Даниел Стийл
Като мълния (17)

17

Брок отиде на химиотерапия с Алекс през седмицата след почивката във Върмонт. Седя мълчаливо с нея по време на прегледа и след това, когато й вкарваха лекарството във вените. Всичките й рентгенови и скенерови снимки бяха съвсем чисти и й оставаха само още седем седмици. Доктор Уебър беше много доволна от Алекс и включи Брок в разговорите им относно лечението. Отнасяше се към тях като към съпружеска двойка.

— Странно — срамежливо се усмихна Алекс, когато взеха такси за кантората.

Беше се облегнала на гърдите му и чувстваше как започват първите пристъпи на гадене, но с него беше напълно спокойна. Не изпитваше никакво притеснение.

— Кое е странно? — попита Брок.

Наблюдаваше я много внимателно, да не би да й прилошее.

— Ние сме странни — усмихна се Алекс, докато нагласяваше килналата се перука. — Хората се отнасят към нас, като че ли сме женени. Забеляза ли? Вчера в Шугърбъш човекът в магазина помисли, че си ми мъж. А доктор Уебър се държи така, сякаш си идвал с мен през цялото време. Не разбират ли, че съм достатъчно стара, за да ти бъда майка?

Беше изненадана колко лесно се оказва всичко. Само от три дни имаха физическа близост и това вече изглеждаше съвсем естествено не само на тях самите, но и на околните.

— Предполагам, че не забелязват — каза той и я целуна по носа. — Това обяснява нещата, нали, мамичко?

— Трябва да си играеш с четиринайсетгодишни. Със здрави четиринайсетгодишни момичета.

— Гледай си работата, съветничке.

Нещо, което и двамата много добре осъзнаваха, беше, че трябва да държат отношенията си в тайна. Съдружниците и помощниците не можеха „да се побратимяват“, да се женят или да влизат в интимни връзки. В такъв случай единият трябваше да напусне. Беше доста стандартно правило за всички юридически фирми и тъй като Брок беше по-млад от Алекс, той трябваше да загуби работата си, ако разберяха, че са интимни приятели.

Побъбриха си, докато пътуваха, и накрая попаднаха в улично задръстване. Таксито сякаш пълзеше към кантората и ефектът от химиотерапията се прояви три пресечки, преди да пристигнат. Трябваше да спрат и Брок я придържаше нежно, докато Алекс повръщаше в канавката на Парк Авеню пред десетина души, които стояха на бордюра. Беше ужасно и се чувстваше унизена, но не можеше да се сдържа. Дори шофьорът на таксито я съжали. Очевидно беше, че жената не е пияна, а наистина е зле. Брок му каза да почака, но да не изключва таксиметъра. Мина половин час, преди Алекс да може да се качи в колата. Брок искаше да я отведе у тях, ала тя настоя да се върне в кантората с него.

— Престани да постъпваш глупаво, за бога! Трябва да си отидеш вкъщи и да си починеш.

— Имам работа. — След това му се усмихна измъчено. — Не си въобразявай, че можеш да ме манипулираш, защото съм влюбена в теб.

— Изобщо няма да ми е трудно.

Брок плати таксито и й помогна да се качи горе. Трябваше да я придържа, но никой от онези, които ги видяха, не помисли нещо друго, освен че й помага. Всички съдружници знаеха, че Брок й е помощник и че тя от месеци насам се чувства зле. Хората все още много я съжаляваха.

Лиз отиде да й вземе чаша чай и Алекс прекара още един час на пода в тоалетната с Брок, който ту я държеше, ту й правеше компания.

Когато се почувства по-добре, започна да му говори за едно от делата.

— Що за абсурд! — възкликна накрая тя. — Та ние вършим повече работа в тоалетната, отколкото в кабинета ми.

— Това няма да трае още дълго — напомни й той.

Наистина си заслужаваше да провежда химиотерапията. Според доктор Уебър ракът беше излекуван, дано завинаги.

