Джордан Белфърт
Вълка от Уолстрийт (15)

Глава 14.
Международни пристрастия

Три часа по-късно седях срещу Жан Жак Сорел в ресторант „Жарден“ в лобито на хотел „Ришмон“. Така подредена маса досега май не бях виждал: ръчно полирани сребърни прибори и безупречен сервиз от китайски порцелан с цвят на слонова кост върху колосана снежнобяла покривка. Истински лукс — сигурно е струвал цяло състояние! Но като всичко останало в този пълен с антики хотел, ресторантът не беше декориран по мой вкус. Несъмнено беше арт деко, около 1930 година, когато, предполагам, са го обновили за последен път.

Но въпреки не дотам пленяващия декор и джетлага^[1], довел ме до пълно изтощение, компанията, в която се намирах, бе повече от прекрасна. Самият Сорел се оказа майстор-курвар и в момента разпалено ми обясняваше тънкостите при свалянето на нежния жабарски швейцарски пол, който, по думите му, се чукал като зайците. Толкова лесно скачали в кревата ти, че всеки ден, докато ги гледал от офиса си как вървят по Рю Дю Рои — с късите си поли и миниатюрни кученца — си представял въображаеми мишени по задниците им.

Възприех думите му като остроумно наблюдение и съжалих, че Дани не е с нас да го чуе. Но темите, които се канех да обсъдя тази вечер със Сорел, бяха толкова ужасно криминални, че просто нямаше как да водиш подобен разговор в присъствието на трета страна — дори когато третата страна сама е замесена в престъплението. Изключено. Друг урок от Ал Ейбръмс: „При двама души говорим за престъпление; при трима — за заговор.“

Та както седях сам със Сорел, мисълта ми се насочи към Дани — какви ли ги върши в момента? Такива като него не бива да се оставят сами в чужда държава. Оставиш ли го на самотек, белята е гарантирана. Единствената ми утеха беше, че точно в тази страна, освен ако не ставаше дума за нещо като изнасилване или убийство, нямаше нещо, което Дани да стори, а човекът срещу мен да не може да „заглади“ с един телефонен разговор с представител на подходяща инстанция.

— … та обикновено ги водя в хотел „Метропол“ — разправяше Сорел, — точно срещу банката, и ги чукам там. Между другото, Джордан, трябва да ти кажа, че намирам английската дума fuck за изключително изразителна. Във френския липсва съответната точна дума. Но да не се отклонявам — исках да кажа, че след банкирането, това е втората ми професия: да изчукам колкото се може повече швейцарки. — Сви рамене, сякаш беше някакво жиголо, и ми се усмихна топло, като типичен евробоклук. Сетне засмука яко цигарата си.

— Според Камински — каза той, додето издишаше дима — ти споделяш дълбокото ми увлечение по красивите жени, вярно ли е?

Усмихнах се и кимнах.

— Но това е чудесно — продължи изкусният майстор-курвар, — наистина страхотно! Разбрах обаче, че и жена ти е много красива. Не ти ли е странно? Да имаш толкова красива жена и въпреки всичко очите ти да продължават да шарят? Но и това не ми е чуждо, приятелю. Моята жена също е невероятна красавица, но това не ми пречи да си угаждам с всяка млада мацка, която прояви интерес към мен, стига да отговаря на стандартите ми за качество. А тази страна не страда от недостиг на подобни жени. — Сви рамене. — Но си мисля, че така е устроен светът, че така стоят нещата за мъже като нас, не мислиш ли? Боже мой! Това звучеше ужасно! Макар че сякаш мен цитираше, когато стократно съм се мъчил да оправдая собственото си поведение. Но едва когато го чух от чужди уста, разбрах колко жалко и абсурдно звучи.

— Виж какво, Жан. В живота на мъжа настъпва момент, в който трябва да си каже, че вече се е доказал. И точно в такъв момент от живота си се намирам в момента. Обичам жена си и мисля да престана с безразборното чукане.

