Нора Робъртс
Фантазии в смъртта (1)

1.

Докато светкавиците безмилостно пронизваха белязания небесен щит като мечове, Барт Минък си подсвиркваше по последния си път към дома. Въпреки пороя, който се изливаше върху него, настроението му беше приповдигнато като веселата мелодия. Барт нехайно махна на портиера за поздрав.

— Как вървят нещата, господин Минък?

— Страхотно, Джаки. Като по вода.

— Твърде много вода се изля днес, ако питате мен.

— Какво, дъждът ли?

Със смях Барт затътри подгизналите си маратонки към асансьора.

Над остров Манхатън трещяха гръмотевици. Служители, пристигнали по пладне за следобедната си смяна, ситнеха под чадъри, купени от предприемчивите улични търговци, а автобусите пълзяха през стени от вода. Но в света на Барт слънцето сияеше със златни лъчи.

Имаше среща със сексапилната Сиси, а това бе повод за гордост за един срамежлив компютърен гений, останал девствен до смущаващата възраст двайсет и четири години.

Пет лета по-късно, главно благодарение на успеха на „Ю-Плей“, можеше да избира между множество настойчиви кандидатки, въпреки че интересът им се дължеше главно на парите и медийното внимание, на което се радваше компанията му.

Нямаше нищо против това.

Знаеше, че не е особено привлекателен, и се примиряваше с непохватността си в романтични ситуации. Нямаше познания за изкуството и литературата, не можеше да различи отлежало марково вино от домашно. Разбираше само от компютри, игри и примамливи технологии.

Ала със Сиси бе различно, помисли си той, докато отключваше и набираше кода на охранителната система на триетажния си апартамент с идеален изглед към центъра. Тя обичаше игрите и не се интересуваше от отбрани вина или художествени галерии.

Но дори вечерта със сладката и сексапилна Сиси не бе причината за чудесното му настроение и голямата лъчезарна усмивка, озарила лицето му.

Докато отново заключваше, погледна към куфарчето си, където бе последната версия на „Фантастикъл“. Докато я изпробва, изиграе и одобри, беше изцяло негова.

Интеркомът го поздрави с „Добре дошъл у дома, Барт“, а домашният му андроид, специално проектиран да изглежда като принцеса Лея от класическите „Междузвездни войни“, включен на режим „робиня“ — макар и срамежлив, той бе мъжкар — веднага му донесе от любимата портокалова напитка с натрошен лед.

— Рано се прибирате днес.

— Имам малко работа в холографската зала.

— Не се преуморявайте. Трябва да излезете след два часа и дванадесет минути, за да стигнете до апартамента на Сиси навреме. Имате бележка да купите цветя по пътя. Ще останете ли там през нощта?

— Такъв е планът.

— Приятно прекарване. Маратонките ви са много мокри. Да ви донеса ли други?

— Не, благодаря. Сам ще си взема, преди да се кача горе.

— Не забравяйте — каза тя със загадъчната усмивка на Лея, която винаги го очароваше. — Да ви напомня ли отново за срещата преди часа за излизане?

Барт остави куфарчето си и отметна назад светлокестенявия перчем, който се спускаше пред очите му.

— Ще настроя органайзера в холографската. Можеш да се изключиш за нощта.

— Добре. Тук съм, ако имате нужда от мен.

Обикновено използваше своята Лея, за да развива уменията си за водене на разговор, да му прави компания, докато разпуска след работния ден, и да слуша за настоящите му проекти. Ако питаха Барт, нищо не можеше да се сравни с андроидите. Никога не спореха и не съдеха, освен ако са програмирани за това.

Но „Фантастикъл“ го зовеше. Отвори куфарчето, извади диска и го целуна приятелски, докато се изкачваше по стълбите.

В стаите, обзаведени по негов вкус и прищевки, имаше изобилие от играчки. Реквизит от оръжия, костюми и художествени творения от филми и игри служеха за декор и забавление във всяко помещение на всеки етаж, оборудвано с различни системи за видеоигри, екрани и компютри.

