Нора Робъртс
Видения в смъртта (15)

Петнайсета глава

Докато Ив спеше непробудно в прегръдките на Рурк, жена на име Аналиса Съмърс плати своята част от сметката и се сбогува с приятелките си.

Ежемесечната сбирка на клуба на любителките на театралното изкуство беше продължила повече от обичайното, тъй като всички искаха да споделят по нещо. Тя членуваше в клуба, защото така имаше възможност да се види с приятелките си, да хапнат в заведение, да пийнат по нещо и да говорят за мъже, за работата си и пак за мъже.

Имаше и още една причина — внимателно следеше обсъждането на пиесата, която бяха гледали. Мненията на другите я интересуваха, защото й помагаха за рубриката й, ежеседмично помествана в списание „Стейдж Райт“.

Обичаше театъра още откакто в първи клас й възложиха ролята на картофа в училищната постановка по случай Деня на благодарността. Тъй като не притежаваше нито дарба за актриса — въпреки че в онази училищна пиеса се беше изявила толкова добре, че майка й се разплака от умиление — нито за сценограф или режисьор, в крайна сметка превърна хобито си в занаят, като прие ролята на наблюдател, не на театровед, и започна да пише за постановките не само на Бродуей, но и в глухата провинция.

Заплащането беше мизерно, затова пък получаваше безплатни билети за театър, пропуск за гримьорните на актьорите и удовлетворението да работи нещо, което й доставя удоволствие.

Освен това предчувстваше, че скоро ще й повишат заплатата. Рубриката й ставаше все по-популярна именно заради причината, която беше вдъхновила създателката й — обикновените хора се интересуваха от мнението на други обикновени хора относно дадена театрална постановка. Театроведите не бяха обикновени хора, а театроведи.

Работеше във вестника едва от десет месеца, но хората вече я познаваха и често я спираха на улицата да поговорят, да оспорят мнението й или да го подкрепят.

Животът й беше като безкраен празник.

Всичко вървеше като под мед и масло — и в работата й, и с Лукас. Ню Йорк беше най-прекрасният град на света, не би живяла никъде другаде. Един ден с Лукас щяха да се оженят — приятелките й бяха на мнение, че той скоро ще й предложи брак, щяха да си намерят хубав апартамент в Уест Сайд, да организират купони и да бъдат невероятно щастливи.

Истината бе, че дори сега тя беше невероятно щастлива.

Отметна косата си и понечи да влезе в Грийнпийс парк, но за миг се поколеба. Винаги избираше прекия маршрут през парка, познаваше пътя, все едно бе разстоянието между кухнята и банята в жилището й — много кратко разстояние, но… след повишението на заплатата щеше да се пренесе в по-голям апартамент.

Обаче през последната седмица-две жени бяха убити в градски паркове; може би не беше разумно да върви по тъмните алеи в един през нощта.

Глупости! Грийнпийс парк е толкова близо до дома й! След пет минути ще си бъде вкъщи, ще се завие в топлото си легло.

„Коренячка нюйоркчанка съм, да му се не види!“ — напомни си и пристъпи сред сенките на дърветата. Знаеше как да се предпази от нападател, винаги беше нащрек. Беше изкарала курс по самозащита, винаги беше в отлична кондиция. Освен това в джоба си носеше флакон със спрей против нападатели, снабден с паникбутон.

И денем, и нощем обичаше да минава през парка, радваше се на вековните дървета, на детските площадки, на кооперативните градинки с цветя или зеленчуци. Според нея паркът беше олицетворение на разнообразието на мегаполиса. Бетон и лехи с краставички съжителстваха „ръка за ръка“.

„Брей, нещо ме избива на романтика!“ — помисли си с насмешка и забърза по пътеката към къщи.

Преди да види котенцето, чу мяукането му. Често в парка се натъкваше на бездомна котка. Но като се приближи, видя, че не е котка, а котенце — пухкаво сиво кълбенце, което беше се свило на пътеката и жалостно мяукаше.

