Нийл Олсън
Иконата (27)

24.

Пробуди се от свиренето на тръбите на парното. Стаята беше тъмна, но през полуотворените щори на западния прозорец проникваше оранжева светлина, промъкнала се между гъстите дървета и бялата къща на отсрещния хълм. Няколко дълги мига, докато се събуди напълно. Фотис се наслаждаваше на тази топла и спокойна гледка на зазоряване — на напъпилите клони, очертавани от изгряващото слънце, на небето, което преливаше от тъмнолилаво в синьо, от истинските или въображаеми трели на птичите песни. Докоснат от прастарото чудо на изгрева, той би могъл да бъде на стотици места, да бъде стотици хора. Би могъл дори да бъде млад.

После болката се появи. Извираше от долната част на гърба му и стигаше по гръбнака чак до плещите му, и заливаше като пулсиращи вълни средната част на бедрата му. Това го накара да се осъзнае, да очертае границите си и да се опомни. Светлината навън вече не беше извор на красота, а начин да определи, че часът е 6:45, без да поглежда часовника на нощното си шкафче. Подпря се с юмруци на матрака и бавно седна. Нямаше сили да се изправи веднага, затова постави квадратната възглавничка зад болния си гръб и се облегна назад. Тръбите отново засвириха, разтърсвайки пода, и клапата на радиатора започна да съска. Топлината, излъчвана от него, беше объркала Фотис. Не беше зима, а пролет, началото на май. Но нощите тук бяха все още хладни и трябваше да настройва термостата от вечерта. Костите му вече не понасяха студа.

В такива мигове мисълта за горещия душ, за първите хапчета след закуска, за първото питие след обяд, правеха болката по-поносима. Когато вече нямаше да може да побеждава агонията с такива прости средства, дните му щяха да започват с ужас и да завършват в отчаяние. Но може би нямаше да се стигне дотам. Засега болестта напредваше бавно. Може би нещо по-сериозно щеше да го убие, преди да се превърне в стенещ призрак, прикован за леглото. Или пък Божията майка щеше да го спаси. Не я виждаше, но усещаше присъствието й в стаята. Да, чувстваше го. Същото топло, ласкаво усещане за благополучие, което го обзе в мига, когато Томас пристигна с пакета преди две седмици. Същото усещане, което бе завладяло тялото и душата му и го бе разтърсило до основи преди шестдесет години, когато Андреас му беше показал иконата. Оттогава той не беше същият. От този момент нататък се ръководеше от определени грижи и потребности. Андреас му беше направил голям подарък, позволявайки му да я види сам в празната, осветена от свещи църква. Но от друга страна, това бе разтревожило духа на Фотис, бе объркало живота му, а най-лошото беше, че самият Андреас изобщо не ценеше иконата. Тя беше рядка вещ, която той с радост показа на приятеля си, но нищо повече. Странно, че човек, който така обичаше хората си, а по-късно семейството си, беше напълно затворен за Бога. Андреас. Сега те не биха станали приятели, но вече нямаше значение — бяха неразривно свързани.

Фотис се стресна от дрямката. Беше му се сторило, че до леглото му има някой, но се бе заблудил. Нито враг, нито приятел. Беше съвсем сам в къщата и трябваше да си наложи да не мисли за всички начини, по които можеха да умрат болните старци, останали сами. Дори ставането от леглото беше опасно. Душът щеше да бъде истинско премеждие. Може би трябваше да го пропусне. В къщата беше топло. Щеше да се облече, да закуси и след това да прецени за какво има сили.

Това беше бавен процес. Вече нямаше кой да му помогне. Роула беше умряла, преди да осъзнае, че се нуждае от нея. Беше му трудно да си представи, че биха могли да бъдат заедно сега, че биха могли да живеят доволни. И децата, които тя отчаяно искаше, но Бог бе решил друго. Младото същество, което се бе появило, му беше напълно безполезно; беше красива, но какво от това? Тя бе очаквала да му стане съпруга, но той я беше отпратил, благодарен за урока, получен от суетата му, и решен да не повтори грешката си. Племенницата му принадлежеше на Алекос, който го мразеше. На мъжете можеше да се разчита повече, но бе изгубил всички. Филип ръководеше ресторанта и се държеше на разстояние, както бяха се разбрали. Николай беше в болница, безбожникът Антон беше избягал. А сега и Таки беше мъртъв, единственият син на сестра му. Той затвори очи и се опита да забрави мъката и вината, които го разяждаха.

