Джеймс Хадли Чейс
А питието — от мен! (2)

Втора глава

— След пет минути трябва да излизам, котенце — каза Гърланд. — Бъди така добра да си допиеш питието и да си сложиш кънките!

Момичето насреща му разклати полуразтопените бучки лед в чашата си. Беше я забърсал на левия бряг, пред някаква дискотека. Най-много осемнайсетгодишна, страшно красива в червените си ластични панталони и блузка на червено-бели райета. Тъмнокоса и добре сложена, тя моментално привлече опитното око на Гърланд. Едва тук, в апартамента си на улица Де Сюиз, той разбра, че момичето е твърде младо, твърде неопитно и твърде всичко останало…

— Искаш да кажеш, че трябва да си вдигам чуковете, а? — попита го тя, свела глава на една страна като филмовата звезда, която беше видяла в някакво списание.

— Съжалявам, но наистина трябва да излизам — пусна в ход очарователната си усмивка Гърланд.

— Нищо ли няма да правим? Аз съм добра, защо бързаш толкова?

Гърланд изпусна една тежка въздишка. Докога ще се забърквам в подобни истории, отчаяно се запита той. Проблемът ми е, че никога не мога да кажа „не“, когато това се налага. Но тя изглеждаше наистина страхотно. По дяволите! И сега си е страхотна! Но защо, Господи, жените изведнъж се превръщат в такива досади, когато отворят уста? Ако това коте тук си беше държало езика зад зъбите, щяха да прекарат страхотно!

— Поканих те за едно питие — рече той. — Получи го, а сега трябва да излизам. — Стана на крака и добави: — Хайде, котенце, слагай кънките!

Тя се нацупи и отпи глътка от питието си. После хвърли поглед към високата му широкоплещеста фигура, гладкото лице с твърди черти и посребрялата по слепоочията черна коса. Какъв мъж, Господи, въздъхна вътрешно момичето, а на глас попита:

— Не говориш сериозно, нали? Имах чувството, че двамата с теб ще включим на скорост! В квартала ми викат „Врътливото дупе“ и ще те побъркам, приятелче! В момента ни разделя единствено ципът на панталона ми!

Гърланд внимателно я погледна. Изведнъж се почувства уморен мъж на средна възраст, тази сексуална прямота му действаше като леден душ.

— Някой друг път, котенце — отвърна той. — А сега сгъвай палатката и изчезвай!

Телефонът иззвъня.

— Най обичам така! — въздъхна момичето. — Пипна ли някой истински мъж и телефонът почва да дрънчи!

— Това е животът — рече Гърланд и вдигна слушалката. С другата си ръка посочи към входната врата: — Ей натам. Като слезеш долу, ще видиш спирката на метрото вляво. Сбогом, котенце!

В ухото му прогърмя глас с типичен нюйоркски акцент:

— Гърланд?

— Май съм аз — рече Гърланд и се отпусна обратно в креслото.

— Казвам се Хари Мос — съобщи гласът на фона на едва доловима музика. — Не ме познаваш, взех номера ти от Фред.

Момичето се приближи до Гърланд и бавно изсипа остатъка от питието си върху главата му. Две полуразтопени бучки лед го чукнаха по рамото и изтропаха на пода. Тя внимателно закрепи на темето му чашата с дъното нагоре, после тръгна към вратата, като въртеше съблазнително малкото си твърдо задниче. Гърланд въздъхна, свали чашата от главата си и я постави на шкафчето до себе си. После помаха с ръка на момичето, което вдигна два пръста на прага.

— Кой Фред? — попита в слушалката той.

— Имам една работа за тебе — пренебрегна въпроса му гласът. — За много мангизи.

Гърланд си спомни за празния си портфейл и вниманието му моментално се изостри.

— Колко много?

— Колкото да си скриеш пъпа в скъпоценности! — отвърна онзи. — Интересува ли те?

Погледът на Гърланд прекоси просторното студио и се закова върху момичето, което тъкмо отваряше входната врата. То се спря, отправи му една ослепителна усмивка, после дръпна ципа на прилепналите си панталони и започна да ги смъква. След това се зае с блузката си.

— Интересува ме, но сега не мога да говоря — припряно рече в слушалката Гърланд. Дано портиерката не вземе да се качи по стълбите, помисли си притеснено той. Един Господ знае какво ще си помисли, като види картинката, която се разиграваше на площадката! Свалило и блузката си, момичето остана по оскъдни черни бикини и зае съблазнителна поза.

— До десет ще бъда в „Кроа Д’Ор“ — рече гласът. — Знаеш ли къде се намира?

— Че кой не знае? — отвърна Гърланд и побърза да затвори.

Момичето зае нова поза и пак го възнагради с ослепителна усмивка:

— Харесваш ли ме?

Гърланд много я харесваше, само дето беше прекалено млада и прекалено безцеремонна.

— Разкошна си! — похвали я той. — Благодаря ти за представлението. На ъгъла има малка пералня, не е зле да си изпереш мозъчето, котенце!

После тресна вратата и превъртя ключа. Остана зад нея да послуша виковете и ругатните на момичето, не след дълго изпита дълбоко страхопочитание от богатството на речника му. Най-накрая голото създание отвън очевидно се умори и до слуха на Гърланд долетя шумоленето от нахлузваните дрехи. Какво ли ще си помислят съседите, намръщено се запита той. Не след дълго стъпките на момичето заглъхнаха надолу, той запали цигара и облекчено въздъхна.

Кой е този Хари Мос, запита се той, докато сядаше обратно в креслото. Ами Фред? Единственият човек с това име, който познаваше, беше барманът на кафе „Бресан“ — едно от любимите му заведения. Вдигна телефона, набра номера на кафенето и поиска да го свържат с Фред.