Сорел присви очи и мъдро кимна.

— Стигал съм до такъв момент много пъти. И усещането никак не е неприятно, нали? То идва да ни подскаже кои са истински важните неща в живота. В края на краищата без семейство, при което да се прибираш, животът ни би бил празен. Ето защо толкова много се радвам на времето, което прекарвам със семейството си. Но само след няколко дни ме обзема желанието да си прережа вените, ако трябва да остана още. Не ме разбирай погрешно, Джордан. Не че не обичам жена си и детето си. Разбира се, че ги обичам. Но бидейки французин, мога да поема само определена доза семейно щастие, след което започвам да ги мразя. Искам да кажа, че времето далеч от къщи всъщност ме прави много по-добър съпруг на жена ми и много по-добър баща на детето ми. — Сорел вдигна цигарата си от стъкления пепелник и дръпна от нея с пълни гърди.

И аз зачаках… и чаках… но той така и не го издиша. Уау, страхотен номер! Никога не бях виждал баща ми да прави подобно нещо! Сорел сякаш поглъщаше дима с всяка клетка на тялото си. И изведнъж осъзнах, че швейцарците пушат по различни причини от американците. Сякаш в Швейцария всичко се свежда до това да вкусваш едно просто мъжкарско удоволствие, докато американците по-скоро защитават правото си да се самоубиват посредством един ужасен порок, въпреки всички предупреждения.

Беше време да се захващаме за работа.

— Жан — казах топло, — нека отговоря на първия ти въпрос: колко пари възнамерявам да прехвърля в Швейцария. Смятам, че ще е по-разумно, ако започна с малка сума, може би с около пет милиона долара. После, ако схемата потръгне, ще помисля за значително по-големи суми — може би още двайсетина милиона през следващите дванайсет месеца. Що се отнася обаче до ползването на банковите ви куриери, благодаря за жеста, но предпочитам да използвам свои собствени. Имам няколко приятели в Щатите, които са ми длъжни по разни причини, и съм сигурен, че ще се съгласят да ми направят тази услуга. Но все пак има и куп неща, които ме притесняват, на първо място — Камински. Невъзможно ми е да продължа, ако той има дори и най-беглата представа за взаимоотношенията ми с вашата банка. Всъщност, ако той заподозре, че държа и един цент в банката ви, това ще провали всичко. Ще закрия всичките си сметки и ще прехвърля парите си някъде другаде.

Сорел изглеждаше напълно спокоен.

— Нямаше нужда да повдигаш тая тема отново — каза хладно той. — Не само че Камински никога няма да научи, но ако реши да души нещо по въпроса, паспортът му ще бъде включен в списъка на лицата под наблюдение и ще бъде арестуван от Интерпол при първа възможност. Ние, швейцарците, съблюдаваме законите за банковата тайна далеч по-сериозно, отколкото можете да си представите. И тъй като Камински навремето работеше в нашата банка, изискванията към него са максимални. И не се майтапя като ти казвам, че той ще свърши в затвора, ако рови из подобни неща, или ако си тика носа в работи, от които е по-добре да стои надалеч. Ще го затворят в една килия и ще изхвърлят не ключа, а самата килия. Така че нека веднъж завинаги да оставим Камински настрана. Ако решиш да го оставиш и за в бъдеще като свой служител, това си е твоя работа. Но бъди нащрек с него, защото е страшен лаладжия.

Кимнах и се усмихнах.

— Имам причини да държа Камински на мястото му. „Долар Тайм“ понася сериозни загуби и ако наема нов финансов директор, той може да започне да души здраво. Така че засега е по-добре да не разбуждаме спящите кучета. Както и да е, имаме далеч по-сериозни теми за обсъждане от „Долар Тайм“. Щом ми даваш дума, че Камински никога няма да разбере за моята сметка, приемам я и смятам въпроса за окончателно приключен.