Брок я отведе вкъщи в пет часа и след това се върна в кантората и остана да работи до девет. Преди да излезе от там, се обади. Сам пак беше заминал и Брок предложи да се отбие за няколко минути да я види.

— Ще можеш ли да ме посрещнеш? — попита я той нежно.

— Разбира се, чакам те.

Още беше удивена от случилото се между тях предишната събота, но бруталните ефекти от химиотерапията не им даваха време да се насладят на връзката си. Още си спомняше прекрасните часове, прекарани във Върмонт. Струваха й се като сън, докато Брок се появи в апартамента след половин час. Носеше й цветя и я целуна нежно в мига, в който я видя. Алекс беше по нощница и пеньоар, който се разтвори, когато Брок я целуна и помилва. Беше си сложила една от перуките, за да го посрещне, и той се пошегува по този повод и й повтори, че няма нужда да си носи перука пред него.

— Мисля, че ми харесваш повече без перука. По секси си.

— Ти си луд!

— По теб — прошепна той, сложи я да си легне и я целуна.

След това отиде в кухнята и постави цветята в една ваза.

Алекс изглеждаше много по-добре от следобед. Брок седна на ръба на леглото и дълго си говориха. Бавно прокарваше пръстите си по всички места на тялото й, които го интригуваха.

— Аз съм късметлия — каза той, като я гледаше.

Толкова време я беше желал. Искаше да бъде при нея, да й помага. Да я спаси от Сам. Сега тя беше дошла при него и беше само негова. Това беше късмет.

— Ти си едно глупаво момче — усмихна му се Алекс.

Но явно осъзнаваше, че е мъж, а не момче. Постоянно трябваше да си напомня, че е по-млад от нея, ала той я караше да се чувства сигурна, защитена и спокойна.

— Къде е Сам този път? — попита Брок между другото, когато седна до нея на леглото, след като тя го покани.

— Пак в Лондон. Почти не го виждаме. Казва, че ще остане само докато ми свърши химиотерапията. След това си излиза оттук. Предполагам, че търси апартамент. Миналата седмица му се обадиха от някаква агенция по недвижими имоти за мансарда в една кооперативна сграда на Пето Авеню. Навярно се кани да се нанесе там с любимата си.

Опитваше се да не звучи като обидена, но беше така. Още я болеше, щом си помислеше за неговото предателство.

— А ти ще подадеш ли молба за развод?

— Още не. Защо да бързам? Няма да има особена разлика. Пътищата ни са вече различни.

Но за Брок това бе от значение. Знаеше, че не трябва да я притиска, ала искаше да я има за себе си. Искаше да живее с нея. Искаше Сам да излезе от живота й.

Остана до единадесет часа. След това я зави грижливо, загаси лампите и напусна апартамента.

На следващата вечер приготви вечерята за нея и Анабел. След това с Алекс поработиха и когато този път я сложи да си легне, трябваше да се пребори с желанието си. Изглеждаше толкова красива и толкова му се искаше отново да се люби с нея, ала тя още не се чувстваше добре и двамата не желаеха да рискуват да събудят детето. На Анабел й беше забавно да си играе с Брок, но нямаше представа какво става между него и майка й. Приемаше го като приятел и изобщо нямаше нищо против него.

В петък Алекс се почувства по-добре и Кармен дойде в събота сутринта, за да може тя да прекара деня с Брок в неговия апартамент. До вечерта изобщо не станаха от леглото и Алекс никога не беше предполагала, че хората могат да се любят по такъв начин. Брок беше удивителен. Чувстваха се толкова добре в обятията си. Нямаше нищо, което да крият или да сдържат. Любиха се с часове до пълна забрава.

В неделя Брок дойде у тях и прекара деня с Алекс и Анабел. Алекс каза на дъщеря си, че трябва да работят, но изобщо не работиха. Отидоха в зоологическата градина, след това обядваха и после заведоха Анабел на детската площадка и я гледаха как играе с другите деца. Приличаха на всички останали родители.