— Обажда се Гърланд — рече той, после, след като размениха обичайните реплики за живота и здравето, директно попита: — Познаваш ли човек на име Хари Мос?

— Как да не го познавам! — отвърна Фред с явно неодобрение в гласа. — Само допреди два часа се наливаше тук! Млад е, най-много на двайсет и две-три години. Прилича ми на педераст, макар че не бих могъл да се закълна в това… Във всеки случай не бих оставил жена си в негова компания, нито пък майка си… Искаше да му се свърши някаква работа, струва ми се, че става въпрос за контрабанда… Не знаех какво ти е финансовото състояние, затова реших да му дам телефона ти… Сбъркал ли съм?

— Не, Фред, благодаря ти. Не бива да изпускам никакви шансове. Има ли торта, аз искам да си отрежа най-доброто парче! — После затвори телефона и се замисли. Трябваха му пари. Но те винаги му трябваха… „Стегни се, Гърланд, рече си той. И си признай, че сега особено много се нуждаеш от пари!“ Беше допуснал грешка, като остана толкова дълго в Хонконг. Спомни си за Тан Той и от гърдите му се изтръгна тежка въздишка. Какво момиче, Господи! Китайските мадами наистина са страхотни! Остана с нея, докато изхарчи и последния цент от мангизите на Дори. Добре, че беше си купил билет за отиване и връщане, иначе положително би си останал завинаги там, в Далечния изток. И Дори би умрял от кеф. Но я да видим какво предлага тоя Хари Мос, рече си той и се изправи на крака. Животът е пълен с изненади и човек никога не знае от коя трънка ще изскочи заек. Скъпоценности до пъпа, беше казал Мос. Господи, какъв речник, усмихна се Гърланд.

„Кроа Д’Ор“ беше съмнително нощно свърталище на педерасти, разположено по средата на улица Бак. Гърланд се беше отбивал там и знаеше, че вътре обикновено е пълно с млади русокоси хубавци, които си търсят клиент. Негърът тромпетист беше добър почти колкото Армстронг, а по масичките около подиума рядко можеха да се видят жени. Тези, които все пак се навъртаха там, бяха почти без изключение лесбийки.

Гърланд се спусна по стълбите към заведението, което се намираше в приземието на стара сграда. До ушите му достигнаха сладките извивки на тромпет — негърът очевидно добросъвестно си вадеше хляба. Кимна на портиера, който равнодушно го изгледа, после хлътна в задимената изба. В ноздрите го удари миризмата на човешка пот, в ушите му нахлуха сладките трели на тромпета, примесени с шумни разговори. Спря за миг да се огледа, после бавно си запробива път към бара, заобикаляйки русокосите хубавци, които изглеждаха като безвкусно облечени манекени.

Плешивият барман, дебел и мазен, бързо се насочи към него.

— Да, скъпи? — усмихна му се той. — С какво да те направя щастлив?

— Здрасти, Алис — протегна му ръка Гърланд. Знаеше, че онзи обича да го наричат с това име. — Да се е мяркал Хари Мос?

— Да, скъпи, очаква те… — Барманът мечтателно извъртя очи: — Какво хубаво момче, Господи! Чака те горе, стая номер четири!

— Сам ли е? — попита Гърланд.

— Разбира се, скъпи. Нали ти казах, че те очаква?

— Май забравяш годинките си, Алис — усмихна се Гърланд. — Вече си доста сбръчкан.

Обърна гръб на бармана и започна да си пробива път към изхода. Качи се на горния етаж и спря пред стая номер четири. Почука и влезе. Стаята беше тясна, край масата седеше младо момче. Пред него имаше бутилка скоч, две чаши и купа с лед.

— Мос? — попита Гърланд и затвори вратата зад гърба си.

Момчето се обърна, гъстата му руса коса опря в яката на каубойската риза. Имаше малки и зли зелени очи, бандитският му вид се подчертаваше още повече от гърбавия нос и тънките устни.

— Влизай и сядай — рече то и махна към стола насреща си. — Аз съм Хари Мос, радвам се, че дойде. — Акцентът му беше наистина на кореняк нюйоркчанин.

Гърланд седна, извади един палмал от кутията и щракна със запалката.

— Ти се обади и аз дойдох — рече. — Казвай сега каква е работата.

Зелените очички внимателно го оглеждаха.

— Имам една работа, която не мога да свърша сам — започна Мос. — Мръсна работа, но сигурна. Мизата е трийсет хиляди долара. Делим наполовина. Интересува ли те?

— Може би — отвърна Гърланд. — Но първо трябва да ме убедиш, че работата е наистина сигурна.

— Доста поразпитах тук-там — рече Мос, без да вдига очи от чашата си. — Изглежда ти си единственият човек, който може да ми помогне… А аз се нуждая от помощ, братко! — Отпи една глътка и хвърли кратък поглед към Гърланд: — Казвам ти това, защото съм принуден да ти го кажа. Можеш и да се разплямпаш, но хората казват, че обикновено си държиш езика зад зъбите.

— Хората ли? — развеселено го погледна Гърланд. — Кои хора?

— Нали ти казах, че поразпитах тук-там — отвърна Мос и отново се зае да изучава чашата си. — Сега ще ти разясня картинката. Взеха ме в проклетата казарма и още преди да се усетя ме изстреляха в Западен Берлин. Представяш ли си? Дивизионният ми командир беше такъв тъпак, че едва се подписваше. Едно от задълженията му беше да взема заплатите на офицерския състав. Аз карах микробуса с мангизите, а той си седеше на дебелия гъз и се правеше на важен. С нас пътуваше и едно приятелче — Ферди Нюман. Като охрана. За да не губя време в повече подробности, ще ти кажа, че решихме да отмъкнем микробуса. Свършихме тая работа преди около месец. Наложи се да чукнем оня тъпак по главата, но нищо му нямаше. Черепът му се оказа доста дебел. Прибрахме петдесет бона, но веднага ни нагряха задниците… — Мос отпи глътка от чашата си и отправи замислен поглед към Гърланд. — Доста ни ги нагряха! Накратко казано — изчезнахме в Източен Берлин. На Ферди му дойде гениалната идея да се прехвърлим в Прага, а оттам да търсим начин да се доберем до Кайро, където имал приятели. — Нова пауза и още един остър поглед в лицето на Гърланд: — Досаждам ли ти?