Сорел кимна.

— Харесва ми начинът, по който играеш, Джордан. Да не би в някой предишен живот да си бил европеец, а? — Сега той ми подари най-широката си усмивка.

— Благодаря — отвърнах с известна доза ирония. — Приемам това като голям комплимент, Жан. Но има още няколко много важни въпроса, които трябва да ти задам, най-вече във връзка с ония глупости, които ми изсипахте тази сутрин — че ви е нужен паспортът ми, за да ми откриете сметка. Хайде, Жан, малко е прекалено, не мислиш ли?

Сорел запали нова цигара и отново всмука дима дълбоко. Пусна ми пак заговорническа усмивка през издишания дим и рече:

— Виж, приятелю, като те знам вече кой си, предполагам, че отсега си измъдрил начин да заобиколиш това препятствие, прав ли съм?

Кимнах, но не казах нищо. След няколко секунди мълчание Сорел схвана, че очаквам от него да ми разправи всичко докрай.

— Добре тогава — отвърна той и сви рамене. — Повечето от нещата, които се изговориха в банката, бяха пълни дивотии, както обичате да казвате вие, американците. Бяха казани заради Камински и, разбира се, заради самите нас. Както се казва, трябва да си даваме вид, че спазваме закона. Факт е обаче, че за теб ще е чисто самоубийство името ти да стои зад кодирана швейцарска банкова сметка. И никога не бих те посъветвал да направиш подобно нещо. Но си мисля, че никак няма да е лошо да си откриеш сметка в нашата банка — и то сметка, на която името ти ще е изписано видно и гордо. Та ако американското правителство някога се сдобие с извлечение от телефонните ти разговори, ще разполагаш с достоверно обяснение защо звъниш на нашата банка. Както знаеш, няма закон, който да ти забранява да имаш сметка в Швейцария. Достатъчно е да ни изпратиш някаква дребна сума от порядъка на двеста и петдесет хиляди долара, да речем, която да инвестираме от твое име в разни европейски акции — само в най-добрите компании, разбира се, — и така ще имаш нормална причина да поддържаш непрекъснат контакт с нашата банка.

Не е зле, рекох си. Достоверното опровержение явно бе станало международна мания сред престъпниците с бели яки. Понаместих се на стола си, за да отнема тежестта от левия си крак, който постепенно започваше да пари, и казах небрежно:

— Разбирам за какво говориш и мога лесно да го направя. Но само за да знаеш с какъв човек си имаш работа, ще ти кажа, че шансовете да позвъня на банката ви от домашния си телефон са по-малки от нула. Предпочитам да отида до някой телефонен автомат в Бразилия с няколко хиляди крузейро в джоба, отколкото да позволя номерът ти да се появи в разпечатка на телефонната ми сметка. Но нека отговоря на въпроса ти. Възнамерявам да използвам член на семейството с различно фамилно име от моето. Роднина е на жена ми, при това дори не е американка, а британка. Утре сутринта летя за Лондон и ще я доведа обратно тук вдругиден с паспорт в ръка, готова да отвори сметка във вашата банка.

Сорел кимна веднъж и каза:

— Предполагам, че се доверяваш на тази жена безрезервно, защото ако не си сигурен в нея, можем да ти предложим хора, които ще използват своите паспорти. Въпросните хора са най-обикновени фермери или овчари от остров Ман или други безданъчни територии, които са сто процента надеждни. Още повече, че те няма да имат достъп до банковата ти сметка. Сигурен съм, че имаш пълно доверие на тази жена, но все пак бих ти предложил да се срещнеш с един човек, Роланд Франкс^[2]. Професионалист в тази област, особено в изработката на документи. Може да прави документи за продажба, финансови писма, заявки за покупка, брокерски потвърждения и всичко, което може да ти дойде наум, в рамките на разумното. Тоест нещо като нотариус. Ще ти помогне да създадеш корпорации на приносител, които хем са начин да стоиш още по-далеч от любопитните очи на вашето правителство, хем ще ти позволят да разбиеш дяловете си в разните акционерни дружества на по-малки пакети, което ще те освободи от задължението да декларираш официално притежаването на дял, превишаващ пет на сто от акциите на дадена компания. За човек като теб това ще е безценно — както за бизнеса ти в САЩ, така и в чужбина.

