Елизабет Барнс
Ледената принцеса (1)

Първа глава

— Довечера, Ани, трябва да бъдеш по-прекрасна от всякога. Довечера трябва да бъдеш като видение, обгърнато от усещане за изящество и красота. — Джоел изричаше думите с обичайния за него патос, но в гласа му Ан долови нервност, която мъжът явно искаше да прикрие. — Всичко да бъде безупречно — косата ти, роклята… — Замълча и впи изпитателен поглед в нея. — По дяволите! Трябва да реша какво да облечеш.

Скочи от купчината възглавници, струпани върху пода и с широки крачки се отправи към спалнята й — малко помещение, използвано за склад, преди Ани да се пренесе при Джоел.

— Довечера? Какво толкова зависи от тази вечер? — последва го Ан.

— Всичко — отвърна той, без да откъсва замислен поглед от купчината старинни дрехи, които беше избрал за нея от малките антиквариати на Гринич Вилидж и Сохо. — Коя да бъде? — Оглеждаше критично всяка рокля. — Не зная дали трябва да бъда ексцентричен, или напротив, да избера нещо по-дискретно? Кое би се понравило повече на един богат бизнесмен? Как трябва да изглежда моята Ани?

„Моята Ани“ — повтори си Ан наум. Измина повече от година, но тези две думи все още я вълнуваха, изпълваха цялото й същество с неописуема топлина. Преди Джоел да се появи в живота й, тя нямаше близък човек. Никой не се грижеше за нея, освен родителите й, разбира се, но само докато тя навърши шест години. После, отдадени на вълнението, с което откриваха нови светове за себе си, и те я бяха забравили. Изоставиха я и тя израсна сама, отхвърлена и пренебрегвана. През всички тези години никой не се интересуваше от нея, докато Джоел не влезе в живота й или по-скоро, докато не я допусна в собствения си живот, поправи се тя, донякъде изненадана от странния начин, по който формулираше мислите си.

Джоел прояви загриженост от самото начало. Беше прозрял несигурността й и й даваше топлина и сила. Съвсем неочаквано, само за седмица, беше поел живота й в свои ръце, беше я настанил на своя таван, бе й вдъхнал увереност.

— В теб има нещо повече от онова, което човек вижда в първия момент — тържествено бе заявил той. — В това объркано дете се крие сила. Ти можеш да се превърнеш в красива жена. Аз ще те превърна в красива жена. Ще ми се довериш ли, скъпа Ани?

Беше му се доверила. Вярваше му винаги и за всичко. Беше оставила съдбата си в ръцете му и сега чувстваше, че едва ли е възможно някога да му се издължи. Но поне ще опитам, обеща си тя.

— Да, това ще бъде. Булчинската рокля от края на двайсетте години. — Джоел внимателно оглеждаше дрехата. — Бог ми е свидетел, пазех я за случай точно като този. Само не знам дали не е прекалено екстравагантна. — Поднесе роклята, окачена на закачалката към нея и наклони глава, за да прецени ефекта. — Невероятно екстравагантна — отсече накрая и върху чувствителното му интелигентно лице се появи лукава усмивка. — Но точно това искам довечера. Не е нужно човек да търси излишна дискретност в присъствието на богат бизнесмен. Без сам да разбере, той ще бъде изцяло покорен от теб. Роклята е изключително подходяща.

— Хайде, Джоел, обясни ми! — Ан се усмихваше притеснено, въпреки че вече беше привикнала към неовладяните му изблици на ентусиазъм, който преди толкова я озадачаваше. — Какъв богат бизнесмен?

— Този, когото съм поканил довечера — разсеяно отвърна той. Хвърли роклята на леглото и впери поглед в косата на Ан. — Нещо невинно, непорочно, чисто… — размишляваше той на глас. Повдигна дългата й светлокафява коса и я събра в кок на тила. — Бяла дантела, или може би цветя от коприна…

— Джоел? — Ан отново се опита да привлече вниманието му, но и този път без особен успех.