— Продължавай — отвърна Гърланд. — Никога не се отегчавам, когато ми говорят за мангизи.

Тънките устни на Мос се извиха в подобие на усмивка.

— И аз съм така — каза той. — Както и да е… Най-накрая успяхме да се доберем до Прага. Онези ни бяха по петите, към тях се присъедини и чехословашкото контраразузнаване. Стана страшно напечено, братко! — Лицето му се намръщи: — От една мадама в Западен Берлин взехме адрес на неин познат. Излезе страхотно змийче. Скри ни в някакъв апартамент, но ни отмъкна цели двайсет бона. Уговорката беше да ни държи на сянка, да ни снабдява с храна и да ни изведе от града, когато му дойде времето. Той наистина ни скри в онзи апартамент и прибра мангизите, но повече не го видяхме. Стояхме в оная дупка три дни и направо умряхме от глад. Случвало ли ти се е да гладуваш три дни подред?

— Какво ти пука? — отвърна Гърланд. — Продължавай.

— Ами… На четвъртата сутрин вече бяхме готови да се изядем. Хвърлихме чоп и на Ферди се падна да излезе и да потърси нещо за ядене. Нямаше го само две-три минути и долу почнаха да вият полицейски сирени. Умрях от страх и хукнах към тавана. Бях изпаднал в такава паника, че забравих да взема мангизите. — Млъкна колкото да си бръкне в носа, после продължи: — От покрива видях, че Ферди бяга като откачен, а подире му тичат две ченгета. Бяха тромави като слонове с отрязани нокти и Ферди бързо набираше преднина. После едното ченге извади пищова си и гръмна. Видях как от гърба на Ферди се разхвърчаха парчета от ризата му, бликна поток кръв… — Намръщи се и добави: — Край с Ферди! Започнах да се спускам по противопожарната стълба, прескачах стъпалата през пет-шест. В онзи момент изобщо бях забравил мангизите, исках само да изчезна! — Млъкна и поклати глава: — Ще ми дадеш ли една цигара?

Гърланд мълчаливо извади пакетчето палмал и го хвърли на масата. Цялата тази история би могла да бъде както истина, така и лъжа. Но защо ще му я разказва, ако е лъжа?

— Няма да те отегчавам с подробности — продължи Мос, след като запали цигара. — Появи се една мадама… — Устните му отново се свиха в язвителна усмивка: — Некадърници като мен са загубени, ако ги няма мадамите… Както и да е. Тя ми помогна да се измъкна от Прага и ето ме тук. Вече две седмици седя и си хапя ноктите. Не мога да мисля за нищо друго, освен за мангизите, които стоят в Прага и ме чакат!

Гърланд отпи от чашата си и попита:

— Това ли е всичко?

— Да… Това е целият проблем… Парите са си там. Искам някой като теб да отиде там и да ми ги донесе. Делим поравно — петнайсет бона на теб, петнайсет на мен…

— Откъде знаеш, че още са там? — попита Гърланд.

— Там са. В това поне съм сигурен. Скрихме ги на такова място, че никой няма да се сети за него… Триста парчета по сто долара… Не отнемат кой знае колко място…

— А какво те кара да мислиш, че аз мога да ги прибера, а ти — не?

— Мен ме търсят, а теб никой не те познава. Сигурно не знаеш това, но Прага е най-либералният град отвъд Желязната завеса. Чехите имат големи финансови затруднения и охотно приемат западни туристи. Ще заминеш като турист, ще останеш два-три дни, после ще прибереш мангизите и се връщаш… Много е просто. А те дори не проверяват багажа на туристите… Обичат ги, нали ти казах?…

Гърланд загаси цигарата си и замислено попита:

— Да предположим, че намеря парите… Какво те кара да мислиш, че ще ме видиш пак?

— Риск и толкова — усмихна се Мос. — Аз самият не храня надежда да ги прибера, така че нищо не губя. Но ако ме измамиш, все някога ще те открия. И тогава ще си имаш неприятности!

Гърланд се облегна назад и на лицето му се появи широка усмивка.

— По-вероятно е неприятности да имаш ти, Хари — рече той. — Ставам доста непредвидим, когато хлапета като теб се опитват да ми погаждат номера!

— Знам вече — усмихна му се приятелски Мос. — Разбрах, че не си от лесните, но все пак реших да опитам. Какво ще кажеш?

— Ще си помисля. Къде са скрити парите?

— Ще ти кажа на летището, след като ми покажеш билет за Прага.

— А кой ще го плаща? Струва най-малко две хиляди франка!

— Вече мислих по този въпрос. Мисля, че ще мога да ги събера…

— Добре тогава — кимна Гърланд и се изправи на крака. — Обади ми се утре сутринта около десет. Не си падам много по пътувания оттатък Завесата… Ще видим…

— Можеш да поразпиташ — каза Мос. — Всеки ще ти каже, че туристите нямат проблеми.

— Точно това ще направя — кимна Гърланд. — Засега чао.

Мос го изчака да излезе, довърши питието си и слезе в заведението. Там се затвори в една от телефонните кабини и забързано набра някакъв номер. След няколко секунди отсреща вдигнаха слушалката:

— Да?

— „Я“ като ябълка — произнесе в мембраната Мос. — Вашият човек ще ми съобщи решението си утре сутринта. Но мога още сега да се обзаложа, че ще замине.

