Нора Робъртс
Спомени в смъртта (20)

20.

Започна деня със строги наставления, мърморене и хокане на мързеливците от лабораторията. Хрумна й да прибегне до подкуп и за всеки случай се снабди с билети за мач на „Никс“. Но всяването на страх донесе по-бърз резултат.

Щом чу очаквания сигнал, Ив скочи към компютъра.

— Покажи входящата информация на екрана и я копирай в хард диска.

Прието. Изпълнение…

Прегледа сведенията и удари с юмрук по дланта си.

— Пипнах те, кучко!

— Очевидно новините са добри. — Рурк се облегна на касата на вратата между двата кабинета. — А нещастникът от лабораторията определено ще има нужда от терапия, вероятно дългогодишна.

— Появили са се. — Ив едва се сдържа да не затанцува танца на победата. — Следи от кръв по килима в спалнята и пода в банята на стаята, която е била празна в деня на убийството. Кръвната група все още не е установена, но със сигурност е на Труди.

— Поздравления.

— Това не е достатъчно за арест, но има и нещо по-ценно от кръвта. Нито Зейна, нито камериерките са се престарали с почистването. Получих отпечатък от вътрешната страна на перваза. Неин е. Още един на вратата към коридора.

— В нейния случай престараването не би било излишно.

— Да, прав си. Предвидливостта й не е стигнала толкова далеч. Не е очаквала да претърсим и тази стая. Защо да си правим труда, когато ни е оставила ясна кървава следа, водеща надолу по аварийната стълба?

— А сега?

— Отървах се от ходенето по мъките да разговарям с продавачи ден след Коледа. — Този път Ив запристъпва с танцова стъпка. — Отпечатъците са достатъчно основание да получа заповед за задържане и да я привикам в стаята за разпити. Искам само да проверя още няколко неща, за да реша как да подходя отначало.

— Очертава се натоварен ден.

— Готова съм. Ще започна оттук, където е спокойно. Пийбоди ще пристигне след няколко часа.

— Ще те оставя. Трябва да тръгвам. — Той застана срещу нея, повдигна брадичката й и я целуна. — Хубаво беше да си изцяло на мое разположение два дни.

— И за мен беше удоволствие.

— Не го забравяй, защото ще се опитам да те придумам да заминем на почивка. Слънце, пясък и море.

— Не звучи зле.

— Какво ще кажеш да го заплануваме за втори януари? Ще го уредим някак си.

— Добре.

Рурк се спря на прага, преди да излезе.

— Ив, ще я попиташ ли защо? Има ли значение за теб?

— Разбира се. Винаги има.

Когато остана сама, тя извика информацията за бившите възпитанички. Отново потърси връзка между тях. Училище, работа, адвокатка, учителка. Но единствената обединяваща брънка бе Труди.

— Една загинала — каза си Ив. — Всички други са живи и местонахождението им е известно.

Затова се съсредоточи върху мъртвата.

Марни Ралстън. Майката — починала, бащата — неизвестен. Също като родителите на Зейна според получените сведения. Не бе зле човек да се придържа към истината, когато се сдобива с нова самоличност.

Въведе командата за отваряне на файла за Марни.

Разнообразна кариера, забеляза тя. Кражби от магазини, джебчийство, хулигански прояви, непристойно поведение, притежание на наркотици. На крехката възраст петнадесет години се бе усъвършенствала и преминала на автокражби.

Според психиатричната оценка — патологична лъжкиня със склонност към социопатия. Висок коефициент на интелигентност.

Прочете бележките на психиатъра.

„Лицето притежава буден ум. Изпитва удоволствие да пародира с хитростта си, като заблуждава институциите. Има организирана мисъл и се отличава със способност да влиза в роля, която смята за най-ценна за постигането на целите си.“

— Това е моето момиче — промърмори Ив.