За Барт това бе сбъдната мечта. Живееше и работеше в голяма зала за видеоигри.

Офисът му на втория етаж бе точно копие на моста на бойния междугалактически кораб „Космическият воин“ от филма със същото заглавие. Работата му върху компютърни игри, създадени по филма, бе дала началния тласък на „Ю-Плей“.

Забрави да смени мокрите си маратонки и да свали подгизналата тениска и се качи право на третия етаж.

Охранителната система на холографската зала изискваше пръстовия му отпечатък, гласова идентификация и скенер на ретината. Знаеше, че е излишно, но така бе по-забавно, а винаги най-важното бе забавлението. Често канеше тук приятели и гости, но му харесваше да поддържа супершпионски елементи.

Активира ги отново, когато влезе, и изключи всички устройства за външна комуникация. През следващия час възнамеряваше да играе и не искаше някой да го безпокои.

Целият смисъл на игрите, според Барт, бе човек да се потопи във фантазии, съзерцание или просто забавление. А „Фантастикъл“ щеше да го отведе няколко крачки по-дълбоко в този фантастичен свят от всичко, появило се на пазара до средата на 2060-а година.

„Ако последните промени и подобрения работят както трябва“, напомни му бизнесменът в геймъра.

— Ще проработят. Ще бъде супер на n-та — промърмори той, докато слагаше диска и зареждаше играта. Отново използва гласова идентификация и въведе парола.

Новата версия бе запазена в пълна тайна. С партньорите му не бяха изградили „Ю-Плей“ само върху гениални идеи.

Той отлично знаеше за жестоката конкуренция между създателите на компютърни игри и виждаше голяма тръпка в корпоративния шпионаж.

Беше играч. Не само в игрите, а и в бизнеса с игри. Успехът на „Ю-Плей“ осигуряваше на него и на приятелите и партньорите му всичко, за което бяха мечтали, говорили и работили.

С „Фантастикъл“ щяха да дръпнат напред и с малко късмет да станат ключови играчи на пазара.

Вече бе избрал сценарий, герой и ниво. Беше изпробвал, изучавал, доизглаждал и преработвал безброй пъти елементите й и сега се спря на игра с кодово име К2ВК. Щеше да бъде в ролята на изстрадал циничен герой, който се бие срещу злите сили в поробеното кралство Джуно на застрашената планета Горт.

Огледалните стени на холографската зала го отразяваха, когато светлината започна да се завихря и намалява, докато влажните му измачкани панталони, тениската с капитан Зи и мокрите маратонки се преобразиха в издраскани бойни доспехи и ботуши на крал воин.

В лявата си ръка усети дръжката, тежестта на огромния меч. И тръпката, тази нова тръпка от превъплъщението в образа на воин и предстоящата битка.

Отлично, помисли си той. Страхотен герой. Виждаше и дори долавяше мириса на дима от бойното поле и вече пролятата кръв. Повдигна ръка, почувства издуването на бицепса, разтягането на стар белег.

Парене и болки по тялото му говореха за едва зараснали рани, за живот, изпълнен със сражения.

Но се чувстваше силен, дързък, смел и настървен. Превърна се в храбрия крал воин, готов да поведе измъчения си, страдащ и многоброен народ в битка.

Нададе боен вик — защото можеше — и чу силата на гласа си, от който въздухът потрепери.

Наистина беше върхът.

Гъста брада покриваше лицето му, заплетена коса докосваше тила и раменете му.

Той беше Тор, воинът, закрилникът и истинският крал на Джуно.

Възседна бойния си жребец — успя от втория опит, което не бе зле — и запрепуска напред в битката. Чуваше виковете на приятели и врагове, мечовете дрънчаха и горящи копия сееха смърт. Обожаваното му кралство гореше и той сечеше наред, докато преминаваше през редиците, около него се лееше кръв и по кожата му се стичаше пот.

По предложение на партньора му Бени бяха добавили опция за любима жена. За да достигне до нея, смелият и красив воин, храбро защитаващ стените на замъка, трябваше да си проправи път напред за още една последна битка — на живот и смърт, със злия лорд Манкс.

