Пат Букайстър
Неочаквано предложение (2)

Втора глава

Уеб Хънтър бе последният човек, когото Аби очакваше да види до вратата си.

Последният човек, когото искаше да види в осем часа в това сиво и дъждовно утро. Беше успяла да дремне точно два часа и двадесет минути и знаеше, че й личи. По лицето й нямаше грим, а гъстата й коса, прибрана нагоре, за да не й пречи, представляваше една безразборна купчина. Удобната стара тениска и избелелите й дънки не бяха за пред хора. Ръцете и раменете я боляха от биенето на масло в дървения гюм, върху челото косата й беше мокра от пот.

Ама че време за посещения!

На всичкото отгоре — и това беше най-вбесяващото — той изглеждаше великолепно. Беше облечен безукорно — панталони от рипсено кадифе в пустинно жълто, бяла риза и кафяво кожено яке. Когато я погледна, сивите му очи блестяха ясни и чисти. По лъскавата му коса трепкаха дъждовни капчици, няколко светеха и върху якето му.

Аби се постара да не му покаже бинтования си крак и полускрита зад вратата, зададе въпроса, който беше съвсем логичен: „Какво искате?“.

— Забравихте това в болницата. — Коженото му яке изпука лекичко и той подаде сака й. Тя пое чантата, а Уеб протегна и другата си ръка. — Исках да ви дам и това.

Погледът й се спря върху предмета, който той държеше. Беше едно мече — меко, пухкаво кафяво мече, върху чиято глава се мъдреше шапчица от колониалната епоха, а едната му задна лапа бе превързана с марля.

Уеб не изпускаше лицето й от поглед. Беше се чудил дали към извинението си да прибави и цветя, но той купуваше цветя на другите жени. А тази жена заслужаваше нещо различно, нещо необичайно и оригинално, каквато беше самата тя.

В изразителните й зелени очи се появиха отражения на различни чувства; най-очевидното сред тях бе неподправена радост. Тя пусна чантата с книгите на земята и посегна да вземе мечето от ръцете му. Не би приела цветя от него, но това мече беше нещо различно.

— Чудесна е — каза тя весело. — Момиче е, нали?

— Съвсем сигурно е — едва прошепна Уеб, развълнуван от усмивката й.

— Прекрасна е. — Тя леко наклони глава на една страна и попита: — Защо ми донесохте това мече?

Тъй като беше въпрос, на който той нямаше готов отговор, Уеб също я попита на свой ред:

— А вие защо сте на крака?

— Ами — отвърна тя, — защото е ужасно трудно да се стигне до вратата по някакъв друг начин. Но… какво правите?

Това, което той направи, бе, че я взе на ръце.

— За вас — каза той — не е препоръчително да стъпвате на ранения си крак няколко дни и аз ще се погрижа това да се изпълнява.

Ръката й инстинктивно потърси баланс, като се обви около врата му, пръстите й докоснаха рамото му и усетиха меката кожа на якето. Тя притисна мечето към корема си, за да не го изпусне.

Тъй като не знаеше за какво би трябвало да разговаря човек, докато го носят, тя попита:

— Откъде знаете за крака ми?

— Сестрата в болницата ми каза. А също и, че са ви посъветвали да не се натоварвате няколко дни. Не следвате много точно предписанията, нали? Идвах и снощи, за да ви видя как сте, но вие не си бяхте вкъщи. — Той не спомена колко пъти всъщност бе звънил на вратата й. — А тази сутрин видях конфети по верандата, достатъчно обяснение къде сте били снощи. — Гласът му стана по-твърд: — Дори и счупени пръсти не могат да ви удържат у дома.

Естествено Аби можеше да разкаже за буйните мъже, дошли на конференция в хотела, които хвърляха конфети цяла нощ; да му каже колко пъти я бяха карали да свири „Честит рожден ден“, докато конфетите се сипеха около нея; да му каже в колко добре се чувстваше в ръцете му… Можеше да му каже всичко това, но не го направи. Стори й се, че той намеква, че не одобрява нещо в начина й на живот, и тя се заинати и не даде никакви обяснения. И понеже той явно се чувстваше виновен за счупените й пръсти, бе възможно, ако му кажеше за нощната си работа, да се почувства отговорен и да предложи пари, за да си остане тя вкъщи, докато пръстите й оздравеят.

