Пиер Рей
Аут (8)

7.

Всички подскочиха, когато звънецът издрънка. Инес отиде да отвори. Още не беше натиснала дръжката, когато вратата се отвори широко.

Орландо Барето направи крачка напред, за да посрещне Итало Волпоне, но той дори не го забеляза. Итало не виждаше нищо друго, освен Мортимър, чийто цвят на кожата беше станал пепелносив под пронизващия му поглед.

— Итало, ще благоволите ли да ми обясните… — изрече на един дъх О’Брайън.

С рязък жест Итало го сграбчи за реверите. После го вдигна във въздуха и го захвърли като парцал в банята, където Мортимър си удари главата в бидето. Преди да успее да направи някакво движение, дулото на маузер се заби под челюстта му.

— Два въпроса! — изръмжа Волпоне с налудничав поглед. — Първо! Как и чрез кого си ликвидирал брат ми?…

— Итало… — изплака О’Брайън с разкървавено лице, разтърсвано от спазми.

— Второ! Номерът на сметката! Давам ти пет секунди!

Волпоне разтвори устата му и напъха дулото на пистолета си навътре в гърлото на О’Брайън.

— Едно!… Две!…

Между изричането на цифрата „едно“ и цифрата „три“ Мортимър имаше време да осъзнае, че братът на дон Дженко не може да го убие, преди да е научил номера на операцията „Аут“. Да предаде номера на един чужденец, значи да потвърди, че е в течение на смъртта на дон Дженко, и да подпише смъртната си присъда. Това означаваше незабавна екзекуция. Мълчанието означаваше живот, кратък може би, но все пак живот…

— Четири!… — каза с монотонен и глух глас Итало.

За какво са тези номера? В погледа на Волпоне Мортимър прочете, че този луд тип ще натисне спусъка при цифрата пет. Каквото и да му струва това. Дори никога да не сложи ръка върху двата милиарда.

— Падроне! — намеси се Белинцона. — Падроне!… Не тук, моля ви!

— Пет!… — изрече Волпоне, размърдвайки дулото на маузера в гърлото на О’Брайън.

Белинцона се осмели да се намеси. С вежливост, но влагайки цялата си сила, той отне пистолета от ръцете на Итало.

— Падроне! Ще вдигнем на крак целия град, ако го разстреляте тук. Няма да можем дори да излезем от сградата!

— Той има право! — намеси се внезапно Ландо, явно изпреварен от събитията. — Има право!

За всеки случай взе другата ръка на Итало и я поднесе към устните си:

— Бачио и мани!… Бачио и мани!… — мълвеше Ландо с респект.

Белинцона в това време беше насочил своя 38 лама супер към Заза и Инес.

— Коя е тази руса „възглавница“? — издърпвайки си ръката, попита Волпоне.

— Тя е с него — каза Ландо.

— А негърката?

— Тя е с мен. Жилището е нейно.

— Имаш ли кола?

— Да.

— Взимаме ги с нас.

— Къде? — попита Ландо, ококорвайки очи.

— Слушайте! — избърбори Заза. — Аз нямам нищо общо с това! Оставете ме да си вървя!

— Затваряй си устата! — кресна й Итало.

— Позволявам си да ви напомня, че се намирате в моя дом! — намеси се Инес.

Итало я погледна презрително. После се обърна към Ландо:

— Намери едно спокойно място. Извън града… Вземи блондинката до себе си. Пиетро, ти седни отзад с този боклук. Аз ще взема проститутката и те следвам!

Тъй като Ландо се двоумеше, той му скръцна със зъби:

— Чуваш ли ме? Тръгваме! Андиамо вия!

— Падроне… — намеси се Белинцона. — Не можем в това състояние да го изведем на улицата… — Той посочи О’Брайън. — Мутрата му е цялата в кръв.

— Почисти я!

Пиетро се хвана за първото парче плат, попаднало пред очите му: пеньоара на Инес.

— Долу ръцете! — възкликна тя.

— Слушай, маймуно, затваряй си човката! — изруга Волпоне. — Иначе ще те одера жива!

Без Ландо да посмее да се намеси, Пиетро дръпна материята, която оголи раменете на Инес. Тя остана съвсем гола, толкова впечатляваща, че дъхът им секна. После Пиетро хвърли пеньоара на Заза:

— Избърши твоята свиня!

Заза отстъпи назад и поклати отрицателно глава.

— Мръсница! — възмути се Пиетро. — За бала си първа, но за неприятностите…

Той смачка на топка дрехата и грубо избърса неподвижния О’Брайън.

— По-бързо! — подхвърли нетърпеливо Волпоне.

Белинцона погледна към Инес.

— Не можем да я вземем така!…

— Губим време! — ядоса се Волпоне. — Хвърли й едно палто на гърба и да тръгваме!

Инес погледна с омраза към Ландо, който отмести погледа си. Тя измъкна едно огромно палто от черен визон и се уви в него.