Бе стигал многократно до това ниво при разработването, но беше го преминавал само няколко пъти, докато програмираше предизвикателството до най-вълнуваща величина. Беше нужна ловкост, правилна преценка на времето и пъргавина, за да се бие, да избягва пламъците, копията и стрелите, да отбива ударите на мечовете… Иначе какъв бе смисълът?

Всеки удар намаляваше точките му и можеше да го прати в унизително отстъпление или да доведе до героичната му смърт. Този път целта му бе не само да премине нивото, а и да постави нов рекорд.

Конят му предизвикателно изцвили, докато галопираше през гъстия дим, прескачайки вонящите трупове на повалените. Здраво сграбчи юздите, когато конят се надигна, но не успя да се задържи на седлото.

Всеки път, когато това се случеше, се изправяше срещу Манкс на крака и всеки път, когато се озовеше на земята, губеше Джуно, жената и играта.

Не и сега, зарече се той и нададе боен вик, докато размахваше меч сред гъстия дим.

Там бяха стените на дома му, където смелите се биеха с враговете, които се опитваха да го разрушат. Там бе мрачният, зловещ образ на лорд Манкс, чийто меч бе изцапан с кръвта на невинни.

Изпитваше болка — за онези, които бе загубил, за щастливите мигове от детството си, преди смъртта и измамите да ги помрачат.

— Клопката ти се провали — извика Барт.

— Иначе щях да бъда разочарован. — Манкс се усмихна самодоволно, черните му очи убийствено засвяткаха. — Винаги съм изгарял от желание да се срещнем тук, за да сложа край на династията ти на тази земя.

— Всичко ще свърши тук, с твоята кръв.

Мъжете се втурнаха един срещу друг и кръстосаха мечове. Светкавици, които Барт бе добавил за драматичен ефект, изскачаха при докосването на остриетата.

Ръката му потръпна при порязването и той почувства остра болка, заради която реши да намали силата на усещанията в окончателната версия. Реализмът бе важен, но Барт не искаше геймърите да мърморят, че я е програмирал твърде болезнена.

Подготви се за следващия удар, блокира го и усети мъчително изпукване в рамото. Канеше се да даде команда за пауза, но бе твърде зает да избегне поредния замах на меча.

„Какво толкова, по дяволите“, помисли си той, докато отвърна и почти преодоля защитата на Манкс. Победата не бе победа, ако човек не се потруди за нея.

— Приятелката ти ще бъде моя преди залез-слънце — изръмжа Манкс.

— Тя ще танцува върху… — Мечът му се изплъзна и острието на противника разряза ръката му. Вместо леко парене в мига на раняването, болката бе непоносима. — Дяволска работа. Пауза…

Но за Барт играта свърши.

 

 

Лейтенант Ив Далас показа значката си на смаяния портиер и се втурна вътре. Слънцето и летният зной след бурите през нощта бяха повдигнали настроението й. До нея партньорката й Пийбоди се мръщеше.

— Преди няколко месеца мърмореше заради студа, сега — заради жегата. Все си недоволна.

Пийбоди, с вързана на конска опашка тъмна коса, продължи да недоволства:

— Не могат ли да регулират температурата?

— Кой да може?

— Метеоролозите. Трябва да имат някаква техника. Не може ли поне няколко седмици да се задържи около двайсет и пет градуса? Не изглежда твърде трудно. Трябва да кажеш на Рурк да направи нещо по въпроса.

— О, да, ще му кажа, когато купи и останалите десет процента от Вселената. — Ив се усмихна, докато се качваха с асансьора, и се замисли за съпруга си, с когото бяха женени от почти две години. Всъщност навярно наистина можеше да измисли нещо. — Щом искаш регулиране на температурата, намери си работа на закрито, в помещение с климатик.

— През юни трябва да има маргаритки и приятен бриз. — Пийбоди размаха гневно ръце. — Вместо това, получаваме гръмотевици и убийствена жега.

— Обичам гръмотевиците.