„Има периоди, в които изглежда готова да сътрудничи, но това се оказва поведение на съзнателно нагаждане към обстоятелствата. Макар и да различава добро и зло, избира този път, който ще й донесе най-голяма полза, например внимание, привилегии. Потребността й да заблуждава околните има две страни: първата е стремеж към изгода, а втората — демонстриране на превъзходство над лицата, заемащи отговорни длъжности, което е резултат от малтретиране и пренебрегване в детството.“

— Да, може би. Или просто обича да лъже.

„Хората обичат да лъжат пред полицията“, спомни си тя. За някои това бе почти инстинктивна реакция.

Ив прегледа цялата й биография, включително и медицинското досие.

Счупена ръка, счупен нос, контузии, разкъсвания. Насинени очи, мозъчни сътресения. Всичко това, според докладите на полицията, медицинските експерти и организациите за закрила на децата, бе причинено от майката. Докато тя излежавала присъдата си, детето попаднало в системата. Така се озовало под крилото на Труди.

Но тези наранявания бяха получени преди психиатричния доклад. Преди най-тежките криминални провинения. А Марни Ралстън бе прекарала близо година при Труди, от дванайсет до тринайсетгодишна възраст.

Избягала и се укривала от социалните служби почти две години, преди да стане част от криминалния контингент. Да, да, умница. Само изключително хитро и изобретателно момиче, при това с голям късмет, би се задържало на улицата толкова дълго.

Когато я спипали, хитрушата, въпреки разкритията на психолога, била поверена на други приемни родители. Избягала няколко седмици по-късно и до осемнайсетата си година останала в неизвестност.

„Не се е забърквала в нови неприятности“, забеляза Ив. Поредица работни места, на които не се бе задържала дълго. Стриптийз, танци, работа в клубове, барове.

Докато според докладите — „бум“.

— Просто да не повярваш…

Ив отдели снимката от последната лична карта на Марни Ралстън в едната половина на екрана и зареди тази на Зейна в другата. Косите на Марни бяха кафяви, късо подстригани и прави. Погледът й издаваше дързостта и увереността на човек, преминал през перипетии и опитал какво ли не, готов за нови предизвикателства.

Хрумна й да се обади на Янси или друг полицейски художник, но реши да си поиграе сама.

— Компютър, увеличи само очите и на двете снимки.

Когато командата бе изпълнена, тя се облегна назад и се вгледа в изображенията. Цветът на очите изглеждаше почти еднакъв. Вероятно леката разлика в оттенъка се дължеше на засилване на яркостта и контраста. Формата бе различна. На Марни бяха издължени, с крайчец извит надолу, а на Зейна по-кръгли.

Пробва с веждите. На Зейна бяха по-извити. Носът — по-тесен, леко чип.

Възможно ли бе тези промени да са резултат от пластични операции? Суетна жена като нея би се подложила на тези скъпи процедури, ако вярва, че така ще стане по-привлекателна. Особено ако желае промяна на външността си и поради други причини.

Но когато отдели устните, Ив присви своите.

— Аха, явно си ги харесвала. Компютър, направи сравнение на двата образа. Има ли съвпадение?

Изпълнение… Изображенията са идентични.

— Променила си косата, очите и носа си. Загладила си бузите. Единствено устните си оставила. Качила си няколко кила — продължи Ив на глас, докато проверяваше ръста и теглото. — Станала си по-женствена, но не си могла да направиш нищо с ръста си.

Описа всичко, както го виждаше, и приложи доказателствата. Лично щеше да се обърне към прокурор и съдия, за да поиска заповед за задържане.

Видеотелефонът й звънна, докато слизаше по стълбите.

— Далас, говори бързо.

— Хей, върнах се. Пристигнах, а теб още те няма. Прекарахме…

— Свържи се с прокуратурата — прекъсна тя веселото бърборене на Пийбоди. — Намери Рио, ако можеш. Удава й се златна възможност.

