Антония Кер
Цветя за Зоуи (6)

V

Свирках си парче на Джон Денвър, когато един сръндак самоубиец се хвърли под колелата на кадилака. При сблъсъка тялото му се разплеска по предното стъкло. Зоуи изквича като заклано прасе. Включих аварийните и отидох да опипам тялото на животното, чиято гъста, мека козина донякъде ми напомни за покойния ми Кеш. Омотах краката му с двойно залепваща лента, която Зоуи извади от жабката, и го наместих отзад — смятахме да спрем в първата болница, до която стигнем. Сръндакът обаче мърдаше и болезнените му врясъци току се смесваха със стоновете на Зоуи. Извиках:

— Хайде стига де!

Сръндакът и Зоуи млъкнаха. Животното бе започнало да диша тежко, така че спрях колата зад една крайпътна реклама, за да не бие на очи, и се замислих как да разреша този нов проблем.

— Ами какво — развика се Зоуи, — какво чакаш? Животното няма да се оправи само!

— Ако се сещаш как да постъпя, кажи!

— Извикай помощ!

— И какво да кажа? Ало, имам сръндак, който се нуждае от лечение? Дори не знам къде сме!

— Нали затова е деветстотин и единайсет! Ще те открият!

Отидох до телефона за спешни случаи и взех слушалката. Деветстотин и единайсет се набра сам. Оттогава си знам да не се доверявам, когато Зоуи е убедена в нещо.

— Полиция, пожарна, бърза помощ.

— Бих искал бърза помощ, моля.

Гледах да се държа учтиво, но това бе запис. Помоли ме да потърпя, докато обаждането бъде поето от някой полицай.

— Деветстотин и единайсет, какъв е проблемът?

— Става дума за един сръндак. Трябва някой да го обдиша; диша трудно.

— Почакайте, можете ли да ми кажете на кого му е зле? Мъж, жена, дете? Животното е нападнало гражданин ли? Да не би да е човек на възраст? Бихте ли погледнали в портфейла му?

— В портфейла му ли?

— Може да откриете там инструкции за изпълнение при нещастен случай.

— Не, вие не ме разбрахте, не е нападнал никого. Обаждам се заради сръндака, ударих го — направих пауза. — Не беше нарочно.

— Чакайте, вие се обаждате заради сръндак?

— Ами да, животно, като вас и мен.

— Момент.

Настъпи тишина.

— Съжалявам — каза накрая момичето, — не можем да се задействаме във връзка с вашето обаждане. Помагаме изключително само на човешки същества.

— Какво да направя? Сръндакът ще умре.

— Опитайте с Дружеството за защита на животните, господине. Не сме в състояние да ви изпратим помощ. Доскоро на телефон деветстотин и единайсет.

Мръсницата си позволи да ми затвори. Опитах се да набера Дружеството за защита на животните, но от кабината се набираше само номерът за спешни повиквания. На една дюна недалеч оттам се виждаше търговски център. Разбих един пожарен кран на паркинга и се върнах обратно, носейки вода в единия си мокасин. Докато се навеждах да дам на животинката да пийне, иззад рекламната табела изскочи риж млад мъж в униформа със защитен цвят и насочи към гърдите ми оръжие. Инстинктивно и понеже много съм гледал „Ченгета“, вдигнах ръце нагоре.

— Горе ръцете! — изрева рижият.

— Нали това правя!

Онзи прибра оръжието в кобура. Тогава забелязах Зоуи, закопчана с белезници в един лъскав форд.

— Извинявайте, ако съм ви изплашил — каза мъжът. — Първи работен ден ми е и винаги ми се е искало да го кажа. Стреснах ви, а?

— Малко — признах си.

Попита ме какво правя край пътя с вързан елен. Обясних, че е сръндак и че само се опитвам да му помогна, понеже е ранен. В това време Зоуи се опитваше да свали оковите си и псуваше полицай Фицпатрик — името бе изписано върху позлатената звезда, красяща ризата му.

— Дружката ви е опасна — рече той. — Вижте само!