Ха! Та те си имат своя напълно разработена система от миши дупки. Как да не ги обичаш тия швейцарци! Роналд Франкс ще изработва фалшиви документи в името на достоверното опровержение.

— Много бих желал да се срещна с този човек — отвърнах. — Можеш ли да ни организираш среща вдругиден.

— Ще се заема с това — кимна Сорел. — Господин Франкс ще ти е много полезен и при изработването на стратегии за реинвестиране или свободно харчене на задграничните ти авоари, без да вдигаш червен семафор, както вие го казвате, пред вашите служби.

— Например? — попитах неангажирано.

— Много начини има, най-разпространеният от които е да ти се издаде карта „Виза“ или „Американ Експрес“, вързана директно към една от сметките ти в банката. Щом купиш нещо, парите автоматично ще се удържат от сметката ти. — Усмихна се и добави: — А доколкото чувам от Камински, ти доста харчиш с кредитните си карти. Така че това ще ти бъде безценно оръжие.

— Картата на мое име ли ще е, или на името на жената, която ще доведа в банката?

— Ще бъде на твое име. Но бих ти препоръчал да ни позволиш да издадем една и на нейно. И няма да е лошо да й позволиш да харчи някаква символична сума всеки месец, ако добре следиш мисълта ми.

Кимнах с разбиране. Съвсем очевидно беше, че като накарам Патриша да харчи пари всеки месец, това ще е потвърждение на тезата, че сметката всъщност си е нейна. Но тук съзирах и друг проблем: ако картата е на мое име, на ФБР им стига да тръгнат подире ми, щом изляза на пазар, и да поискат разпечатката на кредитната карта от първия магазин, от който изляза. И край! Стори ми се странно, че Сорел ми предлага стратегия, която толкова бързо пробих. Но реших да премълча. Вместо това казах:

— Колкото и щедро да харча, мога да похарча само някаква твърде скромна сума. В края на краищата, Жан, трансакциите, за които говорим, ще възлизат на милиони. Не виждам как една дебитна карта, както им викаме в Щатите, ще свърши особена работа. Няма ли други начини за репатриране на по-големи суми?

— Има, разбира се. Друга често използвана стратегия е да ипотекираш дома си — срещу собствените си пари. С други думи, прехвърляш пари от една от швейцарските си сметки в сметката на някоя корпорация на приносител, създадена от господин Франкс. След което господин Франкс изготвя официалните документи по ипотеката, които ти подписваш в качеството си на кредитор по ипотеката, и в същото това качество получаваш парите си. От тази стратегия има две ползи. Първо, започваш да облагаш себе си с лихва, която ще трупаш в държавата, която си си избрал за седалище на своята офшорна корпорация. Напоследък господин Франкс предпочита да използва британските Вирджински острови, които нямат особени претенции към фирмената документация. И, разбира се, не облагат доходите с данъци. Втората полза е под формата на освобождаването ти от данъчни задължения в Съединените щати. У вас лихвата върху ипотечните кредити нали може да се приспада от данъка.

Прекарах всичко чуто през главата си и не можех да отрека, че беше доста умно измислено. Но тази стратегия ми се струваше дори по-рискована и от дебитната карта. Ако ипотекирам дома си, това ще се запише в кметството на Олд Бруквил. На ФБР им стига да отидат до града, да се сдобият с препис от документа и да установят, че ипотеката се финансира от офшорка. И ето ти червен семафор! Явно навлизахме в най-трудната част на играта. Не е голяма философия да вложиш пари в швейцарска банка, нито да се прикриеш от разследване. Зорът е да репатрираш парите си, без да оставиш хартиена следа, а това се оказваше доста трудно.