— Какво…

— Трябва ми среща възможно най-скоро, както и препоръка за съдия, който може незабавно да подпише две заповеди.

— За кого? За какво?

— За Зейна. Претърсване на хотелската стая, на личните й вещи. Подозрение за убийство и опит за убийство. Купонът започва.

— Зейна? Но…

— Действай, Пийбоди. — Ив грабна мантото си от парапета и го облече в движение, докато минаваше покрай Съмърсет. — Аз ще отида в прокуратурата. Ако искаш да бъдеш в течение, прочети докладите, които изпратих на служебния ти компютър. Трябва да съобщя на командира. Идвам.

— Господи, всеки път, когато си взема ден отпуск, става нещо интересно.

— Залавяй се за работа. Искам я в стаята за разпити още тази сутрин.

Затвори. Колата я очакваше. Бе в толкова добро настроение, че изпита благодарност към Съмърсет за престараването му, което обикновено я дразнеше.

Кръвта й закипя. Може би се бе разгорещила повече от обикновено, но по-късно щеше да мисли за това. Точно сега бе устремена към целта си. Имаше предимството на изненадата, доста ценно при противник като Зейна. „Като Марни“, поправи се тя. Трябваше да започне да я нарича с истинското й име.

Щеше да приключи с тази история веднъж завинаги. Да престане да мисли за Труди Ломбард и ужасните месеци, прекарани в дома й, отново да бъдат заключени дълбоко в съзнанието й, където е мястото им.

Щом всичко свърши, помисли си тя, докато се включваше в уличното движение, можеше да си позволи няколко дни почивка с Рурк. Да заминат за своя остров, да се гонят голи като маймуни и да се любят до умопомрачение на пясъка. Да съберат малко слънце и сили за дългата студена зима, чийто край не се виждаше. Видеотелефонът й отново звънна.

— Какво има? — попита Ив.

— Хей, здравей! Прекара ли вълнуваща Коледа?

— Мейвис, здравей. — Умът й трябваше да направи завой на сто и осемдесет градуса. — Да, да. Слушай, на път съм за работа. Какво ще кажеш да ти се обадя по-късно?

— Добре, няма проблем. Исках само да напомня и на двама ви с Рурк за курсовете. Трябва да ги преминете в близките две седмици.

— Няма нужда, помня.

Ужасът я прониза като лазерен лъч.

— Ние с Леонардо можем да дойдем с вас, ако искате. После ще вечеряме заедно.

— Хм. Добре, добре. Не си ли станала малко рано?

— Бебето не ме оставя да спя до късно. Мисля, че това е добра подготовка. Виж, виж какво направи моето съкровище със собствените си ръце!

Показа някакво миниатюрно костюмче, подобно на трико — в кървавочервено, на множество сребристи сърца и завъртулки.

— О!

— Защото бебето ще се появи точно преди свети Валентин. Толкова е близо. Какво мислиш за Бери?

— Кой Бери?

— Име за нашето малко сладкишче. Става и за момиченце, и за момченце.

— Стига да може да понесе подигравките в училище.

— О, я стига! Всъщност все още не сме решили. Ще се чуем отново по-късно.

Ив си представи голямо парче пандишпан с ръце и крака в корема на Мейвис и потръпна. За да се отърве от този образ, позвъни в кабинета на Уитни.

— Командир Уитни — започна тя, когато я свързаха, — постигнах пробив по случая „Ломбард“.

 

 

Качи се в асансьора направо от паркинга, примирявайки се с блъсканицата в името на бързото придвижване. Искаше й се да действа светкавично. Навярно лицето й го издаваше, защото Пийбоди скочи от бюрото си, веднага щом я видя да влиза в общото помещение.

— Лейтенант, Рио пътува насам. Изпратих й цялата събрана досега информация, за да добие представа, преди да разговаряш с нея. Я, облякла си пуловера, който ти изплетох.