Тази съпротива бе от огромно значение. Ако не успееше веднага да пресече съжаленията, миналото щеше да го залее като огромна вълна и всички мъртви щяха да го заобиколят. Марко, удушен в една алея, гледащ с изскочили очи от масата в моргата; Роула, която умира, задушавана от кървава кашлица, младият свещеник, обгорял и кървящ, гърчещ се в краката му в тъмната крипта. Всички те го преследваха. А той, Фотис, макар и стар, болен, уплашен като дете и прокълнат, още беше жив. И след деветдесет години живот продължаваше да се бори за още. Нелепо. Отвратително. Изпита безгранична самоомраза, залитна и захвърли пуловера, с който се бореше. После отново седна на леглото.

Да гледа Света Богородица. Това беше единственият начин. Само заради това си беше дал толкова труд. Обърна се и я видя. Светлината все още не беше достатъчно силна, за да я освети пряко, но стаята беше изпълнена с топъл оранжев блясък, който озаряваше по-ярките части от изображението. Позлатената горна част и пожълтелите места, където боята беше опадала, контрастираха с вишневата роба, дългите мургави ръце, огромните очи. Тези очи галеха стареца със своя хипнотичен опрощаващ поглед и той имаше чувството, че на местата, където боята беше запазена, ръката на художника е била движена от по-висша сила. Въздействието идваше не от неговото майсторство, а сякаш от самата сърцевина на дървото. Бездънните дълбини на тези очи разказваха за времена, далеч по-стари от онова, в което бе минал краткият живот на художника, за необятната и свята душа на първообраза. Тя беше първата, дори преди Сина. Тя беше изворът, животът. В това дърво беше всичко. Нейните одежди, неговата кръв, нейните сълзи.

Човек не можеше да не се усети нищожен пред това чудо. Фотис се радваше на това, защото греховете му намаляваха пропорционално на незначителността на неговия живот и живота на онези, на които беше помагал или вредил, които беше убил. Прах. Човек трябваше да живее много дълго, за да разбере урока така добре, както го разбираше той, но бе невъзможно да го предаде на другите. Беше нужна преобразяващата сила на внезапното прозрение, изпращано от Бога на малцина щастливци. Христос обичаше грешниците. Значи все пак имаше надежда.

Би могъл да я съзерцава вечно, но човекът си беше човек и имаше своите нужди. Гладът накара Змията да се върне от райската градина в самотната си стая, изпълнена със светлината на късното утро. Нямаше представа колко време е минало, но се принуди да стане, облече сивата си жилетка и слезе в кухнята. Едва след кафето и овесените ядки той си позволи отново да обмисли положението си. Не беше за завиждане. Бе похарчил почти всичко за покупката на иконата и подкупа на Томас. Да я задържи и да намери средства за препитание, щеше да бъде предизвикателство. Имаше малко пари в брой и добре прикрити сметки в три страни. Къщата беше купена на името на Филип и той не бе казал на никого за нея, освен на момчето. Защо го беше направил? За да сподели радостта си с някого? Недостатък на възрастта ли беше? Причината нямаше значение, беше го сторил. После беше казал на Матю, че покупката се отлага, а и момчето не знаеше къде точно се намира къщата, нали? Неприятно беше, че не е сигурен в подробностите. Във всеки случай Андреас можеше да научи малкото, което Матю знаеше, и да открие останалото. Другите също щяха да го търсят, макар да се беше върнал тайно в страната. Къщата не можеше да се смята за сигурно място. Вече беше прекарал тук три дни, възвръщайки силите си. Трябваше да се премести другаде за кратко и да обмисли къде да остане по за дълго. Някъде на топло. Мексико, например.

Фотис погледна през кухненския прозорец към тясната гориста долчинка на изток. Преди седмици беше решил, че оттам някой най-лесно би могъл да се приближи незабелязано до къщата, и беше решил да сложи сензори за движение от тази страна, но така и не го беше направил. Листата не бяха още достатъчно гъсти, за да бъдат добро прикритие, но очите му вече не бяха толкова добри и от това разстояние би могъл да пропусне човешка фигура. Но колкото и да е предпазлив, натрапникът можеше да стигне до къщата незабелязано, но не можеше да влезе в нея, без да го чуят.