— И аз така мисля — отвърна Дори и затвори.

 

 

Гърланд също проведе един телефонен разговор. Влезе в кафенето срещу „Кроа Д’Ор“ и набра номера на Бил Ламптън от „Ню Йорк Хералд Трибюн“, когото често ползваше вместо енциклопедия.

— Здрасти, Бил, аз се прибрах — рече в слушалката той. — Как я караш?

— Господи, Гърланд? — възкликна онзи. — Мислех си, че никога вече няма да се върнеш. Никога!

— Не го вземай толкова навътре, в Париж има достатъчно място и за двама ни… Какво ти измъчва черепа?

— Още нищо. Как прекара в Хонконг?

— Чудесно!

— Мадамите?

— Приказни!

— Истина ли е това, дето се говори за китайките?

— Ако имаш предвид това, което и аз, отговорът е „не“ — отвърна Гърланд, после, спомнил си за Тая Той, добави: — Но все пак ти ги препоръчвам, при това горещо!

— Защо се обаждаш? — полюбопитства Ламптън. — Да ме накараш да ти завиждам или има нещо друго?

— Малка справка, Бил. Искам да зная дали преди около четири седмици е била ограбена камионетка със заплатите на наши военнослужещи в Западен Берлин.

Кратка пауза, после Ламптън попита:

— Знаеш ли нещо по този въпрос?

— Тебе питам, Бил. Не се прави на непристъпен!

— Имаше такова нещо — отвърна журналистът. — Две войничета са отмъкнали петдесет хиляди долара.

— Знаеш ли кои са?

— Хари Мос и Ферди Нюман. Ченгетата продължават да ги издирват, говори се, че са духнали оттатък Желязната завеса. Но защо се интересуваш от тях, знаеш ли нещо? Слушай, Гърланд, от това става голямо заглавие!

Гърланд бавно окачи слушалката. Значи Мос е казал истината. Трийсет хиляди долара! Излезе от кафенето и замислено се насочи към колата си. Какво губи? Мос каза, че поема разноските. Дори да не открие парите, пак ще му остане едно интересно пътуване до Прага. Реши да приеме предложението.

Върна се у дома. Трябва да си извади виза, напомни си той. Но тя няма да му отнеме много време. Ако всичко върви гладко, след три-четири дни ще може да тръгне.

Обикаля в продължение на десетина минути, преди да намери място за паркиране на своя малък Фиат-500, после бавно пое по стълбите на блока си. Когато най-сетне се добра до седмия етаж, рязко спря с крак на последното стъпало.

Момичето с прилепналите червени панталони седеше на мозайката, главата й беше опряна на входната му врата. Прегърнала с две ръце коленете си, тя му отправи широка и малко подигравателна усмивка.

— Здрасти, любими, помниш ли ме? Някой ти е влизал в жилището.

Гърланд с мъка възпря надигащото се в душата му раздразнение.

— Нали ти казах да си вървиш! — тросна се той. — Имам много работа! Някой ден, като пораснеш, ще си поиграем. Но сега изчезвай!

— Памук ли имаш в ушите? — погледна го учудено момичето. — Казах, че някой е влизал в жилището ти!

— Хубаво де! Благодаря ти. А сега слагай кънките и изчезвай. Дим да те няма!

— Висок мъжага с тлъсто червендалесто лице — продължи момичето, без да пуска коленете си. — Част от дясното му ухо липсва. Страхотен професионалист. Трябваше само да го видиш как се оправя с ключалката ти! Аз седях на стълбите, ей там горе. — Пръстчето й се повдигна по посока на таванската врата. — Не ме видя. Беше като на криминален филм.

Гърланд застана нащрек. Високият червендалест мъжага без дясно ухо можеше да бъде само Оскар Брукмън — един от копоите на О’Халоран. Няма начин двама едноухи едновременно да искат да проникнат точно в неговия апартамент.

— Виждам, че най-после започваш да проявяваш интерес — рече момичето и се изправи на крака. — Името ми е Рима. Хайде да влизаме и да почваме отначало!

Гърланд отключи входната врата, без да й обръща внимание. Огледа от прага вътрешността на апартамента си и попита:

— Колко време остана вътре онзи?

— Точно двайсет минути, засякох го — отвърна момичето и се изправи до него. — Не мога да си представя какво може да се открадне от тази дупка.

— Аз също — рече Гърланд и бавно започна да обикаля просторното помещение. Момичето се насочи към леглото и се настани върху завивките.

След внимателната проверка стана ясно, че нищо от жилището не липсва. Но посещението на Брукмън беше изненадващо, много изненадващо. Може би Дори го е изпратил да види дали не може да открие поне част от парите, които му беше задигнал Гърланд, но едва ли беше така. Дори не е глупак и знае, че Гърланд никога не би оставил пари в апартамента си. Озадачен и неспокоен, Гърланд сви рамене. Дори е непредвидим и с него трябва да се внимава. После изведнъж си даде сметка, че Рима вече е в леглото му, а дрехите й се валят по пода. Хвърли й един изпълнен с досада и загриженост поглед, а тя му отвърна с ослепителна усмивка.

— Хайде, не го вземай толкова навътре — подхвърли Рима. — Човек не може винаги да печели!

Жени, въздъхна вътрешно Гърланд. Но тази тук е права — мъжът не може вечно да печели… не може дори от време на време да прави това… После, просто от инат, той се насочи с бърза крачка към вратата и я затръшва зад гърба си. Стъпалата до улицата взе тичешком…

Когато си толкова млад, нетърпелив и глупав като онова коте горе, не е зле да ти се сервира и порция киселец, помисли си той.