Озадачена за миг, Ив сведе поглед. Тази сутрин бе твърде разсеяна, за да обръща внимание на неща като облеклото. Едва сега осъзна, че е облечена с подаръка на Пийбоди.

— А… топъл е и е лек. Харесва ми. Изплела си го сама?

— Да, и двата. На Рурк също. И страхотна дебела жилетка за Макнаб. Работех у Мейвис, за да не я види предварително. Отдавна не се бях занимавала сериозно с плетене. — Тя докосна ръкава на Ив. — Макнаб се бръкна за прежда и заедно подбрахме цветовете. Изглежда добре.

Внезапно онемяла, Ив отново погледна пуловера — мек и топъл в преливащи се нюанси на морскосиньо.

— Чудесен е.

Не помнеше някога някой да е изплитал пуловер или да е изработвал каквото и да било специално за нея. „Леонардо не се брои — реши тя. — За него това е бизнес.“

— Наистина е чудесен — потвърди тя. — Благодаря.

— Искахме да направим нещо уникално за вас. Защото вие сте такива. И много лично. Радвам се, че ти харесва.

— Много.

Още повече сега, когато знаеше, че е произведение на Пийбоди. Преди това бе просто пуловер.

— Бакстър, Трухарт — елате с мен.

Влезе в кабинета си. Бе твърде малък за четиримата, но нямаше време да резервира конферентна зала.

— Ще издействам заповеди. За Зейна Ломбард.

— Кротката домакиня от Тексас?

— Същата. Надявам се да успея да докажа, че е бивша възпитаничка на Труди Ломбард. Сменила е самоличността си с ясна цел, поне отчасти — да се сближи със сина, за да отмъсти на майката. Искам да бъдете в готовност… когато получа заповедите, ще наредя да доведат тук заподозряната. Ще й кажат, че я викаме, за да прегледаме показанията й още веднъж, да й съобщим новини за хода на разследването, и прочие. Веднага щом освободи хотелската стая, искам да влезете. Ето какво търся. — Ив извади диск. — Тук има описания на дамска чанта, парфюм, пуловер и козметични принадлежности, купени от жертвата. Мисля, че Зейна, чието истинско име е Марни Ралстън, си ги е присвоила, след като е убила Труди Ломбард. Намерете ги и ми се обадете.

— Действаме.

— Пийбоди, свържи се с детективите от Маями, разследвали взрива в клуб „Зед“ през пролетта на 2055-а. Информацията е във файла. Искам да зная точно как е било идентифицирано тялото. Изпрати Рио при мен, когато пристигне.

— Тя го е блъснала на улицата — каза Бакстър. — Затова не видяхме никого да ги следи или заговаря. Тя го е направила.

— Така мисля. — Видя на лицето му да се изписва едновременно облекчение и гняв. — Аз съм виновна, че го допуснах, защото не предвидих този ход. Намерете покупките, или каквото и да е друго доказателство, че е влизала в стаята на Труди в нощта на убийството.

Избута ги навън и затвори вратата на кабинета си. Когато се върна на бюрото, изчака няколко мига да се отърси от вълнението, преди да се обади на Зейна в хотела.

— Здравей. Извинявай, сигурно те събудих.

— Нищо. И без това не спя много добре. Господи, минава девет. — Зейна потърка очи като дете. — Мисля, че ще изпишат Боби следобед. Може би утре, но се надявам да е днес. Ще ми се обадят, така че трябва да подготвя всичко.

— Добра новина.

— Най-добрата. Прекарахме приятна Коледа. — Каза го с тон на скромна жена, която се старае да дари на любимия си малко радост въпреки обстоятелствата. — И вие, надявам се.

— Да, много приятна. Слушай, Зейна, не ми се иска да те безпокоя, но се налага отново да прегледаме показанията ти. Рутинно доизглаждане на документацията, което отложихме за след празниците. Ще ти бъда благодарна, ако дойдеш. Затрупана съм с работа. Мога да изпратя да те докарат.

