Робин Кук
Непрогледност (8)

6

8:45 ч вечерта, сряда

Манхатън

Отпърво Лори реши, че за преживяване като това си заслужава да е по-търпелива, но наближаваше девет без петнадесет и тя започна да се изнервя. Томас, шофьорът на Джордан, се беше появил точно в осем, както се бяха разбрали, и й беше позвънил на вратата. Но когато слезе при колата, Лори видя, че Джордан го няма. Имал спешна операция.

— Трябва да ви закарам до ресторанта — обясни Томас. — Доктор Шефилд ще дойде там.

Изненадана, Лори се съгласи. Почувства се странно, когато влезе в скъпия ресторант съвсем сама, но управителят, който я очакваше, бързо я избави от неловкото положение. Заведе я незабелязано на запазената маса до прозореца. До нея в специална поставка се изстудяваше бутилка „Мерсо“.

Сервитьорът се появи начаса и показа на Лори етикета. Тя кимна, момчето отвори бутилката, изчака я да отпие и след нейния одобрителен знак й напълни чашата. Всичко се извърши в пълно мълчание.

Най-после, в девет без пет, се появи Джордан. Влезе шумно, така че всички го забелязаха, и въпреки че махна на Лори, не отиде веднага при нея. Тръгна из препълнения салон, лъкатушеше край масите и тук-там се поспираше. От всички маси го поздравяваха и изпровождаха с оживени разговори и с усмивки.

— Извинявай — рече той, когато най-после седна. — Имах операция, но Томас сигурно ти е казал.

— Да — отговори Лори. — Каква беше тази спешна операция?

— Е, не беше чак спешна — каза Джордан, нервно пренареждайки приборите пред себе си. — Напоследък работата ми потръгна, така че трябва да оперирам пациенти всеки ден, когато има пролука и операционната е свободна. Как е виното?

Сервитьорът се появи отново и напълни чашата на Джордан.

— Добро е — отбеляза Лори. — Изглежда, познаваш мнозина тук.

Джордан отпи и за момент сякаш се замисли. Кимна одобрително, направи знак да му напълнят чашата и чак тогава погледна Лори.

— Обикновено срещам някои свои пациенти — каза той. — Ти как прекара деня? Надявам се, по-добре от мен.

— Някакви неприятности ли имаш? — попита Лори.

— Колкото щеш — отвърна Джордан. — Първо, секретарката, с която работя от десет години, не се яви сутринта. Никога не го е правила, без да се обади. Опитахме се да й телефонираме, но не отговаряше никой. Така че програмата ми се обърка напълно. После за капак открихме, че някой е влизал в кабинета предната нощ и е задигнал наличните пари, а също и всичкия перкодан, който държим там.

— Какъв ужас! — каза Лори. Спомни си какво е да те ограбят. Веднъж я обраха в колежа. — Някаква вандалщина? — попита тя. Крадецът, проникнал в стаята й, беше изпотрошил всичко, което не бе могъл да задигне.

— Не — отговори Джордан. — Но колкото и да е странно, крадецът е тършувал в картоните и е използувал копирната машина.

— Май не е обикновен грабеж — отбеляза Лори.

— Тъкмо това ме тревожи — каза Джордан. — Не ме е грижа за парите и няколкото хапчета перкодан. Но не ми харесва, че някой е ровил в картоните. Още повече, че имам да получавам доста пари. Вече се обадих на счетоводителя да направи проверка. Искам да съм сигурен, че никой не е теглил от сметката. Видя ли листа с менюто?

— Още не — каза Лори.

С идването на Джордан раздразнението й беше започнало да изчезва. Джордан махна с ръка и управителят се появи с два листа с менюто. Джордан често се хранеше тук, имаше какво да препоръча. Лори си избра от менюто със специалитетите на деня, прикачено към основното. Кухнята бе превъзходна, въпреки че трескавата атмосфера наоколо й пречеше да се отпусне. Ала Джордан беше в стихията си.

Докато чакаха десерта и кафето, Лори го попита как действа киселината върху очите. Той се оживи веднага и се впусна да й обяснява надълго и нашироко как роговицата и конюнктивата реагират на киселини и основи. Лори загуби интерес още по средата на лекцията, но продължи да го гледа съсредоточено. Трябваше да признае, че е привлекателен мъж. Учудващо бе как поддържа такъв превъзходен тен.

За нейно облекчение, щом донесоха десерта и кафето, Джордан прекъсна импровизираната си лекция. Когато започна да яде шоколадовата торта, приготвена без брашно, той смени темата.

— Вероятно трябва да съм благодарен, че снощи крадците не са отмъкнали нищо ценно, например картините на Пикасо от чакалнята.

Лори остави чашката с кафето.

— Имаш картини на Пикасо в чакалнята си?

— Оригинални рисунки с подписа му — отговори небрежно Джордан. — Около двадесет. Кабинетът е истинско произведение на изкуството, исках и чакалнята да е като него. В края на краищата там пациентите прекарват най-много време. — Джордан се засмя за първи път, откакто беше седнал.

— Струва ми се по-разточително и от лимузината — отбеляза Лори.

Всъщност й хрумна по-силна дума, но не я каза. И таз добра, да се перчиш със скъпото обзавеждане в медицински кабинет, при положение че цените на медицинското обслужване растяха стремглаво!

— Кабинета си го бива! — гордо каза Джордан. — Харесвам го най-много, защото пациентите идват при мен, а не аз при тях.

— Май не те разбирам — каза Лори.

— Петте кабинета за прегледи са на въртящ се механизъм. Нали си виждала движещите се ресторанти на покрива на някои сгради? Нещо такова. Натискам бутон в кабинета, цялата система се задвижва и съответният кабинет за прегледи се изравнява с моя. С друг бутон стената се повдига. Все едно се разхождаш из Дисниленд.

— Звучи много внушително — заяви Лори. — Скъпо, но внушително. Сигурно ти излиза скъпичко да го поддържаш.

— Направо солено — заяви Джордан. В гласа му звучеше гордост. — Затова не излизам в отпуска. Твърде скъпо е. Не самата почивка, а това, че кабинетите бездействат. Имам и две операционни.

— Бих искала някога да видя кабинета ти — обади се Лори.

— С удоволствие ще ти го покажа — каза Джордан. — Всъщност защо не и тази вечер? Намира се точно зад ъгъла, на Парк авеню.

Лори прие на драго сърце и веднага щом Джордан уреди сметката, те се отправиха натам.

Най-напред влязоха в кабинета на Джордан. Стените и мебелите бяха от тиково дърво и бяха лъснати до блясък. Тапицерията беше от черна кожа. Имаше оборудване за цяла очна болница.

После отидоха в чакалнята, облицована в махагон. Точно както беше казал Джордан, по стените имаше рисунки на Пикасо. По-нататък в дъното на малък коридор имаше кръгло помещение с пет врати. Джордан отвори една и покани Лори на стола за прегледи.

— Седни там — каза той, след което тя се настани.