Запретна ръкава си. Върху плътта му, осеяна с къдрави рижи косъмчета, имаше белег от ухапване, който приличаше по-скоро на следа от зъбите на див звяр, а не на човек. Попитах го ваксиниран ли е против бяс и той се разсмя. После махна въображаема прашинка от рамото си и си тръгна, а сянката от шапката му се плъзгаше след него. Краката ми направо се подкосиха, когато златистият му форд тръгна сред вихрушка от прахоляк и отнесе Зоуи. Върнах се при сръндака — той бе изпил всичката вода от мокасина.

— Сега какво ще правим? — попитах го.

Сръндакът издаде някакъв слаб звук и облиза дланта ми. Погалих го по корема и зачаках да умре под жаркото слънце или от кръвоизлив, когато един пикап спря наблизо.

— Имате ли нужда от помощ? — попита шофьорът, като свали стъклото.

— Повече, отколкото можете да си представите.

Той слезе от колата, после пристъпи към сръндака с походка на градски каубой. Свали авиаторските си очила и заяви:

— Аз съм ветеринар. Сръндакът ваш ли е?

— В известен смисъл.

Започна да опипва животното.

— Май има счупен крак. Живея наблизо. Мога да го полекувам, ако искате, днес е почивният ми ден.

Приех. Посмачканият ми кадилак последва неговия пикап до един от онези хълмове за богаташи, каквито могат да се видят единствено по Западния бряг. Попитах къде се намираме.

— В Санта Барбара — отвърна той, сякаш това бе нещо естествено.

Когато влязохме в дома му, минахме по дълъг коридор със стени, покрити с голи жени. Помогнах му да положи сръндака върху масата в хола. Той извади стетоскоп от едно чекмедже в кухнята.

— Ще трябва да го наблюдавам известно време. Утре ще го снимам на рентген; до седмица ще можете да си го приберете. Засега малко ще го облекчим — бодна кълката на сръндака. — Аз съм Ренато. За колко време сте тук?

— Не знам, приятелката ми преди малко я прибраха. Сигурно е под арест в момента.

— Ужас! — той помълча малко. — Гладен ли сте? Сготвил съм един заек. Как ви се струва? Застрелях го тази сутрин, преди да тръгна на работа, беше заспал прав до кутията за писма.

— Мислех, че сте ветеринар…

— Човек може да обича животните и да ги намира вкусни — отвърна той съвсем разумно, преди да поднесе вдигащото пара животинче на плота, затрупан с научни и порнографски списания. — От сума ти време не съм хапвал такова нещо. С децата просто е невъзможно; синът ми Саша ми забрани след историята със Съни.

— Кой е Съни?

— Заекът, дето му го подарих за рождения ден. Не ги яде заради това; заради един заек. Заека Съни. Шибания заек Съни — тръсна глава. — Изпекох го на скара.

— Саша или заека?

— Заека. Наистина нямах избор. Гадината дъвчеше мебелите; изгриза цели кресла — а все на нещо трябва да се сяда.

— Вкусен ли беше?

Ренато понижи доверително глас:

— Честно, най-добрият заек, който някога съм изяждал, тъпчех го с биохрани и беше истинска наслада.

Съгласих се да ям от заека му, не ме бива да отказвам. Като опразнихме чиниите, ни обзе някаква сита стеснителност: бяхме си издумали всичко, докато хапвахме, и дори споменаването на някаква банална тема би изисквало непреодолимо усилие. За да запълним мълчанието, Ренато предложи да пием по едно шотландско. Седнахме да гледаме кеч, а за звуков фон ни служеше дишането на сръндака.

— Ако искате да хвърлите котва някъде, докато пуснат приятелката ви, имам място за вас — рече той по време на рекламата. — Съседното ранчо е мое, също и следващото. Ще си изберете, което ви допадне повече.

За кой ли път, уви, не можах да откажа.

* * *

Настаних сръндака в ограденото място за коне. Ренато всеки ден ме убеждаваше да го пусна, но аз не смеех: бях се привързал към животното повече, отколкото някога бих могъл да обикна Чарли Чаплин. Кръстих го Френсис, но скоро ветеринарят ми поясни, че е женска и при това очаква потомство.

Една сутрин, докато изкарваше боклука, облечен в борово зеления си халат, Ренато ми метна обичайния неодобрителен поглед.

