Айлин Гоудж
Сестра ми (10)

Девета глава

— Осем дузини… девет… десет. — Ани спря да брои и погледна нагоре към таблите с шоколад, наредени една връз друга в претъпкания склад в магазина на Доли.

— Доли, как ще се оправим с всичко това?

Тя взе един бонбон — млечен шоколад с пълнеж от крем, специално поръчани за тържеството Бар мицва на Давид Леви. Всеки бонбон трябваше да бъде опакован в малка кутийка, обвита със станиол. Само дето печатарят беше сгрешил. Трябваше да изпише „Мазел тов, Давид!“, а беше изпратил двеста осемдесет и две кутийки с надпис „Джеф и Джан, вечна любов“. Тържеството беше утре и беше твърде късно да се напечатат нови.

— Ще трябва да намерим нещо, в което да ги сложим — каза Доли. — Как можа да се случи подобно нещо! — Тя нервно подръпваше крайчето на шифонения си шал. За двата месеца работа при „Жиро“ това беше първият случай, в който Ани виждаше леля си толкова разстроена. — Я да видим… да ги увием във фина хартия и да ги вържем с панделка? Не, не. Твърде обикновено. Семейство Леви ще се разсърдят. Обещах им нещо наистина особено.

— Какво ще кажеш за сребърно фолио? — попита Ани.

— Ще изглеждат като целувките на „Хършиз“. Не, не… трябва да е нещо… нещо, което всички ще забележат. Спомняш ли си онези малки шоколадови сърца, увити в червено и провесени на сребърни нишки за сватбата на Нанси Евърсън?

— Да. Бяха с картинката с младоженците на гърба. Как мога да ги забравя?

— Ето, това е. Хората помнят. Оттогава четирима от гостите се обърнаха към нас за свои тържества.

Доли погледна през отворената врата към предната част на магазина, където Глория обслужваше една дама с прошарена коса и бежов дъждобран.

— Клиентите в магазина, разбира се, са важни… но истинската печалба идва от тържествата и договорите с хотелите.

— Като плочите… — каза замислено Ани.

— Плочи ли?

— Помислих си току-що, че можеш да пееш една и съща песен сто пъти, но… докато не запишеш плоча и не продадеш много, много копия от нея, няма да забогатееш.

— Добре разбираш нещата, Ани, но това не ни помага да разрешим проблема си.

Доли прекара ръка — сребърните й гривни звъннаха по таблите с шоколад, които Ани разопаковаше. Маникюрът й беше добре оформен и боядисан с ярък червено-лилав цвят.

Загледана в светлата, ушита на верев рокля на Доли, Ани си спомни чудесния рожден ден, който Диъри беше организирала в нейна чест, когато беше може би на шест или седем — малките сандвичи с изрязана коричка, тортата във форма на клоунско лице, смешния чичко с малката маймунка с червена каишка…

И една пинята. Ярко оцветеното картонено магаренце, напълнено с бонбони и провесено от тавана в гостната.

Спомни си как с превръзка на очите замахваше да го удари с една дълга пръчка и все не улучваше, докато най-накрая успя и от разкъсаното магаренце потекоха бонбоните. Децата се сборичкаха, с писъци и смях да ги събират, а тя се почувства толкова развълнувана, сякаш беше направила на приятелчетата си чудесен, вълшебен подарък.

— Имам една идея — каза Ани с глас, пресекващ от вълнение. — Можем да ги увием във фолио или хартия, или каквото и да е… и да ги сложим в три-четири пиняти. Децата ще се веселят, докато ги скъсат, а на родителите им ще е приятно да ги гледат.

Каза го и се зачуди дали не трябваше да се замисли повече, преди да предложи идеята си. Мексикански пиняти на Бар мицва? Но нали само преди две седмици леля й беше харесала нейното предложение за благотворителния банкет: да се боядисат мидени черупки, които тя беше купила на безценица от рибния пазар, със златиста безвредна боя, да се сложи във всяка от тях по един трюфел и да се увият в пъстроцветен целофан, превързан с тънка златна връзчица.

Но този път леля й очевидно не беше убедена. Доли се мръщеше леко и докосваше брадичката си с показалец. Вероятно се опитваше да измисли по-учтив начин, за да каже колко глупава е идеята.