Подир миг почувства, че стаята се върти, макар да не го забелязваше със зрението си. Движението — истинско или въображаемо — внезапно спря и осветлението в стаята започна да намалява. Едновременно с това по-отдалечената стена се вдигна и изчезна. Помещението, в което седеше Лори се долепи до кабинета на Джордан. Облегнат на стола, той седеше на бюрото, осветено отзад.

— Каква беше онази пословица, дето не Мохамед отивал при планината, а тя при него? Същото важи и тук. Искам пациентите ми да чувстват, че са в силни ръце. Всъщност съм сигурен, че така оздравяват по-бързо. Знам, че звучи като бабини деветини, но при мен има резултат.

— Поразена съм — каза Лори. — Къде държиш архива си?

Джордан я изведе през друга врата в дълъг коридор. В края му имаше стая без прозорци и с редица картотечни шкафове, копирна машина и компютър.

— Всички картони са в шкафовете — каза той. — Но пък повечето от тях са вкарани в паметта на компютъра.

— Това ли са картоните, които крадците са претършували? — поинтересува се Лори.

— Да — потвърди Джордан. — А това е копирната машина. Голям педант съм за картоните. Мога да позная, че са пипани, дори по това, че в някои са разбъркани листовете. Знам, че копирната машина е използувана след работно време, защото карам секретарката да записва номера на последното копие в края на всеки работен ден.

— А картонът на Пол Серино? — попита Лори. — Пипан ли е?

— Не зная — отговори Джордан, — но въпросът ти е съвсем уместен. — Той прегледа рафта с картони с начална буква „С“ и измъкна кафява папка. — Права си — каза й, след като я прелисти, — картонът е пипан. Виждаш ли този лист? Трябва да е в началото. А беше в края.

— Има ли начин да се познае дали е вадено копие? — попита Лори.

За момент Джордан се замисли, после поклати глава.

— Мисля, че не. Ала какво ти е влязло в главата?

— Не съм сигурна — поде Лори, — но може би тази така наречена кражба трябва да те накара да си по-внимателен. Зная, забавляваш се да имаш пациент като Серино, знай обаче, че с него шега не бива. И може би още по-важното е, че с враговете му шега не бива.

— Значи според теб са проникнали тук заради Серино?

— Наистина нямам представа — каза Лори, — ала е възможно. Може би неговите врагове не искат да го излекуваш. Съществуват всякакви възможности. Единственото, което зная, е, че тези типове не си поплюват. Последните два дни правих аутопсия на двама млади мъже, убити от гангстери, на единия очите му май бяха изгорени с киселина.

— Не ми разправяй такива неща.

— Не те плаша — рече Лори. — Просто искам да кажа, че трябва да помислиш в какво се забъркваш, като лекуваш такива хора. Доколкото разбрах, два най-мощни престъпни клана — Вакаро и Лучия, са се хванали гуша за гуша. Затова на Серино са му хвърлили киселина в лицето. Той е един от босовете в клана Вакаро.

— Аха — каза Джордан. — Това вече е друго. Наистина ми взе страха. За щастие ще оперирам Серино скоро, така че всичко ще приключи.

— Серино включен ли е в списъка на предстоящите операции? — попита Лори.

— Не — поклати глава Джордан. — Както обикновено, чакам материал.

— Според мен трябва да го оперираш незабавно. И на твое място не бих разгласявала датата и часа.

Джордан подреди листовете в картона на Серино и го върна в картотеката.

— Искаш ли да разгледаш и другите кабинети? — обърна се той към Лори.

— Разбира се — отвърна тя.

Разведе я из няколко кабинета за специални офталмологични изследвания. Най-много я впечатлиха двете операционни — истински произведения на изкуството — оборудвани с всичко необходимо.

— Вложил си цяло състояние — отбеляза Лори, щом стигнаха последното помещение — фотографската лаборатория.

— Без съмнение — съгласи се Джордан. — Но пък се изплаща с лихвите. Сега печеля годишно един и половина — два милиона.

Лори преглътна. Цифрата беше зашеметяваща. Знаеше покрай баща си, сърдечен хирург, че трябва да печелиш много, за да поддържаш жизнения си стандарт, но никога дотогава не бе чувала такава астрономична сума. Беше наясно с тежкото положение на американската медицина и с мизерната сума, отпускана на обикновените лекарски кабинети, ето защо това тук й се стори неприлично разточителство.

— Дали да не се отбием в апартамента ми, да видиш и него — предложи Джордан. — Щом ти харесват кабинетите, ще ти хареса и апартаментът. Дизайнерите са едни и същи.

— На драго сърце — отвърна Лори по-скоро по инерция.

Още се опитваше да осмисли откровенията на Джордан. Докато излизаха от кабинетите, го попита за секретарката.

— Тя обади ли се?

— Не — отсече Джордан, явно още вбесен, че не се е явила на работа. — Изобщо не се е обаждала, а у тях никой не вдига телефона. Явно пак се е случило нещо с оня мухльо, съпруга й. Ако не беше толкова добра като секретарка, отдавна да съм я уволнил само заради него. Държи ресторант в Бейсайд, но върти и някакви далавери. Няколко пъти го е споделяла с мен, за да й дам пари да го пуснат под гаранция. Не е бил осъждан, но е прекарал доста време в предварителния арест на Райкърс Айлънд.

— Изглежда, е бандит — каза Лори.

Когато се настаниха на задната седалка в колата, тя се поинтересува как се казва изчезналата секретарка.

— Марша Шулман — каза Джордан. — Защо питаш?

— Просто от любопитство — рече Лори.

Томас бързо стигна входа на Тръмп Тауър^[1]. Портиерът отвори вратата на Лори, но тя се дръпна.

— Джордан — поде момичето и го погледна в полуосветената лимузина, — ще се разсърдиш ли, ако те помоля да разгледам апартамента ти друг път? Току-що видях колко е часът, а сутринта съм на работа.

— Ни най-малко — отвърна Джордан. — Разбирам те напълно. И аз имам операция рано сутринта. Но при едно условие.

— Какво?

— Утре пак да вечеряме заедно.

— Значи можеш да ме изтърпиш две вечери подред? — не повярва на ушите си Лори. Не й се беше случвало от гимназията. Чувстваше се поласкана, но беше и малко нащрек. — С удоволствие — каза тя. — Ала нека ресторантът не е толкова претенциозен.

— Дадено — каза Джордан. — Обичаш ли италианска кухня?

— Обожавам я.

— Тогава отиваме в „Палио“ — рече Джордан. — В осем.

 

 

Вини Доминик спря пред ресторант „Везувио“ на Корона авеню в Елмхърст и се огледа във витрината, за да си приглади косата и да оправи скъпата си вратовръзка. Доволен, той даде знак на Фреди Капузо да отвори вратата.