Тъмните очи на Пийбоди се присвиха и тя се вгледа в скулестото лице на Ив.

— Сигурно снощи си правила страхотен секс. Днес си голяма веселячка.

— Млъкни. Никога не съм била веселячка.

— Но сега например си такава…

— Просиш си ритник в задника.

— Така е по-добре.

Развеселена въпреки волята си, Ив изправи стройното си, издължено тяло и излезе от асансьора, когато вратите изсъскаха.

Униформените в коридора застанаха нащрек.

— Лейтенант.

— Полицай, какво имаме?

— Жертвата е Барт Минък от „Ю-Плей“.

— Какво е „Ю-Плей“?

— Компания за компютърни игри, лейтенант. Приятелката му го е открила тази сутрин. Снощи й вързал тенекия и дошла да му спретне скандал. Домашният андроид й отворил и когато разбрала, че е заключен в холографската си зала, накарала андроида да я отвори. — Полицаят замълча. — Мисля, че е най-добре сама да видите.

— Къде е приятелката му?

— Сиси Роув е вътре, при нея има полицай. Сложихме андроида на режим изчакване.

— Първо ще огледаме местопрестъплението.

Влезе в жилището. Това, което видя на първия етаж, създаваше впечатление за убежище на доста богат и доста разглезен юноша.

Ярки основни цветове, повече меки възглавници, отколкото мебели, огромни екрани, игри и играчки — безброй оръжия и бойни принадлежности. Не приличаше на всекидневна, а по-скоро на голяма игрална зала. Предвид професията му, може би нямаше нищо чудно.

— На третия етаж, лейтенант. Има асансьор.

— Ще се качим по стълбите.

— Прилича на частен увеселителен парк — отбеляза Пийбоди, когато тръгнаха нагоре. — Макнаб би позеленял от завист — добави тя, говорейки за мъжа, с когото живееше. — Трябва да призная, че е впечатляващо.

— Може да е живеел артистично, но има доста сериозна охранителна система.

Ив обиколи втория етаж, където забеляза, че спалнята му е като друго игрално помещение, както и стаите за гости, оборудвани със системи за мултимедийни развлечения. Имаше домашен офис, който леко й напомни за компютърната лаборатория на Рурк у дома, но с повече забавни елементи.

— Сериозно се е посветил на работата си — заговори тя. — Живеел е за нея.

Върна се до стълбите и се изкачи до вратата на холографската зала, където стоеше полицай.

— Била ли е включена охранителната система?

— Приятелката казва, че е била, а комуникациите са били изключени. Андроидът потвърждава. Имало е код за отключване при извънредни обстоятелства. Регистрирано е влизането на жертвата, а после задействането на системата в шестнадесет и тридесет и три. Никакво друго проникване или опит за проникване до тази сутрин в девет и осемнадесет.

— Добре. — И Ив, и Пийбоди отвориха чантите си с принадлежности за оглед, сложиха запечатващ спрей. — Запис включен — каза тя, преди да прекрачи прага.

Малко неща можеха да я изненадат. Беше ченге от близо дванайсет години и макар да знаеше, че не е видяла всичко — това бе невъзможно — вече имаше предостатъчно опит.

Но издължените й кафяви очи се отвориха широко, когато надникна в залата.

— Леле, това е нещо, което не може да се види всеки ден.

— Господи! О, господи…

Пийбоди затаи дъх.

— Дори не си помисляй да офейкаш.

— Няма да го направя… — Пийбоди мъчително преглътна.

Тялото лежеше с разперени ръце и крака сред локвата кръв, която се бе разпростряла по целия под. Главата бе на няколко крачки, с изцъклени очи и зяпнала уста.

— Очевидно жертвата е била обезглавена, което е най-логичното предположение за причината за смъртта. Сам в холографска зала с активирана охранителна система, никакви оръжия. Интересно. Е, да огледаме.

Пийбоди отново преглътна…

— Заеми се с игралния пулт, виж какво е програмирал — нареди Далас. — Искам всички дискове от охранителни камери, от цялата сграда и това помещение.