Нощта прекара в долнопробен хотел, при това я прекара зле. Почти през цялото време се въртеше в леглото, напразно опитвайки се да заспи. По едно време пред очите му изплува голото тяло на момичето, което съблазнително се извиваше пред него.

Май е време да ида на изследване, ядосано си рече той и заби палец в рехавата възглавница. Някъде около пет сутринта беше все още буден. В съзнанието му неведнъж се появи натрапчивата мисъл, че напоследък е позволил на съвестта си да ръководи живота му.

Облече се надве-натри и слезе при колата си. Десет минути по-късно отново се катереше към седмия етаж на блока. Нищо чудно, че животът ми представлява един вечен проблем, рече си той, докато влизаше в апартамента, вече полусветъл от настъпващото утро.

Леглото беше празно, в жилището му нямаше никой.

Гърланд направи гримаса, после сви рамене.

Приближи се до леглото, смъкна чаршафите и ги захвърли на пода. После взе един душ, легна върху голия матрак и заспа.

 

 

Оскар Брукмън стоеше пред писалището на Дори, дебелите му пръсти мачкаха шапката зад гърба му.

О’Халоран — прекият му началник, гледаше замислено през прозореца и ритмично предъвкваше крайчето на угаснала пура.

Дори седеше зад бюрото си и си играеше с ножа за отваряне на писма.

Атмосферата в стаята беше напрегната.

— Не зная как става, но винаги когато планирам някаква операция някой някъде прави глупави грешки — каза Дори с нисък ядосан глас. — Получих рапорта на О’Брайън. Не е изпълнил задачата и Уъртингтън е все още жив!

— Не можем да виним за това О’Брайън — извърна се от прозореца О’Халоран. — Информацията на Кейн дойде твърде, късно!

— Вечното оправдание! Но в момента на сцената е Малик, а нашият човек е позорно изритан! Няма начин да се върне отново! А ако Малик пипне Уъртингтън, в което съм почти сигурен, аз ще изгубя двама от най-добрите си агенти!

О’Халоран нямаше какво да отговори на тава. Размени един бърз поглед с Брукмън и зачака.

— Добре поне, че Гърланд захапа въдицата — въздъхна Дори. — Но това стана единствено, защото свърших всичко със собствените си ръце! — Гневните му очи, леко увеличени от пенснето, бавно се спряха върху Брукмън: — Какво ще докладваш?

Брукмън беше доволен от себе си, сигурен, че е свършил работата както трябва.

— Влязох в апартамента на Гърланд и сложих в куфара му онзи плик, дето ми го дадохте — започна той. — Може да го открие само ако нареже куфара на парчета. Но те ще го намерят в момента, в който им се мерне пред очите!

— Сигурен ли си, че никои не те видя да влизаш там? — остро попита Дори.

Брукмън с усилие потисна една усмивка на превъзходство. Добре знаеше, че Дори никак не обича да го гледа усмихнат.

— Абсолютно сигурен, сър — отвърна той.

Дори видимо се поуспокои.

— По-добре е да обясня подробно целите на тази операция — каза той и се облегна назад. — Искаме да внедрим Латимър в Прага, а Гърланд ще бъде използван за димна завеса. Малик е там, а той знае всичко за Гърланд. Без съмнение ще го приеме за новия ни резидент. Проблемът беше да накараме Гърланд да замине. — Взе в ръка любимия си нож за отваряне на писма и замислено продължи: — Преди около месец двама военнослужещи задигнаха парите за заплатите на цяла дивизия в Западен Берлин. Казват се Хари Мос и Ферди Нюман. Успяха да се прехвърлят в Прага. Там Нюман е убит от полицията, а Мос е вкаран зад решетките. Тук, в Париж, живее моят племенник, който учи в Театралния институт. Със задоволство разбрах, че той с лекота може да изиграе ролята на Хари Мос. Вече осъществи контакт с Гърланд и му поднесе паничката с просо, която му бях приготвил. Онзи клъвна и всеки момент ще замине за Прага да прибере остатъка от заплатите. Важна част от тази операция е той наистина да намери парите. — След тези думи Дори отвори чекмеджето пред себе си и извади оттам пакет, увит с дебела кафява хартия и запечатан със скоч. — Тук има точно трийсет хиляди долара — уточни той и хвърли поглед към Брукмън. — Ще отидеш в апартамента на Мейла Рейд и ще ги скриеш така, че тя да не може да ги намери. После ще кажем на Гърланд къде да ги търси. В момента, в който това стане, ти ще се обадиш анонимно в щаба на чехословашките тайни служби и ще им съобщиш, че Гърланд носи пари да плати за информацията, която се надява да получи от агентите на Уъртингтън. Те, разбира се, моментално ще идат в хотела на Гърланд и там ще открият не само парите, но и писмото, което си пъхнал в куфара му. А то ще им докаже недвусмислено, че собственикът на куфара е нашият нов резидент. Полицията ще го предаде на Малик, а той без съмнение ще бъде уверен, че именно Гърланд е избран за заместник на Уъртингтън. Докато всичко това е в ход, Латимър ще има време да се вгради спокойно на новия си пост. Това е операцията. — Дори млъкна, после подаде лист хартия на Брукмън: — Това са инструкциите ти. Всяко действие трябва да бъде синхронизирано по време. Сега тръгвай. Ще те предупредя, когато Гърланд отлети за Прага. Няма да правиш нищо, преди да получиш зелена светлина лично от мен!

— Слушам, сър — изпъна се Брукмън. После взе пакета и инструкциите си и излезе.

Дори остави ножа на бюрото и отправи поглед към О’Халоран.

— Искам Уъртингтън мъртъв, Тим — тихо изрече той. — Иначе всичко може да отиде по дяволите!

— Ще си позволя да отбележа, че цялата операция е много рискована — откровено каза О’Халоран. — Не мога да се отърва от мисълта, че подценяваш Гърланд. От него можем да очакваме всичко, освен това изобщо не сме сигурни, че ще замине за Прага!