— О, да… но ако Боби има нужда от мен…

— Имаш време до изписването му, дори и да е днес. А и ще бъдеш в центъра, близо до болницата. Знаеш ли какво, ако трябва да вземеш нещо от хотела, някой от полицаите ще те откара дотам, а после и до болницата, за да ти помогне с Боби.

— Наистина ли? Малко помощ няма да е излишна.

— И аз ще се опитам да се освободя и да дойда.

— Не зная какво бих правила без теб през последните няколко дни. — Големите сини очи предсказуемо се насълзиха. — Ще ми трябва малко време да се облека.

— Няма нужда да бързаш. Първо трябва да свърша няколко други неща. Полицаите ще дойдат, когато си готова. Устройва ли те?

— Да.

Някой почука на вратата и Ив въздъхна.

— Трябва да затварям. Тук е същинска лудница.

— Не мога дори да си го представя. Ще дойда възможно най-скоро.

— Разбира се — промърмори Ив, когато прекъсна разговора. — Влез, Рио. — Тя кимна на закръглената руса помощник-прокурорка. — Прекарах празниците страхотно, ти също. Край на празните приказки, да говорим по същество.

— Хубав пуловер. Е, добре, по същество. Имаш само косвени улики и предположения. Не можем да повдигнем обвинение, още по-малко — да заведем дело.

— Ще получа още доказателства. Първо ми трябват съдебните заповеди.

— Има основания за заповед за обиск. Липсващи вещи от стаята на жертвата, отпечатъци на снахата, както и кръв и отпечатъци в съседната стая. Мога да изтъкна и съвпадението на устните, но все пак не е неоспоримо доказателство за подменена самоличност.

— Ще получа още — повтори Ив. — Уреди ми обиск и арест. Тя ще дойде тук за разпит. Зная как да я притисна.

— Ще бъдат нужни самопризнания, за да я арестуваш.

Ив се усмихна.

— Ще ги получа.

— Звучи интересно. Бих искала да видя как. Ще издействам заповедта за обиск. Погрижи се тя да дойде тук.

Когато уреди това, Ив отново повика Бакстър и Трухарт.

— Заподозряната е вече на път към управлението. Тръгвайте. Влезте и ми намерете нещата, които искам. Веднага щом ги донесете, позвънете на видеотелефона ми. Когато съм готова, ще изпратя Пийбоди да ги вземе.

— Изглеждаше толкова нормална — промълви Трухарт. — И симпатична.

— Добре играе ролята си. Но това е работа за Майра.

Тя бе другият човек, когото Ив държеше да повика.

Позвъни в кабинета й и убеди секретарката да я свърже. Помоли я за наблюдение, стая за разпити А.

— Сега ли?

— След двайсет минути. Ще пристигне Зейна Ломбард. Убедена съм, че всъщност се казва Марни Ралстън и е приела нова самоличност с цел да стане част от семейство Ломбард. Изпращам ти доклада. Осигурих си съдействието на прокуратурата. Имам нужда и от твоето.

— Ще направя каквото мога, за да променя графика си.

„Готово“, реши Ив. След още няколко обаждания се облегна назад да си почине и да проясни мислите си.

Пийбоди надникна в кабинета.

— Далас, водят я.

— Добре. Време е за шоу.

 

 

Ив излезе да посрещне Зейна и придружаващите я полицаи в оживения коридор на отдела.

„Издокарана, както винаги“, помисли си тя. Ако не се лъжеше, а ставаше все по-добра в преценяването на нечий гардероб от пръв поглед, Зейна бе облечена със светлосин кашмирен пуловер с изрязано деколте и бродерии на цветя по ръкавите. Отговаряше точно на описанието на една от липсващите покупки на Труди.

„Куражлийка — си каза тя. — При това доста самодоволна.“

— Наистина оценявам съгласието ти да дойдеш, Зейна. По празниците се е събрала доста работа.