— Първият, който мръдне — каза Волпоне на Пиетро, — куршум в крака. Да тръгваме!

Ландо излезе последен. След като всички тръгнаха, той тихо затвори вратата.

 

 

Една моментна разсеяност беше причина той отново да изгуби следите им. Когато беше видял всички клиенти да се качват на първия етаж, Рико Гато не се сдържа и ги последва. С изненада той позна русия мъж, когото беше забелязал преди няколко часа на летището. Любопитно съвпадение… Без да се опитва да вади заключения, той се качи в стаята си, за да уведоми Еторе Габелоти за случилото се. След като се боричка десетина минути с телефона, без да успее да се свърже, Рико се върна във фоайето, за да не изтърве Итало. От една кабина, гледаща към входа на хотела, той последователно позвъни в апартамента на Белинцона и Волпоне. Безуспешно. Рико Гато реши, че те са се измъкнали под носа му. Единственото сигурно сведение, с което разполагаше досега, беше посещението на Волпоне в моргата.

Разочарован, Рико се върна в стаята си, седна до прозореца, за да дебне завръщането им, пушейки цигара след цигара и прелиствайки разсеяно настолната си книга, Стария завет. Откъде беше изникнал този дяволски автомобил пред моргата, препречвайки му пътя?

Три четвърти час по-късно беше видял Волпоне, последван от Белинцона, да се появява в хотела.

Според него мисията, с която беше натоварен, беше под възможностите му. За него беше огромно удоволствие да преследва хората, за които знаеше, че рано или късно ще трябва да ликвидира. А тук… За да упражни мисълта си, още от сутринта измисляше различни начини за ликвидирането на Волпоне, надявайки се тайно, че Габелоти скоро ще му покаже зелена светлина.

Професионалната съвест у него заговори и той напусна позицията си до прозореца, за да позвъни по телефона. Щеше да предупреди Габелоти, че Итало Волпоне е посетил цюрихската морга. Не беше нужно да съобщава, че на два пъти е загубил следите му. Ключът от стаята му беше на таблото и рано или късно Волпоне щеше да се върне. Да се спестят една-две подробности не значи да се лъже. Деветата заповед гласеше: „Не лъжесвидетелствай!“. Естествено, съществуваше и шестата: „Не убивай!“.

Това беше единствената Божия заповед, с която Рико не беше в хармония. Докато телефонистката съобщаваше, че му е даден Ню Йорк, той реши, че в някой от следващите дни ще се изповяда пред свещеник.

 

 

Едва вратата на стаята се беше затворила след него, и Патрик Махони чу телефона да звъни. Сигурно го бяха свързали с Ню Йорк. За момент той се подвоуми: дали да предупреди шефа си за смъртта на Каванаут, като рискува да изтърве Волпоне, или да се залепи за него, за да го унищожи по-лесно? Преди да има време да си отговори, Патрик вече се спускаше по стълбите. Когато пусна двигателя на колата си, пред него се виждаше фиатът на Итало.

На различните кръстовища шофьорът сякаш се двоумеше коя посока да избере. Накрая колата спря на Университатщрасе, зад металносива, съвсем нова „Бюти гоуст П9“.

Сградата имаше четири етажа. Итало и телохранителят му в черно скочиха от колата и се вмъкнаха във входа. Махони успя да паркира двадесетина метра по-далеч, между две камионетки.

Той запали цигара, но ужасното лице на Дейв го преследваше. Нищо не доказваше, че Волпоне или телохранителят му са виновни за това падане. Тоест нищо не го доказваше логично. Но Махони беше готов да заложи дясната си ръка, че те бяха замесени.

Той си спомни усмихнатата физиономия на Дейв в бюрото на Къркпатрик: „Цюрих, представяш ли си! Приятна почивка!“. Махони горчиво си помисли, че тази сцена се беше разиграла на друг континент само преди двадесетина часа. Къркпатрик им беше поверил една на пръв поглед обикновена мисия: да разберат защо Дженко Волпоне е бил в Цюрих, как е успял да загуби крака си — ако се допусне, че това е неговият крак — и да проследят брат му, без да се намесват, преди да са получили нови инструкции.

От доста дълго време ФБР и американските данъчни власти даваха мило и драго, за да разберат по какъв начин огромните капитали на Синдиката, идващи от най-различни дейности, се изпаряват от САЩ. Колкото менгемето се стягаше, бандите бяха принудени да подкупват все повече и по-скъпо хиляди анонимни посредници — служещи в полицията, политически личности, адвокати и съучастници — разпръснати по шестте континента. Но машината, подхранвана от огромни количества „свежи“ пари, се въртеше без спиране и засечки — никой не проговаряше. Синдикатът плащаше огромни суми, без да мигне, когато и най-дребният „пънк“ се окажеше в затруднено положение дори заради някакъв дребен претекст, постигайки незабавното му освобождение. Адвокатите, криещи се зад професионалната тайна, внасяха гаранцията в брой, без никой да може да ги разпитва относно произхода на тези суми.