— Горкичкото! — възкликна тя. — Къде е мама, миличко? — Наведе се и го вдигна. Едва тогава забеляза, че не е истинско животинче, а дроид. „Странно“ — помисли си.

Върху й падна сянка. Тя бръкна в джоба си за флакона, едновременно понечи да се изправи.

Ала жестокият удар по тила я повали на земята.

Дроидът продължи жалостно да мяука, докато ударите валяха върху нея.

 

 

В седем и двайсет сутринта Ив стоеше до трупа на Аналиса Съмърс. Наоколо ухаеше на зеленина. На свежест. На пробуждащ се живот.

От улицата и от небето долиташе шумът от коли, автобуси и въздушни превозни средства, но на това място паркът приличаше на зеленчукова градинка във ферма, оградена с електронна предпазна мрежа против вандали и вредители. Ив нямаше представа какво представляват растенията в лехите — едни пълзяха по земята, други се увиваха около колчета, трети бяха с големи листа.

Уханието на зеленина беше примесено с миризма на изкуствен или естествен тор или на онова, което хората смесваха с почвата, за да отглеждат растения, да се хранят с тях и да ги наричат „екологично чисти и естествени продукти.“

„Всъщност — помисли си тя — нищо не е по-естествено от изпражненията.“

Освен кръвта и смъртта.

В единия край на градинката, отвъд електронната ограда, предназначена да предпазва насажденията от уличните песове и бездомниците, се издигаха статуи на мъж и жена. И двамата бяха с шапки. Мъжът държеше някакво земеделско сечиво — сърп или гребло, жената — пълна кошница, символизираща плодовете на труда им.

Жътва.

Така се наричаше скулптурната композиция, но всички я наричаха „Мама и татко — фермери“. Или само „Мама и татко“.

Аналиса лежеше пред тях, сякаш беше принесена в жертва на незнайни богове, притиснатите й длани бяха поставени между гърдите й. Лицето й беше окървавено, голото й тяло — покрито със синини.

— Денят ни започва скапано — промърмори Пийбоди.

— Да. И още по-скапано за нея. — Ив сложи предпазните очила, извади измервателните инструменти. — Разбери коя е — нареди на помощничката си и започна да диктува онова, което записващото устройство вече „виждаше“: — Жертвата е жена от бялата раса. По лицето и тялото има следи от насилие. Счупена ключица. Не се виждат наранявания, причинени при самоотбрана. Вероятно оръжие на убийството — червената панделка, стегната около шията. Смъртта е настъпила от задушаване. Има доказателства за сексуално насилие. Както и следи от влагалищно кръвотечение. Наблюдават се синини от вътрешната страна на бедрата и по слабините.

— Убитата е Аналиса Съмърс, трийсет и тригодишна. Живее на Трийсет и първа улица № 15 — рапортува Пийбоди.

— Включвам идентификацията в официалния доклад. Очите на мъртвата са били отстранени по същия начин като при Мапълуд и Нейпиър. Начинът на убийството, използваното оръжие, обезобразяването и разположението на трупа също съвпадат с предишните две убийства.

— Не се отклонява от методите си — отбеляза Пийбоди.

— Да. И защо, след като така му върви? На дясната й длан открих косми — залепнали са върху кръвта. — Тя ги взе с пинсета, пусна ги в пликчето за веществени доказателства, отново приклекна.

— Защо е била в парка, лейтенант? Защо си е търсила белята да минава оттук посред нощ? Всички телевизионни канали многократно излъчиха пресконференцията. Сигурно е знаела, че убиецът издебва жените именно в парковете.

— Смятала е, че на нея няма да й се случи. Общо взето хората винаги разсъждават така, вместо да си помислят, че спокойно може да се случи и с тях, след като става с други. — Тя огледа трупа. — Живеела е наблизо също като другите жертви. Предполагам, имала е навик да минава оттук на път за вкъщи или за работата. Чувствала се е в безопасност… Хм, косата й не е като на другите две.

