Ангел Попов
Раковина

Сърце, останало само,

замръзнало и вкаменено,

ти живо нявга си било,

сега си мъртво, но нетленно.

 

Ухото щом те доближи

на вечно живата вселена,

кръвта започва да шуми

отново в тебе съживена.

 

Заслушам ли се в този шум,

напрегнал слух, долавям ясно,

въпросите на моя ум

повторени от теб стогласно.

 

Аз чакам отговор, сърце!

Живот и смърт какво са — зная,

но кой разпъна тез ръце

протегнати от мен в безкрая?