Мечето бе приела, но подаяния от него нямаше да вземе. В продължение на седемнадесет години беше принудена да се примирява с милостинята на друга хора и бе намразила всичко това.

— Ще излизам, когато ми се ще — каза тя. — От къде на къде ще идвате в къщата ми и ще ме разнасяте насам-натам!

— Аз не ви разнасям, а ви нося.

Той се наведе да я остави на дивана в дневната, но тя запротестира:

— Не тук, в кухнята!

— Защо, какво му е на дивана? Ако нещо ви трябва от кухнята, ще ви го донеса.

— Маслото и формите за биене са в кухнята.

Той се втренчи в нея:

— Какво?

— Маслото ми ще се скапе, ако не се върна час по-скоро. — Тя посочи с палец към кухнята. — Натам!

— Секунда… Защо трябва да се бие масло — продават го готово в магазините?

„Ама че абсурден маниер на разговор!“ — помисли си Аби. С ребрата си тя чувстваше досадно ясно мускулестите му гърди и усещаше възбуждащата миризма на мъжа, който я държеше в обятията си.

— Ако благоволите да ме оставите, ще ви кажа.

По крайчеца на устните му трепна усмивка. Брадичката й бе вдигната гордо, като че ли се канеше да поръча на някой палач да му отсече главата.

— На мен ми харесва така, както сме си. Хайде, не го усуквайте, кажете защо въобще трябва да биете масло?

Аби му хвърли поглед, който би накарал някой по-безхарактерен мъж да я пусне на земята, но Уеб не се поддаде. Тя пое дълбоко въздух и отсече:

— Защото обичам масло! — Той не се помръдна. — Играеш си с търпението ми, Хари. Пусни ме!

— Името ми е Уеб. — Той не я пусна, а се запъти към кухнята, здраво стискайки я в прегръдките си. Когато стигна, настани я върху един стол, разположен до дървен гюм за биене на масло.

— По дяволите — възкликна, — ама ти наистина биеш масло!

Аби го изгледа кръвнишки. Защо пък й трябваше да лъже за такова нещо? Той издърпа един стол изпод масата, покрит с купчина книги; постави ги на масата и забеляза, че те също бяха учебници — цели тухли! След това хвана превързания й крак и го постави внимателно върху стола.

Когато намери, че положението й го удовлетворена, попита:

— Какво приготвяш от тоя — Уеб се взря във вътрешността на гюма — буламач?

— Тоя буламач, както елегантно се изрази, ще трябва да бъде излят във форми. Но ще си го свърша сама, нямам нужда от помощта ти.

Тя понечи да се надигне, за да вземе формите от кухненския плот, но една здрава ръка я застави да остане на мястото си.

— Казвай ми от какво имаш нужда и аз ще ти го подавам.

Когато той отдръпна ръката си, Аби бутна стола назад и се изправи, но отново беше принудена да седне.

— Аби — изръмжа той. — Играеш си с търпението ми!

— Аз не съм инвалид.

— Сигурно не си, но при всяко положение си инат. Това може би е единствената възможност, която ще ти дам, да ми заповядваш да върша разни работи и най-добре се възползвай от нея.

Очите им се срещнаха за дълго. Последва кратка мълчалива схватка между твърдите им погледи. Накрая Аби се предаде. И да продължи да се опитва да се изправи, той все пак я бута назад върху стола. На всичкото отгоре беше и по-силен от нея.

Облегна се и посочи към плота.

— Трябват ми дървените форми ей там до кафеника.

— Тия овехтели дървении?

Тя се усмихна. Тези „овехтели дървении“ бяха автентични музейни форми за масло, които беше получила под наем от Дружеството на историците. Беше ужасно трудно да ги намери, а бяха и доста скъпи.

Уеб донесе формите и ги постави пред нея върху масата. След това, без да промълви, започна да отваря поред кухненските шкафове, докато не откри това, което търсеше. Извади една глинена чаша и попита:

— Искаш ли кафе?