Още от гимназията му викаха Принца. Минаваше за красиво момче, по което съседските момичета се заглеждаха. Беше с едри, но хубави черти. Харесваше се и зализваше черната си коса назад. Беше на четиридесет, но младееше и за разлика от повечето си връстници се гордееше със своята чудесна форма. Баскетболна звезда в гимназията, Вини се поддържаше и три пъти седмично играеше баскетбол в гимнастическия салон на „Сейнт Мери“.

Влезе в ресторанта и се огледа. Фреди и Ричи се появиха веднага след него. Вини начаса съгледа човека, когото търсеше: Пол Серино. В ресторанта имаше още неколцина души, които вечеряха, тъй като кухнята работеше до единадесет, но повечето посетители си бяха тръгнали. Мястото и времето бяха подходящи за среща.

Вини се запъти към масата на Пол с увереността на човек, който се среща със стар добър приятел. Фреди и Ричи го следваха на няколко крачки. Щом Вини стигна масата, двамата мъже, които бяха с Пол, станаха. Вини позна Анджело Фачоло и Тони Руджеро.

— Как си, Пол? — попита той.

— Не мога да се оплача — рече Пол. Протегна ръка и се здрависа с Вини. — Сядай! Пийни малко вино. Анджело, налей на човека вино.

Когато Вини се настани, Анджело вдигна отворената бутилка „Брунело“ и му наля.

— Благодаря ти, че се съгласи да се срещнем — поде Вини. — Правиш ми услуга.

— Обясни, че е важно и засяга клана, как можех да ти откажа?

— Много съжалявам, че пострада така с очите — рече Вини. — Страшна трагедия, която не биваше да допускаме. И ето тук, в присъствието на тези странични хора ще ти се закълна в паметта на майка си, че нямам пръст. Сополанковците са го направили на своя глава.

Настъпи пауза. Известно време всички мълчаха. Най-после Серино поде:

— Какво още имаш да ми кажеш?

— Наясно съм, че твоите пречукаха Фреди и Бруно — рече Вини. — Но макар че го знам, не сме отмъщавали. И няма да отмъщаваме. Защо ли? Защото Франки и Бруно си получиха заслуженото. Действали са на своя глава. Освен това няма да отмъщаваме, защото е важно ти и аз да се разбираме. Аз не желая война. Тя вдига властите на крак. Ще ни обърка бизнеса и на двамата.

— А откъде да съм сигурен, че наистина ми предлагаш мир? — попита Серино.

— Имаш честната ми дума — отвърна Вини. — Щях ли да поискам подобна среща на място по твой избор, ако не говоря сериозно? Нещо повече. За да се увериш, че искам да се спогодим, ще ти кажа къде се крие Джими Лансо; четвъртият и последният от ония хлапетии.

— Наистина ли? — попита Серино. За пръв път, откакто разговаряха, беше изненадан. — И къде се крие?

— В погребалното бюро на братовчед си. Погребално бюро „Сполето“ в Озоун Парк.

— Благодаря ти за откровеността — рече Пол. — Но имам чувството, че още не си изплюл камъчето.

— Искам да те помоля за една услуга — каза Вини. — Искам да те помоля като колега да ми окажеш малко доверие. Запази живота на Джими Лансо, Той ми е роднина. Племенник е на баджанака. Ще се погрижа това леке да бъде наказано, но като приятел те моля, не го пречуквай.

— Ще си помисля — рече Пол.

— Благодаря ти — каза Вини. — В края на краищата сме цивилизовани хора. Хлапетата правят грешки. Ние с теб си имаме различия, но се уважаваме и сме наясно за общите ни интереси. Сигурен съм, ще го вземеш предвид.

Вини стана.

— Ще го обмисля — каза Пол.

Вини се обърна и излезе от ресторанта. Пол вдигна чашата и отпи от виното.

— Анджело — попита през рамо той, — Вини докосна ли чашата си?

— Не — каза Анджело.

— Не го очаквах от него — рече Пол. — Пък се мисли за цивилизован!

— Какво да правим с Джими Лансо? — попита Анджело.

— Убийте го — каза Серино. — Закарайте ме вкъщи, след това го очистете.

— Ами ако е капан? — попита Анджело.

Пол пак отпи от виното.

— Едва ли — каза той. — Вини няма да лъже, щом става дума за семейството му.

На Анджело тая работа никак не му харесваше. Тръпки го побиваха при мисълта за погребалното бюро. Освен това не вярваше на Вини Доминик, все едно дали става дума за семейството или за бизнес. Мислеше, че е много вероятно да е капан, макар и Серино да бе на друго мнение. А ако наистина беше капан, щеше да е много опасно да нападнат с взлом погребалното бюро „Сполето“. Анджело реши, че случаят е подходящ да предостави водачеството на Тони, който така изгаряше от желание да командува парада, че без съмнение щеше да е доволен. Вече цяла година все хленчеше, че не го оставят да направи нищо.

— Е, как ти се вижда? — попита Анджело, когато двамата с Тони спряха срещу погребалното бюро.

То се помещаваше в доста голяма бяла дъсчена постройка с гръцки колони, които подпираха фронтон.

— Екстра е — каза Тони с блеснали от вълнение очи.

— Не ти ли се струва малко зловещо? — рече Анджело.

— Не — отвърна Тони. — Братовчедът на чичо ми имаше такова бюро. Едно лято дори поработих там като гаранция, за да ме пуснат от предварителния арест. Работата не е чиновническа, но за нашата цел става. Ние го очистваме, те го балсамират. Направо на място — изсмя се Тони. — Схващаш ли?

— Схващам я — тросна му се Анджело.

— Тогава да не се мотаем — каза Тони. — Май отзад свети. Сигурно е в стаята за балсамиране. Лансо сто на сто се крие там.

— Значи си работил в погребално бюро? — попита Анджело, оглеждайки съседните къщи.

— Близо два месеца — рече Тони.

— Щом ги знаеш тези работи, влез пръв. — Каза го така, уж му е хрумнало току-що. — Щом спипаш Лансо, загаси и светни лампата няколко пъти. В това време аз ще стоя тук, да не би да има капан.

— Страхотно — възкликна Тони и се запъти към бюрото.

 

 

Джими Лансо се надигна от леглото, отиде при малкия телевизор и намали звука. Беше му се сторило, че е чул шум, точно както последните две вечери. Ослуша се, но не долови нищо друго, освен ударите на сърцето си и някакво слабо звънтене в ушите си — беше от аспирина, с който се тъпчеше. Не беше мигвал няколко денонощия, само се унасяше за малко; бе изнервен и капнал от умора, същинска развалина. Криеше се в погребалното бюро, откакто Франки не се върна и не се обади, и те двамата с Бруно изоставиха своето последно убежище в Удсайд.

Изминалият месец беше за Джими истински кошмар. След глупашката случка с киселината живееше в постоянен страх. До момента, в който тази мръсна игра започна да върви към провал, беше убеден, че с участието си в нея ще се издигне. Вместо това по всичко личеше, че сам си е подписал смъртната присъда. Първият ужасяващ удар беше смъртта на Тери Мансо, убит, докато се опитваше да се качи в колата. А сега Джими научи, че труповете на Франки и Бруно били намерени в Ийст Ривър. Сто на сто не след дълго щяха да се докопат и до него.

