Робин Кук
Непрогледност (16)

14

6:45 ч сутринта, понеделник

Манхатън

Будилникът иззвъня и както обикновено, Лори бързо заопипва, за да го спре. Поставяйки досадната машинка на прозоречния перваз, тя осъзна: за първи път от много време се събужда без неприятното чувство, че отново е сънувала същия кошмар. Изглежда, съвестта й бе временно успокоена от срещата с Боб Талбът.

Независимо от това, докато обуваше кожените пантофи и включваше телевизора на местните новини, бе обзета от все по-нарастващо безпокойство за възможната реакция на Бингам. Нямаше търпение да види вестника и да прочете статията на Боб Талбът. Дали щеше да е на видно място? Несъмнено Бингам щеше да я заподозре, че е дала информацията. Какво да му отговори, ако я запита без заобикалки? Едва ли щеше да е способна да излъже шефа си.

На път за банята Лори поспря в кухнята и хвърли един поглед към късчето небе, което се виждаше от прозореца. Ако се съдеше по мрачните, кълбящи се облаци, времето не се беше оправило кой знае колко.

След душа, докато пиеше второто си кафе, поставила чашката на ръба на мивката, тя започна да се гримира, премисляйки различни варианти на разговора с Бингам. От спалнята се чуваше познатата мелодия на започващото предаване „Добро утро, Америка“. После отекнаха и не по-малко познатите щастливи гласове на водещите.

Докато си слагаше червилото, Лори чу Майк Шнайдър да започва новините със съобщението, че екипът на ООН е открил още оръжия за масово унищожение в Ирак. Лори привърши с горната устна и се канеше да започне долната, когато примига. Чу Майк Шнайдър да произнася името й!

Хвърли се в спалнята и увеличи звука. Изражението на лицето й се промени от недоверчивост на ужас, докато слушаше обзора на Шнайдър за серията смъртни случаи от свръхдози, започнала със смъртта на Дънкан Андрюс, син на кандидата за сенатор Клейтън Андрюс. Шнайдър продължи с три непознати за нея имена: Кендъл Флечър, Стефани Хабърлин и Ивон Андре. Спомена двата случая на смърт от свръхдоза в дома на Джордж ван Дойсън. Най-смущаващото беше, че повтори името на Лори, заявявайки, че според д-р Лори Монтгомъри има основания да се смята, че тези смъртни случаи са умишлени убийства и е възможно полицейското управление на Ню Йорк и Службата по съдебна медицина да полагат изключителни усилия за потулването им.

В момента, в който Майк Шнайдър премина към другите новини, Лори нахлу в дневната и затърси бележника си с телефоните, захвърляйки настрани пречещите й книжа. Открила телефона на Боб Талбът, тя почти вби бутоните в апарата, докато набираше номера.

— Какво направи? — изкрещя тя, когато Боб вдигна слушалката.

— Лори, прости ми — каза Боб. — Повярвай, не съм виновен. За да вкара статията в сутрешния брой, редакторът ме накара да му напиша докладна. Написах, че твоето име не трябва да се споменава, но той просто ми открадна статията! Можеше да се очаква!

Отвратена, Лори затвори телефона. Сърцето и биеше лудо. Това беше бедствие, катастрофа. Сигурно щяха да я уволнят. Бингам без съмнение щеше да побеснее. И след такъв край тя щеше ли изобщо да си намери работа като патологоанатом?

Отиде до прозореца и впери очи в тъжната, осеяна с боклуци пустош на задните дворове. Чувстваше се като парализирана от отчаяние. Дори не можеше да заплаче, но постепенно, докато гледаше унилия пейзаж, в чувствата й настъпи обрат. В края на краищата, каквото и да беше направила, се е водела от чисти подбуди и съвест. А и Бингам й бе казал по време на вчерашния телефонен разговор, че вярва в добрите й намерения.

Първоначалните й страхове за пълно крушение се поразсеяха. Изведнъж реши, че няма да я уволнят. Мъмрене — гарантирано, отстраняване от длъжност — възможно, уволнение — не. Тя обърна гръб на прозореца и се върна в банята да довърши грима си. Колкото повече мислеше по въпроса, толкова повече се успокояваше. Направо се виждаше как обяснява, че е останала вярна на чувството си за отговорност като човек и като съдебен лекар.

Влизайки за последно в спалнята, Лори се облече, събра нещата си и излезе от апартамента.

Докато чакаше асансьора, забеляза пред съседната врата донесен от раздавача вестник. Наведе се и го измъкна от найлоновата опаковка. Статията за серията смъртни случаи от свръхдоза започваше на първа страница. Имаше дори нейна снимка — стара, от университетските години. Лори се зачуди откъде ли са я намерили. После отвори вестника на съответната страница и прочете няколко изречения, които повтаряха казаното от Майк Шнайдър. Е, напълно в духа на булевардната стилистика, имаше много повече зловещи подробности — включително и това, че някои от жертвите са били напъхани в хладилника. Тя се замисли откъде ли са се сетили. Във всеки случай не бе споменавала нищо подобно пред Боб Талбът. Въпросът за възможното потулване на случая бе дебело подчертан и звучеше доста по-злокобно от съобщението на Майк Шнайдър.

Лори чу асансьора да спира зад гърба й. Пусна вестника обратно пред вратата и успя да хване асансьора малко преди да тръгне. Влизайки в кабината, чу дрезгавия глас на Дебра Енглър:

— Защо четеш чужди вестници?

За секунда задържа вратата на асансьора, борейки се с изкушението да се върне и да прасне вратата на Дебра с чадъра. Колкото да я изплаши. Тя се овладя и пусна вратата.

Докато слизаше надолу, спокойствието й отстъпи място на страха от предстоящата среща с Бингам. Опасяваше се от противопоставянето, от конфликта. Не умееше да се владее в такава ситуация.

 

 

Пол Серино бе приведен над любимото си занимание — закуската. Пиршеството, на което се наслаждаваше, се състоеше от яйца, пържени с прясна свинска наденица, и бисквити. Настроението му бе превъзходно, въпреки че окото му все още бе закрито с металното капаче.

