Ангел Попов
Обречени съдби

Животът толкова години

се мъчи да ме промени,

мени декори, пантомими,

банални драми и сплетни.

 

Приведе всички аргументи

на бойния си арсенал —

от най-блестящи комплименти

до недотам блестяща кал.

 

Разкри ми тъмните си тайни

в безмълвието на нощта —

какво е той, какви безкрайни

са връзките му със смъртта.

 

А аз зареждах думи прости

и в упор казвах му така:

че любовта е като пропаст,

в която хвърля се река

 

и като зов от памтивека,

повтарян призивно, тръби,

че няма друг път, ни пътека

за две обречени съдби.

 

И нищо, че комай напусто

изстрелях всеки ред до днес —

покрай гледжосаното лустро

на калната му смес.