През това време нови попълнения с дълги и остри зъби се промъкваха непрекъснато в САЩ. Всяка година под патронажа на Коза Ностра стотици сицилийци влизаха нелегално в САЩ през Канадската „пътека“. Те пристигаха като туристи, с редовен паспорт — той струваше по-малко от три хиляди долара на бъдещите им покровители — правеха своя дебют като прости изпълнители. Ако се покажеха на висота, достатъчно жестоки, презиращи опасността, те дълго не оставаха в низините. Както техните сънародници, тръгнали от Европа без един долар в джоба, те мечтаеха да достигнат върховете и да контролират икономиката на страната със старите изпитани методи: подкупи, шантажи, убийства, изнудване и контрол над синдикатите. Това, че по-голямата част от техните „капи“ бяха завършили живота си трагично, не им правеше впечатление. Смърт с надупчване от куршуми можеше да се случи на другите, не на тях.

Макар че освен Вито Дженовезе, Гаетано Галиано и Томас Лучезе, починали от естествена смърт в затвора или другаде, всички други бяха загинали от насилствена смърт. Лъки Лучано — отровен, Алберт Анастазия — застрелян, Томас Еболи — убит, както и техните предшественици, Тони Ломбардо, Стив Фериньо, Алфред Минео, Салваторе Маранцано, Гаетано Рейна, Джо Айело, Филип Мангано, Джоузеф Пинцело. Днес фамилиите Волпоне и Габелоти бяха на върха. За колко време? Ако Махони откриеше доказателства, че посещението на Волпоне в Швейцария е свързано с нелегално пренасяне на капитали, сицилиецът щеше да прекара остатъка от живота си в затвора по същото обвинение както Ал Капоне.

Освен ако между двете фамилии не избухнеше война. Освен ако той не беше замесен в смъртта на Дейв Каванаут… Освен ако не допусне някаква грешка… Освен ако… По дяволите! Той излезе от сградата. Махони го видя да побутва към автомобила си някаква негърка, която беше с една глава по-висока от него. Откъде ли се беше появила? В същия момент огромният му телохранител се отдръпваше, за да направи път на млада руса жена с уплашено лице, която беше държана под ръка от някакъв млад як мъж, латински тип. Телохранителят побутна към задната седалка на елегантната П9 някакъв невзрачен тип. В главата на Махони зазвъняха алармени звънци: този тип му беше познат! Откъде? Как? Кой? Пред очите му минаваха различни лица, а в ушите му звъняха разни имена.

Здравенякът седна зад волана на П9 — физиономията му беше като на сутеньор — русата до него, телохранителят отзад с хилавия. Автомобилът потегли бавно, последван от фиата на Волпоне.

Махони натисна стартера и в мозъка му се появи отговорът на въпроса, който го тормозеше: хилавият мъж беше Мортимър О’Брайън, един от най-известните финансови адвокати в САЩ!

 

 

Невероятно! Огромните сини мухи, въртящи се из бараката, кацаха дори на върха на писалката! Без да се смята потта, която струеше на водопади по лицето му и падаше върху измачкания лист хартия. Независимо от горещината, достигаща до 45 градуса по Целзий, проливните дъждове, падащи по десет пъти на ден, и отвратителната храна Хулио Алмейда се беше привързал към Ботсуана.

Рудникът беше на двадесетина километра от Шукуду. По-голямата част от работниците бяха негри. Всяка вечер след воя на сирената всички мъже бяха претърсвани щателно от подозрителни, надменни и огромни пазачи. Преди три месеца, когато пристигна, Хулио беше толкова разочарован, че щеше за малко да потегли обратно за Швейцария. Любопитството, примамливата заплата, която му беше предложена, премиите за опасен труд, които щедро се раздаваха отначало, бяха изиграли своята роля. В тази страна имаше нещо примитивно, водно синьото небе и червената кал бяха част от пейзажа. После мъжкото общество и камионът, докарващ всяка седмица кохорта черни проститутки, използващи за работно място сламата около лагера, който, смеейки се, миньорите бяха нарекли „Край на скуката…“. Видяна отстрани, тази картина изглеждаше отчайваща за неосведомения човек… Но това, което Хулио беше приел като освобождение, се беше превърнало в катастрофа. Как да съобщи новината на Мануела?