Единствената надежда бе чичо му да е говорил с Вини Доминик, негов баджанак, и Вини да е обещал да направи нещо. Но докато не разбереше, че всичко е уредено, Джими не можеше да се отпусне и за секунда.

Чу лек шум в помещението за балсамиране. Не беше плод на въображението му. Звукът на телевизора беше намален и се чуваше и най-малкият шум. Той замръзна на място и зачака дали шумът ще се повтори. По челото му избиха капчици пот. Наоколо беше тихо, Джими събра смелост да провери — отиде на пръсти при склада, където се криеше. Отвори вратата възможно най-безшумно и огледа тъмното помещение за балсамиране. На едната стена имаше няколко високи прозореца, през които проникваше светлината от уличната лампа, инак помещението тънеше в мрак. Джими съгледа двата трупа с покрови, които братовчед му беше балсамирал вечерта — бяха на колички, избутани до стената срещу прозорците. Покровите сякаш мъждукаха в полумрака. В средата на помещението беше масата за балсамиране, но Джими едва различи очертанията й. До отсрещната стена имаше голям шкаф с остъклени врати, който се открояваше в здрача. На стената под прозорците имаше няколко фаянсови мивки.

Джими протегна треперещи пръсти и светна лампата. Веднага видя откъде идва шумът. На масата за балсамиране се бе качил огромен плъх. Той хвърли на Джими искрящ от гняв поглед, задето му е попречил. После скочи от масата, шмугна се при решетката на пода и изчезна в канала.

Джими почувства погнуса, но и облекчение. Мразеше плъхове, ала мразеше и да се крие в погребални бюра. Това място го изнервяше и му напомняше за всички комикси на ужаса, които беше чел като дете. Чуваше непрекъснато шумове и си представяше откъде идват. Да види плъх бе къде-къде по-добре, отколкото някой от балсамираните трупове, който се разхожда важно като в „Приказки от гробницата“.

Джими излезе от помещението за балсамиране и забърза към голяма кутия с размерите на сандък. Избута я по пода и запуши с нея решетката, където се бе шмугнал плъхът. После се запъти към стаята. Но не стигна далеч. Дочу друг слаб шум, който идваше откъм склада.

Решил, че плъхът е отишъл в склада, Джими грабна метлата, с която метеше през деня. Канеше се да пребие плъха от бой и блъсна вратата. Дори направи една крачка, преди да се смръзне. Пребледня като платно. Пред него в сянката стоеше някой. От устните на Джими се изтръгна сподавен вик и той политна назад. Метлата се изплъзна от ръцете му и тупна шумно на облицования с плочки под. Най-ужасните страхове на Джими се бяха сбъднали. Един от труповете бе оживял.

— Здрасти, Джими — каза човекът.

Джими си бе глътнал езика от страх, не можеше да мисли. Стоеше като попарен, а мъжът излезе от сянката на склада заедно с ветреца, нахлул от някакъв отворен прозорец.

— Пребледнял си — отбеляза Тони. Държеше пистолета, но го бе насочил към пода. — Я се качи на тая стара фаянсова маса и легни на нея.

Тони посочи със свободната си ръка масата за балсамиране.

— Те ме принудиха да го направя — изхленчи Джими, когато разбра, че си има работа не със свръхестествено същество, а с жив човек, очевидно свързан с организацията на Серино.

— Да, знам — рече Тони уж утешително. — Но все едно, качвай се на масата.

Джими тръгна натам с разтреперани крака.

Тони отиде до стената и включи и изключи осветлението няколко пъти.

— На масата! — изкомандува той, когато забеляза, че другият се колебае.

С известно усилие Джими се покатери на масата и седна на ръба.

— Легни! — отсече Тони. Когато Джими го стори, той се приближи и го погледна отгоре. — Страхотно място си избрал за скривалище.

— Хрумна му на Мансо — изхълца Джими. Главата му беше подпряна върху черна гумена поставка. — Аз само изключих осветлението. Дори не знаех какво става долу.

— Всички казват, че било хрумнало на Мансо — възропта Тони. — Разбира се, той единствен не можа да офейка. Жалко, че не е тук да се защити.

Слабият шум откъм складовото помещение извести за пристигането на Анджело. Той влезе предпазливо в стаята, оглеждайки се като животно в клетка. Погребалното бюро не му харесваше.

— Тук вони — установи той.

— От формалина е — рече Тони. — Свиква се. Като постоиш малко, изобщо няма да го усещаш. Ела да се запознаеш с Джими Лансо.

Анджело се приближи до масата за балсамиране и изгледа презрително Джими.

— Ама че лайнар! — каза той.

— Хрумна му на Мансо — повтори Джими. — Нищо не съм направил.

— Кой друг участваше? — попита Анджело. Искаше да е сигурен.

— Мансо, Де Паскуале и Марчезе — каза Джими. — Те ме накараха да отида.

— Никой не поема отговорността — с отвращение рече Анджело. — Джими, май ще ти се наложи малко да се повозиш.

— Моля ви се, недейте — примоли се Джими.

Тони се наведе към Анджело и прошепна нещо в ухото му. Анджело хвърли поглед към инструментите за балсамиране, после надолу към Джими, проснал се върху масата за балсамиране.

— Звучи приемливо — рече той и кимна. — Особено за такъв лайнар.

— Дръж го да не мърда — каза весело Тони.

Спусна се към уредите за балсамиране и включи някаква помпа. Погледна стрелката, за да се увери, че помпата работи. След това избута аспиратора до масата.

Джими наблюдаваше тези приготовления с нарастваща тревога. Беше избягвал да гледа балсамирането, когато го правеше братовчед му, и нямаше никаква представа какво си е наумил Тони. Само беше сигурен — няма да му е приятно.

Анджело се облегна на гърдите му и натисна лицето му надолу. Още преди Джими да се е досетил какво става, Тони заби острия като нож троакар за балсамиране в корема му и завъртя грубо края.

Момчето извика сподавено, лицето му сякаш потъна навътре, бузите му хлътнаха и побледняха. Банката върху аспиратора се напълни с кръв, парчета тъкан и смляна храна.

Анджело почувства, че му се гади, пусна момчето и се извърна. За миг ръцете на Джими се опитаха да сграбчат троакара от Тони, но бързо се отпуснаха и момчето изпадна в безсъзнание.

— Какво ще кажеш? — полита Тони и отстъпи назад, за да огледа работата си. — Доста чисто, а? Остава само да го напомпам с балсамираща течност и ще е готов за гроба.

— Да се махаме — рече Анджело. Чувстваше се като неопитен новак. — Изтрий отпечатъците по машината.

След пет минути те се върнаха по обратния път и излязоха през прозореца. Помислиха дали да не се измъкнат през вратата, но се отказаха, може би беше с аларма.

