Джон Стайнбек
Гроздовете на гнева (25)

Двадесет и пета глава

Пролетта в Калифорния е прекрасна. Долините, в които цъфтят плодните дървета, приличат на ароматни бяло-розови вълни в морска плитчина. Първите мустачета на старите чворести лози се стелят като водопад по стъблата. Широките зелени хълмове стават закръглени и нежни като женски гърди, а в низините, там, където са зеленчуковите градини, миля след миля се редят лехи — бледозелени марули, къдраво цветно зеле и сиво-зелени, с неестествена големина ангинари.

А после плодните дървета се разлистват, венечните листчета окапват по земята и я постилат с розово-бял килим. Сърцевината на цветчето набъбва, расте, розовее: череши и ябълки, праскови и круши, смокини, които затварят цвета в плода си. Пулсът на Калифорния бие ускорено, а плодовете от ден на ден натежават и клоните се свеждат под непосилния товар, затова трябва да бъдат подпрени с чаталести пръти.

За плодородието се грижат хора опитни, сведущи и умели; те правят опити със семена, непрестанно повишават техниката на високите добиви, вземайки всичко от растенията, чиито корени могат да устоят на милионната армия врагове: къртици, насекоми, плесени, ръжди. Тези хора се трудят усърдно и неуморно, подобрявайки семената, устойчивостта на корените. А има и други — тези, които знаят химия, те пръскат дърветата, предпазвайки ги от вредители, опушват със сяра лозята, борят се с болестите, със загниването, с плесените. Специалистите по профилактика, граничните чиновници, които следят за плодовата муха и розовия червей, карантинните надзиратели, които изтръгват от корен болното дърво и го изгарят — това са все хора на науката. А тези, които облагородяват фиданките и младите лозови пръчки, са най-изкусни от всички, защото тяхната работа е работа на хирург, също тъй фина, деликатна; трябва да имаш ръце и сърце на хирург, за да разрежеш кората, да вмъкнеш калема, да превържеш раната, да я предпазиш от въздуха. Това са необикновени хора.

Между редовете вървят култиватори — те изскубват пролетните треви, обръщат ги отдолу, за да направят земята плодородна, разорават почвата, за да задържат влагата на повърхността, правят вирчета за поливане, унищожават корените на плевелите, които могат да отнемат влагата на дърветата.

А плодовете се изпълват със сокове и лозите се окичват с дълги реси. И след време, когато стане по-топло, листата потъмняват. Зеленикавите сливи лека-полека стават като птичи яйца и клоните с цялата си тежест увисват върху чаталестите пръти. Малките твърди круши почват да се закръгляват, появява се първият мъх на прасковите. Лозовите реси заронват венечните си листенца и твърдите мъниста се превръщат в зелени зърна, които от ден на ден наедряват. Хората, работещи на полето, собствениците на малките овощни градини наблюдават всичко това и си правят сметка. Годината е плодородна. И хората са горди, защото знанията са им помогнали да получат богат добив. Знанията им са преобразили света. Ниската, слаба пшеница е израсла и се е наляла със зърно. Дребните, кисели ябълки са станали големи и сладки, а ей онова диво грозде, виещо се по дърветата и служещо за храна на птиците с дребните си зърна, е дало началото на хиляди сортове — червен и чер, зелен и бледорозов, виолетов и жълт; и всеки сорт си има свой вкус. Хората, работещи в опитните ферми, са създали нови плодове: гладки праскови — нектарини, четиридесет сорта сливи и орехи с тънка като книжка черупка. И хората не престават да се трудят — занимават се със селекция, правят присаждания, получават хибриди, изтръгвайки всичко от себе си и от земята.

Първи узряват черешите. Цент и половина фунтът. Струва ли си да ги береш за толкова малко пари? Череши черни и червени — месести, сладки, и птиците ги накълвават, а след птиците над тях с бръмчене почват да се въртят оси. И костилките с късчета почерняло месо падат на земята и изсъхват.

Сините сливи стават меки и сладки. Да ги береш, да ги сушиш, да ги опушваш със сяра… Боже мили! Парите не стигат дори само за беритбата, и то по най-ниската цена. И сините сливи като килим покриват земята. Кожичката им се сбръчква, рояци мухи долитат тук отвсякъде на пиршество и из долината почва да се носи сладката миризма на гнило. Сливите потъмняват и изгниват до една на земята.

