Ридли Пиърсън
Гайдаря от Хамелин (4)

4.

Ла Моя проследяваше с крак пукнатините в тротоара пред къщата на семейство Уосърман, които се виеха подобно на вени под бледа човешка кожа. Никак не му се влизаше вътре.

От изток подухваше постоянен хладен ветрец.

Дафни Матюс пристигна с червената си хонда. Паркира я умело зад камарото на Ла Моя. Матюс, която беше полицейски психолог, беше нещо като аномалия в отдела. Тя работеше на интелектуално ниво, беше изключително ерудирана, винаги внимателно подбираше думите си. Ла Моя подозираше, че тъмната й сластна хубост още на млади години я бе принудила да издигне висока стена около себе си и сега, когато вече бе зряла жена, тя все не успяваше да се освободи от оковите й. Според Ла Моя тази жена беше твърде студена и дистанцирана. И въпреки това нейният самоконтрол и недостъпност го привличаха и той знаеше, че не е единственият в отдела, който изпитва подобно привличане. Близкото й приятелство с Болд бе част от историята на отдела — двамата си бяха сътрудничили много успешно в няколко изключително тежки разследвания. За тях двамата се носеха и други клюки, но за Ла Моя те не представляваха интерес.

Матюс се приближи до него. Изглеждаше съсредоточена и делова. Носеше кожено куфарче, ръката й бе отрупана с гривни, които глухо подрънкваха.

— Кои са вътре? — попита тя без всякакви предисловия.

Ла Моя побърза да отговори:

— Бащата се казва Пол. Майката — Дорис. Малкият им син е Хенри. В къщата са и съседите — семейство Уосърман. Тя е Тина. Не зная името на съпруга й. Те също имат деца, доколкото съм информиран. Маккини също е с тях.

Дафни искаше да е сигурна, че може да установи пълен контрол върху положението.

— За момента ще освободим Маккини. Ще се опитаме също да накараме съседите да се качат на горния етаж заедно с Хенри. Съмнявам се, че майка му ще го изпусне от погледа си дори и за миг, но нашата цел е двамата Шотц да останат сами на първия етаж заедно с нас. Веднага щом уредим това, ще им изкажем съчувствието си. Ще се опитаме да прикрием от тях факта, че нито един от двама ни няма деца, защото по този начин ще застрашим доверието помежду ни. Ще им дадем малко информация, свързана със специалния отряд, и ще се постараем да им вдъхнем надежда, да ги накараме да повярват в нас. Всичко това трябва да стане, преди да сме започнали да задаваме въпросите. Аз ще се справя с тази част от разговора. Когато стане време за въпросите, ти ще поемеш нещата в свои ръце. Много е важно да гледаш в пода, когато започнеш да ги разпитваш. — Тя му показа нагледно и продължи да обяснява: — След това започваш бавно да вдигаш поглед и ги поглеждаш в очите едва когато си стигнал до същината на въпроса. Задаваш въпросите с тих глас. И нещо ново за теб, Джон — дръж се кротко и сдържано.

Пое си дъх и продължи:

— Има още някои неща, които би трябвало да знаеш. За един родител е по-трудно да понесе отвличането на детето си от смъртта му. Можем да очакваме чувство на вина от тяхна страна. Възможно е дори да се обвиняват един друг. Или пък да обвинят нас. Те са отчаяни. Уязвими. Готови са на всичко, за да си върнат детето. Готови да се обърнат към гадатели, частни детективи, към Господ и към какво ли още не. Част от работата ни е да ги предпазим от подобни залитания. Искаме те да вярват и да се уповават единствено на нас. По всяка вероятност това е техният първи сблъсък с полицията на Сиатъл. Тук изключвам униформените катаджии. Първото им впечатление за нас е от изключително значение — от него зависи доколко и в каква степен ще ни сътрудничат. Ти предпочиташ да си груб и невъздържан. Чудесно. Това върши страхотна работа в стаята за разпити. Но това тук не е разпит. Не го забравяй. В момента те са убедени, че не знаят нищо, което би могло да ни бъде от помощ. Онова, което са гледали по телевизията и филмите или пък са прочели в романите, им дава основание да очакват от нас чудеса. Така че за момента я карай по-кротко. Ще трябва да ги настроим на наша страна. Ако тази вечер си свършим работата както трябва — бавно и внимателно — още от утре те ще започнат да ни подават информация, каквато дори не са съзнавали, че притежават. Ако сега силно форсираме нещата и настъпим яко газта — усмихна се тя, преминавайки към неговия начин на изразяване — ще задавим колата и изобщо няма да успеем да я запалим отново.

— Всичко ми е ясно, лейтенант.

Дафни съзнаваше, че по-високият й чин притеснява Ла Моя. Повечето психолози към полицията бяха волнонаемни. Тя обаче бе завършила академията, носеше значка и оръжие и бе твърдо убедена, че никой не би могъл да консултира и съветва ченгета, без да е един от тях, без да знае всичко, което трябва да се знае за тях.