— Не, благодаря. — Докато го гледаше как си сипва кафе, си помисли, че по някакъв начин бе изгубила контрол върху нещата, които ставаха в къщата й. Защо той е тук? Би могла да го попита, ей тъй, направо, но не бе сигурна дали иска съмненията й да се потвърдят. Ако той се чувства виновен или съжалява за нещо, това не я интересува. А не можеше да си обясни присъствието му по никакъв друг начин…

Гласът му прекъсна мислете й.

— Излязоха ли кафените петна от престилката ти?

— Да — отговори тя. Учуди се, че помни. — Изпрах ги веднага.

— Значи няма да се наложи да шиеш нова?

— Не още. Шиенето на ръка е голяма играчка.

— Да не би да си шила целия костюм на ръка? Но защо?

— Ами през осемнадесети век не са продавали електрически шевни машини.

Уеб прие аргумента.

— Вярно, но сега сме двадесети век. — Той млъкна. — Да не би шиенето на ръка да върви заедно с ваниления парфюм?

— Е, не мога да нося Диор, при условие че костюмът ми е от осемнадесети век, нали?

Уеб слисано смотолеви:

— Не, може би не…

Тя постави едната от формите близо до ръба на масления гюм и с черпак започна да излива сместа в нея. Каза си, че е по-добре да се придържа към неща, които познава, вместо да навлиза в област, в която със сигурност ще се изгуби. А тоя мъж определено бе съвсем неизследвана територия.

Уеб се облегна върху плота и заизучава малката кухня. И тя бе изрядно чиста като дневната, но тук имаше по-малко мебели. По лимоненожълтите шкафове личаха няколко пласта боя — резултат от дългогодишни опити да се освежи стаята. Постелките не успяваха напълно да покрият изтритите места по линолеума. Всъщност предната вечер в този запуснат квартал от колата малката къща му се беше видяла някак тъжно изоставена и самотна в дъжда. Първо си помисли, че е сбъркал адреса. Като наближи верандата и видя шупналата боя по касата на вратата, направо си пожела да е сбъркал адреса. Ако не може да си позволи нещо по-прилично, защо, по дяволите, не се хване на някаква работа!

Не можеше да си представи кога би могла да ходи на работа — в болницата я бе видял следобед, а тази сутрин съвсем не изглеждаше да се стяга за излизане.

Освен това книгите, които той премести на масата, бяха всъщност няколко папки, пълни с изрезки и листове. И тези книги никак не се връзваха с останалото. Явно през деня, докато биеше масло, четеше исторически книги — така, за пред другите, а вечер излизаше. А ако е студентка, как се издържа?

Погледът му се плъзна отново към Аби… Никога преди това не беше се питал какво все пак движи живота на една жена, но ето че сега си задаваше този въпрос. При другите Уеб се интересуваше повече от външността и не го беше много грижа какво се криеше зад нея. Но Аби някак не му даваше мира — като място, което те сърби, но не можеш да стигнеш с ръка.

Накрая той наруши мълчанието.

— От колко време живееш тук?

— Малко повече от година.

— Не е ли опасничък този квартал за сама жена?

Тя го погледна изкосо.

— Откъде знаеш, че живея сама?

Уеб посочи с палец към мивката.

— В мивката има само една чаша, а пък и единственият друг стол бе зает с книги.

Тя задържа погледа си върху него за известно време, а после продължи да гребе масло от гюма.

— Не е никак зле, господин Хоумз.

Той се приближи до масата, бръкна с пръст в маслото, а след това го облиза.

— По дяволите, ама то съвсем прилича на масло!

— Цяло щастие е, че не съм объркала рецептите и не е заприличало на сапун.

Веждите му се вдигнаха в недоумение.

— Ама ти и сапун ли правиш?

С помощта на една лъжица тя започна да запълва останалите празнини във формата.

— Правила съм, но отдавна.

Изведнъж на задната врата се чуха няколко силни почуквания.

Аби се опита да стане и да отвори, но Уеб я погледна укорително.

— Не мърдай! — нареди той. — Очакваш ли някого?

— Не, но аз и теб не очаквах, нали?

Уеб отвори вратата и видя възрастен човек, преметнал върху главата си някакъв жълт шлифер. Човекът се втренчи в Уеб.