— Семейство Бекер имат две жирафи — рекох. — А Уенц-Милър имат шимпанзе.

— Тия хора са смахнати — отвърна ветеринарят. — Те са калифорнийци. Вие струвате повече от тях.

Ренато няма добро отношение към себеподобните си. Пък и наистина съперничеството между русите хора по Западния бряг е доста страшничко; има един такъв момент: „Тази вълна е за мене“. За човек от Ню Йорк това си остава напълно непонятно.

— Ако искаш, да дойда с тебе — продължи той — и заедно да пуснем сръндака в „Йосемит“.

— Френсис никога няма да бъде щастлив в „Йосемит“.

— Ще дойдеш ли да пием по едно довечера?

— Ама ти ме каниш всяка вечер! Скоро Уенц-Милър ще решат, че сме пудри!

— Много важно, ти пак ела, а? За последно!

Приех. В края на краищата Ренато притежава най-добрата колекция от вина в цялата околност. При това е от онези хора, които се занимават с реклама на прах за пране, освен, с редовната си работа, и привързаността му към камерите направо ме сащисва. Всеки път, като се виждахме, Ренато ми разправяше разни неща за прослушванията и ме молеше да му подавам репликите от сценарии на пилотни предавания. Имаше и друга мания — да чука всеки петък различна курва, беше му като хоби и аз се захласвах по пикантните подробности, които разправяше за подвизите си. Беше прекарал цялата централна част на Лос Анджелис и се бе заел в момента със Санта Моника.

За вечерта навлякох новата си калифорнийска униформа: бял ленен панталон и риза със същия цвят. Ренато ме чакаше под портика на своята хасиенда, също издокаран в бяло.

— Като два паднали ангела сме — пошегува се той.

Питах го как вървят прослушванията.

— Днеска само три, лош ден. Не са се обаждали, лош знак. Но няма причини да се лишаваме от пиячка. Пък и тъкмо се връщам от една разходка до Санта Моника и се чувствам като мотан, ако ме разбираш…

Минахме по дългия коридор със снимки на курветини. В хола издигаше глас Ела Фицджералд. Питах го дали не се опитва да ме изчука и той се позасмя. После ме попита дали мисля все тъй за моето „момиче“ и внезапно гласът му стана сериозен — влюбените дъртаци като мен са за него нещо като извънземни. Споделих мъката си: бях изгубил всякаква надежда да видя отново един ден лицето на Зоуи.

На следващия ден обаче получих обаждане, с което ми искаха грамадна гаранция, за да я освободят: зелената й карта била фалшива и имало възможност да я екстрадират на Бахамите. Започнах да се пазаря за сумата с моя събеседник, някой си „доктор Дж.“. Той ми определи среща на склона над каньона Лоръл и аз отидох там с исканата сума. Лицето му бе полускрито зад огледални очила и той провери три пъти дали парите са точно, а на тръгване се ръкува с мен. И тъй, когато отидох да прибера Зоуи от щатския затвор, където я държаха, бях изръсен здравата.

— Моля те — прошепнах й, — вече не хапи никого; част от спестяванията ми изчезна в джобовете на едно корумпирано ченге. Нямам средства за нови ухапвания, ясно ли е?

— Обещавам, няма вече.

Казват, че в затвора хората пропадат, но при Зоуи арестуването бе породило обратното явление: беше станала наистина по-кротка от изгладняла катерица, макар на моменти да се колебаеше да си наляга ли парцалите, или да се репчи. Лошата новина обаче бе, че меракът я разяждаше още по-силно: това не бе вече само либидо на една бахамокубинка, а на бивша пандизчийка и откровено казано, едва издържах.