— Да, прибрана назад и цветя от коприна… Какво казваш, Ани? — Най-сетне той срещна погледа на младата жена и пусна косата й.

— Обясни ми, моля те, за този богат бизнесмен.

— Най-богатият. — Върху лицето му отново се появи лукава усмивка. — Най-богатият и представителен бизнесмен, който би искала да спечелиш за мен. Бог чу молитвите ни, скъпа Ани. Теа най-после е придумала своя митичен братовчед да дойде довечера.

— Кой? Николас Теър? Сигурен ли си, че той наистина съществува и че това не е някоя от измислиците на Теа?

— О, Теа е наистина ненадмината в измислиците, но братовчедът й наистина съществува. Ник Теър е безбожно богат, а освен това е и известен колекционер. Време е да финансира най-новата и елегантна галерия в Сохо.

— И довечера ще бъде тук? — Ан изведнъж се зарази от ентусиазма му. — Сигурен ли си?

— Абсолютно. Обещал е на Теа. Виждаш ли, наследил е семейните имоти, а това е тежък удар за Теа. Също и за мен, защото тя осигуряваше всичко, от което се нуждаех. Винаги, без проблеми. Но от време на време приятелчето Ник се поддава на чувството за вина пред Теа и тогава решава да направи нещо мило за нея.

— И идването му довечера ще бъде поредното мило нещо за Теа?

— Не, финансирането на моята галерия ще бъде поредното мило нещо за Теа — поправи я Джоел с присъщата за гения егоцентричност, която си приписваше. — Но ще го направи, ако и ти изиграеш своята роля. Като начало, трябва да го накараш да се самозабрави както никога досега. А ти можеш да направиш това, скъпа Ани. — Той вдигна ръката й към устните си. — Убеден съм, че можеш. Аз направих чудо и те преобразих. Така че сега Ник Теър няма да устои на чара ти. Защото, Бог ми е свидетел, Ани, аз не мога. — Той се усмихна и леко докосна с устни челото й.

 

 

Ан почувства присъствието на Николас Теър, преди още да е чула гласа му. Само преди минути беше вдигнала поглед от платното, което разглеждаше, и видя, че той върви към нея. Безпогрешно беше преценила колко време ще е нужно на мъж с външност и маниери като неговите, за да си пробие път през всичките тези хора, и сега знаеше, че е вече зад гърба й. Тази игра можем да я играем и двамата, мислеше си тя, докато стоеше неподвижно пред картината.

Имаше особена интуиция за хората — едно по-различно усещане, което беше добила през годините на болка, когато никой не я желаеше и никой не я обичаше. По онова време изглеждаше странно — лошо облечено и объркано момиче, съвсем само на този свят, което с отчаяна ревност се опитваше да прозре какво мислят другите за него. Сега, благодарение на Джоел, всичко това беше минало. Тя ценеше самоувереността, която той й вдъхна, и беше готова да направи всичко за него.

Вече знаеше, че няма да е толкова лесно да привлече вниманието на богатия бизнесмен към себе си. Джоел и Теа бяха уверени, че той бързо ще се съгласи да финансира галерията, но Ан не споделяше мнението им. Нямаше да е лесно да убеди Николас Теър. В мига, в който го съзря, разбра, че той е твърде сдържан и трудно променя решенията си. Умее да защитава интересите си и няма навика да изневерява на себе си.

Сред тълпата от натруфени с безвкусни ярки тоалети мъже и жени, той единствен беше облечен в черно и бяло. Носеше безупречния си вечерен костюм с онази арогантност, която минава за добро възпитание. Ан допускаше, че е от собствениците на скъпи мезонети в Ийст Сайд, склонен да се забавлява в покрайнините на Сохо, без обаче да се смесва с редовните посетители на локалите там. Не, той в никакъв случай не беше лесната плячка, за която Теа и Джоел го мислеха.

