Джон Гришам
Брокерът (29)

29

Таксито спря на една пресечка от централната жп гара в Милано. Марко плати на шофьора, още веднъж му благодари, пожела му лек път обратно до Модена, слезе от колата и мина покрай още десетина таксита, които чакаха пътници. Когато влезе в огромното фоайе, той се смеси с тълпата, качи се по ескалатора и се озова в организирания хаос на пероните, където влаковете пристигаха на гарата по десетина различни коловоза. Там Марко откри таблото със заминаващите влакове и проучи възможностите си. Четири пъти дневно от Милано потегляше влак за Щутгарт, седмата спирка на който беше Цюрих. Марко си взе безплатно разписание, купи си евтин пътеводител с карта и намери свободна маса в едно кафене, свряно между няколко магазина. Нямаше време за губене, но все пак трябваше да провери къде се намира. Изпи две кафета и изяде една паста, като не откъсваше очи от тълпата. Тълпата му харесваше — всички тези хора, които идваха и си отиваха. Бяха толкова много, че сред тях се чувстваше в безопасност.

Първият му план беше да се разходи пеш до центъра на града, който се намираше на трийсетина минути от гарата. По пътя щеше да намери евтин магазин за конфекция, за да смени всичките си дрехи — сакото, ризата, панталоните и обувките. В Болоня го бяха разпознали. Не биваше да рискува да му се случи отново.

Освен това някъде в центъра на града, до Пиаца дел Дуомо, със сигурност имаше интернет клуб, където можеше да седне на някой компютър за петнайсет минути. Макар че силно се съмняваше в способностите си да седне пред непознатата машина, да включи проклетото нещо и не само да оцелее в джунглата на интернет, но и да успее да пусне съобщение до Нийл. В Милано беше 10:15 сутринта, значи в Кълпепър, щата Вирджиния, беше 4:15 сутринта. Нийл щеше да влезе в интернет в 7:50, както всяка сутрин.

Трябваше да се справи с електронната поща. Просто нямаше друг избор.

Вторият план, който му се струваше все по-разумен, докато наблюдаваше как хиляди хора небрежно се качваха на влаковете, които щяха да ги пръснат из цяла Европа за броени часове, беше да побегне веднага. Да си купи билет и да изчезне от Милано и от Италия възможно най-скоро. Новият цвят на косата му, очилата на Джовани и старото сако на университетски преподавател не бяха успели да ги заблудят в Болоня. Щом наистина бяха толкова добри, със сигурност можеха да го открият и тук.

Накрая Марко взе междинно решение — първо да се поразходи. Чистият въздух винаги помагаше на мисленето, а след като повървя известно време, кръвта му отново се раздвижи. Както и в Болоня, улиците в Милано се простираха в най-различни посоки, като нишките на паяжина. Движението беше натоварено и на много места имаше задръствания. Задръстванията също му харесваха — а особено много му харесваха претъпканите тротоари, където потъваше между хората.

Магазинът се казваше „При Роберто“ и беше притиснат между една бижутерия и една пекарна. На витрината се виждаха дрехи с такова качество, че сигурно щяха да издържат около една седмица, преди да се разпаднат — което идеално съвпадаше с плановете на Марко. Продавачът беше от Близкия изток и говореше италиански по-зле и от него, но беше много добър в посочването и нечленоразделните звуци, а освен това беше твърдо решен да промени изцяло външния вид на своя клиент. Синьото сако беше сменено с тъмнокафяво. Новата риза беше всъщност бяло поло с къси ръкави. Панталоните бяха от нискокачествена вълна, тъмносини. Не му бяха по мярка, но поправките щяха да отнемат цяла седмица, така че Марко помоли продавача за ножица. После се пъхна в пробната, където миришеше на мухъл, премери дрехите, колкото можа, и собственоръчно подряза крачолите на панталоните. Когато излезе с новия си екип, продавачът погледна неравните ръбове, където преди беше маншетът на панталона, и едва не се разплака с глас.

Марко пробва и няколко чифта обувки, но всичките му бяха толкова неудобни, че щяха да го осакатят още преди да е успял да се върне до гарата, така че засега остана с туристическите си боти. Най-добрата му покупка се оказа една светлокафява сламена шапка, която Марко взе импулсивно, защото беше забелязал подобна на нея на главата на някакъв човек на улицата, точно преди да влезе в магазина.

На този етап вече нямаше защо да се притеснява от някакви модни съображения, нали така?