— След всичко, което направи за мен и Боби, това е най-малкото, с което мога да ти се отплатя. Чух се с него, преди да тръгна, и му казах, че ще ми помогнеш да го преместим от болницата обратно в хотела.

— Ще се постарая да го уредя. Слушай, ще използвам една от стаите тук за окончателните ти показания. Ще е по-удобно, отколкото в кабинета ми. Искаш ли нещо? Скапано кафе от автомат?

Зейна любопитно оглеждаше коридорите като туристка на уличен панаир.

— О, бих пийнала нещо газирано, само не лимонада.

— Пийбоди, ще се погрижиш ли? Ще влезем в стая А.

— Разбира се, никакъв проблем.

Ив премести папката, която носеше в другата си ръка.

— Чиновническата работа е убийствена — нехайно каза тя. — Най-досадното нещо на света, но всички подробности трябва да бъдат изяснени, за да можете двамата с Боби да се приберете у дома.

— Вече нямаме търпение. Боби трябва да се заеме с работата си във фирмата, а и просто не сме градски тип хора. — Влезе, когато Ив отвори вратата, но се поколеба. — О, това е стая за разпити, като онези в полицейските сериали по телевизията?

— Да. Най-ефективният начин да изясним подробностите. Имаш ли нещо против?

— Мисля, че не. Всъщност струва ми се вълнуващо. Никога досега не съм влизала в полицейско управление.

— Боби ще подпише своите показания в хотела, защото е трудно подвижен. Но нека прегледаме твоите, за да отпътувате час по-скоро за Тексас. Седни.

— Много престъпници ли си разпитвала тук?

— Доста.

— Не мога да си представя как го правиш. Винаги ли си искала да се занимаваш с това?

— Откакто се помня. — Ив седна на масата срещу нея, облегната назад. — Мисля, че Труди има известна заслуга.

— Не разбирам.

— Докато живеех при нея, се чувствах безпомощна. Беззащитна. Беше доста тежко изпитание.

Зейна сведе поглед.

— Боби ми каза, че е била малко сурова с теб. А сега полагаш толкова усилия да заловиш убиеца й. Това е…

— Ирония на съдбата? И на мен ми хрумна същото.

Погледна към вратата, когато Пийбоди влезе.

— Донесох ти черешова напитка — каза тя на Зейна. — За теб кутия „Пепси“, Далас.

— Обичам аромата на череша, благодаря. — Зейна взе кутията и сламката. — Какво ще правим сега?

— За да бъде официално… не мога да избегна тази формалност, Зейна, въпреки връзката си с Труди в миналото, като част от процедурата ще ти прочета обновената версия на правата при разпит.

— О, господи!

— За твоя защита, Зейна, както и моя — обясни Ив. — Ако случаят попадне в графа „Прекратени разследвания“.

— Прекратени?

— Неразкрити престъпления. — Ив поклати глава. — Колкото и да ми е тежко, напълно възможно е да стане точно това. Но в такъв случай е добре всичко да бъде по правилник.

— Е, добре.

— Ще включа на запис. — Ив прочете часа, датата, имената на присъстващите в стаята и данните за жертвата. След това изрецитира правата. — Разбирате ли правата и задълженията си?

— Да. Боже мой, малко съм нервна.

— Успокойте се, няма да трае дълго. Омъжена сте за Боби Ломбард, сина на жертвата Труди Ломбард. Потвърждавате ли?

— Да. Женени сме от близо седем месеца.

— Добре сте познавали жертвата.

— О, да. Работех за Боби и партньора му, отпреди да се оженим. Бях близка с мама Тру. Така я наричах. Е, започнах да я наричам така след сватбата ни.

— Отношенията ви са били приятелски.

— Да. Добре ли се справям — добави тя шепнешком.