Той смачка една муха върху шията си и надписа плика:

„Госпожица Мануела Родригес

при госпожица Ренате Клопе

Белеривщрасе

Цюрих, Швейцария“

После, забравяйки горещината, мухите и потта, се унесе…

„Моя Мануела,

Новината е лоша и не знам как да ти я съобщя. Една неприятна новина, която може би ще те зарадва. Плъзнали са слухове. Изглежда, че ще затворят рудника, защото не носи достатъчно печалба. Казват, че има други диамантени жили, но е опасно за експлоатация. Не могат да гарантират безопасността на хората. За три месеца има вече шестима мъртъвци. Вярно е, че са негри, но какво да се прави, като никой не се оплаква. В Европа не мога да спечеля и половината от това, което плащат тук. Признавам, че сбърках, като дойдох, мисля да се върна в Цюрих дори да не съм събрал пари за нашия магазин. Но засега ще почакам да видя какво ще стане. Благодари на господарката си за роклите, които ти е подарила. Още ли са заедно с г-н Курт? Утре ще ти пиша пак. Целувам те, моя малка обожавана женичке!“

После се подписа „твой Хулио“, изглади хартията с опакото на ръката и я сложи в плика. Капка пот беше размазала половината от едно изречение, но Мануела щеше да разбере.

Прибави на гърба на плика:

„Хулио Алмейда

майстор в рудника

барака 11

Васенаарс Консолидейтид Шукуду

Ботсуана

Южна Африка“

Адресът беше безкраен. Но Хулио беше упорит, пък и не се знаеше какво можеше да дойде с пощата. Шум от смехове и бъбрене го накараха да наостри уши. Обезпокоен, беше забравил, че днес е четвъртък и камионът с проститутките беше пристигнал. Само господ знаеше защо, но Хулио винаги беше пръв при посрещането им.

 

 

Така както хората не поглеждат какво има под носа им, така не поглеждат и какво държат в ръката си. Така те не знаят случайностите, които им помагат да живеят, както и причините за тяхната смърт. Омер Клопе обаче знаеше. В момента той наблюдаваше зелен правоъгълник с мраморни жилки, един от най-мощните двигатели в света — банкнота от един долар. Въпреки че беше доста измачкан — емисия от 1963 година — той беше издържал на многобройните докосвания на хиляди ръце, на десетките и стотиците прегъвания. Нито замърсяванията, нито грубото отношение, нито леките прегъвания по ъглите бяха успели да надделеят над превъзходната материя, от която беше направена банкнотата. Тези рани й придаваха нещо вълнуващо и банкерът се учудваше, че никой досега не се е сетил да сравни, гледайки на светлината, продупчванията от карфици и игли, които я бяха осеяли, за да прилича на звездно небе.

Някой ден Омер Клопе щеше да остави името си, написвайки една ода за най-красивата банкнота — Негово Величество Долара. Според него този шедьовър, чието притежание превръщаше човека в крал или съблазнител, можеше да издържи сравнение с най-големите шедьоври, сътворени от човешки гений. В него нямаше нищо, което да не е идеално. Дори подписите на секретарите на съкровищницата бяха сухи и елегантни.

Само съставянето на композицията заслужаваше една монография от сто страници. В центъра като олтар сред църква, заграден от ореол, се изправяше портретът на Джордж Вашингтон, основателя и първия президент на Съединените щати, победил англичаните, освободил страната си и провъзгласил Конституцията, преди да се оттегли в родния си Маунт Вернон. Отгоре лежеше арката от думи, означаваща гордо самоличността й „ONE DOLLAR“. Като развяващ се бандерол плющяха буквите, образуващи надписа „FEDERAL RESERVE NOTE“, придружавани отдясно и отляво — както Вашингтон през 1721 година от Лафайет и Рошамбо — от цифрата „1“, напечатана в четирите краища на банкнотата по височина.

Омер насочи лулата си към тези цифри, заградени от листчето, което можеше да бъде от чемшир или бадем, проблем, който той щеше да разреши, когато създадеше своето произведение. С одобрение Клопе прочете бележката под номера и серията (L — 28065447D): „THIS NOTE IS LEGAL TENDER FOR ALL DEBTS, PUBLIC AND PRIVATE“.

Той обърна банкнотата: обратната страна също беше превъзходна! Набиваха се в очи орелът на американския Конгрес, държащ в клюна си знаменитата фраза „Е PLURIBUS UNUM“^[1], голямата пресечена пирамида и окото над нея, от което излизаха светлинни лъчи, насочени към думите „ANNUIT COEPTIS“^[2], уравновесяващи кръга в горната му част. Основата, обогатена от „NOVUS ORDO SECLORUM“^[3], не отстъпваше по нищо на останалото.

С въздишка Клопе погледна за последен път орела, чиито нокти държаха маслинено клонче и снопче стрели, символизиращи отличния социален ред, царящ в света: ръка, протегната за ръкостискане, приятелство, братство и мир. Другата държеше гръмотевица. За неверниците, за бандитите, за Волпоне.

Беше ангажирал трима въоръжени мъже, за да попречи на Волпоне да влезе отново в банката. Ако Итало беше достатъчно луд, за да опита да реализира заплахата си.