Дафни продължи:

— За твое сведение, Джон, ние ще им я върнем обратно. Нищо че в другите градове са се провалили. Неуспехът на колегите ни не би трябвало да ни влияе по никакъв начин. Ако започнем това разследване с мисълта, че няма да се справим, никога няма да можем да го приключим. — Тя погледна към къщата. — Тези хора разполагат с информация, която би могла да ни е от полза. И двамата го знаем. Но не и те. Времето тече. Ако всеки си свърши работата — включвам и нас двамата в това число — до утре сутринта това бебе ще си бъде обратно в креватчето. — Тя го погледна. — Повярвай ми!

— Спести си ободрителните приказки за тях, лейтенант. Те са хората, които имат нужда от тях.

Жената — Дафни си помисли, че това сигурно е майката — приличаше на развалина. Бащата беше пиян. Дафни на два пъти представи Ла Моя и себе си, макар да знаеше, че единственото нещо, което родителите щяха да запомнят за тях, бе работата им — полицаи.

Майката притискаше към себе си своя тригодишен син и не го изпускаше нито за миг. Дафни им изказа съчувствието си и мъжът избухна в сълзи. През цялото време мрънкаше някакви извинения пред съпругата си, която очевидно изобщо не желаеше да го слуша.

Родителите вече бяха уведомени накратко от Мълрайт за премеждието на детегледачката. И двамата знаеха, че тя е била зашеметена с електрошокова палка и че в момента се намира в болницата. Дафни изтръгна тази информация от майката и съжали, че не е имала възможността да разговаря първа с тях и да прецени по-точно реакциите им. След това Дорис Шотц започна несвързано да разказва как помолила съседката да провери какво става у тях и как тя намерила безжизнената детегледачка и малкия Хенри, който се бил скрил в един ъгъл в кухнята. Съседката грабнала Хенри, обадила се в полицията, а след това се свързала с Дорис в увеселителния влак, което обаждане, по думите на съпруга й, отприщило истински ад върху главите им.

Ла Моя спомена за серията отвличания, хвърлили в ужас цялото западно крайбрежие, и ги информира, че според ФБР отвличанията са дело на човек, наречен от федералните агенти Гайдаря от Хамелин.

Дорис Шотц заяви, че била чувала за отвличанията, но следващите й думи бяха удавени в последвалите шумни ридания и никой от двамата полицаи не успя да разбере какво се опитва да им каже.

През следващите минути Дафни и Ла Моя заедно се опитаха да ги информират за хода на разследването. Споменаха за участието на ФБР, изтъкнаха, че създаденият специален отряд се оглавява от полицейския участък на Сиатъл. Решил, че вероятно съпругът бе закупил билетите за увеселителния влак, Ла Моя се обърна към него:

— Спомняте ли си с кого споделихте намерението си да вечеряте в този влак?

— С никого — вцепенено отвърна той.

— Някой колега, секретарка, съсед?

— С никого. Това беше изненада. Доро през цялото време мислеше, че ще ходим в някой от ресторантите „Ивар“.

Дорис Шотц кимна в съгласие.

— Вие сам ли направихте резервацията? — попита Ла Моя.

— Да, да. Поисках да ми изпратят билетите в магазина.

Ла Моя погледна бележника си.

— „Майкро систъм уъркшоп“?

— Доро! — Мъжът се обърна към съпругата си. — Чу ли какво казаха? Тези, другите отвличания? Та те не са успели да върнат нито едно от онези деца. — Той погледна Ла Моя. — Така ли е?

Ла Моя предпочете да не отговаря и насочи вниманието си към съпругата.

— Можете ли да ми обясните откъде са се взели парченцата стъкло, които намерихме пред креватчето на дъщеря ви? Счупена чаша? А може би огледало?

— В стаята нямаше никакви стъкла, когато излязохме от къщи — отвърна тя. — Днес сутринта чистих.

— С прахосмукачка? — тихичко се намеси Дафни, макар да се съмняваше, че жената може да мисли за нещо друго, освен за изчезналото си дете.

Ла Моя, който седеше на самия ръб на стола, се наведе напрегнато напред. Детективът у него осъзна, че може би ще се доберат до първата съществена улика — нещо, свързано с обувките на Гайдаря от Хамелин, с маншета на панталона му, с джобовете му…

Дорис Шотц продължи да пелтечи почти неразбираемо:

— В стаята на Ронда никога не е имало счупени стъкла. Сложихме килима само месец преди тя да се роди…

— Точно така — намеси се съпругът и хвана ръката на жена си. — Ако има стъкла по килима, значи онова копеле ги е донесло със себе си.

— Бебенцето ми… — проплака Дорис Шотц.

— Ние ще ви я върнем — заяви Дафни. Погледна майката в очите.

Дорис Шотц изобщо не й повярва.