— Отлично. Според предишните ви показания, както и тези на други хора, жертвата е била жена с труден характер.

— Беше… бих казала малко капризна, но това не представляваше голям проблем за мен. Бях загубила майка си, така че мама Тру и Боби бяха единственото ми семейство. — Загледа се в стената, примигвайки. — Сега останахме само двамата с Боби.

— Твърдите, че скоро след смъртта на майка си сте се преместили в Копър Коув, Тексас, за да търсите работа.

— И след като завърших бизнес колеж. Исках ново начало. — Присви устни. — И намерих моя Боби.

— Не се бяхте срещали със сина на жертвата по-рано.

— Не. Мисля, че това е съдба. Нали разбирате, човек вижда някого, и просто знае…

Ив се сети за Рурк — как погледите им се бяха срещнали на едно погребение.

— Да, разбирам.

— Така беше с мен и Боби. Ди Кей, впрочем — Дензъл К. Ийстън, партньорът на Боби, често казваше, че когато ни види да разговаряме, сякаш във въздуха политат малки сърчица.

— Трогателно. Чия идея беше да дойдете в Ню Йорк?

— Хм! На мама Тру. Искаше да се срещне с вас. Видяла ви по телевизията във връзка с онази история с клонингите и ви познала.

— Кой избра хотела, в който бяхте отседнали в нощта на смъртта й?

— Тя. Като се замисля, това е ужасно. Сама избра мястото на смъртта си.

— Отново ирония. В нощта на убийството вие и Боби сте били в стая отсреща, през три врати от тази на жертвата.

— Господи, да. Бяхме от другата страна на коридора. Не помня точно през колко врати, но сигурно са били три.

— В часа на убийството и двамата сте били в стаята си.

— Да. Бяхме вечеряли навън, мама Тру бе казала, че не й се излиза. Купихме бутилка вино. Когато се върнахме… — страните й красиво поруменяха. — Останахме в стаята цяла нощ. Сутринта отидох до нейната стая, защото не отговаряше на телефона. Предположих, че не се чувства добре или ни е малко сърдита, че сме я оставили сама. Тогава пристигнахте вие… и я открихте. — Зейна отново наведе глава и се постара да пролее няколко сълзи. — Беше просто ужасно. Тя лежеше в онази локва кръв… Влязохте. Не зная как може човек да го направи. Сигурно е много трудно за една жена да бъде полицай.

— Има и хубави моменти. — Ив разтвори папката и прелисти няколко разпечатки, сякаш проверяваше фактите. — Няма да губим повече време. Ще прочета показанията при включен запис и ще видим дали ги потвърждавате.

Докато четеше, Ив нервно хапеше устни.

— Всичко е точно така.

— Добре, добре, а сега да видим какво друго остана да прегледаме. Впрочем имаш хубав пуловер.

Зейна изпъчи гърди и погледна надолу.

— Благодаря. Цветът ми харесва много.

— Подхожда на очите ти, нали? На Труди бяха зелени. Далеч не би й отивал толкова.

Зейна примигна.

— Предполагам, че си права.

Прозвуча почукване на вратата. Фийни влезе. „Точно навреме“, помисли си Ив. Той показа джобен видеотелефон, опакован като доказателство, закривайки го с ръка, за да не се вижда прекалено ясно.

— Далас, може ли за минута?

— Да. Пийбоди, продължи със събитията от понеделника след убийството.

Стана и тръгна към Фийни, щом Пийбоди пое топката.

— Колко искаш да стоя тук и да зяпам? — попита той шепнешком.

— Само хвърли един поглед на заподозряната. — Ив стори същото, извръщайки глава назад. После го хвана под ръка и излезе с него от стаята. — Ще й дадем минута да помисли върху това. Сигурен ли си, че е същият като регистрирания на името на жертвата?

— Да — марка, модел и цвят.

— Добре. Тя успя да го види. Благодаря.