— Да, малко по-къса е и по-тъмна. Но пак е кестенява.

— Вярно.

— Бих казала, че убиецът бърза, затова не може да си позволи да изпипва всичко.

— Очевидно. — След като направи видеозапис на местопрестъплението и на положението на трупа, Ив обърна главата на жертвата, повдигна я. — Ударил я е по тила. Много силно. Мисля, че я е нападнал в гръб. Коленете й са наранени, върху тях са полепнали пръст и трева. Също и дланите й — явно е паднала напред. — Вдигна едната ръка, показа драскотините върху опакото на дланта. — После се е нахвърлил върху нея. Удрял я е и я е ритал. Жестокостта му нараства. Вече трудно се въздържа. Изнасилва я, оставя я в подножието на скулптурата, довършва „работата“ си.

— Този път Селина не ни предупреди.

— А, значи и на теб ти направи впечатление! — Ив се изправи. — След малко ще й се обадим. Да огледаме мястото, на което е била убита жената.

Този път не беше далеч — тревата край пътеката от другата страна на зеленчуковата градинка беше окървавена. „Улеснила го е — помисли си Ив. — Носил я е само няколко метра.“

— Лейтенант. — Един от „метачите“ й подаде пликче за веществени доказателства. — Намерихме го наблизо. Стандартно джобно устройство против нападатели. Сигурно е било нейно. За съжаление не й е послужило.

— Ще го проверим за отпечатъци.

— Намерихме и някакви сивкави косми на пътеката — очевидно не са на жената, но мисля, че не са от човек.

— Благодаря.

— Може би и тук има катерички — промърмори Пийбоди.

— Може би. Какво е работила жертвата?

— Водила е рубрика в списание „Стейдж Райт“, посветена на театъра.

— Значи се е прибирала у дома — кимна Ив. — Не може да е била на театър — постановките свършват много преди полунощ. Сигурно после е отишла на вечеря с приятели. Решила е да мине напряко през парка. Познава го като дланта си. Освен това е въоръжена — в джоба си носи специалното устройство и не се страхува от нападатели. За нула време ще измине пътеката и ще се озове пред дома си. Мръсникът вече я чака. Набелязал е мястото, знае, че тя ще мине тъкмо от там. Напада я в гръб. — Тя намръщено се загледа във вдлъбнатина в пръстта, маркирана от „метачите“. — Занася я под „Мама и татко“. Довършва онова, което си е наумил. — Отново поклати глава, обърна се към партньорката си: — Искам пълна информация за нея. Родители, братя сестри, съпруг, годеник, приятел. Ще се свържа със Селина, преди да отидем в жилището на жертвата.

Отдалечи се от местопрестъплението, обградено с жълта полицейска лента, набра номера на ясновидката, нетърпеливо затропа с крак. След няколко позвънявания видеотелефонът се превключи на секретар. Ив тъкмо се канеше да прекъсне връзката, лицето на Селина се появи на екранчето.

— Извинявай. Изключих всичко… — Тя прокара пръсти през косата си. Бях заспала… късно чух звъненето. Далас, само не ми казвай, че съм закъсняла за срещата!

— Имаш време. Добре ли спа?

— Като труп. Натъпках се с транквиланти и заспах. — Клепачите й бяха подпухнали, погледът й блуждаеше. — Още не съм във форма. Виж, може ли да те се обадя, след като изпия чаша кафе?

— Имаме още една.

— Какво? За какво говориш? — Изведнъж очите й се разшириха. — Господи! Не!

— Искам да поговорим. Чакам те при доктор Майра.

— Аз… Ще дойда възможно най-бързо.

— Не бързай. Ела в девет часа, както се бяхме уговорили.

— Добре. Много съжалявам, Далас. Честна дума.

— И аз.

— Майката и сестрата на Аналиса живеят в Ню Йорк — рапортува Пийбоди. — Баща й се е оженил повторно и сега пребивава в Чикаго. Не се е омъжвала. Няма деца.

— Да огледаме апартамента, после ще се срещнем с майка й.