По изключение Грегъри и Стивън мълчаха, заети със захаросаните си закуски, лично подбрани от смайващ избор опаковки от по една порция. Всеки бе поставил празната кутия пред себе си и я изучаваше задълбочено. Глория току-що бе донесла вестника от кутията и сядаше на масата.

— Прочети ми за мача между „Джайънтс“ и „Стийлърс“ — смотолеви Пол с пълна уста.

— Господи! — промълви Глория, втренчена в първата страница.

— Какво има? — попита Пол.

— Има статия за няколко богати и образовани младежи, умрели от наркотици — каза Глория. — Пише, че по всяка вероятност били убийства.

Пол така се задави, че изкашля храната от устата си по цялата маса.

— Та-а-те! — изциври Грегъри. Захаросаните му пуканки бяха покрити с полусдъвкани парчета наденица и яйца.

— Пол, добре ли си? — разтревожено попита Глория.

Пол направи жест, че всичко е наред. Лицето му бе почервеняло като белезите по заздравяващата кожа върху бузите му. С другата си ръка той напипа портокаловия сок и отпи голяма глътка.

— Няма да я ям — заяви Грегъри, сочейки закуската. — Повдига ми се.

— И аз — каза Стивън, който винаги се стремеше да постъпва като брат си.

— Вземете си чисти купи — нареди Глория — и си изберете други закуски.

— Я по-добре ми прочети статията за умрелите от наркотици — дрезгаво произнесе Пол.

Глория му прочете цялата статия на един дъх. Щом свърши, Пол се отправи към кабинета.

— Няма ли да си доядеш закуската? — извика Глория след него.

— Ей сега — отвърна Пол.

Затвори вратата след себе си и натисна копчето за автоматично избиране, което щеше да го свърже с Анджело.

— Кой е, по дяволите? — измърмори Анджело в просъница.

— Пречете ли вестника тая сутрин?

— Как да съм го прочел, като спях? Знаеш какво сме вършили цяла нощ.

— Намери Тони и оня плиткоумен бацил Травино и веднага елате тук — нареди Пол. — И пътем прочети вестника. Загазили сме.

 

 

— Франко! — учуди се Мари-Доминик. — Не е ли малко рано?

— Трябва да говоря с Вини — каза Франко.

— Вини още спи — рече тя.

— И аз така предполагах, но те моля да го събудиш.

— Сериозно?

— Напълно сериозно.

— Заповядай тогава — покани го Мари и отвори широко вратата.

Франко влезе.

— Иди в кухнята — каза му тя. — Кафето е готово.

Мари изчезна нагоре по стълбата, а Франко се отправи към кухнята, където завари малкия син на Вини вече на масата. Шестгодишният Вини младши трудолюбиво пляскаше с лъжица по купчинката палачинки пред себе си. Единадесетгодишната му сестра Розлин приготвяше следващата порция на печката.

Франко си наля чаша кафе, отиде в дневната, седна на белия кожен диван и се загледа в новия светлозелен дълговлакнест килим. Не му се вярваше, че още правят такива.

— Дано има защо! — изфуча Вини още от вратата.

Беше облечен в копринен индийски халат. Косата му, обикновено безукорно зализана назад, стърчеше на всички страни.

Без никакви обяснения Франко му подаде вестника. Вини го сграбчи и седна.

— И какво да чета? — изръмжа той.

— Виж статията за смъртните случаи от наркотици — каза Франко.

Докато четеше, Вини набръчка чело. После мълча към пет минути. Франко посръбваше кафето.

— Е, и какво? — каза Вини, вдигайки очи. Той тупна вестника с опакото на ръката си. — Защо, по дяволите, ме будиш за това?

— Нали видя последните имена — Флечър и другите? Снощи проследих Анджело и Тони. Те ги очистиха. Предполагам, че са очистили и другите.

— Добре де, защо? — запита Вини. — Защо с кокаин? Вече го раздават безплатно, що ли?

— Още не знам — призна Франко. — Даже не знам дали действат самостоятелно, или изпълняват заповедите на Серино.

— Изпълняват заповед — каза Вини. — Много са глупави, за да действат сами. Боже мой, това е лудост! Освен обикновените ченгета сега из града ще плъпнат и тия от Федералната полиция, че и от Отдела за борба с наркотиците. Какво, по дяволите, е намислил Серино? Да не е полудял? Просто не разбирам.

— И аз — каза Франко. — Но успях да вляза във връзка с един човек, който чрез други хора познава Тони. Сигурно ще те потърсят.

— Трябва да направим нещо — поклати глава Вини. — Това не бива да продължава.

— Не можем да решим какво да правим, преди да сме наясно какво цели Серино — рече Франко. — Дай ми още един ден.

— Само един — отсече Вини. — След един ден ще действаме.

 

 

Изправена пред Службата по съдебна медицина, Лори бе обзета от страх. Колко се променят нещата за един ден! Вчера и завчера влизаше и излизаше като хала, все едно притежаваше сградата, а днес се боеше да прекрачи прага. Причината се криеше в това, което й предстоеше, и тя го знаеше. Спокойствието, което я беше обхванало в апартамента й, беше изчезнало.

Приближавайки към сградата, Лори забеляза рой възбудени репортери, които я обсадиха. Бяха дошли заради сензацията — нейната сензация. Погълната от мисли за срещата с Бингам, тя изобщо не бе помислила за тях. За второто убийство в училището бяха дошли пак толкова, сега дори бяха повече.

Тя реши, че ще е по-добре да се свършва по-бързо, и влезе. Във фоайето веднага я разпознаха, пред лицето й изникна гора от микрофони, заваля дъжд от въпроси, засвяткаха фотоапарати. Лори безмълвно си проби път към вътрешната врата, където униформеният служител от охраната провери снимката на пропуска й и я пусна да влезе. Преследващите я репортери останаха зад вратата.

Мъчейки се да запази самообладание, Лори се отправи към регистратурата. Вини си четеше вестника. Калвин също беше там.

Лори погледна чернокожия в очите. Той отвърна на погледа й, без да издава чувствата си. Очите му бяха като черен мрамор, великолепно ограден от телените рамки на очилата му.