— Пиняти — повтори замислено Доли.

И се усмихна. После тялото й, прищипано с широк колан, се затресе от силен и сърдечен смях.

Ани се изчерви. Е, добре! Значи е глупаво. Трябваше да си мълчи.

В този момент обаче Доли, докато бършеше очите си, извика възторжено:

— Браво! Чудесно е! Но откъде, дявол да го вземе, ще намерим пиняти буквално в последната минута?

Умът на Ани работеше трескаво.

— Обзалагам се, че Лори може да ги направи. Веднъж тя направи картонена маска, изобразяваща лъвска глава. Бихме могли да направим каквото пожелаем животно.

— Прекрасно! Но все пак нека първо се обадя на госпожа Леви.

Доли бързо се запъти към телефона и когато се върна, не можеше да сдържи радостта си:

— Беше много скептична в началото… но като й казах колко си талантлива и какъв голям успех пожънаха твоите позлатени черупки, се съгласи, че пинятите вероятно ще се окажат добро решение.

Ани я погледна и каза:

— Спомних си, че Диъри, когато бях малка, организира един мой рожден ден с пиняти. — Преглътна, завладяна от спомена, и рязко попита: — Доли, какво се случи между теб и мама?

Въздишката на Доли беше безкрайна — приличаше на изпускане на въздух от гума или балон. И в същото време тя самата като че ли се смаляваше: лицето й се помрачи и набръчка, раменете й се отпуснаха, сребърните гривни спряха да подрънкват.

Ани я гледаше как докосва с показалец слепоочието си, сякаш за да натисне невидимо копче и да изключи неприятния спомен.

— Господи… беше толкова отдавна.

Опита да се усмихне, но вместо това се получи гримаса:

— Майка ти и аз… ами, виждаш ли, имахме някои проблеми.

— Това го знам. Но за какво всъщност ставаше въпрос?

— Всичко започна с Вал, струва ми се. Въпреки че като си помисля сега, майка ти ми направи голяма услуга, като ми отне Вал и се омъжи за него.

— Вал? — Ани се вторачи в Доли и потръпна от изненада. — Ти и Вал?

— О, както и да е… — Доли успя да се усмихне и притисна с ръка пълните си гърди. — Както казах, това беше толкова отдавна… Честно да си призная, не си спомням какво точно изпитвах към него. — Тя се поизправи с видимо усилие. — Сега, за тези пиняти. Защо не се обадиш на сестра ти, за да видим дали ще свърши работата?

Ани погледна часовника си — беше три и половина. Лори трябваше вече да се е прибрала от училище, така че можеше да й се обади.

Лори каза, че идеята е чудесна, прие с радост и продиктува на Ани списък на необходимите материали.

Ани грабна палтото си и тръгна към вратата, после спря и се върна да прегърне Доли. Доли се просълзи.

— Благодаря — каза Ани тихо.

— За какво? — Доли, изглежда, наистина не знаеше какво има предвид племенницата й.

— За… — Искаше й се да каже: „затова, че те има, затова, че ми даваш работа, затова, че си толкова мила към Лори и към мен“, но каза само: — … за всичко.

 

 

Някой я следеше.

Отначало го забеляза, когато си тръгна от магазина в шест. Добре сложен мъж с измачкан шлифер, който се помайваше около пощенската кутия. А сега, като погледна през рамо, го видя да пресича булеварда и също като нея да се отправя към спирката на метрото на Седемдесет и седма улица. Значи я беше следил доста продължително. Защо? Какво ли можеше да иска?

Ани усети сърцето й да се смразява.

„Не ставай смешна“ — помисли си тя. Десетки хора се отправяха към метрото по същия тротоар — защо трябваше да си въобразява, че този човек е тръгнал точно след нея! Дори да беше така, вероятно беше безобиден — от оная странна порода мъже, които следят момичетата по улиците.

Скоро щеше да му омръзне да върви подире й. Ако не, тя лесно би могла да му се изплъзне.