— Между другото — попита Жак, — как се казва жената, която смяташ да доведеш в банката?

— Патриша. Патриша Мелър.

Сорел пак пусна заговорническата усмивка:

— Прекрасно име, приятелю. Нима можеш да допуснеш, че жена с подобно име някога ще дръзне да наруши закона?

 

 

Час по-късно излязохме заедно със Сорел от асансьора на хотела и тръгнахме по коридора на четвъртия етаж към стаята на Дани. Както и във фоайето, мокетът мязаше на козина на проскубана маймуна, а цветовата гама представляваше същата тъжна комбинация от жълто с цвят на кучешка пикня и нещо наподобяващо повръщано розово. Вратите обаче бяха чисто нови, от тъмнокафяв орех, и блестяха ослепително. Интересна смесица, помислих си. Сигурно на това му викат „очарованието на Стария свят“.

Когато стигнахме до излъсканата врата на Дани, казах на Сорел:

— Виж какво, Жан, Дани е свиреп купонджия, така че не се изненадвай, ако е малко мотан. Когато го оставих, пиеше скоч, а и не съм сигурен, че му е минало от хапчетата за сън, които взе в самолета. Но както и да ти се види, искам да знаеш, че когато е трезвен, умът му сече като бръснач. Девизът му е: „Щом излизаш с момчетата, трябва да се събуждаш като мъж.“ Нали разбираш?

Сорел се усмихна широко и отвърна:

— Как да не разбирам. Не мога да не уважавам човек, който изповядва подобна философия. Това е начинът на мислене на повечето европейци. Аз съм последният човек, който ще осъди някого заради желанието му да се отдаде на плътските удоволствия.

Пъхнах ключа и отворих вратата. И заварих Дани легнал по гръб на пода на хотелската стая чисто гол, ако, разбира се, не се брояха за облекло налазилите по него голи швейцарски курви. Защото в такъв случай беше облечен с четири от тях. Едната седеше на лицето му, с гръб към вратата, та носът му бе наврян в малкия й стегнат задник. Втората беше възседнала слабините му и подскачаше нагоре-надолу. Беше захапала в свирепа целувка онази, дето седеше на лицето на Дани. Третата курва държеше глезените му разтворени, а четвъртата притискаше ръцете му към пода — също разтворени. Очевидният факт, че в стаята влязоха нови хора, не трогна никого. Всички продължиха да действат — бизнесът си е бизнес.

Обърнах се към Жан и го разгледах за миг. Главата му бе наклонена на една страна, дясната му длан почесваше брадичката му замислено, сякаш се опитваше да проумее каква е ролята на всяко едно от момичетата в тази гнусна сцена. После изведнъж присви очи и бавно закима.

— Дани! — креснах високо. — Какво правиш, бе, шибан перверзник?

Дани успя да издърпа дясната си ръка от едната курва и избута оная, дето му седеше на лицето. Повдигна глава и се напъна да се усмихне, но лицето му си остана почти замръзнало. Очевидно беше набарал отнякъде и кока.

— Квостаа, отборногодаам — опита се да изрече през почти скованата си челюст.

— Какво каза? Не разбирам и дума от това, което дрънкаш.

Дани пое дълбоко въздух, сякаш се опитваше да събере сетните си силици и отвърна отсечено:

— И-гра-я от-бор-но!

— За какво говориш, по дяволите? — избълвах аз.

Сорел се намеси:

— Предполагам, че човекът се е вживял в ролята на играч на ръгби или нещо такова — поклати мъдро глава Жан Жак и добави: — Ръгбито е много популярен спорт във Франция. Изглежда приятелят ти е на онзи етап от играта, когато играчите се скупчват върху топката, но по доста необичаен начин, който лично на мен все пак ми допада. Качи се горе и се обади на жена си, Джордан. Аз ще се погрижа за приятеля ти. Да видим дали е истински джентълмен и дали е готов да сподели богатството си.