Дори от разстоянието, което ги делеше, тя долови хладния блясък на сивите му очи. Той беше прекалено проницателен и скептичен, за да бъде лесно впечатлен. Когато Джоел й каза, че трябва да очарова Николас Теър, задачата не й се стори трудна. Все пак тя точно това правеше — очароваше, тази роля беше вече нейна същност. Джоел бе превъзходен учител, а тя — прилежна ученичка. Но чарът й не би въздействал върху този мъж. За да постигне онова, което Джоел искаше от нея, трябваше да опита нещо различно.

— Вие наистина не можете да останете незабелязана — рече най-сетне мъжът. — Само скъпо украшение ли сте, или можете да правите и нещо полезно?

— И двете, надявам се. — Задържа още миг поглед към платното, преди да се извърне. — А вие, господин Теър, кое предпочитате? — Беше решила да бъде по-различна. Този път щеше да бъде съвсем искрена.

— Умението да вършите нещо полезно. — Върху устните му се появи усмивка, която не оставяше място за съмнение, че той отгатва мислите на младата жена не по-зле, отколкото тя неговите. — Наблюдавах ви, докато развеждахте двама евентуални купувачи. Мога ли да се надявам, че ще направите същото и за мен?

— Щом желаете. — Тя се отдръпна от картината. — Джоел представя малка част от младите художници, които работят днес в Ню Йорк. — Думите бяха изречени безстрастно, така сякаш произнасяше добре заучен урок. — Никой не беше чувал имената им допреди шест месеца, а днес от тях се интересуват сериозни колекционери.

— Да, знам това — спря той пред една картина. — Ако не се лъжа, това е Дебасио, нали? Мой приятел има негово платно — някакви разпилени къщи. Мисля, че това тук е по-добро.

— Така е. — Ан се изненада, че Николас Теър показва вкус на познавач. — Пол бързо напредва и привлича все повече почитатели. Новите му платна са все по-добри. Това е последната му творба.

След всяка картина, пред която спираха, интересът на Ан към Николас Теър се засилваше. Беше интелигентен. И много по-различен от първото впечатление, което остави у нея. Излъчваше сила и самоувереност. Разбира се, кройката на елегантния костюм му придаваше изисканост, но не можеше да скрие широките му рамене и силни мускули. Беше привлекателен, но чертите му бяха прекалено груби, за да бъдат наистина красиви. После, когато той се усмихна на една нейна забележка, изражението му изведнъж се преобрази. Усмивката стопяваше остротата на чертите му и тогава той не изглеждаше така недостъпен. Дори създаваше около себе си непринудена атмосфера.

Беше по-млад, отколкото очакваше — едва прехвърлил трийсетте — а в маниерите и външността му имаше нещо, което я навеждаше на мисълта, че той не е точно от онези „богати бизнесмени от висшето общество“, които Джоел имаше предвид. Косата му беше прекалено остра, за да бъде фризирана в някоя от онези лишени от въображение прически, които сега бяха толкова предпочитани, маниерите му бяха непринудено изискани, стоеше или се разхождаше с разсеян вид и пъхнати в джобовете ръце. Особен е, реши тя, но едва ли би вложил пари в картинна галерия. Освен ако сега не намереше начин да го заинтригува, да провокира екстравагантността, която беше доловила у него. Той е неспокоен, неудовлетворен, мислеше си Ан, и може би нещо ново и съвсем неочаквано би привлякло интереса му.

— Коя бихте ми предложили? — попита, след като бяха разгледали изложените от Джоел картини. — След едно такова любезно и наистина компетентно представяне, едва ли бих могъл да си тръгна, без да купя нещо.

— Никоя — отвърна Ан, въпреки че думите му я зарадваха, тъй като улесняваха задачата й, — освен ако, разбира се, настоявате да притежавате някоя от тях.

— Никоя? Нито една? — В студените му сиви очи проблесна любопитство и интерес. — Така ли продавате картини?