— Тук ли е Абигейл?

Уеб се обърна съм Аби, в очите му се четеше мълчалив въпрос.

— Влез, Айра — рече тя.

Явно поуспокоен, Айра Бъроуз пристъпи в кухнята, но остана върху постелката до вратата. Последното бе следствие от петдесетгодишните възпитателни усилия на жена му.

— А, тук си била значи, Абигейл. Съжалявам, че те притеснявам, докато посрещаш гости, но току-що Бренда се обади, че утре ще може да дойде на работа. Кракът й бил доста по-добре и смята, че си е починала достатъчно.

Уеб се дръпна на една страна и човекът, очевидно заинтригуван, получи възможност да го огледа добре. От интереса му Уеб заключи, че Аби по всяка вероятност нямаше навика да приема гости, още по-малко ако те са от мъжки пол. Стана му приятно, но не се впусна да анализира причините за това.

Аби ги представи един на друг.

— Айра Бъроуз е мой съсед, живее в съседната къща. А това е Уеб Хънтър.

Възрастният мъж се подаде изпод шлифера и протегна ръка. Уеб забеляза, че от ушите му стърчаха тънки сиви косъмчета. Върху набръчканото му лице се появи широка усмивка.

— На Моди ще й стане много приятно, като й кажа, че си поканила този млад човек. Знаеш, че тя много се притеснява за теб. Аз…

Аби не му даде възможност да продължи.

— Благодаря ти, че в този дъжд дойде да ми съобщиш за Бренда.

Не й се искаше Айра да подхваща отново темата за липсата й на личен живот. Той и жена му Моди бяха чудесни хора и добри съседи, но понякога се увличаха в желанието си да й намерят „някой свестен млад човек“. Самите те бяха живели дълго и щастливо заедно и смятаха, че така трябва да бъде и с другите.

Айра скришом намигна заговорнически на Аби, отвори задната врата и отново метна шлифера върху главата си.

— Разбирам, не искаш никой да ти досажда. Ще се видим друг път.

Той се обърна доста пъргаво за човек в неговата напреднала възраст и преди Аби да успее да отговори на изненадващата му оценка на ситуацията, бе изчезнал.

Тя вдигна глава към Уеб и в погледа му откри весели искри.

— Съжалявам за това — каза тя. — Айра и жена му почти са ме осиновили и понякога не са съвсем наясно какво става.

В момента Уеб не се интересуваше кой знае колко много от Айра Бъроуз.

— Да не би телефонът ти да не работи?

— Нямам телефон. Айра и Моди ми предават съобщения, ако има нещо спешно.

Той сбърчи вежди. Защо няма телефон? Очевидно, защото не може да си го позволи.

Кракът й се намираше върху единствения друг стол в стаята, но това не попречи на Уеб да седне на него. Тъй като дясната му ръка бе заета с чашата кафе, той вдигна крака й с лявата, за да седне, а после го постави върху бедрото си.

Аби се стресна и изпусна лъжицата, която изтрополя по пода. Той спокойно се наведе и й я върна, а после ръката му спря върху голия й глезен.

Аби се престори, че за нея е съвсем нормално да си стои в кухнята с крак върху скута на един мъж. Все пак щеше да е далеч по-добре, ако не я бе присърбяло точно под ръката му.

— Е, Хари, с какво си изкарваш прехраната? — попита тя с престорена небрежност.

Уеб потисна смеха си.

— Строя домове. А името ми е Уеб.

— Какви домове?

Ръката му случайно докосна стъпалото й.

— Наистина ли толкова много ти се говори за строителство?

— Защо пък не?… Всъщност измий, моля те, и избърши тази лъжица. — Той веднага се подчини и когато се озова на стола и отново взе крака й в скута си, тя попита: — Да не би да мразиш строителството?

— Обичам да строя, но не мога да кажа, че когато съм с някоя красива жена, точно това е най-вълнуващата тема за разговор.

Лъжицата продължи да тъпче масло в нова форма, а Аби изсумтя по един неособено женствен начин.

— Е, да говорим за строителство тогава.

— Да не би да смяташ, че не си красива?

Тя го погледна скептично. В гласа му действително бе прозвучала изненада.