— Търси те д-р Бингам — безизразно каза Калвин. — В момента не може да те приеме, тъй като е зает с репортерите. Ще позвъни в кабинета ти.

Лори искаше да обясни нещо, но не намираше думи. А и Калвин не изглеждаше особено любопитен и поднови заниманието си. Тя реши да провери графика за аутопсиите, преди да се качи в кабинета. Името й отсъстваше от списъка. Забеляза трите имена, които бе прочела във вестника — Кендъл Флечър, Стефани Хабърлин и Ивон Андре, новите случаи, влизащи в серията.

— Както знаеш, бих искала аз да извърша аутопсиите на починалите от свръхдоза — обърна се тя към Калвин.

Той вдигна глава от работата си.

— Изобщо не ме интересува какво би искала. Това, което трябва да направиш, е да отидеш в кабинета си и да чакаш да се обади д-р Бингам.

Уязвена от откритото пренебрежение, Лори погледна Вини, но той както винаги бе погълнат от спортните новини и с нищо не показваше, че е чул разменените реплики.

Чувствайки се като дете, наказано в ъгъла, тя се качи в кабинета. Там реши, че междувременно може да свърши нещо, извади няколко папки и се настани зад бюрото си. Тъкмо започваше, когато усети присъствието на друг човек. Погледна към незатворената врата и видя Лу Солдано; беше доста омачкан, не изглеждаше щастлив.

— Дойдох лично да ти благодаря, че ми почерни живота — каза той. — Не че шефът на полицията не ми е натягал гайките досега, но твоето малко откровение в печата ми дойде за капак.

— Те преиначиха казаното от мен — обясни Лори.

— Така ли? — саркастично се учуди Лу.

— Не съм споменавала за потулване на случая. Заявих, че според полицията това не е нейна работа. Всъщност ти ми го каза.

— Малката ми палавница! Като че ли не ти стигаше обаждането в отдел „Кадри“! Ама не, трябваше да си сигурна, че ще ме смачкаш!

— Това обаждане беше необходимо — отряза Лори. — И щом ще си говорим за обаждания, вчера едва ли би могъл да бъдеш по-груб. Писна ми от наглия ти сарказъм!

Те си размениха гневни погледи, накрая Лу не издържа и извърна очи. Влезе в стаята и седна на обичайното си място.

— Коментарите ми по телефона наистина бяха хлапашки — призна той. — Усетих се веднага щом го казах. Извинявай. Работата е там, че ревнувам от тоя тип. Ето, признах си. Можеш да се гавриш с малкото, което е останало от самочувствието ми, колкото си искаш.

Гневът на Лори се уталожи. Подпряла лакти на бюрото, тя зарови лицето си в шепи.

— Извинявай, ако съм ти причинила неприятности в работата — каза тя, търкайки очи. — Не съм искала. Ти знаеш, че бях отчаяна. Не можех да оставя хората да умират. Трябваше да направя нещо.

— Представяше ли си каква врява ще се вдигне? — попита Лу. — А да си предвиждала последиците?

— Още не съм наясно — каза Лори. — Очаквах статията да предизвика някаква реакция, което и целях, но не предполагах размерите й. Не знаех, че ще преиначат нещата. На всичко отгоре не спазиха обещанието да не споменават името ми. Още не съм говорила с шефа, но ако съдя по тона на заместника му, разговорът няма да е от най-приятните. Може и да ме уволнят.

— Бингам ще е бесен — каза Лу, — но няма да те уволни. Би трябвало да уважи целта ти, ако не средствата. Но и той ще го отнесе. Няма да е много щастлив.

Лори кимна. Хареса й уверението, че няма да я уволнят.

— Е, с удоволствие щях да поостана да видя как ще свърши тази работа, но трябва да вървя. И в моята служба се вдига врява. Просто трябваше да дойда дотук и да си го кажа, та да ми олекне, и съм доволен, че го направих. Стискам ти палци за разговора с шефа.

— Благодаря — каза Лори. — Радвам се, че дойде.

След като Лу си тръгна, тя се опита да се свърже с Джордан. Имаше нужда от нечия морална подкрепа, но се оказа, че той е в операционната и ще се върне доста по-късно.

Отново се приготви да започне работа, ала на вратата се почука. Оказа се, че е Питър Летърман.

— Д-р Монтгомъри? — попита той несигурно.

Тя го покани да влезе и му предложи стол.

— Благодаря — каза Питър и седна, оглеждайки кабинета. — Чудесен е.

— Наистина ли? — недоверчиво попита Лори.

— По-добър е от моя килер за метли — отвърна Питър. — Както и да е, няма да ти отнема много време. Исках да ти съобщя, че в края на краищата открих следа от примес или допълнителна съставка в пробата, която ми изпрати от Рандъл Тачър.

— Така ли? — оживи се Лори. — Какво откри?

— Етилен — отговори Питър. — Минимално количество, защото е твърде летлив. В другите две проби не успях да го открия.

— Етилен ли? — учуди се Лори. — Странно. Чувала съм, че за пречистването на кокаина се използува етер, а не етилен. Не разбирам.

— Такова пречистване се прилага, когато кокаинът е предназначен за пушене, а не за венозни инжекции, каквито са си правили хората от твоята серия. Но дори и да е пречистван, етерът се използува само като разтворител при екстракцията. Нямам понятие откъде се е появил етиленът и като нищо може да се окаже, че съм допуснал грешка в анализа. Ти толкова се интересуваше дали има някакъв примес, че щом открих нещо, реших веднага да ти съобщя.

— Ако етиленът е толкова летлив — каза Лори, — защо не го потърсиш в пробите от Робърт Евънс? Ти констатира, че е умрял много бързо, следователно има по-голям шанс да се открие наличието на етилен, ако е бил употребен изобщо.

— Добра идея — каза Питър. — Ще проверя.

Питър си тръгна. Лори гледа известно време вратата. Изобщо не беше очаквала като примес да открият етилен. Предполагаше, че ще намерят някой екзотичен стимулант — например стрихнин или никотин. Прелисти фармакологичния справочник, който двете с Рива държаха в кабинета, но не откри нищо съществено. Качи се в библиотеката, където в един стар справочник намери обширен материал за етилена. Оказа се, че преди доста години е бил използван за упойка, затова и в стария справочник му бе отделено повече място, отколкото в новия. Прилагането му било прекратено поради това, че е по-лек от въздуха и е взривоопасен. Наличието на газ с такива качества в операционните било твърде рисковано.