Дълбоко в себе си обаче знаеше, че се залъгва, и само след миг пулсът й се ускори и краката й омекнаха. „Полудявам като Диъри.“ От онази вечер, в която се беше появил Руди, Ани беше с изострени сетива — подскачаше при всеки шум, оглеждаше се непрестанно. Но това беше глупаво. Вал се намираше на хиляди километри от нея, а в момента същото се отнасяше и за Руди. А и Доли ги беше убедила доста успешно, че доколкото се отнася до нея, те са на погрешна следа.

Ами ако се заблуждаваше?

Вмъкна се в първия магазин, който й се изпречи. Обиколи от щанд на щанд, без да бърза, и накупи всичко, което й беше поръчала Лори — балони, тънък картон, бои. Оставаше да вземе кола за приготвянето на специалната паста от бакалницата на авеню „Джей“.

На опашката на касата се опита да забрави за мъжа с шлифера. Вероятно щеше да е изчезнал, когато излезе от магазина — сякаш изобщо не го е имало. Защо трябваше да реагира така невротично? Под ярката светлина на флуоресцентните осветителни тела приятни обикновени хора купуваха обичайни стоки — шоколад, картички, филмчета за фотоапарати. Почувства се глупаво, задето си беше представила, че я преследва някакъв тъмен субект като онези от телевизионните криминални сериали.

Нямаше причина Вал или Руди да са по петите й. Бяха изминали три месеца, откакто тя и Лори бяха пристигнали в Ню Йорк, и един от посещението на Руди.

Оттогава Доли не беше чула нищо за тях. Въпреки това Ани не бързаше и продължително търси в портмонето си точната сума, за да плати на касата.

Излезе от магазина и отначало не го забеляза никъде. После, с крайчеца на окото си, го мерна пред отсрещната будка за вестници да се преструва, че чете заглавията. Беше вече доста тъмно, а и меката му шапка беше нахлупена ниско и затова тя не можа да види лицето му. Позна шлифера му обаче. Този човек със сигурност я наблюдаваше.

Кръвта нахлу в главата й, слепоочията й запулсираха като стегнати от желязна ръка. Коленете й се подкосиха и тя за малко не блъсна една забързана жена.

Мина покрай вестникарската будка, но не посмя да погледне натам — страхуваше се, че няма да може да продължи, ако го направи. Но той беше там, тя го знаеше. Кожата на ръцете и врата й се изпъна, като че ли се беше свила с три размера. По стълбите към станцията на метрото тя се хвана за перилото, за да не се препъва. Краката й бяха странно натежали.

Той сигурно беше свързан с Вал и Руди. Частен детектив, може би. Иначе защо би я следил така упорито?

Помисли си за Лори, която беше сама в квартирата. Какво щеше да стане, ако я проследеше дотам? Ще трябва да напуснат преди Вал и Руди да ги открият и да отведат Лори. При мисълта, че ще трябва да напусне Доли, Джо и Ривка, гърлото на Ани се сви. Освен това ще трябва да започне всичко отначало, да се настани в някой мизерен хотел, докато намери друга квартира…

Съвсем й прималя и трябваше да събере всичките си сили, за да продължи.

Станцията беше претъпкана. Може би щеше да успее да се измъкне. Беше пиков час и отвсякъде прииждаха пътници. Влакът току-що беше пристигнал. Ако можеше някак си да прелети до него, преди да затворят вратите, щеше да успее да се отскубне. Пред нея обаче имаше много хора. Нямаше да успее, освен ако влакът не изчакаше, което почти никога не се случваше…

Импулсивно Ани се хвърли напред, стиснала здраво пакета с покупките и чантата си. Полата й се закачи за нещо; тя усети как се разкъсва. Дявол да го вземе, всичко ще се провали! С внезапна сила обаче, тя продължи да тича към вратата, преди тя да се е затворила.

— Ей! Ти там… спри! — чу някой да се провиква. Господи, викаше по нея. След миг видя тъмносинята униформа с проблясваща значка на фона на стената, покрита с бели фаянсови плочки.

Замръзна. Полицията трябва да се уважава. Спомни си за миг как в пети клас ги бяха водили в полицейското управление в Бевърли Хилс. Един възрастен побелял офицер в изгладена синя униформа им беше раздал по една близалка на раздяла.

„Не! Ако ме хване, ще изпусна влака. А може би ще открие коя съм и ще ме арестува… и… о, боже…“

Ани се втурна отново напред, но точно когато стигна до влака, вратите се затвориха под носа й. Искаше й се да пищи, да блъска по тях с юмруци. Не беше честно!