Между кухнята и задните стълби се намираше килерът, превърнат в охранително помещение. Алармата на къщата се контролираше оттук и бе настроена да издава ужасния шум, типичен за тези устройства, или само дълги пиукания, комбинирани с примигващи светлини, които показваха мястото на проникването на екрана в тази стая или в голямата спалня. Когато беше в къщата, Фотис използваше втория вид сигнали. Защо да безпокои съседите? По-добре да изненада неканените гости. Имаше и осем видеомонитора за камерите, разположени из къщата и около нея. Не бяха много, но без човек, който постоянно да ги наблюдава, и без това нямаше голяма полза от тях. Не бе очаквал, че ще изгуби всички. Пилотът, капитан Херакъл, не можеше да бъде нает за такава низша работа. Младият шофьор на пежото ставаше за нея, но не можеше да му се има доверие, затова сега почиваше в Адриатическо море. Това му беше струвало утрояване на плащането за Херакъл. Имаше прекалено много усложнения.

Точно преди да излезе от стаята, видя някакво раздвижване на монитора, показващ портата. Тъмна кола мина между големите каменни колони и бавно продължи по алеята. Фотис гледаше невъзмутимо как колата изчезна от първия екран, за да се появи след няколко мига на монитора, показващ външната врата на къщата. Приличаше на същата кола, която бе видял Матю да кара на два пъти. Кой друг от онези, които го търсеха, щеше да бъде толкова доверчив, че да дойде по входната алея? Освен ако не беше клопка. С напълно ясен ум Фотис внимателно провери всички монитори, отключи ниско шкафче и извади от него торбичка. В нея имаше малък черен пистолет — стар валтер, подарък от приятел от МИ6. Все още работеше и беше достатъчно малък и лек за треперещата му ръка. Зареди нов пълнител и сложи друг в джоба на жилетката си. Не мислеше колко безсмислена би била престрелката. Едва ли щеше да победи, а дори да успееше, трябваше да се разправя с властите. Но той беше късметлия, а с оцеляването идваха и възможностите. Щеше да се бори за живота си.

На екраните не се виждаше друго раздвижване. Нито в гората, нито на малкото възвишение зад къщата. Колата остана около минута на алеята, преди вратата на шофьора да се отвори и Матю да излезе. По дяволите, защо беше дошъл? И кой беше с него в колата? Със сигурност не беше Андреас, той никога не би му позволил да се появи толкова явно. Кръщелникът му се насочи към предната врата и Фотис потисна надигащата се паника. Защо Матю? Но пък и кой друг? Не искаше да навреди на момчето, но кой знае каква игра се разиграваше навън? Можеше просто да не отваря вратата. Щеше ли младежът да се опита да влезе насила? Би ли могъл Фотис да го пусне да си отиде, след като го беше намерил? Той изключи алармата на входната врата и неизмислил план, тръгна да посрещне кръщелника си.

 

 

Усмивката на лицето на кръстника му беше изненада, но Матю осъзна, че е неуместна. Да реагира различно от очакваното, беше типично за Змията. Усмивката не прикриваше следите от умора и загриженост около устата и очите, нито изтощителната тревога, която сякаш тежеше на плещите му. Очевидно болестта или проблемите, свързани с кражбата на иконата, го убиваха.

— Отлично, момчето ми. Трябва да ми кажеш как ме откри, но първо заповядай.

Какво друго да прави? Свещеникът не можеше да го защити на практика, просто създаваше илюзията за сигурност, но тъкмо затова беше нужно да се отдалечи от него. Матю знаеше, че Йоанис няма намерение да подкара колата или да се обади на някого, ако нещата тръгнат зле, но Фотис нямаше представа за това. Едва когато влезе вътре, видя пистолета в ръката на кръстника си, но в това нямаше нищо странно. Преследваха го, а и Матю беше видял достатъчно пистолети през изминалата седмица, за да се стресне.

— Кой е в колата?

— Приятел. Свещеник е.

— Знае ли какво става?

— Донякъде.

— Няма ли да влезе?

— Не.

Старецът изглеждаше задоволен от отговора. Затвори и заключи вратата, отиде до стълбището, спря за миг, после тръгна нагоре. Нерешителността му и липсата на любезни обноски бяха толкова нетипични, че Матю се притесни, но от друга страна изпита задоволство, че ще надзърне зад маската на Фотис. Не можеше да направи нищо друго, освен да го последва, но преди това тихичко отключи вратата. Къщата приличаше на много други в района — комбинация от камък и дърво, покрив, покрит с плочи, и по-просторни помещения, отколкото личеше отвън. Стените бяха боядисани в кремаво, виждаха се рафтове с книги, импресионистични пейзажи и икони, които принадлежаха на Фотис. Беше ужасно горещо и Матю съблече якето си, докато се качваше по стълбите.

