Пеги Уеб
Докоснат от ангели (8)

Осма глава

Когато второто съобщение от Сара пристигна два дни по-късно, стана ясно, че тази надежда беше обречена. Пликът беше най-отдолу под купчина други писма. Джейк набързо го скъса и от него падна една намачкана банкнота от двадесет долара.

Той стисна банкнотата в юмрука си и прочете бележката, прикачена към нея:

„Това е частично заплащане за окосяването на тревата в градината. Ще изпратя останалото по-късно, както и заплащане за поправка на стълбите.

Сара.

P. S.: Къде да изпратя люлката?“

Ярост замрежи погледа му. Скъса банкнотата надве и я захвърли върху бюрото си, после излезе от кабинета.

Гуендълин го погледна учудено, когато профуча покрай нея:

— Защо никой не ми каза, че ни атакуват стадо побеснели бизони? Или това е обичайната ти физиономия, с която плашиш старите дами до смърт?

— Моля? — Той я погледна учудено.

— Сега, когато разполагам с вниманието ти… — Тя се изправи и едва не залепи нос в неговия. — Видях обратния адрес на плика и се досещам къде отиваш.

— Това изобщо не ти влиза в работата.

— Освен ако не ме заплашва мисълта да се разправям с прекрасния господин от „Делтафакс“. Той пристига след десет минути, Джейк, и ако не искаш да го намериш мъртъв на килима, като си дойдеш, по-добре се върни обратно в кабинета.

— Мъртъв? — Джейк постепенно започваше да осъзнава положението.

— Всеки път, докато те чака, ме гони около бюрото и се опитва да се докосне до приказното ми тяло. Не ми е до това днес, Джейк. Решена съм да го убия с това ножче за писма.

Джейк не се опита да задържи смеха си. Чувстваше се прекрасно.

— Виж ти! Какъв е този странен звук, който подочувам? — Гуендълин скръсти ръце на гърдите си от учудване. — Това истина ли е? Като че ли да. Мрачният господин се смее.

— Е, добре, Гуендълин. — Джейк престана да се смее и доби ядосан вид. — Постигна това, което искаше. — Той се запъти към кабинета си. — Ще спазя срещата си с прекрасния господин, но следващия път, когато ми се препречиш на пътя, ще си понесеш последствията.

— Мартинките ми треперят.

* * *

Сара се притесняваше да изпраща на Джейк пари, изглеждаше прекалено студено. Но какво можеше да направи при тези обстоятелства?

За щастие нямаше много време да се замисля върху въпроса. Жителите на Флорънс бяха научили за магазина й и клиентите прииждаха непрекъснато. Времето й беше разкъсано между шиенето и продаването на кукли и грижите за Джени. Така че за размишления не оставаше и минутка свободно време.

Изключение правеха нощите. Те бяха кошмарни.

Камбанката на вратата на магазина иззвъня и влязоха двама клиенти.

Една жена, която много приличаше на магьосницата от приказката за Пепеляшка в една от книжките на Джени, започна да се суети около вратата.

— Това ли е магазинът за кукли?

— Да, това е.

— Това било, Дора Мае — каза жената на приятелката си. — Влизай… и престани да крещиш! Това беше едно малко гущерче, нищо повече.

Белокосата жена започна да се смее — едно малко гущерче бе преминало по крака на Дора Мае. Но тя млъкна и се огледа:

— О, боже мили, тук изглежда като в приказките!

Дора Мае влезе след приятелката си. Беше ниска, мършава жена със странна походка. Непрекъснато поглеждаше през рамо, като че ли някой я следеше.

— Ела тук, Дора Мае, и кажи здрасти на тази добра жена.

Дора Мае се обърна с усмивка и сърцето на Сара се сви. Тя виждаше погледа на една много „особена“ жена. Беше болна от синдрома на Даун.

Приятелката й се втурна напред.

— Здрасти, казвам се Монгомъри… Зная, че е странно име за жена — прилича на име на боксер… А това е сестра ми, Дора Мае.

Сара хвана ръцете на Дора Мае.

— Много се радвам, че те срещам. Името ми е Сара Лав.

— Искам една кукла — каза Дора Мае. — Искам красива кукла за моето легло.