Полицаят и мъжът в шлифера енергично си проправяха път към нея. Беше хваната като в капан. Кой ли щеше да я стигне пръв. Усети как й прилошава.

И тогава стана чудо.

Вратите се отвориха рязко и тя чу кондуктора да вика: „Влезте навътре! Освободете вратите! Влакът няма да тръгне, докато всички не минете още навътре!“ За част от секундата Ани се хвърли напред и успя да се натъпче във вагона. Вратите се затвориха с трясък.

Усети как влакът се разтърси и потегли с все по-голяма скорост към тунела. Притисната с рамо към стъклото на вратата, Ани видя платформата да минава бързо пред очите й и да остава все по-назад като лош сън. Мъжът с шлифера беше на ръба на перона. Беше я изпуснал само на косъм. Видя лицето му под периферията на шапката — бледосини очи, червеникав мустак, отпуснати устни. После той изчезна и влакът влетя в черния тунел — блестящото му електрическо осветление създаваше впечатление за магическа закрила. Ридание задуши гърлото й и само това, че пое дълбоко въздух, спря сълзите й. Ани опря чело в запотеното стъкло и затвори очи. Беше почти благодарна за натиска на чуждите тела върху нея. Влажният мирис на вълна, шалове, шапки, пакети, кожени чанти дразнеше обонянието й и държеше сетивата й изострени.

Мислеше си за Джо. Искаше той да е с нея в този момент. Той щеше да знае как да я накара да се почувства по-добре. Както миналия уикенд, когато ги беше завел с Лори на зимната пързалка в центъра „Рокфелер“. Джо търпеливо учеше Лори, прихванал я с една ръка през кръста, докато тя самата, без да има кой да й помага, падаше често и ставаше с мъка. Едно от паданията беше особено лошо — дъхът й спря, удари си лошо крака и въпреки усилията да се изправи, кънките вървяха накъдето си искат. И точно тогава — сякаш ръката на Бог я повдигна и я изправи — тя усети как се носи волно като хвърчило, прегърната от Джо. Вълненият му шал леко потрепваше и докосваше бузата й. За първи път от смъртта на Диъри се почувства така чудесно защитена — като дете. И малко уплашена също, защото да си дете означава да не можеш да вземаш решения сам, да не владееш положението. Но да бъдеш сам беше още по-тежко. Тя имаше Лори, разбира се, но това влошаваше положението в известен смисъл.

Първо, защото Лори зависеше изцяло от нея, и, второ, защото тя беше причината за цялата тази тайнственост, криеница и преследвания.

Не че се оплакваше от сестра си. Не, ни най-малко. Но понякога… като сега… не можеше да не си представи колко по-малко главоболия щеше да има без нея. Почувства се леко виновна. Боже, какви са тези мисли? Без Лори тя би била нещастна и самотна. Кого ще обича?

После си спомни Доли и Ривка… и Джо — те също бяха привързани към нея.

В съзнанието й изплува привлекателното му лице, лешниковите му очи. В тях имаше и болка. Тя беше я усещала неведнъж. С Джо понякога се чувстваше както с Диъри — зад шегите и крайната прямота и у двамата прозираше вътрешна борба. За разлика от Диъри обаче, поне според нея, Джо щеше да намери изход.

Може би това я привличаше към него, чувството, че те заедно си проправят път напред като Нанси Дру и Нед Никерсън, пълзящи в тъмното из гробищата със запалени фенерчета. С тази разлика, че каквото и да измъчваше Джо, то нямаше нищо общо с тайнствени преследвачи или със сърдити полицаи.

Ани отвори очи и видя на вратата издраскан надпис: „Долорес Кристо обича Рамон де Вега, 1964“. Почти като епитафия. Къде ли са сега тези двамата? Дали са се оженили млади и вече имат едно-две дечица? Или се разминават в училище или на улицата като непознати? По някаква неизвестна причина Ани се надяваше все още да са заедно. Мисълта, че единствената следа от тяхната любов е издрасканото в метрото, я натъжи.

„Когато се влюбя, ще бъде завинаги.“

Колко нелепо. Току-що едва се беше измъкнала от преследване и арест и да бленува за любов.