— Точно в това съм сигурен — поклати глава Дори. — Ще замине и още как!

О’Халоран сви рамене. Това беше неговият начин да покаже, че не е убеден.

— Добре, да приемем, че ще замине — кимна той. — Но какво би му попречило да се измъкне с парите? Той е умна глава!

— Кое те кара да мислиш така? — нетърпеливо го погледна Дори. — Гърланд е един дребен мошеник и едва ли е толкова умен! Освен това аз предварително съм отписал парите, тъй като те ще попаднат в ръцете на чехите, а не на Гърланд! В крайна сметка, това са държавни пари… Бедата при теб е, че по отношение на Гърланд имаш комплекс за малоценност, Тим! Послушай ме — той не е чак толкова умен!

О’Халоран си спомни за начина, по който Гърланд беше измъкнал куп пари от Дори, но веднага си даде сметка, че сега не е време да припомня това на шефа си.

— Добре — въздъхна той. — Ще видим какво ще се получи.

Доволен от начина, по който приключи разговора, Дори придърпа някаква папка пред себе си и се намръщи. Всеки от подчинените му знаеше, че това е знак да го оставят сам.

 

 

Уъртингтън пренави филмчето, после отвори задната част на фотоапарата и измъкна касетката.

— Не бива да се безпокоите — рече той. — След два дни вече няма да съм тук. Защо да не се изтърпим?

Мейла вече се беше примирила с факта, че ще трябва да споделя жилището си с този човек. Преодоляла първоначалния шок, тя си даде сметка, че за да се отърве по-бързо от него, ще трябва наистина да му помогне. Беше му направила двайсет снимки и докато гледаше през визьора измъченото му лице, неволно беше започнала да го съжалява.

— Не зная как ще го сторим, но ще трябва — въздъхна тя.

Той й се усмихна, а тя си помисли, че с мустаци изглеждаше далеч по-добре.

— Разбира се, че ще се справим — окуражително рече той. — Два дни, не повече. Обещавам ви това! — После й подаде касетката с филмчето и английския си паспорт. — Ще занесете тези неща на Карел Власт, живее на улица Селетна. Той е възрастен, но умен човек и знае, че случаят е много спешен. — Уъртингтън попипа горната си устна и пак се изненада от необичайната й гладкост. — Нали знаете къде е тази улица? Вземете трамвая.

— Да — кимна Мейла, после се поколеба и рече: — Моля да идете в банята, трябва да се облека.

— Разбира се.

Уъртингтън влезе в банята и затвори вратата зад себе си. После свали капака на тоалетната чиния и седна.

Слушаше меките й стъпки и си мислеше за първата им среща. Кейн му беше съобщил, че в Прага действа тяхна агентка, която работи в бар „Алхамбра“. Самият той често посещаваше този бар и нямаше да бъде трудно да взема от нея информацията, която щеше да й предава Уъртингтън. Така двамата ще престанат да имат преки контакти, които винаги криеха известна опасност.

Уъртингтън помнеше добре първото си посещение в този дом. В джоба му имаше невинен наглед списък с покупки, но под него със симпатично мастило беше написана информацията, която искаше да предаде на Кейн. Влюби се в нея в секундата, в която я зърна. Стори му се абсурдно да я сравнява с Емили — едната — дебела, тъпа и упорита, а другата — красива, гъвкава и весела. Така и не посмя да разкрие чувствата си пред Мейла. Постоянно си напомняше, че е много по-възрастен от нея, при това женен.

През двете години, в които работеха заедно, чувствата му ставаха все по-пламенни. Болеше го от нейното безразличие, болеше го, че тя се вижда с него единствено, за да изкара малко пари.

А откакто се нанесе тук му стана направо непоносимо да се въздържа. Желаеше я. Тялото му просто тръпнеше от това желание, но той продължаваше да си дава сметка, че дори и най-малкият намек за чувствата, които го вълнуваха, може да се окаже фатален. Защото през цялото време тя недвусмислена му показваше, че иска той да изчезне, при това бързо…

Направи усилие на волята и прехвърли мислите си на Власт. Беше се запознал с него на едно тайно антикомунистическо събрание. Власт веднага го хареса и каза, че човек може да има доверие на англичаните. Заговориха се, после започнаха да се срещат. След известно време Власт сподели, че някога е бил майстор гравьор, но в момента работел като оператор на асансьор в един от големите международни хотели. Само нощна смяна. После приближи уста до ухото на Уъртингтън и добави:

— Обадете ми се, ако някога имате нужда от паспорт! Никой не знае какво го очаква, а в тази работа аз съм най-добрият!

По онова време Уъртингтън беше абсолютно спокоен за себе си, но въпреки това запомни предложението на стареца. Още тогава си даваше сметка, че наистина може да му се наложи да напусне Прага с фалшив паспорт.