— Сигурно съм ти описал доста точно къде се намира къщата, макар да не си спомням — заяви Фотис.

— Мислех, че ще ти е по-интересно защо съм тук.

На върха на стълбите Фотис се извърна, наивното му учудване граничеше с лудост. На светлината от високия прозорец на лявото му слепоочие се виждаше грозна синина.

— Защо ли? Че каква друга може да е причината? Между нас няма тайни. И двамата искаме едно и също, но както виждаш, аз имам по-голяма нужда от нея.

Старецът забърза по коридора и Матю извика зад него.

— Грешиш, кръстник. Не съм тук заради нея. Изслушай ме.

Влязоха в голяма спалня в задната част на къщата. Голямото легло още не беше оправено. Имаше три прозореца. Телефон и някаква странна конзола стояха на бюрото, а кръстникът му беше седнал на кожения фотьойл в ъгъла и гледаше към полицата над камината. Там, облегната на стената, стоеше иконата. Беше по-малка, отколкото я помнеше Матю. Всъщност му се стори смалена във всяко отношение, незаслужаваща кръвта и страданията, които бе причинила. Очите сякаш признаваха това. Бяха изгубили магнетичното си привличане, обещанието, че ще разкрият много тайни, и сега изглеждаха само отчаяни. Колкото и да е странно, този нов поглед върху иконата предизвика желание да я защити, почти толкова силно, колкото и страстта към откровение, която бе заместило. Той осъзна огромното влияние на обстоятелствата, при които виждаше иконата, върху реакцията му. Присъствието на Ана бе провокирало нещо като божествена похот, баща му — страх и нужда от лечение. А сега тази тъга. Заради Фотис ли беше? Нима иконата бе само проводник на чувствата?

— Още си обсебен от нея — прошепна Фотис.

— Не — отвърна Матю, но това не беше съвсем вярно. Просто чувствата му се бяха променили.

— Разбери ме, момчето ми. Едва ли ще живея още дълго. Когато си отида, тя ще бъде твоя, но за да умра безболезнено, имам нужда от нея. Нямам друга надежда. Ако беше видял нещата, които съм виждал аз, нямаше да ме спираш.

— Нещата, които си видял? Или нещата, които си направил?

— Кой друг знае, че си тук?

Нямаше да играе по свирката на стареца. Вече знаеше какво става в такива случаи.

— Те държат Андреас.

— Кой го държи?

— Не съм сигурен. Мисля, че е онзи Дел Карос. Преди няколко дни се опита да отвлече Ана Кеслер. Почти съм сигурен, че той е сключил сделка с твоите руснаци, за да открадне иконата.

Фотис кимна.

— Сигурен ли си, че е при тях?

— Говорих с него.

— Какво точно ти каза?

— Не много. Имам чувство, че беше упоен. Каза ми да не правя нищо и ги нарече „двамата“, затова предполагам, че са само двама души.

— Добре. Това ли е всичко?

— Нарече ги „принцове“. Предполагам иронично.

Погледът на Фотис дълго време не слезе от лицето на младежа. Матю знаеше, че го изпитва, но остана спокоен, защото не криеше нищо.

— Скоро ще ми се обадят — продължи той. — Искат да знаят къде се намира иконата.

— Не ти ли хрумна, че това може да е номер на дядо ти?

— Какво, че се преструва на заложник?

Фотис кимна, без да сваля поглед от лицето му. Това беше сигурен белег колко го бе завладяла параноята през последните няколко седмици и Матю се замисли дали замисълът му изобщо можеше да се осъществи.

— Не. Нямаш представа колко много иска той да приключа с тази история. Не би измислил нещо, за да ме прати сам да те търся. Сигурно го знаеш.

— Може да сте го измислили заедно.

— Това няма смисъл по същата причина. Просто мислиш на глас, но сам не си вярваш.

— Може би.

— Трябва да му помогнем.

— Разбира се. — Но думите не прозвучаха искрено. Фотис гледаше в пространството, без да забелязва Матю, очевидно отново замисляше нещо, печелеше време.

— Защо ги нарече „принцове“?