Ренато се съгласи да поостанем, преди да продължим. Зоуи се зае да готви и хапвах бинета с морски дарове не по-лоши от онези при Табита. Бях позабравил, че сме се насочили към Канада, а май и Зоуи не се сещаше за друго, освен за настоящето. Бяхме почти щастливи в Санта Барбара (това е евфемизъм), но за да задоволя желанието си за движение и за пътуване, всяка сутрин тръгвах да обикалям дълго с колата по посока на обления в червена светлина бряг, надпреварвайки се със слънцето над мен. Тези самотни разходки ми позволяваха своевременно да се пооткъсна, намалявайки телесния риск за живота си редом с горещата и сластна телесна мощ на Зоуи. Един прекрасен ден обаче, когато се върнах от обиколката си и от къщата се носеше мирис на раковини от далечни морета, заварих Зоуи да плаче над тенджерата, като сълзите й капеха във врялата вода с почти свещена естетичност. Стиснала в ръка кухненски нож, тя се обърна към плота, за да нареже глава лук. Приближих се до нея, за да я целуна, но тя ме отблъсна, все тъй с нож в ръката.

Една последна сълза, която този път оправдах за себе си с близостта на лука, падна в ястието и хълцането рязко спря.

— Какво става?

Тя подсмръкна и призова Господ.

— За моя остров — промълви.

— Разбирам те, любов моя.

— Не, не можеш. На теб къщата ти не е била отнесена в море от кал.

Хвана се за главата и тихо си поплака. За кой ли път се сблъсквах с мъката на онази, която обичах, и при това бях безсилен, сякаш неспособен да направя щастлива една жена, била тя от Англия или от Карибско море. Изчезна в стаята и пусна стереоуредбата докрай. Гръмна „Сан Франциско“ на Скот Маккензи.

— Какво правиш? — изревах през вратата.

— Не ме закачай!

Видях, че скача върху леглото само по гащички, с разширени зеници и джойнт между пръстите.

— Зоуи, слез оттам! Всичко ще направя, за да си щастлива!

Продължи да скача със събрани крака и лице, озарено от разрушителна страст. Не се сетих как да я укротя, предложих довечера да направим едно pow-wow^[1] в Санта Моника и тя се съгласи не толкова заради лагерния огън, а понеже, освен че бе съвсем друсана, й беше жал за мене и за безплодните ми опити да я ощастливя. Бих искал да създам отново Кий Уест заради нея, като в онези зоопаркове, където изцяло се изработва уж естествена среда за екзотичните животни, ала Зоуи е тъй привързана към своята земя, че никакво подобие не би я задоволило: нейният остров бе претърпял крушение и тя също, заедно с него.

* * *

Слънцето прорязваше настъпващия здрач с оранжеви и червени ивици, когато пристигнахме на плажа. Спрях колата зад една скала, за да не я достигнат вълните. Зоуи взе Чарли Чаплин под мишница и го сложи върху съда за лед.

— Отивам да събера малко от дръвцата по брега — съобщих аз.

Когато се върнах с някакви жалки клончета в ръце, Зоуи ми каза, че е виждала Санта Моника само на кино; знаеше за парка с развлеченията, но никога не бе заравяла крака в топлия пясък, нито бе усещала тъй характерния мирис, какъвто имат местата, посещавани от клошари. Още нещо, което никога не бе правила. Откакто я познавах, ми се струваше, че всеки следващ ден е откровение за нея.

— Само тези дърва ли намери? — попита тя с ръце на хълбоците.

— Ами толкоз имаше.

— Ха! Сигурно други са ползвали вече дърва за техните bow-wow…

— Казва се pow-wow, скъпа.

— Все едно. Винаги съм казвала bow-wow.

— Мислех, че имаш индиански произход…

— Не, имам кореняшка американска кръв, освен това и да ям масло, не значи, че знам как се прави.

— Сещаш се за такива хубави метафори…

— Отивам аз да потърся дърва, щом теб не те бива.

Бяхме сами в това райско кътче и аз се наслаждавах на върховните мигове, в които бях единственият, наблюдаващ как слънцето гали кожата й с цвят на хаванска пура. Дали това бе щастието? Да я гледам как върви по брега и не съзнава колко е красива? Защо ли ставам вярващ, като се взра в горната част на челцето й?

Тя се спря, затвори очи, изви глава назад и пое дълбоко въздух.

— Ричард?

— Да, скъпа.

— Познавал ли си много жени преди мене? Позамислих се. След какъв брой любовници може да се каже, че човек е познавал много жени?

— Познавал съм.

— Помниш ли всяка от тях?

— Зоуи, защо са всички тия въпроси? Не, не мисля, че мога да си спомня всяка. Имам минало и пълноценно изживян живот зад гърба си.