— Но аз не искам да ви продам картина. — Ан замълча за миг, преди да направи решителната стъпка. — Искам да ви продам цяла галерия.

— Боя се, че това е прекалено амбициозно — снизходително се усмихна той, но не си тръгна. — От време на време купувам по някоя картина, но не съм в бизнеса.

— И пак няма да бъдете. Ще притежавате галерията само на хартия. Ще заплатите определена сума за нея.

— Така ли? — Най-после го беше озадачила, при това, без да го отблъсне. Вместо това, дори почувства нетърпение в жеста, с който я поведе към един по-безлюден ъгъл на таванското помещение. — И кое ви кара да мислите, че ще приема подобно предложение? Нали не смятате, че съм неудовлетворен филантроп или щедър покровител на изкуствата?

— Не, разбира се. Вие следвате само собствените си желания, а и Теа каза…

— О, да — усмихна се хладно мъжът. — Теа отново се опитва да похарчи парите ми, нали?

— Предполагам, макар че това е първият път, когато забелязвам подобно желание у нея. Тя изглежда мисли, че се чувствате виновен, защото всички пари на семейството…

— Господи! — Ан със задоволство забеляза, че той е отново изненадан. — Това беше преди четирийсет години и нещата изобщо не стоят така… Не, боя се, че Теа греши. Не изпитвам ни най-малка вина заради тези пари.

— Не мисля, че трябва. — Ан седна на канапето в ъгъла. — Странно е как хората, които нямат пари, са убедени, че онези, които ги имат, трябва да се чувстват виновни.

— Никога не съм мислил за това. — За момент я изгледа изпитателно, после седна до нея. — От личен опит ли говорите?

— Не. Никога не съм познавала наистина богати хора, а и аз нямам пари. Ако не беше Джоел, навярно щях да гладувам или трябваше да работя.

— Живеете заедно, нали? — присви очи мъжът.

— Би могло и така да се каже.

— Но вие не сте платена жена — настоя той. — Знам нещо за вас. Е, не повече, отколкото вие за мен. Според Теа, вие сте жива реклама за бизнеса на Джоел Колъмбо.

— Така започна всичко. Човек би казал, че той ме е създал. И го прави отново всеки път, когато излизаме или откриваме изложба тук. Моята работа е да привличам внимание. И да печеля купувачи.

— Вие не само ги привличате. Вие сте твърде компетентна и се справяте отлично с работата. Сигурен съм, че Джоел извлича добри дивиденти от парите, които е вложил във вас. Разбира се — продължи той и очите му отново се присвиха, — вашата цена в момента е нищожна в сравнение с това, което би била, ако ме убедите да финансирам галерията. Тогава бъдещето ви ще бъде осигурено.

— Бъдещето ми вече е осигурено. — В гласа й нямаше и сянка от съмнение. — С Джоел сме партньори и затова искам да се погрижа за неговото бъдеще.

— Разбирам. — Той се усмихна, но очите му останаха хладни и пресметливи. — С Джоел сте партньори, но взаимоотношенията ви са достатъчно отворени и гъвкави, за да позволят да купя твоите сексуални услуги.

— Не дотам отворени и гъвкави — уточни тя, въпреки че предположението му не я изненада. Даваше си сметка за убеждението на хората, че тя върши и други, не дотам почтени, услуги за Джоел. В неговия свят на един необвързващ сексуален контакт се гледаше като на вид плащане в брой. Повечето хора бяха убедени, че Джоел използва тялото й — за себе си и като награда за онези, които купуват картините му. Но това не беше в стила на Джоел — още една причина, заради която Ан го обичаше. От самото начало той й беше показал, че няма намерение да се възползва от нея, поне не и в това отношение, нито пък би допуснал друг да го стори. Без тази уговорка Ан дори не би се съгласила да говорят за преместването й при него, но все още си спомняше облекчението, с което посрещна случилото се тогава. Той разчисти склада, намери използвано легло и бюро за нея, монтира брава на вратата и й подаде ключа. „Това е за теб, Ани — каза й той. — Ще спиш сама. Твоята магия се крие в твоята непоквареност. Хората ще говорят, но отношенията ни ще останат непроменени.“

Тя се отдръпна и думите й прозвучаха хладно.