— Би трябвало да си с някое момиче на твоята възраст — каза Алекс. Но сега беше по-малко убедена отпреди, особено като си спомняше как прекараха предишния ден. Вече щеше да й бъде по-трудно да се откаже от него. Всичко у Брок беше примамливо — и умът му, и нежността му към нея, и тялото му. — Трябва да имаш деца.

— А ти можеш ли да имаш още деца? — попита той непринудено.

Не се безпокоеше за това. Анабел му харесваше и нямаше да се поколебае да я осинови.

— Мисля, че не. Откакто се роди Анабел, безуспешно се мъчих да забременея, но никой не успя да разбере защо не мога. Доктор Уебър каза, че половината от жените на моята възраст стават безплодни след химиотерапията. Не знам в коя половина ще попадна, ала не бива да забременявам през следващите пет години. А дотогава, дори да мога, ще бъда прекалено стара. Заслужаваш повече, Брок.

— Постоянно си го повтарям — подразни я той, а тя го перна.

— Сериозно ти говоря.

— Това не ме притеснява. Но смятам, че не ще да се разстроя, ако нямам собствени деца. Мисля, че осиновяването е голямо нещо. Ще имаш ли нещо против? — попита той любопитно.

Още толкова неща искаше да знае за нея.

— Никога не съм мислила по този въпрос. Може да е добре. Не се ли страхуваш, че един ден ще се проклинаш, задето нямаш собствено дете, твоя плът и кръв? Прекрасно нещо е — каза Алекс, като гледаше към Анабел. След това се извърна към него. — Никога не бях предполагала, преди тя да се роди, и едва тогава разбрах какво съм изпуснала. Съжалявам, че не я родих по-рано.

— Не си имала време. С кариера като твоята. Все още се чудя как се справяш.

— Трябва да балансирам. Непрестанно да мисля за най-важните неща, но понякога всичко се обърква. Обаче през повечето време успявам да се справя. Анабел е страхотно дете и се опитвам да се занимавам с нея, доколкото мога. И Сам доста добре се оправя, когато си е вкъщи.

Но досега Брок не беше чул нищо за Сам, което да му направи впечатление.

Вечерта ядоха в една закусвалня на Осемдесет и четвърта улица. Брок разказа на Анабел смешни истории и ги изигра с гримаси и трикове. До края на деня вече бяха станали добри приятели.

На другия ден заведе Алекс при доктор Уебър. Повече не я пускаше да ходи сама. Сега тя беше негова.

След това всичко започна отначало — повръщането, умората. А после отново две или три седмици почивка. До следващия път.

Времето сякаш летеше.

Открадваха си по някой и друг час, колкото можеха — в нейния апартамент късно вечер, когато Сам го нямаше, а него го нямаше почти през цялото време, или в неговия, когато Кармен оставаше при детето. През деня жадуваха за телата си. Веднъж дори се любиха в тоалетната в кантората. Той излезе оттам с накриво закопчана риза и изкривена връзка и Алекс се смя до сълзи. Бяха като деца, които се забавляват. Заслужаваха тези моменти. Алекс бе платила висока цена за всичко това. А Брок я бе чакал прекалено дълго. И двамата никога не бяха се чувствали толкова щастливи. Анабел наистина харесваше Брок и Кармен го одобряваше. Все още беше много сърдита на Сам за всичко, което не беше направил за Алекс през последните шест месеца, и й беше приятно, че я вижда щастлива. Дори Лиз беше разбрала какво става и се преструваше, че нищо не забелязва, за да не ги смути.

Сега работеха постоянно заедно, дори повече отпреди. Консултираха се по всички въпроси. Алекс подготвяше с него всички свои дела и това не се струваше странно никому, защото тя беше толкова зле от есента насам и толкова много разчиташе на Брок да й помогне да се справи с натоварването. Тази система и резултатите, които постигаха, правеха впечатление на всички. Беше прекрасна връзка и бяха постоянно заедно. Изобщо не се отегчаваха един от друг, напротив, много им харесваше така.