 

 

Жилището беше малко — някак драматично и доста разхвърляно, което според Ив беше типично за жените, живеещи сами. Вместо картини имаше театрални програми и плакати. След прослушването на записите на видеотелефона й установиха, че само през последните двайсет и четири часа от живота си е провела доста разговори.

— Била е голяма бъбрица — печално отбеляза Ив. — Звъняла е на майка си, сестра си, колежки, приятелки и на някой си Лукас, с когото очевидно е била романтично обвързана. От разговорите става ясно, че снощи е трябвало да гледа някаква пиеса в „Тринити“, после с приятелки да отидат на вечеря. Да потърсим тези приятелки и да се опитаме да разберем нещо повече за Лукас.

— Ще разпитам съседите.

Когато Пийбоди си тръгна, Ив продължи огледа на апартамента. „Живеела е сама — помисли си, — но от време на време са й гостували мъже… или определен мъж.“ В чекмеджетата заедно със стандартните „играчки за секс“ имаше и мъжко бельо. На масичките бяха поставени снимки, на някои Аналиса беше с един и същ мъж. Мургав тъмнокос хубавец с добре оформена козя брадичка и широка усмивка, разкриваща правилни бели зъби. „Обзалагам се, че това е Лукас — каза си тя, приложи снимката към веществените доказателства. Ако не научеха фамилното му име, щяха да го идентифицират чрез фотографията. — Била е общителна весела жена, обичала е театъра. Често се е виждала с майка си и сестра си, имала е няколко близки приятелки и ако се съди по разговорите по видеотелефона, романтична връзка с някой си Лукас. И е мъртва, защото е решила да прекоси парка, за да стигне по-бързо до дома си. Грешиш! — поправи се. — Мъртва е, защото някой я е набелязал, издебнал я е от засада и е отнел живота й. Дори да не беше избрала прекия път през парка, пак щеше да я убие.“

Съдбата й е била предопределена от маниака, който я е набелязал и е осъществил плана си.

Пийбоди се върна и съобщи:

— Лукас Грейнд — композитор и музикант. Имал е интимна връзка с убитата. Според съседката са били заедно от около шест месеца. Тя каза, че снощи около седем видяла Аналиса да излиза от къщи. Не разговаряли, само се поздравили отдалеч, но според нея жертвата е носела джинси, син пуловер и късо черно сако.

— Намери адреса на Грейнд. Ще го посетим, след като се срещнем с майката.

 

 

Ив се питаше кое е по-страшно — да кажеш на една жена, че дъщеря й е мъртва и да гледаш как рухва, или да съобщиш на един мъж за смъртта на любимата му и да гледаш как помръква пред очите ти.

Позвъняването им го събуди. Отвори вратата — очите му се затваряха за сън, косата му беше разрошена, лицето — изкривено от раздразнение.

— Вижте какво, не можете да ме обвините в нарушаване на реда. Съобразявам се и след десет не пускам силна музика. Съседите на етажа никога не са се оплакали. Представа си нямам защо онзи тип от горния етаж все се заяжда с мен. Въшлив е с пари и спокойно може да си направи пълна звукоизолация на жилището.

— Никой не се е оплакал, господин Грейнд. Извинете, но се налага да влезем.

— Добре де. — Той отстъпи назад, нетърпеливо махна с ръка. — Ако пак са опандизили Бърд, задето използва „Зонър“, не се обръщайте към мен. С него само свирим заедно, не сме сиамски близнаци.

— Дошли сме във връзка с Аналиса Съмърс.

— Аналиса ли? — Той се поусмихна. — Да не би снощи с приятелките й да са се напили и да са направили някоя глупост? Какво се иска от мен — да й платя гаранцията или що?

— Съжалявам, но ще ви съобщя нещо много неприятно — снощи госпожица Съмърс е била убита.

Усмивката му помръкна.

— Не си правете тъпи шеги. Какво ви прихваща, та дрънкате глупости?