— Нещо, на което се научих преди много време, е да приемам нещата такива, каквито са. Нарича се реализъм.

— Това от онези книги в чантата си ли го научи? Или от тези? — Уеб кимна към книгите върху масата.

— Не, научих го от огледалото. — Тя привърши с последната форма и върху лицето й се появи израз на удовлетворение.

— Ето на — рече със задоволство. — Изглежда като масло, мирише на масло и има вкус на масло. Значи трябва да е масло.

— Не трябва ли да е жълто на цвят?

— През осемнадесети век не са използвали хранителни багрила.

— А задължително ли е всичко да е автентично?

— Ахъ…

— Хобитата ти са любопитни.

— Тъй ли? — Би предпочела той да си намери друго място за ръката, а не да се подпира на крака й. Това я караше да си мисли как ще се чувства, ако ръката му докосва други части на тялото й. Аби направи усилие, за да се отърси от мисълта, и каза: — Кои точно мои хобита намираш за любопитни?

— Госпожицата току-що приключи с биенето на масло, а сега пита кои нейни хобита ми били любопитни. Събираш тия исторически книги, които могат да приспят всекиго — цялата къща е осеяна с тях, — и единственото, което ми идва наум, е или че имаш някакво налудничаво хоби, свързано с колониалната епоха, или че следваш в някой университет, или пък че си развила страст към миналото.

— Имам страст към храната. Благодарение на хобитата ми, както ги нарече, имам този покрив над главата си — такъв, какъвто го виждаш. — Тя го погледна в очите и видя недоумяващото му изражение. — Упражнявам се да бия масло, защото утре имам демонстрация. И понеже обичам всичко при демонстрациите да върви както трябва, предварително репетирам, така че да правя грешките вкъщи, а не пред туристите.

Той продължаваше да гледа неадекватно и Аби продължи да обяснява.

— Първата демонстрация, с която трябваше да се справя, беше готвене върху огнище. Излезе пълен провал. Патицата се въртя на грила осем часа и пак не се изпече. Накрая беше пак толкова бяла, колкото и в началото. Не можех да се оправя с комина, не дърпаше добре и цялата стая се бе опушила. После пък, като успях да разпаля огъня, си опърлих ръцете.

Уеб все още недоумяваше.

— Значи даваш уроци по колониална кухня?

Тя уви няколко пъти формите в тензух и отвърна:

— Това е само част от всичко. Като лектор към Бристъл Хаус моето задължение е да развеждам туристи из къщата и парка, облечена в колониален костюм. — Тя пропусна да спомене, че същевременно бе и помощник-управител на Бристъл Хаус.

Но очевидно Уеб не се интересуваше истински, а питаше само от учтивост.

— Което дава обяснение за историческите книги и за костюма ти вчера в болницата. — Той направи кратка пауза и попита: — Имаш ли и други?

Тя се озадачи на свой ред.

— Хобита?

— Не, страсти.

Аби се вкопчи в първото нещо, което й дойде наум:

— Страстно обичам ментов сладолед. Това брои ли се?

— Имах предвид по-скоро страстта между мъжа и жената.

— В осем часа сутринта?

„За бога, тя е прелестна!“ — помисли си Уеб. Усети почти неудържимо желание да я вземе в скута си и да впие устни в нейните. Ясно, че не е много доволна от обрата, който бе взел разговорът, но не иска това да се разбере и продължава да стои неподвижно. Трябва да опознае тази жена по-добре.

— Сутринта е време като всяко друго — отвърна той.

Тя се намръщи.

— Не се обиждай, но ми се виждаш доста странен.

Той почти се задави от смях.

— Защо?

— Отказваш да говориш за обикновени неща като строителството, а в същото време избираш страстта за тема на разговор с човек, когото срещаш за първи път.

— За строителството и къщите знам всичко, а за теб — почти нищо.

Аби трябваше да му отсъди точка за упоритост.

— Защо не започнеш, като ме питаш кой е любимият ми цвят?

— Кой е любимият ти цвят?

— Нямам.

Той поклати глава.

— Не си много отзивчива, Аби. — Запретна ръкава си и погледна часовника. — За съжаление скоро трябва да съм на една строителна площадка. Имам среща след петнадесет минути. Защо не продължим този вълшебен разговор по-късно днес, на вечеря?