Дори Сам забеляза, че Алекс е по-различна напоследък, по-щастлива и по-спокойна. Когато се случеше да се засекат на закуска, тя се шегуваше с него и вече не изглеждаше толкова сърдита.

Най-накрая през април го попита кога ще се изнася. Кармен беше завела Анабел в градината и те привършваха закуската и четяха вестниците си.

— Бързаш ли да се махна? — повдигна вежди той.

Изглеждаше малко стреснат.

— Не — усмихна се тъжно тя. — Но постоянно ти се обаждат от агенциите за недвижими имоти. Просто ми се стори, че вече си си намерил собствено жилище. Не може да има толкова много такива жилища в Ню Йорк.

Сега му звъняха денонощно и Дафне му пилеше на главата да се маха от Алекс. Достатъчно беше търпяла и вече настояваше да го има само за себе си. Сам винаги се чувстваше като разкъсван на части, когато се връщаше вечер у дома. Не че искаше, но го измъчваше усещане за вина спрямо Анабел и смяташе, че поне сутрин трябва да си бъде вкъщи.

— Още нищо не съм намерил. Ще те уведомя, когато намеря — каза той хладно. — Освен това още не си свършила с лечението.

За момент на Алекс й се стори, че нарочно бави напускането си. Знаеше, че не иска да оставя дъщеря си.

— Свършвам след един месец — каза тя и в гласа й прозвуча облекчение.

Вече бяха минали пет месеца. Най-дългите пет месеца в нейния живот, но краят на целия този кошмар наближаваше. С Брок не можеше да говори за нищо друго. Понякога говореха и за нещата, които щяха да правят, когато се почувства по-добре. Вече ходеха на кино, на премиерата на една пиеса. Искаше да отиде на опера с него, ала още нямаше достатъчно сили. Смятаха да си купят абонамент за следващия сезон, но това беше голям ангажимент.

— А ти какво смяташ да правиш през лятото, Сам? — попита Алекс между другото. — Или не си решил още?

— Аз… хм… не знам. Може да отида в Европа за един или два месеца.

Звучеше много мъгляво. Знаеше, че Дафне иска да прекара почивката в Южна Франция, и Саймън му беше споменал за една фантастична яхта, която можеше да наеме. Щеше да бъде малко по-напрегнато от обикновените им лета на Лонг Айлънд и ваканциите в щата Мейн, но от друга страна, наистина би могъл да си позволи този лукс и сигурно щеше да бъде приятно. Чувстваше, че дължи специално внимание на Дафне след цялото й търпение през зимата.

— В Европа за месец или два. — Алекс го погледна изненадано. — Сигурно бизнесът ти върви много добре.

— Да. Благодарение на Саймън.

— Ами Анабел? Ще я вземеш ли със себе си?

— Да, за известно време. Смятам, че ще й бъде забавно.

И Дафне щеше да вземе сина си за две седмици, макар че не беше особено ентусиазирана от подобна перспектива. Но докато Алекс го слушаше, изведнъж се почуди коя е неговата приятелка и как ли ще се грижи за дъщеря й. Това беше въпрос, който трябваше да изясни, преди да настъпи лятото.

— Нали знаеш, че Анабел не предполага, че ще се изнасяш — напомни му тя. Трябваше да помислят и за това, макар че още беше рано и той не беше си намерил апартамент. — Ще й бъде трудно.

На всички щеше да бъде трудно и двамата го осъзнаваха. Не се прекъсваше лесно един седемнадесетгодишен брак, макар и след като си подготвен.

— Страшно ще ми се разсърди — каза нещастно Сам.

Надяваше се, че Анабел ще хареса Дафне и това малко ще го улесни. Дафне беше толкова млада, забавна и красива, повтори си той. Кой не би я харесал.

— Ще го преживее.

Тази година бяха преживели много трудности, но напоследък Анабел изглеждаше по-малко обезпокоена за майка си.