В друга книга Лори откри: в началото на века е установено, че в чикагските оранжерии етиленът забавял цъфтежа на карамфилите. Съдържал се в светилния газ, с който се осветявали оранжериите. Положителното, което прочете за етилена, бе, че е използван за ускоряване зреенето на плодовете и за производство на пластмаси като полиетилен и стиропор.

Всичко това бе интересно, но не обясняваше връзката между етилена и смъртта от свръхдоза кокаин. Разочарована, Лори върна книгите по местата им и се прибра в кабинета с надеждата, че не е пропуснала обаждането на Бингам. Изглежда, Питър беше прав, имаше някаква грешка в анализите.

 

 

Когато се върна в управлението, Лу разбра, че трябва незабавно да се обади на прекия си началник, на началника на районното и на директора на полицията. Явно всички шефове бяха на нокти.

Влизайки в кабинета си, бе изненадан от присъствието на новоназначен детектив, който търпеливо чакаше на стола до бюрото му. Костюмът му беше нов, което означаваше, че скоро са го преназначили от униформения състав.

— Кой си ти? — попита Лу.

— Детектив О’Брайън — отговори полицаят.

— А малко име имаш ли?

— Да, сър! Казвам се Патрик.

— Хубаво италианско име — отбеляза Лу.

Патрик се засмя.

— С какво мога да ти бъда полезен? — попита Лу, обмисляйки на кого да се обади по-напред.

— Сержант Норман Карвър ме помоли да намина и да се опитам да обобщя медицинските данни по мафиотските убийства с жертви, които са били пациенти на д-р Джордан Шефилд. Преди да стана полицай, през летните ваканции работех в болница, а в колежа бях в екипа за бърза медицинска помощ.

— Значи правилно са се спрели на теб — каза Лу.

— Струва ми се, че открих нещо важно — отвърна Патрик.

— Ъхъ.

Лу бе вперил поглед в бележката да се обади на директора на полицията. Тя го притесняваше най-много. Досега не беше получавал такова известие. Все едно енорийски свещеник да се обади на папата.

— Пациентите са били с различна диагноза — продължи Патрик, — но има нещо общо при всички.

Лу вдигна очи.

— Какво?

Патрик кимна.

— На всички е било предписано оперативно лечение. На всички им е предстояла операция на роговицата.

— Без майтап?

— Без майтап — увери го Патрик.

След като той си отиде, Лу се опита да осмисли чутото. Навремето не бе успял да открие обединяващ признак между жертвите, освен това, че са били пациенти на Джордан Шефилд. Сега нещата се променяха. Не можеше да бъде просто съвпадение.

Погледна още веднъж телефонните съобщения и реши засега да не се обажда на никого. По-добре да разшири новополучената информация. Ясно за какво са го търсили шефовете — да му напомнят, че мафиотските убийства все още не са разкрити и за капак да му надуят главата със серия смърт от свръхдоза. Тая роговица като че ли даваше някакъв шанс за изясняване на случая, не биваше да го изпуска. Чак след това щеше да позвъни на шефовете.

Реши да започне от доктора. Очакваше обичайните увъртания, но смяташе на всяка цена да говори с него, без значение колко пациенти го чакат. Когато го потърси обаче, секретарката му съобщи, че д-р Шефилд в момента оперира в Манхатънската болница и че има много операции. Щял да се върне в кабинета късно следобед.

Лу се подвоуми какво да прави. Никак не му се искаше да се обажда на шефовете, затова реши, че настойчивостта е най-голямата добродетел, поради което ще посети доктора, дори да се наложи да нахълта в операционната. Миналата седмица беше присъствал на десетина аутопсии — една операция ли ще го уплаши?

 

 

— Какво става, по дяволите? — изрева Пол иззад огромното си бюро.

Не изглеждаше доволен.

Анджело, Тони и д-р Луис Травино стояха на килимчето като провинили се ученици пред директора на училището. Д-р Травино нервно избърса челото си с кърпа. Беше дебел и плешив и по нещо приличаше на Серино.

— Няма ли да отговори някой? Какво ви е, а? Зададох ви съвсем прост въпрос — как тая история е попаднала във вестника?

Пол Серино удари с юмрук по вестника върху бюрото.

След пауза, от която стана ясно, че няма доброволци, той продължи:

— Добре, да започнем отначало. Луис, ти каза, че тоя „плодов газ“ не може да се открие.

— Точно така — потвърди Луис Травино. — Не може да се открие, защото е много летлив. Във вестника не пише нищо за газ.

— Вярно — рече Пол. — Тогава защо пишат, че тия свръхдози са убийства?

— Не знам — каза Луис. — Във всеки случай не защото са открили газ.

— Дано си прав — заяви Пол. — Мисля, излишно е да ти напомням, че аз ти плащам комарджийските дългове, а те не са малки. Семейство Вакаро много ще ти се разсърди, ако изведнъж спра да плащам.

— Не е заради газа — повтори Луис.

— Заради какво е тогава? Казвам ви, тая статия никак не ми харесва. Ако някой я е оплескал, ще хвърчат глави!

— Това е само първият сигнал, че може да имаме неприятности — каза Луис. — Иначе всичко вървеше по вода. А и ти се възстановяваш великолепно.

— Защо тогава тая докторица описва нещата такива, каквито са? — запита Пол. — Тая Лори Монтгомъри е същата кучка, дето изпя на Лу Солдано, че са ми хвърлили киселина в лицето. Какво представлява това пиленце?

— Патологоанатом в Службата по съдебна медицина — отвърна Луис.

— Нещо като тоя тип Куинси по телевизията ли? — попита Пол.

— Е, в живота е малко по-различно — каза Луис, — но в общи черти е същото.

— И как така се е усъмнила? Ти май казваше, че няма начин да се разкрие? Как тая Лори Монтгомъри се е сетила за какво става дума?

— Не зная — отговори Луис. — Може би трябва да питаме нея.