— Веднага — каза Пийбоди, благодарна, че ще може да стои по-далеч, докато Ив се приближаваше към трупа.

За секунда свери пръстовите отпечатъци.

— Самоличността на жертвата е Барт Минък, живеещ на този адрес, възраст двадесет и девет години. — Извади чифт микроскопски очила. — На пръв поглед изглежда, че главата е била отсечена с един силен замах. Няма следи от рязане с трион или съсичане с брадва. — Не обърна внимание на дискретната въздишка на Пийбоди. — Освен това, жертвата е получила петнайсетсантиметров разрез на лявата ръка. Има няколко леки рани, никоя от които не би могла да е фатална. Да бъде потвърдено от медицинската експертиза. Това ще хареса на Морис — добави Ив и се надигна да огледа главата. — Трябва да е било адски добре наточено острие, за да го обезглави така чисто. Била е нужна голяма сила. Вероятно вторият разрез е причинен със същото оръжие. Замахване напосоки. Самозащита. Не е дълбок.

Коленичи съвсем близо до главата.

— Тук няма нищо, което би могло да нанесе тези рани. Не е възможно сам да е отсякъл главата си, съзнателно или случайно, с предмет от тази стая.

— Не мога да заредя програмата — оплака се Пийбоди. — Дори за да се извади дискът, е нужен цифров код. Имам само часа на стартиране и край. Работила е малко повече от трийсет минути и е спряла в седемнадесет и единадесет.

— Значи се е прибрал, качил се е тук почти веднага, заредил е играта. Както изглежда, играл е около половин час. Трябват ни хора от електронния отдел и оперативната група. Искам незабавен токсикологичен анализ. Може би някой му е пробутал нещо, повлиял му е да го пусне през охранителната система и по някакъв начин да остане нерегистриран. Уреди това, после поеми андроида. Аз ще се занимая с приятелката му.

Ив откри Сиси в мултимедийната зала на първия етаж. Симпатичната блондинка с буйни къдрици седеше на едно от огромните меки кресла, което почти я бе погълнало. Беше подвила нозе и държеше ръцете си с преплетени пръсти в скута. Очите й — големи и яркосини, бяха зачервени, подпухнали и все още изцъклени от ужас.

Ив отпрати полицая с жест, приближи се и седна до нея.

— Госпожице Роув?

— Да. Казаха ми да остана тук. Взеха линка ми. Трябва да се обадя на някого, нали? На някого…

— Ще ви го върнем. Аз съм лейтенант Далас. Ще ми кажете ли какво се случи?

— Вече обясних. — Сиси плахо се огледа наоколо. — На другите полицаи. Помислих си: „Дали Барт ми е скроил номер?“. Понякога го прави. Измисля разни номера. Обича да се шегува. Шега ли е всичко това?

— Не, не е. — Ив седна на стола срещу нея, за да срещне погледа й. — Снощи сте щели да се видите?

— В моя апартамент. В осем. Приготвих вечеря. Щяхме да вечеряме у дома, защото обичам да готвя. Е, понякога. Но той не дойде.

— Какво направихте?

— Случвало се е да закъснее. Няма проблем. Увлича се в игрите. И аз закъснявам, така че нямаше нищо необичайно. Но не се появи и не отговаряше на линка. Позвъних и в компанията, но Бени каза, че си е тръгнал малко след четири часа, за да поработи у дома.

— Бени?

— Бени Леман. Работи с Барт и все още бе там. Често остават до късно.

— Дойдохте ли тук да видите какво прави?

— Не. Канех се, но побеснях, защото доста се бях постарала, нали разбирате? Искам да кажа, бях сготвила, бях купила вино и свещи, всичко… — Пое си дъх и пискливо запелтечи: — Нито дойде, нито ми се обади, за да каже, че ще закъснее. Вярно, забравя, но винаги го прави, преди да стане твърде късно. Записва си на органайзера. Но бях адски ядосана, а навън имаше буря. Помислих си: „Няма да изляза в този порой“. Затова пийнах вино, хапнах и си легнах. Мамка му!