Кимнах и започнах да претърсвам стаята на Дани. Намерих двайсетина куалуда и три грама кока, които изхвърлих в тоалетната, и ги оставих да се оправят със Сорел.

Няколко минути по-късно бях в леглото си и размишлявах върху безумието на живота, който водя, когато изведнъж изпитах неудържим порив да се обадя на Графинята. Погледнах часовника си — беше 9:30 вечерта, сиреч 4:30 сутринта в Ню Йорк. Можех ли да й звъня по това време? Графинята държеше на съня си. Мозъкът ми така и не успя да отговори, когато започнах да набирам номера. След няколко позвънявания чух гласа на жена си:

— Ало?

Предпазливо и извинително:

— Здравей, сладур. Аз съм. Съжалявам, че ти звъня толкова късно, но наистина адски ми липсваш и исках само да ти кажа, че ужасно те обичам.

Сладка като бонбонче:

— О, и аз те обичам, съкровище, но не е чак толкова късно. Следобед е! Разликата се вади, не се добавя.

— Така ли беше? — отвърнах. — Хм… все едно, наистина ужасно ми липсваш. Представа си нямаш.

— Боже, това е толкова мило — каза сладката Графиня. — Чани и аз толкова искаме да си си у дома с нас. Кога се връщаш, любов моя?

— При първа възможност. Утре летя за Лондон, за да се видя с леля Патриша.

— Така ли? — каза тя с известна изненада. — Защо ти е да се виждаш с леля Патриша?

Изведнъж ми просветна, че не бива да разговарям за това по телефона, както и фактът, че се каня да въвлека любимата леля на жена ми в престъпление с пране на пари. Тъй че избутах някак си тая неприятна мисъл настрани и казах:

— Не, не, нямам предвид това. Имам друга работа в Лондон, но ще се отбия и до леля Патриша и ще я изведа на вечеря.

— О — отвърна Графинята щастливо. — Нали ще я поздравиш и от мен, съкровище?

— Разбира се, миличка. — Направих кратка пауза и казах — Сладур?

— Кажи, съкровище?

С натежало сърце:

— Съжалявам за всичко.

— За какво, бебчо? За какво съжаляваш?

— За всичко, Над. Знаеш за какво говоря. Както и да е, изхвърлих всичките си куалуди в тоалетната и не съм взимал нито един откакто кацнах тук.

— Наистина ли? Как е гърбът ти?

— Не е особено добре, миличко. Зверски ме боли. Но не знам какво да правя. Не знам има ли изобщо нещо, което да облекчи болката. Последната операция само влоши нещата. Сега ме боли непрекъснато — и денем, и нощем. Не знам, може би всички тия хапчета само влошават нещата. Вече не знам какво да правя. Но щом се върна в Щатите, ще отида при онзи лекар във Флорида.

— Ще се оправиш, миличък, ще видиш. Нали знаеш колко много те обичам?

— Знам — излъгах. — И аз те обичам два пъти повече. Само гледай какъв страхотен съпруг ще бъда, като се прибера вкъщи.

— Ти и сега си си страхотен. Лягай да поспиш, съкровище, и се прибирай вкъщи колкото се може по-скоро, окей?

— Да, Над. Страшно те обичам.

Затворих телефона, легнах на леглото и започвах да натискам с палец цялата задна част на бедрото си, та да установя откъде точно извираше болката. Така и не разбрах. Не идваше отникъде, а я усещах навсякъде. Имах чувството и че се мести. Поех дълбоко въздух и се опитах да се отпусна, да я отпратя някак си.

И без да се усетя, пак подхванах наум оная молитва — да падне гръм от ясно небе и да порази гадния помияр на жена ми. Но въпреки не отминаващата болка в крака, джетлагът си каза думата и аз заспах.