Серино се позамисли и рече:

— Да си призная, и на мен ми мина това през ума. А и ако тая Лори Монтгомъри продължи разследването си, резултатът може да е приятен като цирей на задника. Анджело, дали ще можеш да организираш едно, ъъ, събеседване де, с младата дама?

— Няма проблем — каза Анджело. — Ти я искаш, аз я докарвам.

— Не виждам друг изход — рече Пол. — А след като си побъбрим, най-доброто, което може да направи тая докторица, е да изчезне. Напълно. Включително и трупът.

— Нали „Монтегю Бей“ ще отплава тия дни? — попита Анджело.

— Ами да — оживи се Пол, — чудесна идея! Утре вдига котва за Ямайка. Добре, доведи я на кея. Доктор Луис ще я разпита.

— Не искам да се замесвам пряко в тая работа — възрази Луис.

— От мен да мине, това не го чух — каза Пол. — Вече си замесен до ушите, така че не дрънкай глупости.

— Кога трябва да го свършим? — попита Анджело.

— Следобед или надвечер. Не можем да седим със скръстени ръце и да чакаме нещата да се объркат още повече — отговори Пол. — Там в моргата не работи ли момчето на Амендола? Не се сещам за малкото му име. Нали семейството им беше от Гейсайд?

— Вини — каза Тони. — Вини Амендола.

— А, Вини Амендола. Работи в моргата. Поговорете с него, може да помогне. Напомнете му, че помогнах на баща му, когато беше закъсал с профсъюза. И вземете това. — Серино посочи вестника. — Вътре има снимка на докторицата. Използвайте я, за да сте сигурни.

След като посетителите му си тръгнаха, Серино се свърза с Джордан. Секретарката обясни, че е в операционната, на което Серино каза, че ще чака докторът да му се обади до час.

Джордан звънна след петнадесет минути. Преди Пол да успее да каже нещо, той заяви:

— Тази работа не ми харесва. Когато говорихме за делово сътрудничество, вие ми казахте, че няма да има проблеми. Беше преди два дни и вече се оформя огромен скандал. Изобщо не ми харесва.

— Успокой се, докторе — каза Серино. — Всяко делово начинание си има трудности в началото. Не се вълнувай. Просто исках да се уверя, че няма да направиш някоя глупост, за която после да съжаляваш.

— Вие ме вкарахте, като ме заплашихте. Това какво, продължение на шантажа ли е?

— Би могло да се нарече и така — съгласи се Пол. — Зависи от гледната точка. От моята гледна точка просто един бизнесмен говори с друг бизнесмен. Само исках да ти припомня, че имаш работа с професионалисти. Като теб.

 

 

Обади се секретарката на Бингам и помоли Лори да дойде в кабинета му. Тя отговори, че идва веднага.

Когато престъпи прага на кабинета, забеляза, че изражението на Бингам е строго официално. Личеше, че и той като нея се старае да не загуби самообладание.

— Наистина не мога да те разбера, доктор Монтгомъри — заяви Бингам след дълга пауза. Гласът му беше твърд, лицето — смръщено. — Умишлено наруши моите указания. Изрично те предупредих да не споделяш пред средствата за масова информация личните си преценки и ти напълно съзнателно не се подчини. При такова преднамерено неподчинение не ми остава друго, освен да прекратя трудовия ти договор със Службата.

— Но, доктор Бингам… — поде Лори.

— Не желая обяснения или извинения — прекъсна я Бингам. — Съгласно правилника мога едностранно да прекратя трудовия ти договор, тъй като още не е изтекъл едногодишният изпитателен срок от твоето назначаване. Все пак, ако подадеш писмена жалба, няма да възразя да бъдеш изслушана от комисията. Нямам какво повече да добавя, д-р Монтгомъри. Свободна си.

— Но, доктор Бингам… — отново започна Лори.

— Свободна си! — кресна той.

Капилярите около ноздрите му се разшириха и целият му нос стана яркочервен.

Лори скочи от стола и изхвърча от кабинета. Съзнателно избягна погледите на служителките, които несъмнено бяха чули избухването на Бингам. На един дъх стигна до кабинета си и се затвори в него. Седна зад бюрото и се втренчи в безпорядъка. Беше потресена. Уволниха я, а беше повярвала, че ще й се размине. За пореден път се мъчеше да сдържи сълзите си и същевременно се ядосваше, че не се владее.

С треперещи ръце отвори куфарчето и извади всички папки, след което го напълни с личните си вещи. За книгите и другите дреболии щеше да дойде друг ден. Все пак извади от чекмеджето обобщаващата схема на серията смърт от свръхдоза и я пъхна в куфарчето. После облече палтото си, пъхна чадъра под мишница, взе куфарчето в ръка, излезе и заключи. Само че вместо да напусне сградата, слезе в токсикологичната лаборатория и потърси Питър Летърман. Съобщи му, че е уволнена, но все още се интересува от лабораторните изследвания, свързани със серията. Попита го дали има нещо против да им хвърли едно око. Той не възрази. Личеше, че му е на устата да я попита как е минало при Бингам, но се сдържа.

Лори тъкмо се канеше да си тръгне, и се сети за експертизата, която беше поръчала в генната лаборатория на долния етаж. Ставаше дума за пробата, взета изпод нокътя на Джулия Майърхолц. За нейна огромна изненада желанието й се сбъдна.

— Окончателните резултати от изследването на ДНК едва ли ще са готови скоро — каза лаборантът в отговор на нейния въпрос, — но съм деветдесет и девет на сто сигурен, че пробите са от различни хора.

Лори бе смаяна. В главоблъсканицата се появи нова объркваща плочка. Какво ли означаваше това? Още една улика, че е извършено убийство? Тя не бе в състояние да прецени и единственото, което й дойде на ум, бе да се обади на Лу. Върна се в кабинета и се опита да се свърже с него, но й казаха, че е излязъл. Телефонистката от централата на полицейското управление не знаеше кога ще се върне, не можела да се свърже с него, освен при извънредно произшествие. Лори благодари, без да оставя съобщение, и отново заключи кабинета.