— Господин Грейнд, тази сутрин трупът й е бил намерен в Грийнпийс парк.

— Не може да бъде. Не може да бъде! — заповтаря той и машинално вдигна ръце, все едно я молеше да млъкне.

— Да седнем.

— Аналиса? — Той се просълзи. — Сигурни ли сте, че наистина е тя? Да не би да е друга жена, която прилича на нея?

Ив знаеше какво се върти в главата му: „Дано да е друга. Която и да било, само не Аналиса!“

— Съжалявам, господин Грейнд. Няма грешка. Искаме да ви зададем няколко въпроса.

— Ама… с нея вчера обядвахме заедно и си уговорихме среща за събота. Как е възможно да е мъртва?

— Моля ви, седнете. — Пийбоди го хвана под ръка и го накара да седне на един стол.

Стаята беше претъпкана с музикални инструменти — електрическо пиано, китари, тонколони.

— Имали сте връзка с Аналиса, така ли?

— Щяхме да се женим. Възнамерявах да й предложа на Коледа. Нарочно изчаквах до тогава, та случаят да е по-тържествен. Какво се е случило с нея?

— Господин Грейнд, къде бяхте снощи?

Той беше закрил с длани лицето си, сълзите се процеждаха между пръстите му.

— Мислите ли, че аз съм й го причинил? Не давах прашинка да падне върху нея — толкова я обичах.

— Не ви подозираме, но сме длъжни да ви попитаме.

— Правихме запис с момчетата, откарахме до полунощ, че и до по-късно. После поостанахме в студиото, пийнахме бира, поръчахме си пици, устроихме си джам сешън. Прибрах се вкъщи… не знам, сигурно е било след три. Кажете ми, някой… наранил ли е Аналиса?

— Да.

Лицето му, което беше станало на червени петна от сълзите, пребледня като платно:

— Намерили са я в парка, така ли? Господи! В парка! Онези жени… Също като онези жени…

— Кажете къде се намира студиото и кои ваши колеги са участвали в записите.

— Намира се на „Принс“. Кои бяха ли? Ъъъ, Бърд. Боже, не е за вярване! — Той прокара длани по лицето си, приглади косата си — ръцете му трепереха. — Джон Бърд и Кейтли Подър… извинете, но не съм на себе си, умът ми не работи. Ами майка й? Съобщихте ли на майка й?

— Оттам идваме.

— Много се обичат. Тя много държеше на Аналиса, пет пъти ме разпитва какъв съм, що съм. Обаче не й се разсърдих, защото го правеше за доброто на дъщеря си. Накрая започнахме да се разбираме. Трябва да отида при нея…

— Господин Грейнд, знаете ли дали някой е заплашвал Аналиса? Предполагам, би споделила с вас, нали?

— Естествено. Казваше ми всичко, дори ако я сърби носът, нямаше да пропусне нещо толкова важно. Отивам при майка й. В такъв момент трябва да бъда с близките й. Заедно ще отидем да я видим. Да, трябва да бъдем заедно.

 

 

Спала беше непробудно цели седем часа, предишния ден бе завършила в приятна обстановка с приятели и с удовлетворяващ секс. Въпреки това тази сутрин имаше нетърпимо главоболие, което продължаваше да я измъчва, когато влезе в отдела на Майра.

За разлика от друг път секретарката беше доста любезна — обясни, че доктор Майра има сеанс с госпожа Санчес, но предложи веднага да съобщи, че е дошла лейтенант Далас.

— Нека приключат — каза Ив. — По-добре да не им преча. Докато чакам, ще свърша това-онова.

Първо провери съобщенията. Едното беше от лабораторията — на екранчето се появи самодоволната физиономия на началника Беренски, известен като Дики Тъпака.