Допреди две седмици всичко в живота му вървеше по ноти. С външен вид на преподавател в английско учебно заведение и приятни маниери, той притежаваше дарбата да бъде интересен събеседник. Учениците му — професори, политици и държавни служители, с удоволствие се отпускаха пред него. Получената от тях информация минаваше през Кейн и стигаше до Дори, доларите в швейцарската му сметка стабилно се увеличаваха. После изведнъж на сцената се появи Малик — гигантът с посребрена коса. Уъртингтън беше предупреден, че той е най-опитният агент на ГРУ, съветската разузнавателна служба. Същевременно си даваше ясната сметка, че не може да бъде герой. Започна да крои планове за бягство още в деня, в който научи за пристигането на Малик в Прага. Свърза се с Власт. Старецът се съгласи да му направи фалшив паспорт, но не даром. В продължение на няколко дни Уъртингтън търсеше заеми, с които, прибавени към мизерните му спестявания и получените в аванс пари за уроци, събра поисканата сума. През същите тези дни откри, че е следен, вероятна от хората на Малик. Откри и друго — арестуват ли го, положително ще предаде както Кейн, така и Мейла. Прилошаваше му само при мисълта за методите, чрез които горилите на Малик ще изтръгнат признанията му. Даваше си сметка, че попадне ли в ръцете им, той ще се превърне в панически бърборещ и пищящ извор на информация и Дори незабавно ще научи за това. Мразеше Дори. Беше го виждал само веднъж, но веднага усети, че този човек не му вярва. Дори ценеше само Мейла и Кейн. Какво ли ще направи този тип? Седнал на тоалетната чиния с цигара, която пареше пръстите му, Уъртингтън неволно потръпна. Дори ще прати някой да го ликвидира. Просто и ясно. Мъртвата уста не говори. Така че сега трябва да се пази не само от горилите на Малик, но и от убийците на Дори.

На вратата се почука и той отвори.

— Тръгвам — съобщи му кратко Мейла.

Уъртингтън се усети и притеснено се изправи от срамното си ложе. Тя беше облякла проста синя рокля и изглеждаше чудесно. Душата му се сгърчи от желание. С усилие откъсна поглед от стройната й фигура, бръкна във вътрешния си джоб и извади един плик.

— Това са парите за Власт — подаде й го той. — Внимавайте да не ги загубите. Взехте ли филмчето и паспорта?

— Да — отвърна тя, сложи плика в чантичката си и тръгна към вратата. Очите му се забиха във високата й съблазнителна фигура. — В хладилника има нещо за хапване, в случай че огладнеете…

— Благодаря. Внимавайте да не ви проследят.

Тя му хвърли един остър поглед. Усещаше, че този мъж се притеснява от принудителното им съжителство и това я тревожеше. Беше сигурна, че ще съумее да се контролира, но колкото по-бързо си отиде, толкова по-добре. Присъствието му тук не събуждаше никакви чувства в душата й, само я притесняваше и толкоз.

— Ще внимавам — отвърна тя и излезе.

След двайсетина минути се добра до улица Селетна, влезе в една от мрачните сгради и пое към петия етаж, на който се намираше апартаментът на Власт. На третия етаж спря и хвърли поглед надолу. Нямаше никой. Успокоена, тя изтича по стълбите и миг по-късно натискаше звънеца на Власт.

Наложи й се доста да почака преди вратата да се отвори. Насреща й се появи страхотно дебел старец, облечен в сива бархетна риза и черни омазани панталони. Ушите му бяха закрити от мръсни кичури сивкава коса, а малките очички, късият нос и тройната гуша биха накарали всеки холивудски продуцент да позеленее от завист.

— Моля, заповядайте — вдървено се поклони дебелото старче. — Вече не помня от колко време не съм имал толкова хубава гостенка.

После се обърна и тромаво я поведе към малка гостна, обзаведена с две счупени кресла, малка масичка и протъркан килим. Всичко беше посивяло от прах.

— Изгубих съпругата си — обясни старчето и изтупа праха от седалката на по-близкия стол. — Ще бъде жалко, ако изцапате хубавата си рокля. — После отиде в дъното на стаята, взе стар брой на „Утро“ и го постла върху стола. — Ето, така вече е по-добре… Моля, седнете.

Мейла седна, бръкна в чантичката си и извади парите, филмчето и паспорта. После видя дебелия бинт около дясната ръка на стареца и изведнъж застина.

— Какво ви е? — попита с пресъхнала уста тя.

— Нищо страшно, обикновено порязване. Но на моята възраст всяко порязване носи доста неприятности… А сега ми кажете на какво дължа тази приятна изненада?

— Идвам от името на господин Уъртингтън — рече Мейла и с усилие сдържа все по-нарастващото си безпокойство. Постави трите пакетчета на масата и добави: — Той каза, че ще се справите бързо…

Власт взе паспорта и поклати глава.

— Няма късмет — рече той. — Подобни неща стават все когато не трябва. Наистина ще се справя бързо, но първо трябва да ми зарасне ръката… — Очичките се преместиха върху плика: — Това парите ли са? — Отвори плика, преброи банкнотите и доволно кимна с глава: — Господин Уъртингтън ми харесва. Обещах да му помогна и наистина ще го сторя. Няма да отнеме много време…

— Колко? — попита напрегнато Мейла с широко разтворени очи.

— Най-много две седмици.

Ръцете й се свиха в юмруци.

— Въпросът е страшно спешен! — прошепна тя. — Вече го търсят!

Власт потърка тридневната си брада и дебелите му пръсти издадоха рязък стържещ звук.

— Много лошо — рече той и лицето му помръкна. — Не мога да го направя по-рано. Уверявам ви, че бих го сторил, но просто не мога!

Две седмици! Не мога да държа този човек у дома цели две седмици, отчаяно си помисли Мейла.

— Наистина ли не можете да побързате? — с последна надежда попита тя.

— Работата трябва да се изпипа — отвърна старчето. — Не я ли изпипам, значи да го пратя на сигурна смърт! Не, не мога да рискувам, ще стане след две седмици, не по-рано…

Мейла несигурно се изправи на крака.

— Добре, ще му кажа — прошушна тя.

— Кажете му, че съжалявам — рече старчето и огледа със светнали очи стройната й фигура. — Няма ли да изпиете чаша чай с мен?

— Не, благодаря.

Той проследи с очи придвижването й към вратата и изведнъж му стана мъчно, че едно толкова прекрасно създание напуска тъжния му живот. После прибра донесеното от нея в едно чекмедже и го заключи. Стана и с пъшкане се приближи до отворения прозорец, наведе се навън и проследи бързо отдалечаващата се фигура на младата жена.