Вече в колата Анджело започна да се отпуска. Серино се бе оказал прав. Доминик не беше излъгал. Не беше капан. Подкарвайки колата, Анджело изпита чувство за добре свършена работа.

— Е, това е краят на момчетата с киселината — каза той. — Сега трябва да се върнем към истинската работа.

— Показа ли втория списък на Серино? — попита Тони.

— Да. Но все пак ще започнем с първия — рече Анджело. — Вторият ще е по-лесен.

— За мен няма никакво значение — отвърна Тони. — Но я първо да похапнем! Докато висяхме пред „Везувио“, огладнях. Какво ще кажеш за по още една пица?

— Нека първо свършим някоя работа — рече Анджело.

Искаше да мине малко време от гадната сцена в погребалното бюро „Сполето“, преди да яде.

 

 

Нападната пак от повтарящия се кошмар за брат си, който се дави в бездънната черна тиня, Лори беше благодарна, че будилникът издрънча и я извади от дълбокия сън. В просъница тя се пресегна и го натисна да спре да звъни. Но още преди да пъхне ръката си под топлата завивка, часовникът задрънча отново. Тъкмо тогава Лори осъзна, че не звъни будилникът. Звънеше телефонът.

— Доктор Монтгомъри, обажда се доктор Тед Акерман. Извинявайте, че ви безпокоя по никое време, но съм дежурен и ми е оставена бележка да ви търся при някои случаи.

Лори беше твърде объркана, за да отговори. Погледна часовника и видя, че е само два и половина през нощта. Нищо чудно, че не можеше да се ориентира.

— Току-що ми се обадиха — продължи Тед. — Май е от хората, за които сте споменали. Освен това, изглежда, пак е кокаин. Мъртвият е банков чиновник, тридесет и една годишен. Казва се Стюарт Морган.

— Къде? — попита Лори.

— На Деветдесет и седма улица и Пето авеню — уточни Тед. — Ще поемете ли случая, или да отида аз? Както решите.

— Ще отида аз — каза Лори. — Благодаря ви.

Затвори телефона и стана. Чувстваше се ужасно. Том, напротив, изглеждаше доволен, че се е събудил. Мъркайки доволно, котаракът се отърка в краката й.

Лори се облече набързо и грабна един фотоапарат и няколко чифта гумени ръкавици. Когато излизаше от апартамента, все още закопчаваше палтото и мечтаеше за момента, когато ще се върне вкъщи и ще се пъхне отново в леглото.

Улицата беше пуста, но по Първо авеню имаше движение. След пет минути Лори седеше на задната седалка на едно такси, карано от някакъв афганистанец — борец за свобода. Петнадесет минути по-късно слезе от колата на номер 970 на Пето авеню. До тротоара бяха спрели кола с инициалите на нюйоркското полицейско управление и линейка. Алармените светлини и на двете коли примигваха нетърпеливо.

Лори показа значката си на съдебен лекар и я насочиха към вход Б.

— Вие ли сте съдебният лекар? — с очевидно недоумение попита някакъв полицай, когато Лори влезе в апартамента и отново показа значката.

На униформата му пишеше „Рон Мур“. Беше мускулест мъжага, наближаващ четиридесетте.

Лори кимна, решена да не проявява особена търпимост и сдържаност към това, което предстоеше.

— По дяволите — каза Рон. — Не приличаш на съдебните лекари, които съм виждал.

— И все пак съм съдебен лекар — отвърна му Лори без сянка от хумор.

— Хей, Пийт — провикна се Мур. — Я виж кой е дошъл! Съдебна лекарка, която прилича повече на зайче от „Плейбой“.

Друг, по-млад на вид униформен полицай си подаде главата зад една врата. Вдигна вежди, щом видя Лори.

— Мале! — ахна той. Държеше и в двете ръце някакви писма.

— Кой командва тук? — попита Лори.

— Аз, сладурче — отговори Рон.

— Казвам се доктор Монтгомъри — рече Лори, — а не сладурче.

— Разбрано, докторе — отрапортува Рон.

— Кой ще ме разведе? — попита Лори.

— Може и аз — рече Рон. — Това очевидно е всекидневната. Обърнете внимание на спринцовките върху масичката. Покойният очевидно си е бил инжекцията тук, след което се е прехвърлил в кухнята. Тялото е там. В кухнята ще стигнете през кабинета.

Лори огледа набързо апартамента. Беше малък, но луксозно обзаведен. От входното антре, където беше застанала, виждаше всекидневната и малко от кабинета. Всекидневната беше с два огромни прозореца с южно изложение и необикновен изглед. Но Лори прояви повече интерес към безпорядъка по пода. Изглежда, стаята е била претършувана.

— Това грабеж ли е? — попита тя.

— Не — отвърна Рон. — Ние сме разхвърляли. Влиза в разследването, нали разбирате.

— Не съм сигурна, че ви разбирам — каза Лори.

— Винаги правим обиск.

— С каква цел? — попита Лори.

— За да установим самоличността.

— Не забелязахте ли всичките тези дипломи по стените на антрето? — посочи Лори. — Мен ако питате, името ще ви извади очите.

— Ами ако не сме ги видели? — каза Рон.

— Къде е трупът? — попита Лори.

— Казах ви — в кухнята — посочи Рон към кабинета.

Лори се упъти натам, като гледаше да не стъпва върху разхвърляните по пода предмети, и влезе в кабинета. Всички чекмеджета на писалището бяха извадени, а съдържанието им — прегледано набързо.

— Май и тук сте търсили и установявали самоличността? — подхвърли тя.

— Точно така, докторе — съгласи се Рон.

Лори мина през кабинета и стигна кухнята, пред която спря. Беше разхвърляна, както и другите стаи. Всичко от хладилника, включително и рафтовете, беше извадено. Лори забеляза и дрехи, метнати на пода. Вратата на хладилника беше открехната.

— Само не ми казвайте, че и тук сте установявали самоличността на жертвата — саркастично подхвърли Лори.

— По дяволите, не — рече Рон. — Тук жертвата сама е разхвърлила.

— Къде е трупът? — попита Лори.

— В хладилника — отвърна Рон.

Лори отиде при хладилника и отвори вратата. Рон не се шегуваше. Стюарт Морган беше натъпкан вътре. Беше гол, само по гащи, с препасана чантичка за пари на кръста и чорапи. Лицето му беше мъртвешки бяло. Дясната му ръка беше вдигната с длан, стисната здраво в юмрук.

— Не проумявам защо се е напъхал в хладилника — каза Рон. — Това е най-идиотското нещо, което съм виждал, откакто съм на служба в полицията.

— Нарича се хиперпирексия — обясни Лори, докато оглеждаше Стюарт Морган. — Кокаинът е в състояние да повиши неимоверно телесната температура. Приелите го започват да откачат. В състояние са да направят какво ли не, за да смъкнат температурата. Но този е първият, когото виждам в хладилник.