— Принца — започна бавно Фотис, — така с дядо ти наричахме немския офицер, за когото ти разказах. Или Пашата, защото той обичаше да живее охолно и да се заобикаля с откраднати съкровища. Той е човекът, с когото Андреас сключи сделка, с която изпрати Света Богородица в изгнание.

— Мюлер? Нацистът, когото е търсил през целия си живот?

— Същият.

— Дел Карос е Мюлер?

— Възможно е.

— Защо би ми го казал?

— За да знаем. Или като предупреждение, че си имаме работа с много по-опасен човек, отколкото предполагаме. Дядо ти винаги е бил лоялен.

— И как ще му се отплатиш за това?

— Не мога да му помогна. Трудно ми е да опазя дори себе си.

— Иконата е у теб. Не си струва Андреас да умре заради нея.

— Животът му вече е обречен. Нали не си му казал за тази къща?

— Не, разбира се.

— Тогава нищо не могат да измъкнат от него. Разбираш ли? Той е използвал последната възможност, за да ни предупреди. Ако сега им дадеш информацията, Андреас пак ще умре, вероятно ти и аз също. И ще вземат Богородица. Така ще стане причина за нашата смърт. Мислиш ли, че го иска? Смяташ ли, че иска да даде възможност на Мюлер да го предаде отново? Можем да предотвратим това. Трябва да ми помогнеш.

— Познавам един човек, който може да ни е от полза. Бивш член на Мосад, приятел на Андреас. Не можем да го изоставим, трябва да направим нещо.

— Ти нищо не разбираш.

Крехкото тяло на кръстника му се тресеше от гняв и ръката, стиснала пистолета, подскачаше върху бедрото му. Тихо пиукане привлече очите и на двамата към бюрото, където на конзолата проблясваше червена светлина. Фотис скочи и се затътри към нея.

— Може би свещеникът е решил да разбере какво става? Не. Не е отпред, а зад къщата…

Той се завъртя и насочи пистолета към главата на Матю. Излъчваше такава заплаха, че Матю вдигна ръце и отстъпи две крачки.

— Кръстник!

— Кого си довел? Кажи ми истината.

— Никого, освен свещеника.

— Не, ти си ги довел. Може би не си знаел, но те са те последвали.

Съвзел се донякъде, Матю последва стареца вън от стаята с треперещи крака. Фотис се обърна веднъж и сложи пръст на устните си, после пое по коридора, но не натам, откъдето бяха дошли, а в обратна посока, която ги отведе до друг, по-къс коридор. На върха на тясното стръмно стълбище той даде на Матю знак да го изчака, после тръгна надолу. След секунди изчезна зад завоя, а Матю стоеше тих и безпомощен, загледан в мястото, където се беше скрил кръстникът му. Какво щеше да стане сега? Кой беше долу? Трябваше ли да провери какво прави Йоанис? Нерешителността го задържаше на място и след около минута чу отдолу слаб шум. Фотис се появи. Изкачи стълбите с известни усилия, но здраво стисна рамото на Матю и приближи устни до ухото му.

— Чувам го, но не го виждам. Сега има и друг на предната врата. Ще се отбраняваме на втория етаж. Можеш ли да си служиш с това?

Фотис му подаде с дръжката напред голям пистолет. Матю кимна колебливо. Кръстникът му зареди патрон в дулото колкото се можеше по-тихо, после сложи пистолета в ръката му.

— Натискай силно спусъка. Стой тук и застреляй всеки, който се качи по тези стълби.

Той притисна Матю до стената, после извади валтера изпод жилетката си и тръгна към предната част на къщата. Страхът от предстоящия сблъсък се бореше с гнева, че събитията не се бяха развили както бе възнамерявал, но Матю не сваляше поглед от стълбите. Не искаше да се разсейва с мисли, но те неканени нахлуваха в ума му. Ако долу бяха Дел Карос и приятелят му, трябваше да действа без колебание, както го беше и инструктирал Фотис. Но ако беше някой друг? ФБР, Бени или дори Йоанис? Ако изчакаше, докато разпознае човека, щеше ли да има шанс да реагира? Би ли могъл да застреля някой непознат?

Или това беше някаква игра, която Фотис отново си играеше с него? Той отстъпи до завоя на коридора, за да се увери, че старият негодник не бяга по предното стълбище с иконата. Слаб шум отдолу го накара бързо да се върне на мястото си. Но всичките му мисли изчезнаха, когато от предната част на къщата се чу стрелба.