— Отношенията ми с Джоел са много по-искрени. Това е единственото нещо, което никога не бих направила за него, и единственото нещо, което той никога не би поискал от мен.

— Колко вълнуващо — подхвърли мъжът с цинична усмивка. Явно се забавляваше. — Човек може почти да повярва, че сте отчаяно влюбени.

— Така е!

— Тогава приемете моите благопожелания. Желая ви всичко най-хубаво.

За нейно най-голямо задоволство, върху лицето му отново се беше появила онази смущаваща усмивка, от която той целият се преобразяваше. Но сега тази усмивка я нарани, защото той се забавляваше за нейна сметка. Не че има особено значение, напомни си тя. Нали точно това искаше — той да се забавлява.

— Ами аз? Аз къде оставам тогава? — Усмивката все така не слизаше от лицето му. — Ако вашите чувства са дотолкова спонтанни, за мен изглежда няма голяма надежда да получа кой знае какво срещу явно немалката сума пари, която искате от мен. Аз какво ще получа?

— Развлечение — отвърна тя бързо и си помисли, че наистина го харесва. Привличаше я по странен начин. Беше доста забавно да разменя остроти с него. Сега, за да му даде време, заговори с почти назидателен тон. — Ако вложите пари в галерията на Джоел, ще имате възможност да се развличате платонично толкова, колкото ви харесва.

— И съм убеден, че развлечение няма да ми липсва, ако и вие сте част от сделката. — Той се засмя и като че ли наистина се забавляваше. — Заинтригувахте ме, госпожице…

— Чапин — допълни тя. — Но може да ме наричате Ани.

— Разбира се. Теа те нарича Хладната Ани и Ледената принцеса. Предположих, и това е още една грешка от моя страна, че е имала предвид външността ти. Винаги ли си била Хладната Ани, или това също е творение на Джоел.

— Изцяло творение на Джоел. — Той наистина изглеждаше заинтригуван от нея и това донякъде й възвърна увереността. Усмихна се. — Преди да срещна Джоел, бях прекалено емоционална и често страдах.

— Защо?

— Защото не се харесвах особено. Не можех да намеря мястото си в живота, не понасях в себе си всички онези неща, които той превърна в моите силни страни.

— Какви неща?

— Почти всичко! Хората мислеха, че съм странна, защото не умеех да общувам.

— Тогава и аз съм доста странен — сподели той с поверителна усмивка. — Надявам се, че Ледената принцеса или Хладната Ани, ако предпочиташ, не трябва да отдава такова голямо значение на това как другите преценяват държанието й.

— Да, разбира се. Не можете да си представите какво облекчение е да не мисля повече за това. А вече не се притеснявам и заради външността си.

— Какво имаш предвид?

— Мразех се! Бях прекалено слаба…

— По-скоро елегантна — възрази той. — Или може би преди изглеждаше по-различна?

— Не, разбира се! Джоел просто избира дрехите ми така, че да скрива недостатъците ми.

— Мисля, че прави много повече. — Николас Теър плъзна безучастен поглед на ценител по изящните гънки на роклята й.

— При това бях прекалено висока — продължи тя и се зачуди дали червенината, избила по страните й, би могла да остане незабелязана за него.

— Не толкова висока за мен.

— Вие просто сте прекалено висок. Но не би ви било приятно, ако стърчах над вас. Мъжете мразят това.

— А Джоел какво направи? Да не е отрязал няколко сантиметра?

— Научи ме да не се прегърбвам, а също и на този малък трик — да не заставам прекалено близо до хората, за да не е необходимо да вдигат поглед към мен.