Всичко това му излезе почти четиристотин евро — пари, които никак не му се даваха, но нямаше друг избор. Вместо да плати, Марко се опита да размени новите си дрехи срещу куфара на Джовани, който със сигурност струваше много повече от тях, но продавачът все още беше твърде кисел заради съдбата на панталоните. Той едва събра сили да поиска парите в брой, да му благодари и да се сбогува. Марко си тръгна с червена пазарска чанта, в която беше прибрал синьото сако, избелелите джинси и старата си риза; отново искаше да има нещо различно, което да носи със себе си.

Повървя още няколко минути и видя магазин за обувки. Там си купи две неща, които приличаха на леко модифицирани обувки за боулинг и без съмнение бяха най-грозната стока в магазина, който иначе се оказа съвсем приличен. Бяха черни, с някакви ленти в бургундско червено, и Марко се надяваше поне да са удобни, след като изглеждаха толкова ужасно. Плати за тях 150 евро, защото бяха върнати от някакъв друг клиент. После вървя цели две пресечки, преди да събере кураж да ги погледне.

 

 

Докато напускаше Болоня, Луиджи се сдоби с опашка. Хлапето на скутера го забеляза, докато излизаше от съседния апартамент до този на Бакман, и вниманието му беше привлечено от начина, по който се движеше непознатият млад мъж — той подтичваше, все по-бързо с всяка следваща крачка. Никой никога не тича под колонадите на Виа Фондаца. Скутерът остана на разстояние, докато Луиджи не спря и не се пъхна бързо в един червен фиат. Колата измина няколко пресечки и намали скоростта за малко, колкото някакъв друг мъж да скочи в нея. После отново потеглиха с безразсъдна скорост, но тъй като движението беше натоварено, скутерът с лекота се залепи за тях. Когато спряха пред железопътната гара и паркираха на едно забранено място, хлапето на скутера видя всичко и отново докладва по радиостанцията на Ефраим.

След петнайсет минути двама агенти на Мосад, преоблечени като пътни полицаи, нахлуха в апартамента на Луиджи, като включиха многобройни аларми — някои тихи като шепот, а други съвсем безшумни. Трима агенти останаха на улицата, за да ги прикриват, а други трима разбиха вратата на кухнята и откриха забележителен асортимент от електронно шпионско оборудване.

Когато Луиджи, Зелман и още един агент се качиха на влака „Евростар“ за Милано, момчето от скутера вече също беше успяло да се сдобие с билет. То се казваше Пол, беше най-младият член на отряда кидон и говореше италиански най-добре от всички. Зад хлапашкия му бретон и бебешкото лице обаче се криеше двайсет и шест годишен ветеран с половин дузина успешни убийства зад гърба му. Когато съобщи по радиостанцията си, че влакът вече е потеглил и той е в него, в апартамента на Луиджи влязоха още двама агенти, за да разглобят оборудването. За нещастие, дори те не успяха да обезвредят една от алармите. Тя продължи да звъни тихо, но постоянно, а това беше предостатъчно, за да привлече вниманието на съседите от околните апартаменти.

След десет минути Ефраим прекрати акцията в апартамента. Агентите се пръснаха във всички посоки и отново се събраха в един от служебните апартаменти. Не бяха успели да разберат кой е Луиджи или за кого работи, но беше очевидно, че и той върви по петите на Бакман, където и да отиде.

И докато часовете продължаваха да текат, а от Бакман все така нямаше следа, те започнаха да мислят, че е успял да избяга. Дали Луиджи нямаше да ги отведе при него?

 

 

Застанал в центъра на Милано, на Пиаца дел Дуомо, Марко със зяпнала уста разглеждаше гигантската готическа катедрала, която беше завършена само за триста години. Разходи се по Галерия Виторио Емануеле, великолепната търговска улица, покрита със стъкло, с която Милано толкова се гордееше. От двете й страни се нижеха кафенета и книжарници, а галерията беше центърът на градския живот и най-популярното място за срещи. Температурата беше почти 16 градуса по Целзий, така че Марко обядва навън, със сандвич и кола, а в краката му се тълпяха многобройни гълъби и преследваха всяка паднала троха. Гледаше по-възрастните жители на Милано, които се разхождаха по галерията — жените бяха хванати под ръка, а мъжете спираха да си бъбрят толкова спокойно, сякаш времето нямаше никакво значение. „Да можех и аз да имам този късмет“, помисли си той.