— Ще намерим нещо много специално за вас.

Очите на Сара се насълзиха. Тя примигна и се запъти към рафта с куклите.

— Защо да не започнем оттук — предложи. — Ако не намериш това, което ти харесва, само ми кажи и ще направя една кукла точно по вкуса ти.

Дора Мае хареса всички кукли. Взе ги една по една в ръцете си и ги полюля като дете. Сара стоеше търпеливо край нея и й разказваше за всяка кукла поотделно историята на нейното създаване.

Камбанката на магазина пак иззвъня. Сара погледна към вратата и очите й срещнаха тези на Джейк Таунсънд. Още първият поглед съживи всички спомени, всички страсти, които тя с дни се опитваше да забрави.

Той стоеше неподвижен до вратата, сякаш времето току-що бе спряло. Лицето му беше мрачно и сериозно, но вниманието й се спря на очите му. Те искряха, оживени от някаква емоция.

Сара притисна куклата, която държеше, към гърдите си. Те дълго стояха така, втренчили погледи един в друг. Накрая той прекрачи прага и затвори вратата след себе си. Приближи се до нея, но спря от отсрещната страна на рафта за кукли.

Дора Мае и Монгомъри продължаваха да си говорят за куклите. Сара само кимаше, като се преструваше, че ги слуша, макар да не чуваше и дума от това, което й казваха. Мислите й бяха насочени към Джейк.

Защо се беше върнал? Спомените от последния път, когато бяха заедно, оживяха в съзнанието й. Почти усещаше устните му, чуваше гласа му, като й каза, че е съвършена. Тръпки пробягаха по тялото й.

Сара надничаше измежду рафтовете, виждаше само част от лицето му. Съсредоточи се върху устните му, изучи отново формата им, припомни си вкуса им. Несъзнателно се наклони към Дора Мае, за да може да види очите му. Сега те изглеждаха невероятно искрящи и наситенозелени.

Внезапно усети, че Джейк също я гледа. Сара се изправи мигновено и се обърна към клиентките си. Сърцето й биеше толкова силно, че тя се обезпокои, че и другите ще го чуят.

За момент дори си помисли, че ще припадне. Колко смешна щеше да изглежда! „Горе главата, Сара!“ — смъмри се тя. Не беше в стила й да се прави на чувствителна ученичка.

— Тази ми харесва.

— Моля? — попита Сара.

Монгомъри й подаваше една кукла:

— Сестра ми харесва тази.

— Много се радвам, ей сега ще я опаковам в една кутия.

Дора Мае прегърна куклата и погледна сестра си.

— Не може ли да си я вземе така, в ръце? — попита Монгомъри.

— Разбира се — отвърна Сара и се запъти към една масичка в предната част на магазина, където държеше счетоводния си тефтер.

Наложи се да мине покрай Джейк. Въпреки че си налагаше да не гледа към него, не можеше да не почувства погледа му. Вървеше изправена и горда. „Всичко свърши“ — каза си тя по пътя към масичката.

В момента, в който се обърна и го видя, разбра, че се лъже. Може би никога нямаше да бъде в прегръдката му вече. Може би никога няма да почувства допира му или да го чуе как шепне името й. Това, което се беше случило между тях, обаче не беше свършило. То няма да свърши, докато все още имаше живот в тялото й и спомени в главата й.

Ръцете й потрепериха, когато взе парите от Монгомъри.

— Благодаря ви — каза тя. — Пак заповядайте!

— Иска ли питане? Разбира се, че ще дойдем. Дора Мае обожава този магазин. Имате ли нещо против, ако понякога идва само за да гледа?

— Разбира се, че нямам.

Сара изгаряше от напрежение, не смееше да се обърне и да срещне погледа на Джейк.

Сестрите излязоха от магазина. Сара се наведе над тефтера си. Трябваше да отбележи продажбата и съзнателно загуби доста време, за да го направи.

— Все някога ще трябва да погледнеш нагоре, Сара. — Имаше нещо толкова нежно в гласа му, че сърцето й едва не се разтопи.

Тя бавно повдигна очи към него:

— Здрасти, Джейк.

— Здравей, Сара.

И двамата останаха неподвижни. Куклите ги гледаха с големите си изписани очи. Сара се почуди дали осъзнават колко много прилича Джейк на герой.