Лицето й се сбърчи, тя тръсна глава и рече:

— Ужасно е да си представям всички тия момичета с теб.

Закри с ръка очите си, сякаш всички жени в моя живот се бяха скупчили пред нея.

— Не искам да те деля с никого — каза тя.

— Това беше много отдавна, любов моя.

Роклята й падна върху глезените. Мислех, че ще си отмъщава на пишката ми, но тя се насочи към морето гола, без всякакъв свян. Кимна към Чарли Чаплин и рече:

— Наглеждай малкия.

Взех котето под мишница и тръгнах да изнамеря още някое и друго дръвце. Когато се върнах, Зоуи седеше на пясъка и потреперваше, загледах се как водата се стича по рамото й и си пробива път между настръхналите косми. Мислех, че ще мога да се сдържа, но не успях и я притиснах до себе си; природата току си иска своето. Зоуи не каза нищо и аз поех риска да я притисна още малко по-силно, усетих сладката свежест на гърдите й до корема си и ето че…

— Стига простотии, смазваш ме!

— Прощавай, скъпа. Обичам те.

Мълчание.

— Защо не отговаряш, като ти казвам, че те обичам?

Тя извади грога; често ставаше така, когато зачеквах въпроса за любовта й към мен. Измисляше нещо, все едно какво, за да избегне темата, а отговорът — обикновено пиячката бе отговорът й за всичко, било за драмите, било за щастието. Пиеше, когато видеше гладни сирачета по телевизията, когато Чарли Чаплин се качваше на коленете й, за да помърка, пиеше след любенето, преди любенето, а дори се бе случвало да пие и по време на любенето.

— Обичам много неща у теб — отговори най-сетне.

— Какво например у мен обичаш?

— Бенката на гърба ти, дето е на вид като чийзбургер. Не знам друг да има такова нещо.

Плъзна вяло ръка по роклята си, за да махне пясъка, и се изправи в нощта, а влажният плат озари кожата й с огнени отблясъци.

— Да повървим, а? Искам да събирам раковинки.

Мина напред, за да води, макар да знаеше, че ще я последвам, че няма да кажа: „Дай да вървим в онази посока“. Знаеше отлично — винаги вървях в нейната посока. Сега изпитвах болка, докато я гледах, защото красотата й бе белязана от моята тревога, от ужаса ми пред хората — от онова, което наричат ревност. Държах се благодарение на пиячката: само с бутилка „Джим Бийм“ от седем вечерта съумявах да понеса някоя вечер, когато Зоуи отиваше да танцува салса в нейните кръчми, заобиколена от момчетии с гладко сресани коси, прясно избръснати и ухаещи на нежното благовоние на кубинската младеж. Ренато ме подкрепя, доколкото е възможно, понякога ме кани да гледам с него малко кеч или друг безполезен спорт, обаче той вижда положението като външен човек — пада си по курви, не по чувства. Зоуи се връщаше към пет сутринта, но можеше да пристигне и в седем, когато имаше пълнолуние — според нея такива нощи я „съживявали“. В съответствие с алкохолното си опиянение бях повече или по-малко склонен да си я представям как се тръска пред някой пуерториканец. Като подпийнех, зяпах повторенията на токшоутата с второразрядни звезди, разни битници, които водещите прехвалваха мазно, и си спомнях с носталгия времената, когато Ким Новак грееше в сиви отсенки от апарата на моите родители. Оставеше ли Зоуи ключовете в антрето, аз се качвах с нея в стаята, като следвах по стълбите нейния люляков мирис на пот — подир многочасовите танци косите й бяха разпилени артистично. Веднъж беше толкова уморена, че й беше трудно дори да си разкопчае роклята; помогнах й да се съблече и въпреки психомоторните ми смущения пишката ми не устоя пред зова на небето, когато гащичките й се плъзнаха по глезените. Изчаках Зоуи да заспи, за да звънна на Хоторн — беше шест и половина. Все по-често се обаждах на стария си психоаналитик. С течение на времето отношенията ни бяха прераснали в платено приятелство. Случваше се понякога той да ми се довери, включително по отношение на съпругата си, която редовно го зарязваше поради пристрастеността му към жените и към марихуаната.