Реши да излезе през моргата. По тоя път едва ли щеше да се сблъска с Калвин или Бингам, а и щеше да избегне репортерите. Когато стигна етажа, се сети, че трябва да свърши още нещо — да вземе домашните адреси и някои подробности по трите случая от последната нощ. Единственият й шанс да се върне отново на работа беше да докаже, че е била права. Ако успееше, можеше и да поиска това изслушване, за което спомена Бингам. Бързо си сложи защитното облекло и влезе в залата за аутопсии.

Както винаги в понеделник сутрин, всички маси бяха заети. Лори отиде да погледне графика и разбра, че трите случая, които я интересуваха, са възложени на Джордж Фонтуърт. Приближи се към неговата маса, където той и Вини вече бяха започнали работа.

— Нямам право да говоря с теб — каза Джордж. — Знам, че звучи абсурдно, но Бингам слезе да ме уведоми, че си уволнена и не бива да говоря с теб. Категорично ми забрани. Така че обади ми се довечера вкъщи.

— Само ми кажи тези случаи като другите ли са?

— Изглежда — отвърна Джордж. — Това е първият, не мога да кажа и за останалите, но по протоколите нещата съвпадат.

— Искам само адресите — рече Лори. — Ще взема за малко протоколите от огледа и веднага ти ги връщам.

Джордж погледна нагоре и въздъхна.

— Какво съгреших, та заслужих такова наказание? Действай, но бързо. Ако някой ме попита, ще кажа, че си ги взела, без да те забележа.

Лори взе нужните документи от папките, отиде в съблекалнята, преписа трите адреса и прибра листа в куфарчето си. След това пак отиде в залата за аутопсии и върна документите на местата им.

— Благодаря, Джордж — каза тя.

— Изобщо не съм те виждал — отговори той.

В съблекалнята Лори бавно се преоблече в ежедневните си дрехи. С багажа в ръка прекоси цялата морга, мина покрай канцеларията, после покрай стаята на охраната. Пред рампата на моргата бяха паркирани няколко коли с надпис „Болници и здравеопазване“.

Лори мина между две от тях и излезе на Тридесета улица. Беше сив, кален и дъждовен ден. Тя отвори чадъра и закрета нагоре към Първо авеню. Беше смазана.

 

 

Тони слезе от колата на Анджело и тъкмо се готвеше да тръшне вратата, когато забеляза, че Анджело не е помръднал от мястото си зад волана.

— Какво ти става? — попита Тони. — Нали щяхме да ходим вътре?

— Не ми се влиза в морга — призна си Анджело.

— Ако искаш, ще ида сам — предложи другият.

— И дума да не става — отвърна Анджело, отвори без желание вратата и слезе.

Изпод задната седалка извади чадър, разтвори го и заключи колата. При поста на охраната попита къде би могъл да намери Вини Амендола.

— Вижте в канцеларията на моргата — отговори пазачът. — Вървете направо, тя се пада отляво.

Моргата не се хареса на Анджело, както и се очакваше. Изглеждаше лошо и миришеше гадно. Едва бяха влезли, а на него вече му се щеше да са излезли.

В канцеларията отново попита за Вини, като обясни, че е свързано с баща му. Човекът им каза, че ще иде да го потърси, и ги помоли да чакат.

След пет минути Вини се появи в канцеларията, облечен в зелени защитни дрехи. Изглеждаше разтревожен и веднага попита:

— Какво му е на баща ми?

Анджело го прегърна през рамо и отвърна с въпрос:

— Можем ли да поговорим насаме?

Вини се остави да бъде заведен във фоайето, където погледна Анджело право в очите и рече:

— Баща ми умря преди две години. Какво искате?

— Ние сме приятели на Пол Серино — каза Анджело. — Поръчано ни е да ти припомним, че навремето Серино е помогнал на баща ти за профсъюзите. Господин Серино ще се радва, ако му се отплатиш за услугата. Тук има една лекарка на име Лори Монтгомъри…

Вини го прекъсна.

— Вече я няма.

— Тоест? — запита Анджело.

— Тази сутрин я уволниха — отговори Вини.

— В такъв случай ни дай домашния й адрес — реши Анджело. — Можеш ли да го намериш? И не забравяй, че трябва да си остане между нас. Нали не е необходимо да ти обяснявам с подробности?

— Ясно — каза Вини. — Изчакайте, ей сега ще се върна.

Анджело седна, но не му се наложи да чака дълго. Вини почти веднага донесе адреса и дори телефонния номер на Лори. Обясни, че ги е взел от графика за дежурствата.

Напускайки моргата, Анджело изпита такова облекчение, че почти изтича до колата.

— Какъв е планът? — попита Тони, докато потегляха.

— Няма защо да губим време. Отиваме в апартамента на мацката, тъкмо е наблизо.

След петнадесет минути вече бяха паркирали на Деветнадесета улица и вървяха към блока на Лори.

— Как ще действаме? — попита Тони.

— Както винаги — отговори Анджело. — С полицейските значки. Вкараме ли я в колата, работата е опечена.

По пощенските кутии във входа откриха номера на апартамента. Вратата към стълбището и асансьорът беше заключена, но не и за човек като Анджело. След две минути асансьорът ги издигаше към петия етаж.

Отидоха право пред вратата на апартамента и Анджело натисна звънеца. Никой не отговори и той го натисна отново.

— Сигурно е отишла да си търси работа — рече Тони.

— Доста брави е наслагала — каза Анджело, оглеждайки вратата.

Очите на Тони зашариха из малката площадка и веднага се заковаха на вратата на Дебра Енглър. Той потупа Анджело по рамото и прошепна:

— Някой от съседите ни гледа.

Анджело се обърна и видя Дебра, която надничаше през открехнатата врата. Щом очите им се срещнаха, тя тръшна вратата. Езиците на ключалките защракаха по гнездата си.

— По дяволите! — прошепна Анджело.

— Какво ще правим? — попита Тони.

— Връщаме се в автомобила — каза Анджело.

След няколко минути колата беше паркирана така, че и двамата да виждат добре входа на блока. Тони се прозина. За своя изненада същото направи и Анджело.

— Скапах се — оплака се Тони.

— И аз — рече Анджело. — Мислех си, че днес ще спя цял ден.