— Изглеждаш много добре — каза той накрая.

— И ти също.

Сара държеше химикала си като спасителна сламка. Чувстваше, че всеки момент може да потъне на дъното на огромен океан — океана на неговите очи. Те се гледаха мълчаливо, докато Сара не издържа на напрежението и смело попита:

— Защо дойде?

— Заради това. — Той извади една двадесетдоларова банкнота от джоба си и я сложи на масата.

— Това е за косенето на тревата — поясни тя.

— Парите не могат да купят услугите ми, Сара. — Погледът му задържа нейния.

— Не исках да те обиждам, Джейк, нито да те накарам да се срамуваш.

— Ти не направи нито едното, нито другото. Но направи голяма грешка.

Беше правила много грешки. Първата бе, че допусна Джейк в живота си. Втората — че го допусна в сърцето си.

— Исках само да разбереш, че съм независима, че мога сама да се грижа за двете ни с Джени.

— Не беше най-добрият начин да ми го покажеш, като ми пращаш пари. Всичко, което съм ти дал, си остава само твое, Сара.

— Не мога.

— Ще го направиш.

Той се наведе над масичката и я хвана за раменете. Сърцето й се разтапяше от удоволствие при неговото докосване, но тя не му даде да разбере. Сара предизвикателно вдигна брадичката си нагоре.

— Недей да засягаш този въпрос, Джейк. Аз вече взех решението си.

— Можеш да пращаш колкото пари искаш, Сара. Можеш да ги пращаш по разносвача, можеш по пощата. Дори можеш да ги изпратиш по гълъбче, ако желаеш. — Той се наведе толкова близо, че тя усещаше дъха му в косите си. — Само ще си губиш времето. — Той я стисна по-здраво за раменете. — Ще ти ги връщам всичките… лично!

Погледите им се срещнаха. Сара прехапа устни, за да не се разтрепери. Джейк беше ядосан, но тя не трепереше от страх. Сара го желаеше. Страстна тръпка премина по цялото й тяло. Искаше й се да вика.

Джейк забеляза вълнението й. Светлина пробяга в очите му. Сърцето на Сара туптеше до пръсване, краката й се подкосяваха. Въздухът в стаята вече не й стигаше.

Сара затвори очи и въздъхна.

— Сара? — Нежният му глас я накара да отвори очите си. Пръстите му отпуснаха раменете й и се спуснаха надолу по ръцете й. — Сара… — промълви той и докосна устни до нейните.

Толкова трудно постигнатото й самообладание се стопи. Решителността й изчезна. Как би могла да му устои?

Тя го прегърна през кръста и го притегли към себе си. Той преплете пръсти в косите й. Сара го погледна в очите. Стояха така сякаш цяла вечност.

Имаше чувството, че ще се пръсне от напрежение. Джейк я целуна. В начина, по който го направи, имаше толкова нежност и жажда за любов, че Сара забрави коя беше, кой беше Джейк. Бяха две наранени души, които не бяха направени една за друга. Не, те не можеха да си принадлежат.

О, да се люби с него беше приказно! Сара можеше да си позволи да ходи с него поне още мъничко.

Джени изпълваше живота й с любов. Нищо обаче не можеше да запълни празнината на това, което свързва мъжа и жената. Нищо не можеше да замести отношението, което ги караше да се чувстват родени един за друг. А тя считаше, че Джейк наистина е необикновен. Както всички хора, и той си имаше недостатъци, но те го правеха по-човечен.

Сара знаеше, че постъпва егоистично. Искаше да се наслади на мига, а после да го отстрани от живота си.

Целуваха се до насита. Сара спусна ръцете си по гърба му, усещаше гладката му и стегната кожа дори през ризата. Джейк прокара ръка по бедрата й.

— Сара… ти ме омагьосваш.

— Джейк…

И двамата бяха неспособни да спрат. Джейк разкопча блузата й. Сара го притегли към себе си.