 

 

Когато колата напусна предградията на Цюрих, О’Брайън беше завладян от паника. Десетки пъти решаваше да скочи и толкова пъти куражът не му достигаше.

Белинцона изглеждаше сънен и безразличен. Колкото до красавеца зад волана, той беше достатъчно заангажиран, за да може да реагира. Заза до него беше няма като статуя. Мортимър се запита дали има шанс едно на хиляда да остане жив след това пътуване, което му се струваше еднопосочно.

Капиталният въпрос беше: как Волпоне е научил, че брат му е мъртъв? Как беше успял да го залови толкова бързо? Беше невъзможно да бъдат идентифицирани двамата убийци, които той беше наел да ликвидират дон Дженко. Мортимър не беше използвал нито посредници, нито познати при контакта си с тях. Никой не ги познаваше в Ню Йорк. Никаква връзка не можеше да бъде установена между тях и него по простата причина, че те не знаеха кой е наемателят им. Преди две години Мортимър О’Брайън беше спасил един американец от полски произход, обвинен в тройно убийство, от електрическия стол. Наричаше се Етиен Кац. За да му покаже признателността си, осъденият му беше дал името и адреса на двама негови приятели в Неапол:

„Професоре, ако един ден имате нужда от каквото и да е… Не възразявайте, човек никога не знае!… Обадете им се от мое име, те ще направят за вас всичко, което поискате, ВСИЧКО!“

О’Брайън беше вдигнал рамене, складирайки в един ъгъл на паметта си телефонния номер, даден му от Кац, далеч от мисълта, че някога ще му потрябва. Три седмици след това Кац беше удушен в килията си от неизвестен затворник, отнасяйки със себе си тайните и мечтите си. Може би ако не беше Заза, идеята за убийство никога нямаше да възникне в мисълта на Морти. Не само искаше да я очарова, но огромните и скъпи подаръци, с които я отрупваше, бяха подкопали капитала му, наяден от молците вследствие на банковите спекулации.

Естествено, Морти имаше сметка в Швейцария. Но той искаше да направи удар, играейки на повишаването на лирата стерлинга, ангажирайки в играта по-голямата част от наличните си пари в брой. Посредством един познат, витаещ по високите среди във Вашингтон, беше научил, че американската съкровищница се готви да направи солидна инжекция в британската икономика. Лирата щеше да се качи щом новината се разчуеше, поне с 30 процента.

Пет седмици по-късно тя загуби още 20 процента от стойността си. В този момент Еторе Габелоти му довери под строга тайна подробностите по сключения с Волпоне договор. Касаеше се до един непознат за финансистите от целия свят удар: да бъдат „изпрани“ два милиарда долара!

При този вид операции парите губеха при всяка операция до 1 или 2 процента от номиналната им стойност. Но когато те излезеха от лабиринта пречистени, можеха да бъдат показани на бял свят и вложени в големия бизнес. Те бяха вече „изпрани“.

В този момент исканията на Заза бяха станали невъзможни и Джудит, съпругата на Морти, сякаш беше надушила нещо с несравнимия женски инстинкт, придобит вследствие двадесетте години брачен живот, тъй като и тя искаше все повече пари по най-различни поводи.

За да има мир, считайки се виновен пред нея, той беше задоволявал всичките й искания. Една нощ се беше събудил с невероятната мисъл: ако Дженко умре, той, Мортимър О’Брайън, можеше да присвои двата милиарда долара! Естествено, тази идея беше абсурдна, кошмарна, невъзможна за изпълнение. Никой не можеше да се надява, че ще остане жив, след като е измамил Синдиката. Всички, които се бяха опитали да го сторят, бяха загинали от насилствена смърт, след невиждани мъчения и невероятни изтезания. Никъде в света нямаше достатъчно сигурно скривалище от мафията.

Отначало Мортимър беше отхвърлил идеята ужасен, че въобще е могъл да помисли нещо подобно. После от любопитство беше разиграл различните продължения, спирайки се на всеки кръстопът, за да предвиди възможни усложнения, ликвидирайки непознати, предугаждайки ходовете на противника, пресмятайки като калкулатор шансовете за неуспех, допълвайки всеки път процента на непредвиденото. За свое учудване беше установил, че ударът е възможен, макар че оставаха известни рискове в перспектива. Но два милиарда долара не заслужаваха ли да се опита?

Воден от апетит да се реваншира на живота, който го бе създал невзрачен вместо красив и обичан, малък вместо голям, мечтаещ да бъде водач на мъжете, той взе решението да убие Дженко Волпоне. Оттук детайлите на операцията се бяха развили в главата му с аритметична прогресия. Беше се свързал с двамата бандити в Неапол, без да споменава името си, базирайки се на Етиен Кац, благославяйки небето, че те са готови да изпълнят поръчката му. Тъй като се безпокоеше за впечатлението, което можеше да им направи името на човека за ликвидиране, не им беше доверил самоличността му. Без никаква гаранция за успешното изпълнение на договора от тяхна страна им беше превел в Неапол сумата от петдесет хиляди долара.