— Струва ми се, че се справяш добре — каза Сам и я погледна.

Усещаше нещо различно и по-женствено у нея. През началните месеци изглеждаше почти умряла, а сега като че ли бавно се съживяваше. Сега, когато я напускаше, това хем го поуспокои, хем го разстрои. С голямо учудване почувства, че Алекс ще му липсва.

— Добре съм — увери го тя.

Все още се натъжаваше и ядосваше, като говореше с него. Беше й трудно да престане да се чувства така. Още по-трудно й беше да си мисли за момичето, заради което Сам я напускаше. Алекс пак ги бе видяла в един ресторант, но той още не подозираше, че тя знае. Разстрои се, когато ги зърна.

Сам си мислеше за Алекс, тръгвайки за работа. Спомняше си колко щастливи бяха и какви забавни неща бяха правили заедно. Когато се запознаха, беше толкова дива и щура, умна и красива. Винаги бе харесвал нейната прямота и честност, чистота и чувство за достойнство. Сега беше много по-тиха и различна. Знаеше, че всичките й качества все още са налице, но я чувстваше като непозната и не можеше да не се запита до каква степен за това беше виновен той.

— Днес си много сериозен — упрекна го Дафне, когато се видяха малко по-късно в стаята му.

— Не, просто си изяснявахме нещата вкъщи. Наистина трябва да намеря апартамент.

Искаше да започне нов живот и да забрави напълно стария. Освен Анабел, разбира се. Знаеше, че е време да я запознае с Дафне. Сега Алекс надали щеше да каже нещо, дори Анабел да й разправи. Усещаше, че тя знае от дълго време, че има друга жена, макар никога да не й го беше признавал. Нямаше понятие, че ги е виждала.

— Хареса ли ти нещо тази седмица? — попита той с надежда.

Беше отчайващо. Разгледаха всяко малко кооперативно жилище в Ню Йорк, но винаги се намираха някакви недостатъци. Повечето се нуждаеха от сериозен ремонт и премебелиране.

— Наистина е тъпо — оплака се Дафне. — Или има прекалено много спални, или изгледът е лош, или пък е на нисък етаж и е много шумно.

Искаха да е с камина и по възможност да гледа към парка или реката. Предпочитаха изглед към Сентръл Парк и търсеха на Пето Авеню. Сам беше готов да плати над един милион. Можеше да ипотекира жилището си, нямаше да има материални проблеми при печалбите от последните им сделки.

Алекс вече беше му казала, че не иска нищо от него, освен издръжка за Анабел. Беше много горда и честна и имаше адвокатската си работа. Не искаше пари от Сам. Това, което искаше от него, той не можеше да й го даде.

— Не бъди такъв мрачен котарак — опита се да му се умилква Дафне.

Заключи вратата и седна на коленете му, като бавно започна да се намества. Това го накара да се усмихне стеснително. Знаеше, че е глупаво да съжалява за миналото. Всичко беше свършило. Тогава беше добре, но сега беше още по-добре.

Както обикновено, когато плъзна ръце под полата й, усети, че няма нищо, което да спре пръстите му. Дафне не носеше бельо и чорапогащи и това много му допадаше. От време на време си слагаше колан с жартиери и чорапи и имаше великолепна колекция от съблазнителни сутиени, но отдавна се беше разделила с гащичките си.

— Имам ли срещи, записани за днес, госпожице Белроуз? — попита той и я целуна, а тя разкопча ципа на панталоните му и пъхна вътре чевръстите си пръсти.

— Мисля, че не, господин Паркър — каза със съответната английска интонация. — О, момент, моля… Да… — Преструваше се, че се рови из паметта си. — Спомням си за една среща… А, ето…

Измъкна члена му от панталоните й го обхвана с устни, а Сам се отпусна назад и изстена от удоволствие.

„Срещата“ не трая дълго, но беше изключително приятна. Когато Дафне излезе от стаята след малко, тя се усмихваше, а полата й беше леко изкривена.