Сиси закри лицето си, леко захлипа и се олюля, докато Ив мълчаливо я изчакваше.

— Просто си казах: „Мамка му, майната ти, Барт!“, защото бях приготвила истински вкусна вечеря. Но тази сутрин все още бях бясна, защото нито дойде, нито ми се обади, а съм на работа чак от десет, така че наминах. Помислих си: „Е, това ще бъде първата ни голяма кавга, защото не се постъпва така“. Нали?

— Не. Откога се срещахте?

— Почти от шест месеца.

— И щеше да бъде първата ви голяма кавга? Сериозно?

Сиси леко се усмихна, въпреки сълзите в очите й.

— Понякога се ядосвах, но човек не може дълго да се сърди на Барт. Толкова е сладък. Ала този път щях да излея гнева си. Лея ми отвори.

— Коя е Лея?

— А, домашният му андроид. Поръчал я проектирана да изглежда като принцесата от „Междузвездни войни“. От „Завръщането на джедаите“.

— Ясно.

— Тя каза, че Барт е в холографската зала, при задействана охранителна система и изключени комуникации. „Не ме безпокойте“. Според сутрешните й отчитания, не беше излизал оттам от вчера около четири и половина. Разтревожих се, че може да се е почувствал зле или припаднал, и я убедих да проникне през системата.

— Убедила си един андроид?

— Барт я програмира да ме слуша няколко месеца след като се сближихме. Освен това, беше прекарал вътре повече от дванайсетчасовия лимит. Когато отвори вратата…

Устните на Сиси затрепериха, очите й отново се насълзиха.

— Как може това да е истина? Първо повярвах и се разпищях. После си помислих, че е някаква шега или андроид, и отново се вбесих. Но видях, че е Барт. Беше Барт. И беше ужасно.

— Какво направи?

— Мисля, че щях да припадна. Но се задържах на крака. Не знам, за секунда или минута ми причерня, зави ми се свят, а когато се опомних, побягнах. — Сълзите потекоха по зачервените й бузи. — Изтичах надолу по стълбите. Едва не паднах, но стигнах до долния етаж и позвъних на деветстотин и единайсет. Лея ме накара да седна и ми направи чай. Каза, че е станала злополука и трябва да изчакаме полицията. Предполагам, че и това е в програмата й. Но не може да е било злополука. Как е възможно? А явно е било.

— Познаваш ли някого, който би поискал да навреди на Барт?

— Как може някой да го мрази? Та той е просто едно пораснало дете. Много умно и пораснало…

— А семейството му?

— Родителите му живеят в Северна Каролина. Купил им е къща на плажа, за каквато винаги са мечтали, веднага щом бизнесът на „Ю-Плей“ потръгнал. О, господи, господи, родителите му! Някой трябва да им каже.

— Ще се погрижа за това.

— Добре, добре… — Сиси затвори очи. — Добре. Защото не мисля, че аз бих могла. Не зная как. Нямам представа как ще го преживея.

— А нещо свързано с теб? Имаш ли стари гаджета?

Очите й щяха да изскочат.

— Не, за бога! Искам да кажа, да, имала съм гаджета преди Барт, но никой от тях не би сторил това… Не съм скъсала по начин, който може… Когато се запознах с Барт, нямах сериозна връзка с никого.

— А бизнесът му? Налагало ли се е скоро да уволни или порицае някого?

— Не мисля. — Изтри сълзите си, докато размишляваше, бърчейки съсредоточено чело. — Не ми е споменавал, а щеше да ми каже. Така мисля. Мразеше противопоставяне, освен в игрите. Щеше да ми каже, ако е имал неприятности с някого на работата, сигурна съм. Той е весело момче. Развеселява хората. Как е могло да се случи? Нямам представа как е станало. А вие?

— Все още не.

