Ангел Попов
Край Брацигово

На моите любимци

По пътя стар, дълбан от дъждовете,

на гроба идвам раздвоен —

цъфти наоколо ми диво цвете

 

и пръска мирис, врязан в мен.

 

Прижуря слънцето. Какво предрича?

От задух въздухът тежи.

Самотна мравчица по кръста тича

живота с миг да удължи.

 

Мравунък някъде съвсем наблизо

потайни двери е разкрил,

из лабиринти споменът навлиза

и става все по-скръбно мил.

 

Над гроба вишна клоните простира

с молитвен шепот и копнеж,

цветята вехнат, всеки лист умира,

но следва пролетен цъфтеж.

 

Расте забравата. Защо да крия?

Дано и друг да прошепти,

макар случайно: Ангел и Мария

и нека вишната цъфти.