— Още един акцент от личността на Хладната Ани, която предпочита дистанцията — разсеяно заключи той. После отново се взря в лицето й. — Но как родителите ти гледат на всичко това? Не се ли тревожат, задето дъщеря им живее с ексцентричен художник в квартал на Ню Йорк, който не е с особено добра репутация, нито пък е съвсем безопасен?

— Мисля, че ревнуват, доколкото това изобщо ги вълнува, разбира се — добави Ан тъжно. Учудваше се, че разказа толкова много за себе си на Николас Теър. Сега, когато имаше Джоел, липсата на интерес от страна на родителите й вече не я огорчаваше толкова, но тя все още избягваше да споделя миналото си с хората. Разбира се, предполагаше, че така се опитва да поддържа интереса на този мъж към себе си, а и той умееше да слуша. Изглеждаше напълно погълнат от разказа й. — Аз всъщност не живея с Джоел — опита се да му обясни. — Искам да кажа, че ние не спим заедно. А това вече е нещо, което родителите ми не могат да разберат.

— Звучи много странно.

— Кое? Отношението на родителите ми или факта, че не спя с Джоел?

— И двете, предполагам.

— С Джоел не сме готови за това, което за родителите ми е от жизненоважно значение. Те бяха хипита и напуснаха обществото, когато навърших шест години. Дотогава водехме безлично съществуване в удобно и несъмнено доста еснафско предградие, напълно според вкуса на средната класа. Един ден те захвърлиха всичко и станаха „деца на цветята“. В края на шейсетте години много млади хора постъпваха така и моите родители се присъединиха към движението — продадоха къщата, напуснаха работа, преместиха се в малка странна комуна някъде из Ню Йорк. Още са там. И аз не зная как, но общността съществува и днес, а в тяхната среда на брака не се гледа много сериозно. Родителите ми са поддържали немалко връзки от различен вид и затова не могат да разберат защо аз не спя с Джоел. Страхувам се, че гледат на всичко това като на критика към тях самите, и може би донякъде, наистина е така. Но за мен всичко е… Не зная, доста объркано, може би. Несигурно. Нуждая се от малко повече стабилност и затова реших никога да не спя с един мъж, докато не се убедя, че съм дотолкова влюбена в него, та всички останали са без значение за мен. Или поне докато се почувствам обвързана.

— А сега явно не се чувстваш дотолкова обвързана с Джоел?

— Не. А бих искала — призна тя, — но Джоел все още не е готов за подобно нещо.

— Нито пък ти. Не си ли прекалено млада, за да мислиш за брак?

— На двайсет и четири съм и съм напълно убедена, че Джоел е мъжът, от когото имам нужда. Просто трябва да се въоръжа с търпение и да му дам време да свикне с подобна мисъл, това е всичко.

— Толкова просто ли е? — Ник не изглеждаше съвсем убеден.

— Да. — Поколеба се, после направи следващата решителна стъпка. — Разбира се, всичко би било по-лесно, ако нещата с галерията се уредят. Джоел мисли само за това.

— И аз трябва да изиграя ролята на брачен агент, така ли? — засмя се Николас Теър. — Ти си напълно безсрамна, знаеш ли?

— А защо не? Ако се получи, мисля, всички ще бъдем доволни. С Джоел ще бъдем щастливи, а за вас може да се окаже наистина забавно.

— Ти би могла да се окажеш забавна — поправи я той небрежно. — Но има малък проблем. Дори да приема тази абсурдна идея, ще се наложи да се занимавам с някой досаден бизнесмен. Всичко, за което бихме могли да говорим, опира до печалба и изгубени вложения, споразумения и договори, до пари, от които вие се нуждаете, в крайна сметка. Какво забавно може да има в това за мен? — попита той с усмивка.

— Досадният бизнесмен, с който ще се наложи да се занимавате, съм аз — отвърна на усмивката му Ани. — Аз съм запозната с всичко това, аз намерих местата, които ми се струват подходящи и аз изчислих колко ще струва всичко. Ще работите с мен, а аз ще се опитам да направя всичко колкото се може по-забавно.