— Ако разрешите, ще извикам момчетата от линейката да отнесат Стюарт — рече Рон. — Вече привършваме с останалата работа.

— Пипали ли сте трупа? — попита внезапно Лори.

— Какво искате да кажете? — нервно рече Рон.

— Това, което току-що чухте. Вие или Пийт пипахте ли трупа?

На Рон не му се отговаряше много-много.

— Но аз ви питам нещо толкова просто…

— Трябваше да разберем дали е мъртъв — каза Рон. — Но това беше съвсем лесно, беше студен като една от краставиците на пода.

— Значи просто посегнахте и проверихте пулса? — предположи Лори.

— Точно така — каза Рон.

— Кой пулс? — попита Лори.

— На китката — отвърна Рон.

— На дясната ли?

— Е, твърде много навлизате в подробности. Не си спомням на коя — сопна се Рон.

— Нека ви кажа нещо — рече Лори, като свали предпазната капачка от обектива на фотоапарата и започна да прави снимки на трупа в хладилника. — Виждате ли тази, дясната ръка, която стърчи във въздуха?

— Ъхъ — каза Рон.

— Причината да стърчи така е rigor mortis^[2].

Светкавицата й проблесна.

— Чувал съм — каза Рон.

— Но rigor mortis настъпва, след като ръката е била отпусната известно време — обясни Лори. — Това подсеща ли ви нещо за този труп? — Тя направи друга снимка от различен ъгъл.

— Не разбирам за какво говорите — сопна се Рон.

— Това предполага, че тялото е било преместено след настъпването на смъртта — уточни Лори. — Да речем, извадено е било от хладилника и след това е било върнато обратно. И е станало няколко часа след смъртта, защото за настъпването на rigor mortis са необходими около два часа.

— Я, колко интересно — забеляза Рон. — Може би Питър също трябва да го чуе.

Рон отиде до вратата на кабинета и извика на Пийт да дойде в кухнята. Когато той се появи, Рон му предаде какво е обяснила Лори.

— Може би го е извадила приятелката му? — предположи Пийт.

— Тя ли го е открила? — попита Лори.

Изтезанието, на което наркоманите подлагаха близките си, наистина беше ужасяващо.

— Точно така — каза Пийт. — Обадила се е на „Бърза помощ“. Тъй че може би го е извадила тя.

— И след това го е пъхнала обратно? — отбеляза скептично Лори. — Малко вероятно е.

— Какво според вас се е случило? — попита Рон.

Лори изгледа двамата полицаи, чудеше се какъв подход да избере.

— Не знам какво да мисля — най-после каза тя. Сложи си гумените ръкавици. — Сега искам да огледам трупа, да го предам на болницата и да се прибера у дома.

Лори се пресегна и докосна трупа на Стюарт Морган. Беше студен и вкочанен поради rigor mortis. Докато извършваше прегледа, установи, че и другите му крайници също като дясната ръка са в ненормално положение. Забеляза следа от убождане на вената и предлакътната част на лявата ръка. Ако не се брои хладилникът, случаят странно приличаше на случаите Дънкан Андрюс, Робърт Евънс и Марион Оувърстрийт.

След като свърши и се изправи, Лори се обърна към Рон.

— Ще имате ли нещо против да ми помогнете да извадя тялото от хладилника?

— Пийт, ти й помогни — измъкна се Рон.

Пийт направи сърдита физиономия, но пое гумените ръкавици, които му даде Лори, и си ги сложи. Двамата заедно вдигнаха Стюарт Морган от хладилника и го сложиха на пода. Лори направи още няколко снимки. За набитото й око беше ясно, че rigor mortis е настъпил, докато трупът е бил в хладилника. Но също така беше ясно, че положението, в което е заварила трупа, не е това, в което се е намирал първоначално. Докато го снимаше, Лори забеляза, че чантичката за пари е полуотворена. Ципът й беше захванал няколко банкноти. Тя се приближи, за да направи снимки в едър план. Остави фотоапарата и коленичи да разгледа чантичката по-отблизо. С известна трудност успя да разхлаби ципа и да я отвори. Вътре имаше три банкноти от по един долар със скъсани от ципа крайчета. Лори стана и подаде трите долара на Рон.

— Доказателство — каза тя.

— Доказателство за какво? — попита Рон.

— Бях чувала, че полицаи крадат на местопрестъплението — каза Лори. — Но никога не съм очаквала, че ще се сблъскам с толкова очевиден случай.

— За какво говорите, по дяволите? — извика Рон.

— Трупът може да бъде отнесен, сержант Мур — рече Лори. — Би трябвало да ви извикам на аутопсията. Но, честно казано, надявам се никога повече да не ви видя.

Лори смъкна гумените ръкавици, хвърли ги в боклука, грабна фотоапарата и напусна апартамента.

 

 

— Не съм в състояние да хапна нито залък повече — каза Тони и отмести чинията с остатъците от пицата. Измъкна салфетката от яката на ризата си, където я беше напъхал, и избърса с нея доматените петна по устата си. — Какво има? Да не би да не обичаш пеперони? Ядеш колкото пиле — продължи да нарежда той, обърнат към Анджело.

Анджело отпиваше от минералната вода. Само нейните съскащи мехурчета бяха в състояние да успокоят стомаха му, който още се бунтуваше след посещението в погребалното бюро „Сполето“. Опита се да хапне малко пица, но не му хареса. Всъщност му се догади и затова той чакаше с нетърпение Тони да приключи.

— Свърши ли? — обърна се Анджело към Тони.

— Да — отвърна той, смучейки зъбите си. — Но бих пийнал и едно кафе.

Седяха в денонощна пицария в Елмхърст, недалеч от „Везувио“: въпреки че беше три и половина сутринта, около пластмасовите маси в широкото помещение още имаше неколцина души. От старомоден мюзикбокс се лееха стари шлагери от петдесетте и шестдесетте години.

Анджело си поръча една минерална вода, докато Тони си взе еспресо.

— Готов ли си? — попита Анджело, когато празната чашка на Тони тракна в чинийката.

Чакаше с нетърпение да тръгнат, но чувстваше, че е длъжен да остави Тони да се поотпусне. В края на краищата бяха поработили добре.

— Готов съм — отвърна Тони, след като се избърса за последен път със салфетката.

Станаха, хвърлиха на масата няколко банкноти и излязоха навън в студената ноемврийска нощ. Втурнаха се към колата, сгушили инстинктивно глави в яките на палтата си. Беше започнало да ръми.

Запалиха двигателя, за да се стопли колата. Анджело извади от жабката втория списък и го разгледа внимателно.

— Ето един тук, в Кю Гардън Хилс — каза той, — удобно и приятно е и ще стане бързо и лесно.

— Страшно забавно ще бъде — изгаряше от нетърпение Тони. Той се оригна. — Умирам за пица пеперони!

Анджело върна списъка в жабката. Подкара колата по пустата улица и каза:

— Нощем е много по-лесно да се придвижваш из града.