— Какво ще кажеш, дали да не разбием апартамента? — попита Тони.

— Минава ми през ума — отговори Анджело. — Само че при толкова много брави няма да се оправя бързо. А и не се сещам какво да правим с оная вещица от другия апартамент. Видя ли й лицето? Представяш ли си да се събудиш сутрин и да я намериш в леглото си?

— Това пиленце не е за изхвърляне — отбеляза Тони, разглеждайки снимката на Лори във вестника. — На такова не бих му отказал.

 

 

Лу си наля още едно кафе. Чакаше в преддверието на хирургическото отделение на Манхатънската болница, където миналия път бе изненадал Джордан. Само че тогава го беше чакал двадесет минути, а сега висеше вече час и нещо. Започваше да се пита дали не е било по-разумно да се обади на началниците си, вместо да провежда разговор с Джордан.

Тъкмо се готвеше да си тръгне, когато влезе Джордан. Отиде при малкия хладилник и извади кутия портокалов сок. Лу го изчака да отпие и да се отправи към вестника на дивана, преди да заговори:

— Джордан, приятелю! Изобщо не очаквах да се срещнем тук!

Познал Лу, Джордан се намръщи.

— Пак ли ти?

— Поласкан съм от дружеското ти отношение — каза Лу. — Изглежда, многото операции те правят любвеобилен. Нали знаеш, днешната работа не бива да се оставя за утре.

— Радвам се, че се видяхме, лейтенанте. — Джордан допи сока и хвърли картонената кутия в кошчето.

— Един момент — каза Лу и му препречи пътя.

Джордан му изглеждаше още по-малко склонен да му съдейства, отколкото миналия път, беше и притеснен. Зад грубото държане се криеше нервност.

— Имам още операции — каза Джордан.

— Не се и съмнявам. Това за мен е известно облекчение — все пак не всичките ти пациенти, чакащи операция, са били пречукани от професионални убийци.

— За какво говориш? — поиска да знае Джордан.

— Джордан, страшно ти отива да си възмутен, но стига си се правил на ударен и отговаряй честно! Много добре знаеш за какво става дума. Миналия път те попитах дали е имало нещо общо между убитите ти пациенти, например дали не са боледували от една и съща болест. Ти беше така добър да ми кажеш, че съм на грешен път. Само пропусна да споменеш, че всички те ще бъдат оперирани от златните ти ръце.

— Не се сетих — каза Джордан.

— Естествено! — саркастично отбеляза Лу.

Беше сигурен, че Джордан лъже, но се съмняваше и в собствената си обективност. Както наскоро бе признал пред Лори, ревнуваше го от нея. Завиждаше, че е висок и хубав, че е завършил прочут университет, че е имал охолно детство и е богат.

— Сетих се чак когато се върнах в кабинета и прегледах картоните им — заяви Джордан.

— И въпреки че си открил нещо общо между жертвите, не си даде труда да ми съобщиш. Засега няма да го коментирам. Въпросът ми е: как ще обясниш обединяващия фактор?

— Нямам понятие — отвърна Джордан. — Според мен е изключително стечение на обстоятелствата. Ни повече, ни по-малко.

— Нищо ли не ти подсказва защо са били извършени тези убийства?

— Абсолютно нищо — каза Джордан. — Искрено се надявам и се моля да няма повече убити. Последното нещо, което искам да ми се случи, е да ми намалят пациентите, камо ли пък по такъв дивашки начин.

Лу кимна. Доколкото познаваше Джордан, последното съображение бе достоверно. Лейтенантът направи пауза и попита:

— А Серино?

— Какво Серино?

— На него му предстои още една операция. Може ли по някакъв начин тази поредица от убийства да се свърже със Серино? Мислиш ли, че той е изложен на риск?

— Всичко е възможно — каза Джордан, — но аз лекувам Пол Серино вече няколко месеца и досега не му се е случило нищо. Нямам основания да смятам, че е замесен или че е изложен на конкретен риск.

— Ако се сетиш за нещо, обади ми се — каза Лу.

— Разбира се, лейтенанте — отвърна Джордан.

Лу се дръпна от пътя му, Джордан блъсна крилата на летящата врата и изчезна.

 

 

Лори реши, че дори и да не излезе нищо и тя да не се сдобие с полезна информация, поне няма да стои със скръстени ръце. Значи няма да й остане време да размишлява за положението си — безработна в град, в който животът никак не беше евтин, плюс вероятността да не намери работа в съдебната медицина. Бингам едва ли щеше да й даде препоръка. Не й се мислеше за такива неща, затова реши да продължи с разследването по серията. Трябваше да се проучат още три случая на смърт от свръхдоза, как са били открити труповете и дали жертвите са били забелязани да се прибират в апартаментите си в компанията на двама мъже.

След по-малко от час Лори бе в блока на Кендъл Флечър и историята, която й разказаха звучеше познато. Флечър излязъл да тича, но се върнал много скоро, придружен от двама мъже. Портиерът не видял двамата да напускат апартамента. Няколко часа след завръщането на Флечър наемател, който не се представил, се обадил и се оплакал, че в апартамент 25 Ж се вдига шум. Изказал опасения, че може би някой е пострадал. Домоуправителят реагирал на обаждането — и открил трупа на Флечър.

Лори нямаше такъв късмет на адреса на Стефани Хабърлин — бе живяла в къща без портиер. Реши засега да не се занимава с нейния случай и се отправи към третия и последен адрес.

Ивон Андре бе живяла в сграда, подобна на тази на Флечър. Лори се възползува от значката си на съдебен лекар, както беше постъпила и при предишния случай. Портиерът, представил се като Тимъти, бе изпълнен с готовност да съдейства. Също като Кендъл Флечър, госпожица Андре бе влязла в сградата, придружена от двама мъже. Тимъти не можеше да се сети как са изглеждали, но определено си спомняше, че са идвали. На въпроса на Лори кой е открил трупа Тимъти отговори, че домоуправителят Хуан. Лори помоли да се срещне с него. Тимъти начаса извика слабия мъж в кафеникава униформа, който поправяше някакъв мебел във фоайето. Той дойде при тях и беше представен.

— Как открихте трупа? — попита Лори.