 

 

Ив уреди да изпратят Сиси до дома й и започна оглед на всички стаи. Бяха доста на брой, всяка проектирана така, че обитателите й да се забавляват на спокойствие. Дълбоки кресла, огромни дивани в крещящи цветове. При Барт нямаше нищо мрачно. Менютата за автоматичните готварски печки и машинките за лакомства отново бяха по хлапашки вкус — пици, хамбургери, хотдог, чипс, бонбони. Имаше повече газирани, отколкото вино, бира и друг алкохол.

Не намери никакви незаконни вещества, само най-безобидни лекарства в аптечката.

Почти бе завършила първоначалния си оглед на главната спалня, когато влезе Пийбоди.

— Не се натъкнах на нищо незаконно — започна Ив. — И никакви сексиграчки, въпреки че е имал няколко порнофилма и видеоигри. Повечето компютри са с пароли, а останалите са само за игри. Никаква информация или комуникации.

— Андроидът потвърждава показанията на приятелката пред първия пристигнал полицай — докладва Пийбоди. — Жертвата й е казала да се изключи за нощта и паметта й потвърждава, че го е сторила. Има функция автоматично събуждане в девет, която се е задействала, защото не е имало кой да я включи по-рано. Малко ме плаши.

— Защо?

— Много е ефективна. И не изглежда като андроид. Няма издайническите знаци, като заекване от време на време или празен поглед, докато обработва информация. Определено е доста усъвършенстван модел. Знам, че не е изживяла шок и не може да скърби, но изглежда, сякаш е така. Наистина. Попита ме дали някой ще се обади на родителите му. Това е активно мислене. Не като на робот.

— Или резултат от старателно и предвидливо програмиране. Да узнаем нещо повече за „Ю-Плей“. Човек не може да си позволи триетажно жилище в този квартал, ако печели мизерни центове. Да видим кой ще получи парите и кой ще наследи компанията. Трябва да разберем върху какво е работел. И кой е бил добър колкото него.

Замълча, отново огледа стаята.

— Някой е влязъл тук, заблудил е андроида и е проникнал в холографската зала, без да остави откриваеми следи.

Познаваше само един човек, способен на това, и бе омъжена за него. А може би Рурк познаваше друг.

— Най-неотложната задача е да извадим диска от компютъра в холографската зала, да го стартираме.

— Екипът от електронния отдел пътува насам, както и криминалистите. Един от полицаите е взел всички записи от охранителните камери за последните двайсет и четири часа.

— Продължи огледа на стаите. Аз ще съобщя на близките. Ще видим какво могат да направят компютърните гении — и тръгваме към „Ю-Плей“.

 

 

Имаше нужда от няколко мига насаме след обаждането. Току-що бе разбила живота на двама души, за чието съществуване не бе и подозирала допреди час, помисли си Ив, докато седеше на ръба на леглото на Барт Минък. Вече никога нямаше да бъдат същите, нищо нямаше да бъде същото за тях както преди.

Това причиняваха убийствата. Отнемаха животи, разбиваха други, променяха трети завинаги.

Защо ли някой бе поискал да унищожи Барт Минък? И защо бе избрал този начин?

Пари. Ревност. Отмъщение. Тайни. Страст.

По всичко личеше, че е заможен. Ив направи бърза, стандартна финансова справка. Е, добре, имаше пари, а и „Ю-Плей“ бе силна млада компания. В първия момент инстинктивно прие думите на Сиси за истина. Нямаше ревниви бивши. Но парите често пораждаха завист. Отмъщението можеше да дойде от конкурент или служител, който се чувства пренебрегнат или недооценен. Тайни? Всеки имаше свои. Страст? Определено страстта на жертвата бяха игрите.

Методът… Убийство по време на игра. Струваше й се някак поетично и извратено. Обезглавяване… Отделяне на главата, при което тялото пада. Минък бе мозъкът на „Ю-Плей“, бързата справка за компанията бе достатъчна, за да се убеди Ив в това. Дали „тялото“ щеше да рухне без него? Или някой бе готов и очакваше да я завземе?

Каквито и да бяха отговорите, методът бе дързък, целенасочен и сложен. Безспорно имаше по-лесни начини да убиеш някого. Доста вероятно бе убиецът да е също толкова страстен геймър, колкото жертвата.