— Единственият проблем е да свикнеш да спиш по цял ден — рече Тони. Измъкна беретата и сложи заглушителя.

— Прибери патлака, нека първо стигнем — обади се Анджело. — Изнервяш ме.

— Само се приготвям — отвърна Тони. Опита се да напъха пистолета обратно в кобура, но заглушителят пречеше. Прикладът стърчеше от якето му. — С нетърпение очаквах тази част от операцията, защото не е нужно да внимаваме чак толкова и непрекъснато да се движим на пръсти.

— Все още трябва да внимаваме — озъби се Анджело. — Всъщност винаги трябва да внимаваме.

— Кротко — каза Тони. — Знаеш какво имам предвид. Не си струва да се безпокоим за цялата тази шантава работа. Сега ще стане бързо и да ни няма. Бам, и готово, духваме.

Той се престори, че стреля по един пешеходец, прицелвайки се с показалеца на ръката си.

Трябваше им известно време, докато намерят къщата — скромна двуетажна постройка от камък, с аспиден покрив. Намираше се на тиха улица, която завършваше при някакво гробище.

— Не е зле — каза Тони. — Сигурно собствениците имат някой и друг долар.

— И вероятно алармена инсталация — добави Анджело. Приближи се до тротоара и паркира. — Да се надяваме, че ще мине гладко. Не искам усложнения.

— Кого ще очистваме? — попита Тони.

— Забравих — каза Анджело. Пресегна се към жабката на колата и взе втория списък. — Жената — поясни той, след като откри името в списъка. Пресегна се отново, за да върне списъка на мястото му. — И да се разберем отсега, за да няма объркване. Ще я очистя аз. Вероятно спят, затова ти ще имаш грижата за мъжа. Ако се събуди, убиваш го. Ясно ли е?

— То се знае, че е ясно — сопна му се Тони. — За какъв ме имаш? Да не би да съм слабоумен? Прекрасно разбирам. Но нали знаеш какво удоволствие ми доставя цялата тази работа — тъй че защо аз да не се заема с нея, а ти да имаш грижата за мъжа?

— Боже господи! — извика Анджело. Извади пистолета и сложи заглушителя. — Това е работа, а не игра на стрелба. Не сме тук да се забавляваме!

— Не е ли все едно дали ще я убиеш ти или аз? — попита Тони.

— Да де — съгласи се Анджело. — Но аз отговарям за работата и аз ще застрелям жената. Трябва да съм сигурен, че е мъртва. Ще докладвам на Серино.

— Значи смяташ, че можеш да застреляш някого по-добре от мен? — каза Тони, който, изглежда, се обиди.

— За бога, Тони — поде Анджело. — Можеш да поемеш следващия. Какво ще кажеш, ако се редуваме?

— Така е по-справедливо — съгласи се Тони. — Разделяме си ги по равно.

— Радвам се, че си съгласен — рече Анджело. След това впери за момент поглед в тавана на колата и добави: — Чувствам се като в детската градина. Добре, да вървим.

Измъкнаха се от колата, пресякоха улицата и потънаха в гъстите, мокри от дъжда храсти около къщата. Стигнаха задната врата, Анджело внимателно я огледа, опипа орнамента по нея, надникна в пролуките с помощта на малко джобно фенерче и провери металните части.

— Няма алармена инсталация — каза изумен той, като се изправи. — Освен ако е нещо, което не съм виждал.

— Откъде искаш да влезем? През някой прозорец или през вратата? — попита Тони.

— Вратата няма да е проблем — рече Анджело.

С джобното си ножче Тони изстърга част от маджуна на едно от стъклата в съседство с вратата. С чифт специални криви клещи извади гвоздейчетата и след това свали стъклото. Пресегна се отвътре, дръпна резето и натисна бравата.

Тя се отвори с леко скърцане. Не се чуха никакви звънци и никакъв лай на кучета. Анджело тихо пристъпи вътре, вдигнал ръка, в която стискаше пистолета на равнището на главата си. Огледа стаята. Изглежда, бе всекидневна с кушетки, покрити с евтина басма, и с голям телевизор. Той се ослуша и свали пистолета. След като провери дали няма алармена инсталация, се поуспокои. Изглежда, всичко беше наред. Къщата ги чакаше, за да я завладеят.

Анджело кимна на Тони да го последва и безшумно се отправи към вестибюла в предната част. Двамата мъже тръгнаха заедно пипнешком нагоре по широка вита стълба. Тя ги отведе до коридор с няколко врати.

Всички бяха полуотворени, с изключение на една. Доверявайки се на инстинкта си, Анджело се насочи право към нея. Щом се увери, че Тони върви след него, направи опит да я отвори. Още при първото докосване тя поддаде.

От леглото, което се намираше в другия край на стаята, се чуваше силно хъркане. Анджело не беше сигурен кой хърка, но щом се убеди, че и двамата спят дълбоко, кимна на Тони да го последва. Тръгнаха към леглото — голяма спалня, покрита с дебел юрган. Под него лежаха мъж и жена малко над средна възраст. И двамата спяха по гръб, с ръце отстрани.

Анджело свърна надясно, за да бъде от страната на жената. Тони отиде от другата страна. Набелязаните жертви не се помръдваха. Анджело махна с ръка, за да привлече вниманието на Тони — сочеше към валтера си в здрача на спалнята, с което да му напомни, че той ще ликвидира жената, а Тони трябва да следи мъжа.

Тони кимна и когато Анджело вдигна пистолета си, за да се прицели в главата на спящата жена, направи същото от другата страна на леглото. Анджело протегна пистолета на разстояние, от което не би могъл да не улучи, и се прицели в слепоочието, точно над ухото. Искаше куршумът да проникне в основата на мозъка, приблизително там, където би спрял, ако стреляше и отзад.

Звукът от изстрела беше твърде силен в тишината, която цареше в стаята, но сравнен с всекидневните шумове, приличаше на леко съскане като от удар на юмрук по възглавница. Анджело още не беше дошъл на себе си след дръпването на спусъка, когато се чу друг подобен съскащ звук. С крайчеца на окото си той видя как главата на мъжа отскочи от възглавницата и след това се връща отново там. Появи се тъмно петно, което изглеждаше черно в здрача на стаята.

— Не можах да се сдържа — каза Тони. — Чух, че стреляш, как да не натисна спусъка и аз!

— Проклет психопат! — извика яростно Анджело. — Не трябваше да застрелваш човека, освен ако не се размърда. Такъв беше планът!

— Е, много важно! — каза Тони.

— Важно е, защото трябва да се научиш да изпълняваш заповедите — изръмжа Анджело.

— Добре де, няма вече — обади се Тони. — Съжалявам, не можах да се сдържа. Следващия път ще изпълнявам точно това, което ми казваш.

— Да изчезваме! — изкомандва Анджело и се отправи към вратата.

— Дали да не поогледаме за пари или ценности? — подхвана Тони. — Така и така сме тук.