Все едно че не беше тя. Представяше си, че гледа със страхопочитание как една друга Сара си открадва късче любов от мрачен и злокобен мъж. Съзнаваше, че трябва да спре. Скоро. Но не точно сега…

Само допирът до устните на Джейк я караше да губи почва под краката си. Още малко и щеше да полети в топлия летен въздух. Магазинът й се превърна в късче земен рай — рай, създаден специално за този мъж, специално за този миг. За щастие камбанката на магазина не ги притесни. Сара не би могла да спре дори тя да беше иззвъняла.

Подсъзнателно долавяше звуци, които идваха сякаш от много далеч. Мина доста време, докато се усети, че в действителност идваха от нея. Шепнеше името на Джейк отново и отново.

Сара беше загубила контрол над себе си, когато Джейк повдигна очи към нея.

— Сара — прошепна той.

Тя не искаше да напуска този прекрасен свят. Затвори очи и се опита да не мисли за действителността.

— Какво направих? — прошепна той.

Отчаяният глас на Джейк я накара да се върне на земята. Той притвори блузата й и започна да я закопчава.

— Съжалявам, Сара. Не бях помислил, че това може да се случи.

— Не се извинявай… моля те.

Тя отблъсна ръцете му. Обърна се с гръб, за да не може да вижда. Лицето й гореше. Искаше й се земята да се отвори и да я погълне.

Защо Джейк не кажеше нещо? Защо не се помръднеше? Стоеше толкова близо, че тя усещаше топлината на тялото му. Сара изгаряше. Сякаш слънцето се бе превърнало в огнена топка и се бе вмъкнало в тялото й.

Наведе се над копчетата си. Косите й се спуснаха по лицето и скриха червенината й.

— Сара… Моля те, погледни ме.

Тя продължи да гледа към копчетата си. Джейк леко докосна с пръст брадичката й и я повдигна нагоре.

— Ти завладя сърцето ми, Сара. Всеки път, когато те видя, ми се иска да те докосна, да те прегърна, да се любя с теб.

— И с мен е така. — Тя му се усмихна смело. — Това е лудост, нали?

— Лудост е… и е много тъжно. Не мога да продължавам да ти причинявам болка. Няма бъдеще за нас.

— Знам.

Джейк погали бузата й. Лицето му беше помрачено от неприятни мисли.

— Като чуя името ти, полудявам — каза той.

— Би трябвало да си имаш куче на име Сара. — Усмивката й потрепна. — Всеки път, когато Джени повика галеничето си, си спомням за деня, в който й го подари.

— Как е Джени?

— Сега спи… Много й липсваш.

— Ще се върна… за да я видя.

— Да, но само за да видиш Джени… — Тя млъкна за момент и махна безпомощно с ръка. — Край на тези необуздани приливи и отливи.

— Няма да те докосвам повече. — Той се усмихна лукаво. — Ако спреш да ми изпращаш пари.

— Това изнудване ли е?

— Ако така ти харесва.

Сара приглади полата си и оправи косата си.

— Печелиш — каза тя накрая. — Няма да ти пращам повече пари.

Те се погледнаха в очите. Страстта още гореше в тях.

— Трябва да си тръгвам.

— Предполагам.

Джейк огледа магазина.

— Добра работа си свършила, Сара.

— Благодаря ти.

Още не му се тръгваше. Сара също не искаше да я напуска.

— Би ли искал да се обадиш на Джени?

— Може ли?

— Да, време е вече да се събужда.

— Ще те почакам тук.

Сара го остави да чака в магазина. Когато се изгуби от погледа му, се облегна на стената. Как бе допуснала да оставя добрите си намерения да се стопят? Беше допуснала Джейк в живота си заради Джени. Но да не би да се заблуждаваше за истинските причини?

Изправи си и се запъти да доведе Джени. Нямаше значение какви бяха истинските причини. Съдбата бе предначертала живота й и Сара не бе в състояние да се пребори с нея.

* * *

Джейк крачеше из магазина, докато чакаше Джени. Все още усещаше желанието да прави любов със Сара. Докато не се върна отново при нея, не бе осъзнал, че не само мислите, а и сърцето му й принадлежаха.

Когато тя беше наблизо, той губеше изцяло самообладание. А това го плашеше до смърт. Вярваше, че нищо лошо не може да се случи единствено когато се контролира изцяло.

Джейк си обеща, че този път ще запази самообладанието си, на каквато и да е цена.