Защо не съм с четирийсет години по-млад, горчиво си помисли старчето. Блазе му на Уъртингтън, сигурно спи с тая красавица. Въздъхна и се върна в прашното кресло. Бинтованата му ръка започна да пулсира. Следобед ще иде в поликлиниката. Трябва да оправи тази ръка, за да може да изпълни обещанието си пред Уъртингтън.

 

 

Останал сам, Уъртингтън се зае да изследва жилището на Мейла, състоящо се от една-единствена стая, но доста просторна. В нишата беше тесният разтегателен диван, на който спеше момичето, кухничката беше съвсем миниатюрна, тоалетната беше в банята. Насреща имаше френски прозорец, от който се излизаше на малко балконче. Украсено с две големи саксии, то гледаше към калкана на отсрещната църква. В случай на опасност той би могъл да се скрие там, сигурен, че няма да го видят нито от улицата, нито от вътрешността на жилището. Тази мисъл го поуспокои.

Напъха куфара си под дивана и се отпусна на стола. В отсрещния ъгъл беше поставен коленичил ангел от дърво в естествен ръст, църковен орнамент, вероятно закупен от някой антиквариат. Почувства как се успокоява, докато очите му пробягваха по изящно разперените криле, простата дреха и смиреното изражение на дървеното лице. Истински шедьовър на дърворезбата, помисли си Уъртингтън. С удоволствие би притежавал подобна вещ. Е, когато се добере до Женева и си изтегли парите, ще има възможност да се поогледа за нещо от тоя род. Може пък да има късмет…

Все още мислеше за парите и новия живот, който го очакваше, когато по стълбите отвън се разнесоха стъпки. Скочи на крака, плъзна се на балкончето и се прилепи до стената с разтуптяно сърце. Ръката му неволно докосна ръкохватката на автоматичния колт, калибър 32, който лежеше, в кобура под лявата му ръка. Ключалката изщрака, после настъпи тишина. Уъртингтън внимателно надникна иззад избуялото мушкато. Мейла се беше изправила в средата на стаята и озадачено се оглеждаше. Той въздъхна и напусна скривалището си.

— Ох! — стреснато си пое дъх тя. — Помислих, че сте изчезнал!

Видял разочарованието, което се изписа на лицето й, Уъртингтън горчиво се усмихна.

— Не, просто взех предпазни мерки — отвърна той. — Чух стъпките ви по стълбите. — Замълча и очаквателно я погледна: — Кога ще ми направи паспорта Власт?

— Порязал си е ръката. Най-рано след две седмици.

Кръвта нахлу в главата на Уъртингтън, после рязко се оттече надолу по вцепененото му тяло. Лицето му стана бяло като вар.

— Две седмици ли?! — прошепна той. — Не може да бъде!

— Това е положението — отвърна тя, после яростно извика: — Но вие не можете да останете тук цели две седмици! Трябва да си вървите, не ви искам тук!

Колената на Уъртингтън се подгънаха и той безсилно се отпусна на стола. Две седмици! Всеки ден и всеки час от тях Малик ще се доближава до него, същото ще правят и убийците на Дори! Душата му се сгърчи. Излезе ли оттук, обречен е на сигурна смърт. Тази малка квартира е единственото му убежище!

— Моля ви, вървете си! — почти истерично изкрещя Мейла. — Не искам да имам нищо общо с вас! Не стойте, ами си взимайте багажа и се махайте!

Уъртингтън се замисли за нейното положение. Прекрасно разбираше как се чувства тя в този момент. Съвсем различно би било, ако го обичаше както той я обича! Когато има любов, има и готовност за саможертва, горчиво си помисли той.

— Ако изляза оттук, бързо ще ме хванат — тихо започна той. — Не си правете илюзии, вече говорихме по този въпрос. Никога не съм се отличавал с особена смелост, всъщност колко ли са наистина смелите хора на този свят?… Лесно ще ме принудят да говоря. И колко дълго ще се наслаждавате на спокойствието си, след като проговоря? Трябва да остана тук за наше общо добро. Няма къде другаде да отида.

Мейла го погледна с отчаяние, съзнавайки, че казаното е чиста истина.

— Тогава аз ще се махна — тръсна глава тя. — Ще помоля една приятелка за временен подслон.

— Дали е разумно? — усъмни се Уъртингтън и запали цигара с треперещи ръце. — Приятелката ви сигурно ще попита защо сте напуснали дома си. А това е все едно да й кажете, че съм тук!

Тя рязко се отпусна на близкия стол.

— Ще се оправим — продължи успокоително Уъртингтън. — Вие работите до полунощ, а аз ще се наспивам, докато ви няма. Обещавам да не ви досаждам.

Тя мълчеше, очите й бяха вперени в конвулсивно стиснатите юмруци.

Въпреки чувствата си, Уъртингтън разбра, че скоро ще изгуби търпение. Нима не е в състояние да прояви дори и най-обикновена любезност, раздразнено се попита той. Нима е толкова безразлична към съдбата му?

— Опитвам се да бъда разумен — малко по-рязко подхвърли той. — Бихте ли се взели в ръце? Нима не разбирате, че ако ме хванат, ще ни убият и двамата?

Тя вдигна глава. Лицето й беше бледо, устните й трепереха.

— Защо ми погодихте това? — измъчено прошепна тя. — Защо проявихте този чудовищен егоизъм? Аз бях в пълна безопасност!

— Никой не е в пълна безопасност — смутено отвърна Уъртингтън. — Глупаво е да се разсъждава по този начин. Знам, че съм страхливец, но и вие сте същата. Мислите само за себе си, а аз мисля и за двама ни! — Почака малко, но тя мълчеше. Затова тръсна глава и придаде фалшива бодрост на гласа си: — По-добре да помислим за обяд. Гладен съм, ще приготвите ли нещо?