— Гениалността ми е безгранична, Далас. Вече знам каква марка обувки е носил убиецът. Използвах жалкия отпечатък върху тревата, който беше взела, направих магия и разбрах какъв е грайферът на подметката. Сравних го и — бинго! Отпечатъкът е от туристическа обувка номер четирийсет и шест, марка „Микон“, модел „Авъланч“, при това почти нова. Цената на дребно е около трийсет и седем долара. Само в единайсет магазина в града предлагат от тази марка и от този размер. Изпращам ти списъка с названията им и адресите. Очаквам по-късно да дойдеш и да ме възнаградиш със страстна целувка.

— На всяка цена.

Въпреки неприязънта си към Дики, не можеше да си криви душата — този път наистина беше направил магия. Разгледа приложения списък на магазините, подчерта онези в периметъра, в който предполагаше, че живее или работи убиецът, после оползотвори времето, като написа предварителния си рапорт.

Вратата се отвори, тя вдигна поглед.

— Далас! — Селина изтича от кабинета. Клепачите й бяха подпухнали от плач.

Майра покани Ив да влезе, ненадейно повика обратно ясновидката:

— Ела и ти, ако обичаш.

— Провалих те. — Селина докосна рамото на Ив. — Провалих и себе си.

— Не е вярно.

Ив седна и примирено въздъхна — пак щеше да се насилва да пие билков чай. Изведнъж задуши като хрътка — дали си въобразяваше, или долавяше аромат на кафе?

— Знам каква напитка предпочиташ, пък и предположих, че ще ти дойде добре. — Майра й подаде голяма чаша. — Не е с каквото си свикнала, но все пак е кафе.

— Благодаря.

— Нарочно не гледах новините по телевизията. — Селина отпи от чая си. — Исках да го науча от теб. Доктор Майра ме остави да се наплача и ми поолекна. Обещавам, че няма да се държа като истеричка. Но първо искам да ти кажа нещо. Въобще не ми хрумна, че той отново може да… причини зло някому снощи. Бях капнала от умора, единственото ми желание беше да се наспя, поне за малко да се откъсна от действителността. Затова взех транквиланти.

— Искаш да кажеш, че успокояващите блокират виденията, така ли?

— Да. — Селина погледна психиатърката, която кимна. — Поне на мен ми действат така. Може и да съм видяла нещо, но бях напълно „изключила“. Под хипноза може да си го спомня, както и повече подробности за другите две убийства. Да видя онова, от което се страхувам, и затова го потискам.

— Твърде е възможно — съгласи се Майра. — Имала съм подобни случаи, когато насочвам свидетеля от едно към друго събитие, помагам му да се съсредоточи върху определен детайл. Много често защитният механизъм в съзнанието потиска видяното, за да съхрани разума ни.

— Ясно — промърмори Ив. — Кога ще я хипнотизираш?

— Още не съм направила медицинския преглед. Ако не открия някакъв проблем, утре ще започнем сеансите.

— Сеансите ли? И защо чак утре?

— Сигурна съм, че един сеанс няма да е достатъчен, Ив. Освен това предпочитам да изчакам двайсет и четири часа, за да съм сигурна, че организмът й се е изчистил от транквилантите и тя си е възвърнала душевното равновесие.

— Не може ли да започнем по-рано? Ще медитирам и ще се пречистя. Искам да започнем колкото е възможно по-скоро. Чувствам се…

— Отговорна — прекъсна я Майра. — Заради жената, която е била убита снощи. Но не си.

— Възможно ли е да избързаш, ако установиш, че здравословното й състояние е задоволително и тя се пречисти чрез медитиране?

Майра погледна Ив, въздъхна, стана и прегледа графика си.

— Можем да започнем в шестнайсет и трийсет днес. Но те предупреждавам, че има опасност надеждите ти да се окажат напразни. Зависи доколко е податлива Селина на хипноза, какво всъщност е видяла и може да възстанови в паметта си.

— Далас, ще присъстваш ли? — попита ясновидката.

„Не разчитай на мен — искаше да й каже Ив. — Не гледай на мен като на котва.“ Вместо това промърмори:

— Да, стига да мога. И досега работата беше напрегната, но след снощното убийство ми идва в повече.

— Добре.