— Нали не ви притеснявам? — попитах…

— Никога не ме притеснявате, Ричард. Какво става с вас?

— Влюбен съм. Ужасен кошмар.

— Все в онова дете ли?

— Не ги сменям всеки ден.

— Добре.

Долових дращенето на перото по хартията.

— Скоро да сте сънували?

— Като всички. С какво ще ми помогне това?

— Ще ви помогне.

— Ами снощи имах един сън.

— Какъв по-точно?

— Беше странно. Намирах се в един тъмен коридор със светлина в края. Сто пъти съм сънувал този сън, само че този път стигнах до края, отвъд светлината.

— И какво имаше отвъд тази светлина?

— Огромен донат, гигантски донат.

— Така ли? И какво направихте с този донат?

— Отхапах от него; един вътрешен глас ми казваше, че нямам избор.

— С какво беше този донат?

— Наистина ли е важно?

— Всичко е важно.

— Нямам представа; беше сън, не гастрономическа дегустация.

Настъпи дълга пауза, после Хоторн каза:

— Според мен трябва да се поровим малко отвъд този донат. Вярвам във философското значение на доната; впрочем днес излезте и си купете един.

— Шегувате ли се?

— Съвсем не.

— Добре де, ще отида. Впрочем какво става с жена ви? Напусна ли ви?

— Засега стигна до ултиматум. Разполагам с три месеца, за да й докажа, че вече не пуша нищо незаконно — за щастие тя спи дълбоко и наистина мисли, че съм ги отказал. Какво да правя? За нищо не ставам без тревата.

— Съгласен съм да се оженя за вас, като ви напусне.

— От коя страна на леглото спите?

— От дясната.

— Чудесно; аз съм отляво.

— Може би затова се разбираме толкова добре. Дали Фройд няма някоя теория по въпроса?

— Винаги мога да я измисля.

Шегувахме се така известно време, след което се върнах при Зоуи. Лицето и бе с ореол от пригладени коси, пищно разпилени навярно от някаква вътрешна буря или от еротичен сън с измисления от мен пуерториканец. Оставих се подробностите от възхитителната й цялост да ме завладеят, бях като унесен пред това създание, все още неразбудено от нощта, от изяществото на хълбоците й и от всички извивки и кривини на щедрото й тяло. Дали щях да я обичам другояче извън нейната сияйна обвивка? Мъжът се оставя да бъде покорен от поглед, от очертание на уста, от висока и мощна гръд. Никога не съм бил различен от другите — дори съм по-лош.

Седнах зад бюрото и й написах писмото, което отдавна ми се въртеше в главата, съобщавах й, че е трябвало да се родя и да я срещна в друго време. Оставих плика и две пачки банкноти на възглавницата, приготвих си един куфар с дрехи, после омотах Френсис с двустранно залепващата лента и го настаних отзад в кадилака. Пуснах сръндака сред хълмовете на Санта Ана — град, който не би трябвало да ми е на път, след като отивах към Канада.

* * *

Изгубих се покрай границата с Мексико. Спрях кадилака пред американската преграда, една смешна мрежа, пробита от безброй chícanos^[2] и закърпена от държавата. Вкопчени в брънките хлапетии ми се подиграваха, докато се опитвах да разгъна пътната си карта върху капака на колата. Отвърнах им с любимата псувня на Ренато, Va’fanculo — казах си, че италианският и испанският са близки езици, но те не се ометоха. Някакво ченгенце се въздържа и не ме арестува, когато подадох на хлапетиите крайчето на моя хотдог през мрежата, макар да заяви, че това е нелегален внос на американско месо. Гърлото ми бе свито от жега и от мъка, осъзнавах, че животът без Зоуи щеше да бъде по-мъчителен от живота с нея въпреки склонността й към лоши настроения, пиене и гняв. Искаше ми се да се върна при нея, преди да е похарчила всички пари за дрога и за котешка храна, преди да се е докарала до пълна загуба на апетит. Опитах многократно да се свържа от телефонни кабини, за да не би да избяга, и докато звукът се повтаряше безкрайно, си спомних: днес бе рожденият ми ден, ставах на шейсет години. Как някакъв звук е могъл да отключи подобна яснота на съзнанието си остава загадка за мен. Скоро обаче изпитах потребност да отпразнувам събитието, като си купя бутилка червено вино от магазин за вина и спиртни напитки в Сан Диего. Продавачът отказа да ми направи отстъпка, когато му съобщих новината.