— Обади ми се нощният портиер и ме помоли да проверя апартамента на Андре.

— Сега ще позная какво ви е казал — заяви Лори. — Наемател се е обадил на портиера и се е оплакал от странния шум, който се чувал от апартамента на Андре, нали?

Хуан и Тимъти погледнаха Лори с изненада и уважение, но след секунда Хуан се усмихна.

— Ами да, сигурно вече сте говорили с полицията.

— Къде точно намерихте тялото? — попита Лори.

— Във всекидневната — отговори Хуан.

— А как изглеждаше апартаментът? Имаше ли нещо счупено? Имаше ли следи от боричкане?

— Не съм го оглеждал, особено след като видях госпожица Андре — отговори той. — Полицаите идваха, но не са размествали нищо. Искате ли да го видите?

— С удоволствие — отвърна Лори.

Те се качиха на четвъртия етаж. Хуан отключи с ключа си и пусна Лори да мине първа. Тя влезе и едва пристъпила вътре, почти се сблъска с елегантно облечена жена на средна възраст. Изглеждаше зашеметяващо, макар да личеше, че е плакала. В ръката си стискаше книжна кърпичка.

— Извинете — пророни смутено Лори.

Бе ужасена, че в апартамента има хора. Жената се канеше да каже нещо, когато позна Хуан.

— Извинявайте, госпожо Андре — рече той. — Не знаех, че сте тук. Да ви представя д-р Монтгомъри от Службата по съдебна медицина.

На вратата се появи висок побелял, мъж.

— Кой е, скъпа? — попита той.

— Домоуправителят — продума госпожа Андре. — А това е д-р Монтгомъри от Службата по съдебна медицина.

— Вие сте от Службата по съдебна медицина? — поиска да разбере мъжът.

— Точно така, — каза Лори. — Хиляди извинения за нахълтването. Хуан ми предложи да се качим. Не знаех, че сте тук.

— И аз не знаех — бързо добави Хуан.

— Няма нищо — каза госпожа Андре. Вдигна кърпичката към очите си и плъзна тъжен поглед по стаята. — Ние тъкмо преглеждахме вещите на Ивон.

— Извинете — внезапно каза господин Андре и изчезна в един коридор.

— Мога да дойда и по-късно — рече Лори и направи крачка към вратата. — Моите съболезнования.

— О, не си отивайте — протегна ръка госпожа Андре. — Моля ви! Влезте, седнете… По-добре ми е, когато има с кого да поговоря.

Лори погледна Хуан. Колебаеше се как да постъпи.

— Аз ще ви оставя — каза той. — Ако имате нужда от мен, обадете се.

Лори искаше да си тръгне. Само това оставаше — да утешава близките на починалите. Още помнеше резултата от подобен опит — със Сара Уедърби, приятелката на Дънкан Андрюс. От друга страна, изпитваше неудобство просто да си тръгне и да остави скърбящата майка, след като й се беше натрапила по такъв начин. С известно колебание се остави да я настанят в един фотьойл. Госпожа Андре седна на канапето.

— Не можете да си представите какъв удар беше за нас — каза госпожа Андре. — Ивон бе толкова добра, великодушна, безкористна душа! Винаги беше отдадена на някаква благотворителна кауза…

Лори кимна съчувствено.

— Грийнпийс, Амнести Интернешънъл. Участваше във всички добри, напредничави начинания.

Лори съзнаваше, че не е необходимо да говори, достатъчно бе да слуша.

— Напоследък се беше увлякла в две нови насоки — продължи госпожа Андре с тъжна усмивка. — Нови поне за нас — защита на животните и донорство. Каква ирония, че почина от сърдечен удар — искрено се надяваше, че някога части от тялото й ще послужат за спасяване на друг живот! Е, не си мислеше, че скоро ще се случи, но категорично не желаеше да бъде погребана. Беше непреклонна, смяташе, че това е ужасно разточителство на средства и пространство.

— Хубаво щеше да е, ако повече хора мислеха като вашата дъщеря — каза Лори. — Тогава лекарите щяха да са в състояние да спасяват живота на много повече хора.

Предпазливо подбираше думите си, да не би нещастната жена да подразбере, че дъщеря й не е починала от сърдечен удар, а от кокаин.

— Искате ли да вземете някои от книгите на Ивон? — попита госпожа Андре. Тя явно търсеше каквато и да е тема за разговор. — Просто не знам какво да ги правим, толкова са много.

Преди Лори да отговори на това щедро предложение, в стаята нахълта господин Андре. Лицето му бе пламнало.

— Какво ти става, Уолтър? — попита госпожа Андре. Съпругът й бе видимо разтревожен.

— Д-р Монтгомъри! — избълва мъжът, без да обръща внимание на жена си. — Аз съм в Съвета на попечителите на Манхатънската болница. Освен това познавам лично д-р Харолд Бингам и тъй като преди бях говорил с него за дъщеря си, вашата поява тук много ме изненада. Затова отново му позвъних. Той би искал да поговори с вас. Чака ви на телефона.

Лори преглътна. Стана и заобикаляйки госпожа Андре, отиде в кухнята и без желание взе слушалката.

— Монтгомъри! — избоботи Бингам, чул гласа й. Тя отдалечи слушалката от ухото си. — Какво, за бога, търсите в апартамента на Ивон Андре? Вие сте уволнена! Чувате ли? Ще накарам да ви арестуват заради злоупотреба със служебното положение, ако продължавате! Ясно ли ви е?

Лори се готвеше да отговори, когато погледът й падна на визитна картичка, забодена с кабарче на стената над телефона. Някой си господин Джеръм Хоскинс от Манхатънското хранилище за донорни органи.

— Монтгомъри! — отново кресна Бингам. — Отговорете! Какво целите, по дяволите?

Лори затвори телефона, без да продума. С трепереща ръка откачи визитката. Внезапно плочките на главоблъсканицата се наредиха в ужасна, отвратителна картина. Разумът й отказваше да я приеме и същевременно тя съзнаваше, че това е ужасната, неумолима и необорима истина. Всичко си дойде на мястото. Разбира се, сега трябваше да се обади на Лу. Само че преди това смяташе да иде на още един адрес.