Веднага щом той си дръпна ръката, тя си свали крака на земята.

— Съжалявам, имам други планове.

Уеб бутна стола назад и бавно се изправи. Гласът му прозвуча обвинително:

— Пак ли на купон, Абигейл?

Аби си направи заключението, че този човек не обича купоните. Тя изви глава назад, за да може да го погледне.

— Според книгите за това как да печелим приятели и да влияем на хората в такава ситуация трябва да се избере отговорът „не“.

— Тази дума ми е непозната. — Той се наведе, хвана я за раменете, после я изправи, поемайки тежестта от крака й, и я притисна към здравото си тяло.

Устните му бавно се приближиха към нейните, после леко ги докоснаха. Тя бързо пое въздух и го задържа в гърдите си. Почти веднага след това този нежен допир се превърна в дълбока и чувствена целувка.

Тя инстинктивно бе опряла длани на гърдите му, за да запази равновесие, но в момента, в който устата му се затвори върху нейната, съзнанието й бе обладано от едно друго, различно и по-първично равновесие. Шеметното въздействие на мъжката му миризма и на силното му тяло стопи всяко намерение у нея да протестира.

Ръката на Уеб се плъзна по гърба й и притисна крехкото й тяло към широките му гърди. После той вдигна очи. Ръцете му обгърнаха лицето й.

— Ще мина да те взема в седем.

— Не. — Прищя й се да бе отвърнала по-категорично, но почти бе останала без дъх.

— Нека да те изведа на вечеря. То е най-малкото, което бих могъл да направя, за да се реванширам за раните по краката.

Не беше най-подходящата възможна фраза — намирисваше й на разплащане с гузната му съвест. Това беше първата покана за благотворителна вечеря в живота й. Вярно, не може да си позволи много, но и тя има гордост. Аби замръзна в ръцете му и отсече:

— Не е нужно да търсиш покаяние, беше просто нещастен случай.

Уеб се усмихна. Пръстите му се плъзнаха по плавните очертания на бедрото й и той каза провлачено:

— Интересно, това тук не ми прилича на покаяние. А много повече на поощрение.

Тя се изплъзна от ръката му и се отскубна от него.

— Отивай да си строиш къщите, Хънтър!

Уеб не я задържа, но и не помръдна. Предпазливият й поглед беше в противоречие със саркастичната забележка и той се зачуди защо тя се държи така отбранително с него. Изкуши се да остане и разбере, но нямаше време.

— Ще дойда пак — каза той с дрезгав глас.

И след още една кратка и силна целувка си тръгна.

Аби протегна ръка назад за стола си. Седна уморена, все още загледана в празната врата, през която той току-що бе излязъл.

„Не ми трябва тази работа“ — помисли си тя. Точно сега не й бе нужно ново усложнение в живота. Мечтата й скоро ще се изпълни. След няколко седмици дипломната й работа ще да бъде готова и ще може да кандидатства за мястото, което нейният професор й бе обещал веднага щом получи магистърска степен. И последната пречка — финансова осигуреност — ще бъде преодоляна. Тогава ще може да реализира плана си — безпроблемно да си осинови дете. Отдавна мечтаеше да си има собствено дете. Дете, на което ще даде всичката любов, която таеше в себе си.

Дългите години на непрестанна работа ще свършат скоро. Нищо не може вече да й попречи. Годините на самота ще си отидат заедно с началото на скромния живот, когато ще може издържа и отгледа един нежен млад човек. Край на празните дни в самотните нощи.

Но плановете й не включваха целувки в кухнята и чернокоси мъже със замъглени сиви очи…

При вида на протеклия покрив на верандата отвън Уеб се намръщи. После изведнъж се усмихна.

Като си подсвиркваше, се втурна към камиона си, паркиран до тротоара пред паянтовата къща на Аби. Тази жена вътре не го познава достатъчно добре, за да знае, че той не се отказва лесно, когато си науми нещо. Сега си бе наумил да й помогне, и то не заради ранения й крак.

А желанието му да я прегърне отново и да усети до себе си топлите й чувствени устни ще трябва да почака.