— Има ли нещо ново, което трябва да знам? — Майра отново седна. — Нещо, което се отклонява от психологическия профил на престъпника.

— Не. Моделът на поведение е същият. Изглежда Аналиса Съмърс е прекосявала парка, за да…

Чашата се изплъзна от пръстите на Селина и се разби на пода.

— Аналиса ли? — Тя понечи да стане, но след миг безпомощно се отпусна на стола. — Аналиса Съмърс ли? Боже мой!

— Познаваш ли я?

— Може да е съвпадение на имената… Може… Глупости, защо се самозаблуждавам! Едва сега ми просветна пред очите. Разбрах каква е причината за виденията, какво ме свързва с убиеца. — Погледна счупената чаша. — Извинявай, доктор Майра.

— Няма за какво. Не се притеснявай. — Майра се наведе, окуражаващо я потупа по коляното, залови се да събере парчетата от чашата. — Приятелки ли бяхте?

— Не. По-сложно е. — Тя притисна длани до слепоочията си. — Познавах я бегло, но много я харесвах. Човек не можеше да не я харесва — беше толкова симпатична, толкова жизнерадостна. — Изведнъж отпусна ръце, потъмнелите й очи се разшириха. — Лукас! Господи, Лукас! Сигурно е обезумял от скръб. Съобщихте ли му? — Сграбчи ръката на Ив и повтори: — Съобщихте ли му какво се е случило?

— Да, говорих с него.

— Смятах, че не може да стане по-лошо, но съм се лъгала. Изживяваш го по-тежко, когато се случи с някого, когото познаваш. Какво е търсила в парка! — Тя удари с юмрук по коляното си. — Как е възможно жена да отиде в парка посред нощ, след като в града върлува сериен убиец?

— Хората не се съобразяват с предупрежденията. Откъде я познаваш?

— Ами… чрез Лукас. — Селина взе хартиената носна кърпичка, която Майра й подаде, загледа се в тях, сякаш на си даваше сметка, че лицето й обляно в сълзи. — С него навремето бяхме много близки. Дълго живяхме заедно.

— Аха — кимна Ив. — Той е бившият ти.

— Да, бивш любовник, не и бивш приятел. Разделихме се мирно и тихо, без скандали и взаимни обвинения. Постепенно загубихме интерес. Обичахме се, но вече не бяхме влюбени един в друг. — Тя най-сетне притисна кърпичката до очите си. — Но дори и след раздялата продължихме да се виждаме. От време на време обядваме заедно или отиваме да пийнем по нещо.

— А секс?

Селина бавно отпусна ръце:

— Не. Предполагах, че ще попиташ. Бяхме приключили с интимните отношения. Преди няколко месеца, почти преди година двамата с Аналиса се сближиха. Знам го, защото си личеше, пък и Лукас ми довери, че има сериозни намерения. Бяха щастливи заедно, радвах се заради тях.

— Невероятно. Явно си широко скроена личност.

— О, за… — Селина прехапа език и не довърши гневното си изявление. Дълбоко си пое дъх и добави: — Не ти ли се е случвало да си влюбена в някого, после да продължиш да го обичаш, но не като преди?

— Не!

Ясновидката невесело се усмихна:

— Обаче това се случва с някои хора, Далас. Разделят се, ала продължават да държат един на друг. Лукас е прекрасен човек. Сигурно е съкрушен.

— Да, наистина.

Тя стисна клепачи:

— Да отида ли при него? Не, не сега… още не. Волю-неволю съм замесена и това само ще влоши положението за всички. Може ли да започнем по-бързо? — обърна се към Майра. — Да речем веднага след медицинския преглед.

— Не. Необходимо ти е време, особено сега. Ако наистина искаш да помогнеш, трябва да изчакаш.

— Искам, разбира се. — Селина сви юмруци. — И този път ще видя лицето му, кълна се. Тогава… — Погледна Ив, очите й горяха като нажежени въглени. — Тогава ще го заловиш. Ще го спреш…

— Да, ще го спра.