Дали трябваше да потегли веднага, или беше по-добре да изчака ден-два? Това беше новият въпрос, който го измъчваше. В пренаселен град като Милано, с неговите четири милиона жители, можеше да изчезне за толкова дълго, колкото си поиска. Щеше да си намери подробна карта, да изучи разположението на улиците и да се крие с часове в стаята си, а през останалото време да се разхожда.

Но така хрътките, които го преследваха, щяха да имат време да се прегрупират.

Дали не трябваше да потегли веднага, докато все още бяха изостанали, почесваха се по главите и се чудеха къде е отишъл?

Точно така, реши той. Плати на сервитьора и отново сведе поглед към обувките си за боулинг. Наистина бяха удобни, но нямаше търпение да ги изгори. Един градски автобус мина наблизо и Марко забеляза на него реклама за някакъв интернет клуб на Виа Вери. Десет минути по-късно вече беше там. На вратата имаше табела с цените — десет евро на час, минимален престой трийсет минути. Марко си поръча портокалов сок и половин час на компютъра. Продавачът кимна към една маса, където бяха струпани няколко монитора. Пред три от осемте седяха хора, които очевидно знаеха какво правят. Марко изпадна в паника, но успя да се престори, че всичко е наред. Зае едно място, грабна клавиатурата и се вторачи в монитора. Искаше му се да падне на колене и да се помоли за съдействие, но все пак продължи напред, сякаш беше хакер от години. Оказа се изненадващо лесно: той влезе в сайта на „KwyteMail“, написа потребителското си име „ДядоКоледа456“ и паролата си „post hoc ergo propter hoc“, изчака десет секунди и на екрана се появи ново съобщение от Нийл.

Марко: Микел Ван Тийсен все още работи в банка „Райнланд“ и вече е заместник-директор на отдел „Клиенти“. Нещо друго? Дядо Коледа

Точно в 7:50 сутринта източно американско време Марко написа следния отговор:

Дядо Коледа: Тук е Марко, от плът и кръв. Там ли си?

После отпи от сока и се вторачи в екрана. „Хайде, бейби, нека да стане.“ Отново отпи от сока. От другата страна на масата седеше някаква жена, която говореше с глас на компютъра си. Накрая се появи следното съобщение:

Тук съм, на линия. Какво става?

Марко написа:

Откраднаха ми онова „Анкио 850“. Има голяма вероятност да е при лошите хора и те да го разглобят на парчета. Има ли начин да те открият?

Нийл:

Само ако разполагат с потребителското име и паролата. Знаят ли ги?

Марко:

Не, аз ги унищожих. Значи не могат да пробият паролата?

Нийл:

Не и с „KwyteMail“. Системата е напълно сигурна и шифрована. Ако разполагат само с компютъра, няма да стигнат доникъде.

Марко:

Значи сме в пълна безопасност?

Нийл:

Да, абсолютно. Но какво използваш в момента?

Марко:

Седя в един интернет клуб, пред компютър под наем, като истински хакер.

Нийл:

Искаш ли нов смарттелефон?

Марко:

Не, засега не, може би по-късно. Добре, ето какъв е планът. Отиди при Карл Прат. Знам, че не го обичаш, но той ми трябва. Прат беше много близък с един бивш сенатор, Айра Клейбърн от Северна Каролина. Клейбърн дълги години беше председател на сенатската комисия по въпросите на разузнаването. Трябва да се свържа с Клейбърн. Връзката ще мине през Прат.

Нийл:

Къде се намира Клейбърн в момента?

Марко:

Не знам — да се надяваме, че поне е жив. Родният му град е някъде на брега на океана, доста забутано място. Пенсионира се на следващата година, след като ме прибраха във федералния затвор. Прат ще го открие.

Нийл:

Няма проблеми, ще се свържа с него веднага щом успея да се измъкна.

Марко:

Внимавай, моля те. Пази си гърба.

Нийл:

Ти добре ли си?

Марко:

Бягам. Тази сутрин напуснах Болоня. Ще се опитам да ти се обадя по същото време утре. Става ли?

Нийл:

Да, скрий се сега. Ще те чакам утре.