Но само след малко, сред трясъка на влака в тунела, Ани отново си помисли за Джо и си представи своето име, изписано до неговото на металната врата.

 

 

— О, чудесно, че си идваш, Ани. Такива добри новини, само чакай да чуеш! — каза Ривка още на външната врата. Сияеше от радост.

Ани огледа малката всекидневна и забеляза, че нещо е различно. Сара, която току-що беше навършила осемнадесет, стоеше в средата на стаята, облечена в плисирана пола до колената и розов пуловер с дълги ръкави и висока яка. Беше четвъртък вечер и нямаше никакъв еврейски празник, доколкото й беше известно.

Сара се бе изчервила и криеше лицето си с ръце. На един от пръстите й блестеше малък диамант.

— Сара ще се жени! — радостно извика Ривка и я прегърна. — Днес се уреди всичко. Представяш ли си? Нашата малка Сара ще бъде булка! Чудесно, нали?

Ани погледна Сара смаяно. Ами че тя беше съвсем малко по-голяма от нея! И кое беше момчето? Никой никога не беше споменавал дума за него. Скромната тиха Сара, преди да разбере, ще има пълна къща с деца. Тя и Ривка изглеждаха много щастливи, но за Ани новината беше все пак доста изненадваща.

Опита се да се престори, че също е щастлива. Може би това щеше да я накара да се почувства по-добре и не след дълго да свикне с новината, но в момента беше доста напрегната.

Ани пристъпи напред, прегърна Сара и си помисли колко по-лесно беше да прояви привързаността си към дъщерите на Ривка, отколкото към синовете й. На момчетата не беше позволено да докосват жена или дори даже да се здрависват. Ривка й беше обяснила, че понеже жената може да е в цикъл, това би я направило ритуално нечиста. Ани си спомни деня, в който беше протегнала ръка, за да се здрависа с господин Груберман, и как той се беше отдръпнал, сякаш беше прокажена.

— Честито! — поздрави тя Сара. — Кой е младоженецът? Едва ли го познавам.

Сара се засмя свенливо и не каза нищо.

— Запознаха се преди няколко седмици — каза Ривка. — Нещата се уредиха веднага и понеже Ицхак заминава за Израел следващия месец да учи Талмуда при един известен равин, не искаха да отлагат.

— Искаш да кажеш… ей така, направо? Срещнали се вчера и… днес ще се женят.

— Виждахме се почти цял месец — каза Сара, сякаш един месец е време, достатъчно за опознаване. — Ицхак е много способен, така казва учителят му.

Нито дума за това колко е мил или че й е подарил цветя, или колко романтично е било брачното му предложение.

Ривка сви рамене и се наведе да вземе малката Шейни, която се опитваше да излезе от кошарката си.

— Не си мисли, че стана толкова бързо, както може би ти изглежда. Най-напред имаше двама други кандидати.

— Двама други? — Ани съвсем се обърка. Как така?

Представата за свенливата и мила Сара, която се среща с няколко мъже… беше просто невероятна.

— Ела, седни. Ще ти направя чай и ще ти разкажа всичко.

Ривка я избута леко към кухнята, в която Ани беше прекарала вероятно повече време през последните месеци, отколкото в своята стая на горния етаж.

— Сега ще донеса чаши — каза Сара.

Лори остана във всекидневната да наглежда Шейни и петгодишния Йонкел, който си играеше с подарените му на празника Ханука играчки. На шивашката маса в ъгъла стояха кройките и платът за роклята, която Ривка й помагаше да ушие.

Ани чу как гальовно говори Лори на децата в другата стая и си помисли, че някой ден сестра й сигурно ще стане добра майка. Дори сега Лори вършеше по-голямата част от къщната работа в квартирата им. Беше успяла вече да нареже ленти от вестник, с които да изработи пинятите.

Докато Ривка пълнеше чайника и слагаше на масата домашен сладкиш, Сара нареди чашите и чиниите. Движеше се сръчно, точно, с новата увереност на съпруга, а не на пъргава девойка.

Ани се вгледа внимателно в лицето й, за да открие нещо по-особено, което да я отличава от връстничките й, но наистина нямаше нищо — най-обикновено момиче. Или… тя можеше да съм аз. Аз можеше да съм тя.

