена със зелени копринени шнурове.

Напомни си, че не бива да го оставя да размишлява върху онова, което се случваше. Щеше да го опие — с още вино и любов — и тогава той щеше да заспи. Когато се събудеше, всичко щеше да е приключило и нямаше да има връщане назад.

— Господарю — промълви тя.

— На практика ме умоляваше да пощадя живота му.

Тя положи глава на гърдите му. Трябва да имаше някакъв начин да успокои колебанията му, помисли си тя.

— Спри това нещастие — прошепна. — Забрави за закона. Поне веднъж забрави за своя дълг.

— Ако го забравя, повече няма да мога да се нарека султан.

— Нищо ли не мога да сторя?

— Прегърни ме, Хурем.

Тя го поведе към леглото.

— Изпий това — каза тихо и му подаде бокал с вино.

— Ще ми помогне ли да заспя?

Тя кимна и той го погълна на един дъх. Остави я да го съблече — нещо, което никога преди не беше правил. Седна с провесена глава и когато привърши със събличането му, Хурем го положи в леглото и отпусна тялото си върху неговото.

Опря се на лакти, за да могат малките й гърди да погалят неговите. Зацелува лицето му, притисна се към него. Той не реагираше. Устните й се плъзнаха надолу…

Изведнъж Сюлейман се измъкна изпод нея и седна. Заби поглед във вратата.

— Господарю!

Той се обърна. Лицето му бе изкривено от мъка.

— Не мога…

Отпусна се на колене и притисна ръце към корема си, сякаш изпитваше непоносима болка. Хурем отново напълни бокала с вино и му го поднесе. Задържа го пред устните му и той започна да пие с отчаянието на умиращ.

— Ще ти помогне да заспиш, господарю — промълви тя.

— Не позволявай да се случи, докато съм буден…

— Господарю…

— Не допускай да престъпя клетвата си! Не ги оставяй да го направят, докато съм буден!

Тя притисна главата му към гърдите си и я залюля, сякаш успокояваше бебе.

— Спи, господарю, спи…

След малко главата му натежа и потъна в плътта й. Тя легна до него и го прегърна. Той не спираше да се мята и да бълнува насън. Погали го и зачака бостанджиите да си свършат работата.