— Да… — Той се поколеба за момент. — Представи нещата така, че да не мога да откажа, нали?

— Надявам се — сдържано отвърна тя, но сърцето й биеше лудо.

— Все още не съм приел — уточни той, — но съм изкушен. Утре късно следобед ще мина да те взема и тогава можеш да ми покажеш някои от помещенията, които си харесала.

— Защо? — Думите едва се отрониха от устните й. — За да чуя мнението ви за местата, които съм избрала, или за да проверите дали все още съм забавна за вас?

— Интересът ми е главно към теб, разбира се. — Той се изправи и й подаде ръка. — Няма смисъл да се преструваме, че в тази уговорка има логика, но съм в настроение да бъда развличан, наред с другите неща. Мога да си позволя да платя за подобна услуга и изглежда доста вероятно ти да задоволиш изискванията ми.

Господи! Ани почувства облекчение, когато Николас Теър пусна ръката й. Ако я беше задържал малко по-дълго, щеше да долови, че трепери, а това би развалило впечатлението, което с толкова труд успя да създаде.

— Ник! Двамата говорите тук от часове. — В гласа на Теа прозвуча раздразнение. — Убедена съм, че Ани чудесно се справя с този досаден бизнес. — Теа явно нямаше настроение. — Но мисля, че трябваше да говориш първо с Джоел. В крайна сметка важните решения не се взимат от Ани.

— По-спокойно, Теа. — Ник я хвана за лакътя и я отведе настрани. — И не бъди толкова злобна — добави той по-тихо, когато Ан се извърна да потърси с поглед Джоел.

— Ани, добре ли си? — Гласът на Джоел прозвуча рязко, но когато видя пребледнялото й лице, той я прегърна през раменете. — До смърт се притесних за теб. Какво те задържа толкова? За какво си говорихте през цялото това време?

— За галерията. — Ан склони глава на рамото му. Нуждаеше се от подкрепата му, защото отново беше обзета от съмнения. — Джоел, не зная дали успях. Той пожела да му покажа местата, които харесах, но само защото го забавлявам. Той…

— Почакай секунда, скъпа. Успокой се. — Устните му леко докоснаха бузата й. — Нервите ти са опънати до скъсване, а и не можем да говорим за това тук. Хайде да се скрием в кухнята и да ми разкажеш всичко. — Ръцете му все още обгръщаха раменете й, когато влязоха в малката кухня и той затвори вратата.

— Разкажи ми сега всичко подробно. — Джоел откри вино на дъното на някаква бутилка. — От теб се искаше да го очароваш, Ани! Как така, по дяволите, ще се забавлява с теб?

— Той не е от този тип мъже — опита да се защити Ан и мълчаливо отказа чашата, която Джоел й предложи. — Прекалено интелигентен е, но ако го забавлявам, би бил склонен да помисли и да те финансира.

— Той ли каза това?

— Е, идеята беше моя, но той изглежда я хареса. Иска да му покажа местата, което съм избрала и да обсъдим делово възможностите, и ако го забавлявам, той може и да те финансира. Не зная, Джоел, докато говорехме, като че ли всичко течеше гладко, но сега сякаш не съм толкова уверена. Той изглежда прекалено разумен, за да вложи толкова пари, без да съществуват сериозни основания за това. А дори да го направи, как бих могла да го забавлявам аз? Трябва да съм полудяла!

— Не зная как, по дяволите, но гледай наистина да успееш! — Гласът на Джоел прозвуча остро. За миг остана загледан в чашата, която тя беше отказала, после сам я пресуши. — Виж, Ани — продължи той по-спокойно, — няма да е толкова сложно. Очевидно той те харесва. А ти доведе нещата точно дотам, докъдето исках. Сега вече няма да се откаже.