— Можех да изпратя някое от момчетата да го донесе.

— Ти имаш по-строг и заплашителен вид. — За да даде на Зейна още минута да се поизпоти, Ив зае нехайна поза и попита: — Е, как мина официалната вечеря?

— Накарах един от внуците си да ме покапе със сос. Добро хлапе е и се разбираме. — Той широко се усмихна. — Освен това му платих двайсетачка. Струваше си. Жената не се кара твърде много на малкия, а аз се отървах от костюма. Страхотна тактика, Далас. Благодаря ти.

— Радвам се, че успях да помогна. — Видеотелефонът й звънна. — Далас.

— Бакстър е. Не открихме пуловера, но…

— Облечена е с него.

— Без майтап? Нагла кучка! Но намерихме чантата, парфюма и козметиката. Освен това… нещо, което ще ти хареса. Съдебната заповед се отнасяше и за електронни устройства за комуникация, така че накарах Трухарт да направи справка за обажданията от видеотелефона й. Разпитвала е за полети до Бали и е запазила билет за следващия месец под името Марни Зейн. За един човек. Еднопосочен. От Ню Йорк, не от Тексас.

— Това се казва интересна находка. Ще изпратя Пийбоди за чантата и другите неща. Добра работа, Бакстър.

— С малкия трябваше да компенсираме издънката от миналия път.

— Поставихме я натясно, Далас — отбеляза Фийни, когато тя затвори.

— Да, но я искам в килия.

Ив се върна в стаята със сериозно изражение.

— Детектив Пийбоди, искам да вземете няколко веществени доказателства от детектив Бакстър.

— Да, лейтенант. Приключихме със събитията от понеделник насам.

— Добре. — Ив седна, а Пийбоди излезе. — Зейна, разговаряла ли си по видеотелефон с жертвата по което и да е време в деня на смъртта й?

— С мама Тру? В неделя? Тя се обади в стаята ни, за да каже, че иска да остане в хотела.

Ив сложи телефона на бюрото, изчака няколко мига и го закри с папката.

— А по-късно вечерта?

— Не помня. — Зейна загриза нокътя на палеца си. — Подробностите ми се губят.

— Мога да освежа паметта ти. Имало е още обаждания от нейния видеотелефон на твоя. Разговаряла си с нея, Зейна. Нещо, за което не ни каза в предишните си показания.

— Възможно е. — Зейна уморено погледна към папката. — Трудно е да си спомня всеки разговор, особено след всичко, което се случи. — После невинно се усмихна на Ив. — Важно ли е?

— Да, малка, но важна подробност.

— Господи, съжалявам. Бях толкова разстроена, трудно е човек да си спомни всичко.

— Не ми се струва толкова трудно да си спомниш как си влязла в стаята й в онази нощ, нощта на убийството. Изглеждала е потресаващо, с обезобразено лице.

— Не съм я видяла. Аз…

— Напротив, видяла си я. — Ив побутна папката встрани, за да няма нищо помежду им на масата. — Отишла си в стаята й, докато Боби е спял. Така си се сдобила с пуловера, с който си облечена. Същият, който тя си е купила в четвъртъка преди смъртта си.

— Подари ми го. — По бузите й потекоха сълзи, но Ив би се заклела, че през тях прозираше насмешка. — Купи го за мен, подрани с коледния подарък.

— Това са куп глупости — и двете го знаем. Не ти е подарила нищо. Нито пуловера… — Погледна към Пийбоди, която внесе още един пакет с доказателства — … нито тази чанта, парфюма, гланца за устни и сенките. Но явно си решила, че щом е мъртва, няма да има нужда от тях. Защо да не им се порадваш? Защо да не вземеш всичко за себе си? — Ив се наведе напред. — Тя беше коравосърдечна кучка, знаеш го не по-зле от мен. Просто си се възползвала от възможността. Това е нещо, в което си добра. Винаги си била, нали, Марни?