Марко затвори пощата със самодоволна физиономия. Готово. Нищо работа. Добре дошли в епохата на високотехнологичните вълшебства. Той провери още веднъж дали е излязъл напълно от „KwyteMail“, допи си сока и напусна интернет клуба. Тръгна към гарата и по пътя спря първо в един магазин за кожени изделия, където успя да размени чудесния куфар на Джовани за черно куфарче с очевидно по-лошо качество; а после и в един евтин бижутерски магазин, където плати осемнайсет евро за огромен часовник с кръгъл циферблат и яркочервена пластмасова каишка — още нещо, което щеше да заблуди всички, които търсеха Марко Лацери, бившия жител на Болоня; спря за трети път в една антикварна книжарница, където плати две евро за охлузено томче с твърди корици — стихосбирка на Чеслав Милош, естествено, на полски, — беше готов на всичко, за да заблуди хрътките; и накрая в един магазин за аксесоари втора ръка, където си купи слънчеви очила и бастун, с който незабавно започна да си служи, докато вървеше по тротоара.

Бастунът му напомняше за Франческа. Освен това го забавяше и променяше походката му. Марко се домъкна до централната жп гара на Милано, без да бърза, и си купи билет за Щутгарт.

 

 

Уитакър своевременно получи спешно съобщение от Лангли, че някой е проникнал в служебния апартамент на Луиджи, но не можеше да направи абсолютно нищо по този въпрос. Всичките му агенти от Болоня вече се намираха в Милано и търсеха Марко под дърво и камък. Двама бяха на жп гарата и издирваха прословутата игла в купа сено. Други двама бяха на летище „Малпенса“, на четирийсет километра от центъра на града. Още двама бяха на летище „Линате“, което беше много по-близо и обслужваше предимно европейски полети. Самият Луиджи беше на централната автогара и продължаваше да спори с Уитакър по мобилния си телефон, че Марко може би дори не е в Милано. Това, че се беше качил на автобуса от Болоня за Модена, в северозападна посока, не означаваше непременно, че наистина ще стигне чак до Милано. Но тъй като авторитетът на Луиджи в момента беше под въпрос, поне според определящото мнение на Уитакър, го бяха заточили именно на автогарата, за да държи под око десетина хиляди пристигащи и заминаващи пътници.

От всички агенти отново Крейтър се оказа най-близо до иглата, която търсеха.

Марко си купи билет за първа класа за шейсет евро, като се надяваше, че по този начин ще избегне евентуалното внимание на останалите пътници в туристическа класа. Първокласният вагон беше последен в композицията, когато влакът пътуваше на север, и Марко се качи в пет и половина — четирийсет и пет минути преди влакът да потегли. Настани се на мястото си, скри се максимално зад слънчевите очила и сламената шапка, разтвори пред лицето си томчето с полска поезия и се загледа в пътниците, които вървяха по перона покрай неговия влак. Някои от тях минаваха едва на метър и половина от него и всички бързаха.

Всички, освен един. Отново онзи човек от автобуса; познатото лице от „Кафе Атене“; вероятно същият разбойник с лепкави пръсти, който му беше откраднал синята чанта „Силвио“; и същата хрътка от автобуса в Модена, която го беше изпуснала на косъм преди около единайсет часа. Вървеше по перона, но не отиваше никъде. Беше присвил очи, а челото му беше набръчкано от усилието да се съсредоточи. „Като за професионалист доста бие на очи“, помисли си Джовани Феро, който за свое съжаление вече знаеше повече, отколкото му се искаше, за умението да се придвижваш незабелязано и да прикриваш следите си.

Крейтър беше инструктиран, че Марко най-вероятно ще тръгне или на юг, към Рим, където щеше да има повече възможности за бягство, или на север, към Швейцария, Германия или Франция — практически целия европейски континент. От пет часа насам Крейтър не спираше да кръстосва между дванайсетте перона, като следеше пристигащите и заминаващите влакове и тълпите от пътници, почти без да поглежда хората, които слизаха, но с огромно внимание към всички, които се качваха. Очите му се спираха на всяко синьо сако, независимо от нюанса на синьото или кройката, но все още не беше видял онова с износените кожени подложки на лактите.

Въпросното сако в момента се намираше в евтиното черно куфарче между краката на Марко, на място номер седемдесет в първокласния вагон на влака за Щутгарт. Марко седеше на мястото си и не откъсваше поглед от Крейтър, който, изглежда, обръщаше особено внимание на влака с крайна спирка Щутгарт. Държеше нещо, което приличаше на билет, а когато изчезна от поглед надолу по перона, Марко почти можеше да се закълне, че се качи в неговия влак.

Той се пребори с желанието веднага да слезе. После вратата на неговото купе се отвори и в него влезе Мадам.