Машината беше пусната в ход. Натоварен с пълномощията на Еторе Габелоти, Мортимър беше дебаркирал в Цюрих в компанията на дон Волпоне. Два дни по-рано беше предупредил убийците за предстоящото пристигане на бъдещата им жертва, констатирайки с ужас и екзалтация, че те са готови да доведат докрай договора им.

Беше им описал Дженко, доставил адреса и дал разписанието на времето му в Цюрих. Останалото беше тяхна работа. Мортимър не желаеше подробности по изпълнението на договора. В самолета, който го откарваше към Ню Йорк след срещата му с Омер Клопе, за момент беше прогледнал — твърде късно! — че неговият хазартен удар няма да успее. Беше започнал да се надява, че приятелите на Кац няма да успеят.

Едва пристигнал в Насау, той се убеди в противното:

„Моля те да се обадиш на Джудит.“

Телеграмата, уговорена между него и убийците, която съвсем ясно показваше, че е направено непоправимото: Цу Дженко Волпоне беше мъртъв. Ще не ще, трябваше да се преклони пред неумолимия механизъм така, както беше предвидено по план. Беше забелязал, че лъжата, която щеше да поднесе, го отвращаваше повече от убийството.

Преди да се яви на срещата, организирана от Итало Волпоне за всички „капи“ и „консилиере“ на двете фамилии, той беше докладвал на дон Габелоти резултатите от мисията си.

„Номера?“ — беше го попитал Еторе след едно мъгливо изречение за добре дошъл.

— 21877.

Габелоти незабавно беше записал номера върху един бележник.

— Под какво име?

— „GOD“.

— Отлично.

Дон Еторе беше прибрал внимателно бележника в джоба си, преди да тръгнат.

Мортимър беше развълнуван: за първи път през своята блестяща професионална кариера не беше казал истината на своя клиент! Истинският номер и кодовото название бяха отпечатани в паметта му: „828384 — Мамма“.

Но тялото на Дженко Волпоне се намираше някъде около Цюрих. Що се отнася до Габелоти, същият нямаше никаква причина да се съмнява в него. Неговата лъжа можеше да бъде изобличена само от Дженко Волпоне, а той беше там, откъдето не можеше да дава показания. По принцип Омер Клопе щеше да бъде ням като шаран, в случай че Еторе, който не знаеше дори името му, намери начин да му зададе въпроса. Още повече, когато се касае до един номер и код, измислени от начало до край.

На Мортимър оставаше задачата да изтегли влога и да изчезне със Заза…

Той погледна към русата жена, седнала пред него. Пълното пренебрежение, което тя бе проявила към него преди няколко минути, не беше го изненадало. Тя беше сметкаджийка, егоистка, студена и идиотка. Но той я обичаше. До този момент въпреки номерата, които му правеше, тя беше единствената жена, помогнала му да се почувства мъж.

Щеше ли тя също да умре? Той отхвърли възможността да се залови за спасителната мисъл: Итало нямаше никаква възможност да докаже, че той е организирал убийството на брат му. Можеше ли Волпоне да поеме риска да го ликвидира, преди да си е възвърнал двата милиарда? Мортимър беше единственият ключ към тях. Трейд Цюрих Банк никога нямаше да му върне парите, ако не притежава номера и кода.

Никой в света не можеше да накара Клопе да възстанови сумата, ако не притежава съответните подробности.

Един рязък десен завой хвърли Мортимър в обятията на Пиетро Белинцона. С ръмжене гигантът го отхвърли грубо в противоположния край на седалката.

 

 

Когато завоите не скриваха от погледа му синия фиат, нает сутринта от полицая, Фолко Мори виждаше подскачащата му задна част пред себе си. Този също не трябваше да дочака изгрев-слънце. Така той няма да може да повтори пред шефовете си — без съмнение Къркпатрик — че Итало Волпоне е отвел на разходка Мортимър и русата мадама в швейцарските предпланини. Естествено възникваше въпросът: дали е имал време да предупреди началниците си от Ню Йорк за смъртта на Каванаут?

Когато Итало и Белинцона бяха напуснали Сорди, Мори беше останал като ариергард, скрит във фолксвагена си зад дърветата. Беше видял как полицаят потегля по следите на Итало и Пиетро, надявайки се смътно, че и другият преследвач ще се покаже. За нещастие той беше останал невидим. Жалко: Фолко гореше от желание да закръгли сметката си на трима.

Той направи бърза справка в паметта си: на летището трима бяха по следите на Волпоне. Двама бяха полицаи, въпреки че демонстрираха, че са непознати един на друг. Първият беше мъртъв. Вторият, в синия фиат, беше пред него. Единствено третият мъж беше загадка. Имаше вероятност да се окаже служител на някакво правителствено учреждение, паралелно на полицията, или „торпила“ на враждебна „фамилия“. В такъв случай не можеше да бъде друг, освен човек на Еторе Габелоти, единствения противник, имащ достатъчно широки рамене, за да си позволи шпионирането на Итало.