Узряват крушите — жълти, меки. Пет долара тонът. Пет долара за четиридесет сандъка по петдесет фунта всеки. Но нали дърветата трябва да се пръскат, да се подкастрят, градината иска грижи; а сега пък бери крушите, опаковай ги в сандъци, товари ги в камиони, карай ги в консервения завод. И за четиридесет сандъка — пет долара! Не, ръцете си няма да помръднем! И жълтите плодове, падайки тежко на земята, се превръщат в каша. Осите се впиват в омекналите круши и въздухът замирисва на ферментирало и гнило.

Идва ред на гроздето. Не можем да правим хубаво вино. Хората нямат пари за такова вино. Късайте гроздето от лозите — и зрялото, и гнилото, и наполовина изяденото от осите. Всичко ще отиде в пресата — чепки, кал, гнили зърна.

Но в бъчвата се образува плесен и мравчена киселина.

Прибавете сяра и танинова киселина.

От ферментиращата маса се носи не тръпчивото ухание на вино, а миризма на разложение и химикали.

Нищо. Нали в него пак има алкохол! И можеш да се напиеш.

Дребните фермери виждат, че дълговете пълзят към тях като морски прилив. Те напръскаха дърветата, а не можаха да продадат никаква реколта. Те подкастриха и облагородиха дърветата, а не можаха да оберат реколтата. Хората на науката се бяха трудили, мислили, а плодовете гниеха на земята и разлагащата се маса в бъчвите отравяше въздуха. Опитайте това вино — то никак не мирише на грозде, а само на сяра, танин и алкохол.

Догодина тази малка овощна градина ще се слее с някой голям участък, защото дълговете ще задушат собственика й.

Това лозе ще стане собственост на банката. Сега оцеляват само едрите собственици, защото притежават и консервени заводи. А четири круши, обелени и разрязани на половинки, сварени и консервирани, струват както преди петнадесет цента. Консервираните круши не се развалят. Те траят с години.

Миризмата на гнило се носи из целия щат и в сладникавия й дъх се чувствува тежката скръб на земята. Хората, които могат да облагородяват дървета, да се занимават със селекция, да отглеждат сортови, едри семена, не знаят какво трябва да се направи, та гладните да се нахранят със сътвореното от тях. Хората, създали нови плодове, не могат да създадат строй, при който тези плодове биха намерили сигурен пласмент. И разрухата надвисва над щата като тежка скръб.

Това, над което се трудиха корените на лозите и дърветата, трябва да бъде унищожено, за да не паднат цените — и то е най-тъжното и горчиво нещо. Цели вагони портокали се изсипват на земята. Хората изминават по няколко мили, за да си вземат от плодовете, но не им се дава тази възможност. Защото, ако те можеха да получат портокали даром, щяха ли да плащат по двадесет цента за дузина? И планините от портокали се заливат с газ, а тези, които вършат това, намразват себе си заради стореното престъпление, намразват и хората, които идват да си вземат от плодовете. Милиони гладни се нуждаят от плодове, а златистите планини се заливат с газ.

И миризмата на гнило изпълва цялата страна.

Горете кафето в параходните пещи. Горете царевицата вместо дърва — тя дава голяма топлина. Хвърляйте картофите в реките и поставяйте охрана край брега, иначе гладните ще извадят от водата всичко. Колете свинете, заравяйте ги в земята и нека тя да замирише на гнило месо.

Това е престъпление, което няма равно на себе си. Това е скръб, която не може да се изплаче с цената на никакви сълзи. Това е разруха, която превръща в пепел всичките ни успехи. Плодородната земя, правите редици дървета, здравите стволове и сочните плодове. А децата, заболели от пелагра, трябва да умрат, защото портокалите не носят печалба. И съдебните лекари трябва да издават смъртни актове с такова съдържание: „Починал(а) от недояждане, защото храната трябва да гние, защото нарочно я оставят да изгние.“

Хората идват с мрежи да ловят картофите от реката, но охраната ги гони; пристигат с раздрънкани автомобили да си вземат от изхвърлените портокали, ала те са вече залети с газ. И хората стоят вцепенени и гледат плаващите край тях картофи, слушат квиченето на свинете, които, след като бъдат заклани, биват заравяни в ями с негасена вар, гледат планините от портокали, които бавно се топят и превръщат в зловонна каша; и в очите на хората се отразява разрухата; в очите на гладните назрява гняв. В душите на хората се наливат и натежават гроздовете на гнева^[1] чиято беритба скоро ще настъпи.