— Днес ставам на шейсет — казах.

— И друг път са ме будалкали така!

Не настоях, защото, макар Зоуи да ми бе струвала скъпо поради подкупа на онзи негодник, още имах с какво да изкарам известно време. Седнах край пътя, скрил бутилката в амбалажна хартия, и започнах да се наливам. После спрях при един diner и си поръчах кафе с надеждата, че кофеинът ще премахне ефекта на виното върху празния ми стомах. Това не се случи. Сервитьорката мексиканка бе изрисувала веждите и очертанията на устните си с черен молив и имаше извънредно засукан вид. Попитах я накъде е Лос Анджелис и тя мръдна изписаната си вежда, сочейки на север.

— Натам — каза.

Подир три часа път очите ми се насълзиха, когато видях празната кошара на Френсис. Ренато се появи в светлината на фаровете и се доближи до стъклото ми. Похвали ме, че съм пуснал животното.

— Какво ти става, друже? Ревеш ли?

— Абе сложно е — отвърнах.

— Ами, не, ревеш и толкоз. Искаш ли да дойда?

— Само това не.

Въпреки това дойде. Нея вече я нямаше. Ренато ме потупа по рамото и се помоли на света Рита да помогне Зоуи да се върне.

— Коя е тази света Рита?

— Светица на загубените каузи. Ела да пийнеш, това ще те оправи.

— Не мога, Ренато.

Завлече ме до хола, даде ми евтино уиски и ми заговори за едно прослушване, за което го викнали повторно — реклама на дезодорант. После разговорът се отплесна към последната пачавра, която си напазарувал в Санта Моника, някоя си Кайкина.

— Кайкина ли? Звучи като японски танц или марка боливийско кафе.

— Хавайка е.

Той направи пауза и с усмивка на устните добави:

— Получи оргазъм.

Казах му, че хавайските курви са си човечни, но той продължаваше да вярва, че е в основата на това събитие. Върнах се в ранчото тъкмо преди съзнанието ми да бъде напълно замъглено от уискито и от разказите на моя луд съсед. Опънах се на канапето в хола и се събудих малко по-късно от нещо нежно, което плачеше край заглъхналите ми уши.

— Любов моя, моля те, никога вече не ме напускай! — рече нещото.

— О, ти си тук, скъпа, и ме наричаш „любов моя“!

— Взех такси до летището в Лос Анджелис; помислих, че ще се качиш на самолет и ще се самоубиеш. После се изгубих, озовах се в Ел Сегундо, за щастие един от поддръжката на пътищата се съгласи да ме закара дотук, бях мъртвопияна…

— Защо реши, че ще се самоубивам?

— Не знам, от писмото ми се видя такъв стар и отчаян…

— Само стар съм. Днес е рожденият ми ден: на шейсет години съм.

Допря главата си съвсем близко до моята и вече не я виждах ясно. Помолих я да се поотдалечи, за да мога да се възхитя на подробностите на лицето й.

— Шейсет години! Олеле! — възкликна тя.

— Красива си, лъвице моя.

— Благодаря.

— Недей да благодариш; ти нямаш нищо общо. Благодари на родителите си. Благодари на генетиката, на хромозомите си!

— Или на Господ…

— Не, на него не: отлично знаеш какво мисля за тоя кретен.

— Е, престани, Ричард! Знаеш как съм възпитана!

— Детето ми, ти си най-ненабожното религиозно създание от всички, които съм срещал.

О не, не и това… Но — да! Започваше да ме съблича. Предложих да поиграем скрабъл, ала тя вече дърпаше копчетата на ризата ми с цялата загадъчност, каквато може да бъде страстното желание на едно дете спрямо един разсипан мъж. Още някой и друг път, и после нямаше да ме има.

Тя се надигна задъхана.

— Гладна съм — рече, — с койотски глад.