Вратата се отвори. Джени се втурна към него и се сгуши в краката му.

— ’ейк! ’ейк! — крещеше тя.

— Здравей, Джени! — Той се наведе и я прегърна. — Аз също се радвам, че те виждам. — Над главата на Джени той можеше да долови погледа на Сара.

Джени се наведе и погали Джейк по лицето:

— Играй мен, ’ейк?

— Пита дали би играл с нея — обясни Сара. — Ще й кажа, че си прекалено зает.

— Не, не съм прекалено зает за Джени. — Той не можа да прочете изражението на Сара. — Да, Джени — обърна се той към малкото момиченце. — Ще си поиграя с теб.

— Добър, добър, добър.

— Любимото й място е люлката — каза Сара.

— Тогава ще я заведа там. — Джейк я вдигна на ръце и се запъти към вратата. — Идваш ли, Сара?

— Не, аз ще остана в магазина. Моля те, доведи я пак тук, когато решиш да си тръгваш.

Джейк изведе Джени навън. Сложи я на люлката и седна до нея.

— Искам високо! — заповяда тя.

Той задвижи люлката. Джени пищеше от удоволствие:

— По-високо, по-високо! — повтаряше тя.

Джейк продължаваше да люлее и летният вятър носеше смеха на Джени. Сърцето му се свиваше. Спомняше си за едно друго дете, за едно друго лято, за друг смях. Стори му се, че животът му е ужасно тъжен. Съдбата му бе отнела детето. Беше го затворила в един свят на мъка и тъга. Бе го отделила от радостта. Наслаждаваше се на безгрижния смях на Джени, на доверието и обичта, които озаряваха малкото й личице. Чудеше се дали бе взел правилното решение. Заслужаваше ли да поема риск заради любовта?

Докато люлееше малката, Джейк погледна към магазина за кукли. Можеше да различи силуета на Сара през стъклото на прозореца. Изглеждаше красива, крехка и недостъпна.

Джейк се беше втренчил в магазина, обладан от страстно желание. Сара погледна нагоре и погледите им се срещнаха. Пръстите й докоснаха устните. Обърна се и се отдалечи от прозореца.

Джейк се чувстваше самотен дори когато Джени беше до него. Сякаш го бяха хвърлили по средата на мрачно и разбунтувано море. Сякаш беше единственото живо същество на земята.

— ’ейк? — Той почувства как една малка ръчичка се сгушва в неговата. Джени го гледаше съчувствено. Беше вдигнала едната си вежда в знак на разбиране.

— ’ейк тъжен?

— Да, Джени, тъжен съм.

Тя се наведе и долепи главата си до него. Гласът й звучеше толкова дълбоко, сякаш идваше някъде отдалеч. Джейк дори не беше сигурен, че я чува добре. Тя повтаряше една и съща фраза отново и отново:

— Аз обичам ’ейк… обичам ’ейк… обичам ’ейк.

* * *

Думите на Джени звучаха в съзнанието му дни наред. Тя не беше се замислила за последствията, когато беше признала любовта си към Джейк. Не можеше да прецени дали би могла да бъде наранена, или пък той можеше да си отиде и никога повече да не се върне. Беше се ръководила единствено от сърцето си. Дали невинността й бе помогнала да признае любовта си толкова свободно… или може би това беше проява на мъдрост?

Джейк стоеше до прозореца на спалнята си и гледаше озарената от луната нощ. Беше в капан — едно минало, което не му позволяваше да бъде отново човек, и една любов, която не смееше да признае.

„Аз обичам ’ейк, обичам ’ейк!“ — думите на Джени ехтяха в ушите му.

Спомни си малката топла ръчичка, сгушена в неговата. Чувства, които бе успял да потули в продължение на шест години, изведнъж изплуваха и го завладяха с пълна сила.

Джейк си позволи лукса да бъде обичан. И да си помисли за бъдещето. Но щастливото бъдеще му се стори невъзможно, нереално, непоносимо.

Той излезе от спалнята и отиде в кабинета си. Без да светва лампите, намери пътя до бюрото си и отвори средното чекмедже. Веднага намери това, което търсеше. Стискайки здраво ключа в ръката си, се запъти отново нагоре по стълбите.

Беше време да сложи край на този кошмар.