— Страхувам се, че точно това ще стане. — Ан изглеждаше наистина отчаяна. Резкият тон на Джоел я изненада. Никога досега той не беше разговарял с нея по този начин. Не го винеше, разбира се. В крайна сметка сега се решаваше неговото бъдеще, а също и нейното. Но въпреки това, настроението му я плашеше. — Моля те, опитай се да разбереш. Той е готов да вложи пари поради твърде неразумни причини. Ами ако после реши, че вече не съм забавна? Тогава какво?

— Трябва да се постараеш, Ани! Няма да ти струва кой знае какво да забавляваш един доста уморен бизнесмен. Теа казва, че той не е много щастлив и ти просто трябва да продължиш играта, която започна тази вечер. Престани да се измъчваш, скъпа! — Наклони се към нея и докосна челото й с устни. — Ще успееш, сигурен съм! — подхвърли той през рамо, преди да се върне при гостите.

Ани остана сама. Чувстваше тежест в гърдите си. Ник Теър щеше да открие, че тя съвсем не е толкова интересна и щеше да откаже да финансира галерията. Джоел ще бъде огорчен и ще я обвини, че е пропуснала изключителна възможност. И тогава? „Какво ще стане тогава с всичките й надежди и планове за бъдещето?“

 

 

Ник забеляза, че Ани тръгна към Джоел. Видя, че Джоел докосна бузата й с устни, преди да я отведе. Интересно момиче. Изключително привлекателно. Изпитваше удоволствие на ценител, открил рядка находка. Роклята й беше абсурдна, разбира се. Мека коприна и дантела, купени от някой антиквариат. Но й стоеше добре, навярно защото тя самата беше малко старомодна. Чертите на лицето й, изящни и деликатни, напомняха камея. Леко дръпнатите зелени очи се открояваха върху бледата й кожа. Да… Ан Чапин беше изненадващо привлекателна, но може би сега точно тя му беше нужна. Наистина можеше да се окаже подходяща…

— Да тръгваме! — доста грубо прекъсна той Теа, която сипеше неспирен поток от думи. Беше видял, че Джоел върви към тях. — Стига толкова за тази вечер.

— Но ти още не си се запознал с Джоел — възрази Теа. — Трябва да говориш с него!

— Това може да стане и утре. — Ник нетърпеливо насочи Теа към вратата. — Утре ще се отбия отново тук. Ани ще ми покаже помещенията, които е избрала. Тогава ще поговоря с Джоел.

— Ще го финансираш ли? — Теа го хвана под ръка. — Ще вложиш ли парите си тук?

— Може би. Не зная. Защо това е от такова значение за теб?

— Защото Джоел има невероятен талант да открива добри неща и му трябва подходящо място, за да ги излага. Докато е в този ужасен таван, не може да започне сериозен бизнес.

— Наистина. — Ник внимателно погледна братовчедката си. — Това една от артистичните ти приумици ли е, или си влюбена?

— О, влюбена! — Теа се засмя. — Какво знаеш ти за любовта, скъпи братовчеде? С Джоел сме стари приятели и наистина сме много близки. Предполагам, и в бъдеще ще е така. Особено, ако му помогна да получи галерията.

— Така ли? Чудя се какво ли ще стане с Ан Чапин след това?

— Какво? Ледената принцеса? — Теа отново се изсмя. — Скъпи, Джоел изобщо не държи на нея. Полезна му е. Но отношенията между тях са съвсем делови. Защо питаш? Да не би да ти е казала нещо друго?

— Не, съвсем не. — Странно, но сам не знаеше защо се почувства задължен да оправдае доверието на Ан. — Само изказах предположение.

— За първи път в живота си грешиш. Джоел я намира досадна. Прекалено натрапчива и зависима. И отчаяно наивна. Но тя изглежда те заинтригува. Ледената принцеса е наистина много странна, но кой знае, може да се окаже забавна за теб?

— Може би — безразлично отвърна той, но вече беше взел решение. Щеше да използва Ан. Планът му бе готов.