— Не бива да губим време — каза Анджело. Стигна до вратата и се обърна. — Хайде, Тони! Не сме тук, за да плячкосваме. Серино и бездруго ни плаща достатъчно.

— Но това, което Серино не знае, не го засяга — рече Тони и прибра от нощното шкафче портфейл и часовник „Ролекс“. — Какво ще кажеш да си взема нещо за спомен?

— Добре — примири се Анджело. — А сега да се махаме оттук.

След три минути вече бяха в колата и бързо се отдалечаваха от къщата.

— Божичко! — възкликна Тони.

— Какво става?

— Тук има над 500 хилядарки — продължи Тони, размахвайки банкнотите във въздуха. Вече си беше сложил ролекса на ръката. — Прибави това към сумата, която ни плаща Серино, и всичко ни е наред.

— Само че гледай да се отървеш от портфейла — предупреди го Анджело. — Със сигурност ще ни спипат по него.

— Няма проблем. Ще го изхвърля на сигурно място.

Анджело спря до тротоара и паркира колата.

— Сега пък какво има? — попита Тони.

Анджело се наведе и извади списъка от жабката.

— Искам да видя дали няма някой друг в този район. Разгеле — обади се той, след като бързо прегледа списъка. — Има двама във Форест Хилс. Точно зад ъгъла е. Можем да ги оправим и двамата без проблем, преди да е съмнало. Бих казал, че с това нощта се очертава да бъде много успешна.

— Аз пък бих казал, че това е една прекрасна нощ — обади се Тони. — Никога през живота си не съм изкарвал толкова много пари.

— Добре — продължи Анджело, който изучаваше някаква карта. — Знам къде се намират и двете къщи. Богаташкият квартал на града.

Остави картата и списъка на поставката между двете седалки, включи на скорост и потегли.

След по-малко от половин час стигна първата къща, голяма бяла постройка, разположена много навътре от улицата. Според Анджело заемаше поне два акра. По протежение на дългата виеща се алея към къщата имаше няколко бряста, чиито листа вече бяха окапали.

— Кой ще е този път? — попита Тони, загледан нагоре към голямата къща.

— Мъжът — каза Анджело.

Опитваше се да реши къде да остави колата. В такъв богат квартал нямаше много коли, спрени по улицата. Угаси фаровете, докато се изкачваше нагоре по алеята, с надеждата, че тъмната кола няма да привлича вниманието.

— Помни — каза Тони, когато се готвеха да влязат, — сега е мой ред.

Анджело вдигна поглед нагоре, сякаш искаше да каже: „Защо на мене, Господи?“. После кимна и двамата продължиха към къщата.

Белият замък се оказа по-непристъпен от доста по-скромната каменна къща. Имаше няколко алармени системи, мина много време, докато Анджело ги проумее и неутрализира. Чак след половин час счупиха рамката на един прозорец в мокрото помещение.

Анджело влезе пръв, за да се увери, че няма детектори с инфрачервени лъчи или лазери. Щом се убеди, че е чисто, през прозореца се прехвърли и Тони.

Бавно се придвижиха през кухнята, където се чуваше телевизор, работещ в някоя близка стая.

Възможно най-предпазливо поеха по посока на звука, идващ от една стая в дъното на входното антре. Анджело стигна пръв и надникна иззад ъгъла.

Беше работен кабинет с бар, вграден в едната стена, и огромен телевизор върху другата. Пред телевизора имаше широко канапе, тапицирано с басма. Върху канапето беше заспал едър дебел мъж, облечен в синя хавлия. Краката му бяха къси, учудващо тънки и стърчаха изпод огромното му шкембе, подпрени върху една възглавничка. Беше обут в кожени чехли.

Анджело се дръпна, за да размени с Тони няколко думи.

— Той спи и е сам. Трябва да приемем, че жена му, ако има такава, е горе.

— Какво ще правим? — попита Тони.

— Нали искаше ти да го очистиш — рече Анджело. — Отивай. Но го направи както трябва. След това ще проверим за жената.

Тони се усмихна и пристъпи зад Анджело. Пистолетът със заглушителя беше в дясната му ръка.

Обиколи ъгъла и смело влезе в кабинета. Тръгна право към мъжа на канапето. Насочи пистолета в слепоочието му, точно над ухото, след което нарочно го бутна с крак по бедрото.

Мъжът изломоти нещо и с мъка повдигна клепачи.

— Глория, скъпа? — успя да каже той.

— Не, сладурче, това съм аз — Тони!

Съскащият удар прекатури мъжа на лявата му страна. Тони се наведе, опря дулото на заглушителя в основата на черепа му и стреля отново. Мъжът не се помръдна.

Тони се изправи и погледна назад към Анджело. Анджело му махна да го последва. Заедно се качиха по стълбите. На втория етаж им се наложи да претърсят няколко стаи, преди да открият Глория. Тя спеше дълбоко при запалени лампи, но с черна маска на очите и запушалки в ушите.

— Сигурно се мисли за филмова звезда — рече Тони. — Проста работа.

— Да вървим — подкани Анджело, дърпайки го за ръката.

— Виж я! — заповтаря Тони. — Прилича на квачка.

— Нямам намерение да споря — изръмжа Анджело. — Да изчезваме оттук.

В колата Тони се мръщеше, докато Анджело избираше най-бързия път до следващата къща. Беше му все едно колко ще се муси Тони. Ако не друго, сега поне мълчеше.

Последната къща беше дълга двуетажна сграда с метални козирки, които образуваха навес пред гаража за една кола. Малка ограда отделяше една поляна с размери на пощенска марка, на която се мъдреха статуи на две розови фламинги.

— Мъжът или жената? — попита Тони, нарушавайки мълчанието.

— Жената — отговори Анджело. — Можеш ти да се заемеш с нея. Ако искаш.

Сега, когато нощната им работа наближаваше своя край, той реши да прояви великодушие.

Влязоха в последната къща без проблеми. Минаха по алеята през задната врата. За своя изненада откриха мъжа заспал на канапето.

Анджело каза на Тони да се качи горе, докато той наблюдава мъжа. Видя в полумрака нетърпеливата усмивка на лицето на младока и си помисли, че жаждата му да убива е неутолима.

След няколко минути чу приглушения изстрел от пистолета на Тони, последван незабавно от още един. Момчето поне беше старателно. Няколко минути по-късно Тони се появи отново.

— Събуди ли се мъжът? — попита Тони.

Анджело поклати глава и направи знак да тръгват.

— Лоша работа — обади се Тони.

Погледът му за миг се плъзна по спящия мъж, после той се обърна и последва Анджело през вратата.

На задната площадка Анджело се протегна и погледна нагоре към небето, започнало да порозовява.

— Слънцето вече изгрява — рече той. — Какво ще кажеш да закусим някъде?

— Чудесно предложение — отвърна му Тони. — Каква нощ, а! По-добра, здраве му кажи.

Той тръгна към колата, сваляйки заглушителя от пистолета си.