Тази мисъл я обезпокои толкова силно, че тя едва не си разля чая. „Със сигурност не искам да се женя. Поне не сега. Може би не и след десет години. Може би никога.“

— Първите двама, както и Ицхак, се свързаха с нас с посредничеството на шачан — поясни Ривка и се настани удобно в креслото срещу Ани. Сара изтича в другата стая да види защо плаче едно от децата. — Виждам, че не си чувала за шачан.

Тази вечер Ривка беше с вталена риза, подчертаваща възстановената й елегантност, и вместо шал носеше шайтел — къса кафява перука, сресана на стегнат кок. Ривка бе обяснила, че ортодоксалната еврейка носи такава перука след като се омъжи и я сваля само пред съпруга си, така че единствен той да я види най-привлекателна. Ани се чудеше обаче колко привлекателна можеше да изглежда една коса, цял ден мачкана и запарвана от перука.

— Шачан значи сватовница — продължи Ривка. — Ние взехме Естер Грийнбаум. Тя урежда тези неща, показва снимки, прави запознанства. Какво чудо настана само, когато трябваше да снимаме Сара! Човек можеше да си помисли, че се готви за конкурса „Мис Америка“. А кое момче би пренебрегнало такова лице, колкото и лошо да излезе на снимката!

— И какво стана? Не хареса първите две момчета ли? — усмихна се Ани.

— Като видя първия и избухна в плач. Трябваше да го видиш — зъби ей дотук. Естер се кълнеше, че щял да бъде отличен съпруг за което и да е момиче, но Сара не го погледна повече. Не я виня. Трябва ли да имам внуци с магарешки зъби? Следващият не изглеждаше зле, но не обели повече от две думи, когато се запозна със Сара. А ти знаеш, че и тя не е много приказлива. С тези двамата сигурно ще съм мъртва, преди да видя първия си внук, си рекох.

— Ами… — Ани се поколеба, докато си спомни името.

— Ицхак — каза нежно Сара.

Ривка живо вдигна глава и й се усмихна.

— Солиден, стабилен, много ученолюбив. Ама и той си има кусури сигурно. Е, за по-добър не може да се мисли. Баща му е равин. Много учен човек.

Ани искаше да попита Сара как й се е видял на снимката, но си помисли, че сигурно ще е грубо. За щастие Ривка сама го описа.

— Между нас да си остане — каза тя шепнешком, — Ицхак не изглежда лошо. Направо си го бива. Но да не забравяме, че и Сара не е за пренебрегване.

Лапна парче сладкиш, облегна се, погледна с гордост Сара, която в момента стоеше на прага с най-малкото дете на ръце, и попита:

— Ами ти, Ани? Ти също трябва да се замислиш по този въпрос. Не е добре така — само момиче, без семейство, без съпруг. Какво ще кажеш за младия мъж, който наминава да ви види с Лори?

— Джо ли? — Гласът на Ани прозвуча малко пискливо, издайнически. Тя усети, че се изчервява. — О, той е просто… приятел. Минава всъщност заради Лори. Нещо като по-голям брат.

Ривка я гледаше, леко вдигнала брадичка. Вярно, можеше да води затворен живот, но знаеше всичко за света на човешките отношения и добре разбираше, че Ани не е съвсем искрена.

След като Ани разбра, че може да вярва на Ривка, тя й се довери за Вал, така че ако някога се появеше, да я прикрие. Сега искаше да й разкаже и какво се бе случило тази вечер, но реши, че може да изплаши Лори и да помрачи радостта на цялото семейство. По-добре беше да мълчи.

— Гледай какви ги говоря — засмя се Ривка. — Като истинска клюкарка. Искаш ли още чай? Ще ти налея. Вземи си от тези сладки — току-що ги извадих от пещта.

Чуха, че господин Груберман се прибира, и Ривка се втурна да го посрещне. Възбудените гласове в съседната стая накараха Ани да се чувства уютно и сигурно.

Може би човекът, който я беше преследвал, беше бързал просто да хване метро и разочарованието, което се четеше по лицето му, се дължеше на това, че го беше изпуснал. Вероятно си въобразяваше, че са я преследвали.

И си повярва. Почти.