Що се касае до полицай номер две, нямаше да става нужда да камуфлира убийството му в нещастен случай.

Пейзажът, през който пътуваха, даваше широки перспективи относно изчезването на едно човешко тяло със своята безлюдност и планински терен, покрит с гори. Преди да бъде открит трупът, много сняг трябваше да се стопи по склоновете. Фолко щеше да бъде далеч.

На един завой той обгърна с поглед гледката. Далеч пред него видя елегантната „Бюти гоуст П9“, последвана от форда на Волпоне, да се катери по величествените планини. Триста метра след тях се движеше фиатът на американския полицай.

— Наслаждавай се, мръснико! — каза на висок глас Фолко. — Наслаждавай се! Не ти остава много време!

Наклонът изведнъж стана толкова стръмен, че той бе принуден да мине на първа скорост, за да го преодолее.

 

 

— Аз съм секретарят на господин Волпоне — каза Рико Гато.

— Аха! — безразлично измърмори пазачът на моргата.

— Нали знаете… Той беше тук сутринта. Помоли ме да потърся една вещ, която може би е загубил.

— Една вещ? Тук?

— Един часовник.

— Къде го е загубил?

— Ако ми позволите да погледна…

— Но къде?

— Където е бил моят шеф.

— Не мога да ви позволя да влезете.

— Защо?

— Само на семейството е разрешено. Трябва той да дойде лично.

— Господин Волпоне е много зает — каза Рико, измъквайки пачка банкноти от джоба си.

Чиновникът сякаш не го забелязваше. В САЩ това щеше да означава незабавната готовност да демонстрира десет ковчега и техните обитатели. Но това беше Швейцария.

— Вземете! — настоя Рико, подавайки му банкнотите.

Служителят ококори изненадано очи.

— Защо? Какво ще ги правя?

— За безпокойството.

— Какво безпокойство? Нали за това ми плащат!

— Тогава заведете ме! — започна да става нетърпелив Рико.

— Нали ви казах, че моргата е затворена за посетители!

— Какво трябва да направя, за да вляза?

— Както обикновено. Да почакате някой от вашето семейство да умре и да напишете заявление.

Рико Гато умираше от желание да забие един куршум между очите на този ужасен тип.

На телефона Еторе Габелоти щеше да се задави от бяс, когато Рико не можа да му каже нищо за самоличността на покойника, при когото Итало бе направил посещение.

— Може би часовникът на господин Волпоне е паднал в ковчега? — наслука каза Гато.

— Но… Когато затварях, не видях нищо… — почеса се по главата служителят.

— Сигурен ли сте?

— Напълно. Щях да го забележа до този крак…

— Как така този крак?

Чиновникът погледна Рико с любопитство.

— Ами така. Един крак…

Гато беше толкова изненадан, че се изтърва:

— Господин Волпоне е дошъл, за да види един крак?

— Как казахте, че се наричате? — усъмни се служителят.

— Слушайте — започна да бие отбой Рико. — Проверете още веднъж… Ще дойда към края на работното време.

Той остави човека и се вмъкна в колата си под подозрителния му поглед. После се насочи към хотела. Дано Габелоти не побеснее, когато му съобщи новината. Чий крак? Сякаш можеше да знае!

 

 

Патрик Махони вече се досещаше как бе загинал Дейв. Никакво съмнение. Това не беше нещастен случай, както всички мислеха, а убийство. Достатъчно беше фордът на Волпоне и ескортираната от него бюти гоуст да се отправят към планината, за да забележи, че е преследван от фолксваген.

Той се проклинаше за недосетливостта. Какво по-естествено от това, един човек да остане за прикритие и да ги наблюдава. По един или друг начин Дейв е бил привлечен до прозореца и хвърлен долу. С нескрита радост Махони констатира, че сега играта се повтаряше. Той погали с чувство на любов дръжката на своя магнум. Предполагаемият дивеч щеше да ликвидира ловеца!

Патрик усети, че това „ликвидира“ е нещо по-друго от „залови“, че оставя настрана функциите си на полицай и задачата, с която го беше натоварил Къркпатрик. Сега единствената идея, която го беше завладяла, беше да отмъсти за Каванаут. После щеше да измисли хиляди причини, за да оправдае тази постъпка. Една беше достатъчна: законна самоотбрана. Първо трябваше да се опита да го накара да проговори. Щом като изтръгнеше признания, щеше да го ликвидира, стреляйки, докато бясната жажда за мъст не се уталожеше в горящите му слепоочия.

От известно време пътят лъкатушеше между гъсто посадените борове и гигантски ели, които скриваха дневната светлина. Тяхната синкава сянка придаваше металически цвят на осеяните тук-там петна сняг. Колкото по-нагоре се изкачваха, снегът ставаше по-дебел, защитен от дърветата, недокоснат от други следи, освен тези на преминалите пред него два автомобила. Пътят ставаше все по-разбит, скривайки дълбоки ями под снега. Фиатът изкачи един много стръмен наклон. Едва достигнал върха на височината, и пред Махони се откри стръмен тридесетметров наклон. Той рязко спря. Колата се занесе и застана напреки на пътя.

Полицаят инстинктивно разбра, че нещата ще се развият тук. Изоставяйки за момент преследването, той излетя от колата, която преграждаше пътя, и залегна под дърветата. После се изправи и прекоси няколкото метра, които го отделяха от върха на височината. Там се затаи зад един дънер с пистолет в ръка. Мълчанието, което го заобикаляше, беше чудовищно. Чуваше се само задъханото му дишане. Този, който го преследваше, трябваше да се покаже всяка секунда. Шумът на двигателя на фолксвагена предизвика усмивка на лицето му: най-после!

Първо се показаха предните колела на колата, после се чу шумът от превключването на скорост, за да може шофьорът да използва по-ниската предавка като спирачка при спускането. Когато Фолко забеляза застаналия напреки на пътя фиат, беше много късно за реакция. Махони се намери с три крачки до вратата и я отвори със замах. С лявата си ръка той откъсна мъжа зад волана и го изхвърли в снега, където неуспелият да се опомни Фолко се удари болезнено в един дънер.

На два сантиметра от лицето му зееше огромното дуло на полицейския питон 357, гледайки право в дясното му око. Той се опита да вдигне глава, но получи тежък удар в гръкляна от опакото на ръката на Махони. Фолко поднесе ръце към гърлото си и се изтъркаля в снега. Патрик го претърси и измъкна портфейла му. После се отдалечи на две крачки, продължавайки да държи под дулото на пистолета си задъхващия се и храчещ бандит.

— Какво продаваш тук? — попита с леден тон.

Мори го погледна. Противникът му беше едър, костелив и разглеждаше паспорта му, на който бе отбелязано: „търговски пътник“. По начина, по който го беше претърсил, и по израза на лицето му за Мори не остана никакво съмнение. Полицаят щеше да го застреля.

Е, какво, пътуването свършваше дотук. Трябваше да се плаща. Не смъртта го плашеше, но фактът, че ще гние някъде, докато другите щяха да продължат да се смеят, да любят, да се къпят в морето и да се пекат на слънце. Понякога си беше задавал с любопитство въпроса: къде щеше да се случи това? Вече знаеше отговора. В една гора, миришеща приятно, сред едно петно сняг, в края на месец април.

— По какъв начин уби приятеля ми? — попита Махони.

По акцента Фолко позна, че полицаят беше израснал, както и той, в Бронкс.

— Разбираш ли! — изръмжа Махони, лицето на който беше разкривено от ярост.

Мори се изправи с труд, побледнял, неспособен да възстанови дишането си. Моторът на фолксвагена, който не беше успял да изключи, ръмжеше с пукот. За какво да отговаря?

— Давам ти три секунди! — каза Махони. — Как уби моя приятел?

Мори видя, че пръстът върху спусъка побеля, и се отдалечи на три крачки.

— Какво те интересува? — подхвърли той, вдигайки рамене.

Какво друго можеше да му отговори. Полицаят повдигна дулото на своя питон. В момента, в който се канеше да натисне спусъка, Фолко понечи да бръкне с ръце в джобовете си.

— Ръцете зад главата! — заповяда Махони, както го беше правил десетки пъти по време на арест.

Мори послушно изпълни. Сега бяха лице срещу лице, на десет метра един от друг. Фолко Мори с ръце зад главата, Махони с пистолет до бедрото.

После се случи нещо странно. Махони видя как ръцете на бандита се изпънаха към него, а той самият как се изтъркаля в снега. Какво си мислеше пък този? Мислеше си, че ще може да се спаси от куршума, предназначен за него? Махони поиска да се засмее, но усети, че от устата му излиза гейзер от някаква течност, после видя трима или четирима Мори да тичат в различни посоки, дърветата да танцуват пред очите му, а небето да променя цветовете си, да става ту черно, ту пурпурно. Навеждайки глава, той видя с недоумение, че пистолетът му не е в ръката, а до краката. После се запита какво прави тук, легнал на земята, единствения стабилен елемент от пейзажа, който се въртеше пред очите му с невероятна бързина. Машинално поднесе ръка към шията си, чиято повърхност му се стори непозната. Имаше върху нея някаква дупка с топли и разтворени краища, които държаха едно острие, прекосяващо го от край до край след река от кръв.

„Дано не ми е прерязал артерията…“

Това беше последната му ясна мисъл, преди да бъде погълнат от нощта и смъртта.