Васил Райков
Операция Нептун (1)

1.

Има дни, които за цял живот остават в паметта ни, без времето да заличи контурите на преживяното. За Руси Лазаров най-яркият от тези дни беше 17 февруари 2031 година. Може би защото твърде много обичаше сестра си Ванда и всяко нейно сътресение намираше дълбок отклик в чувствителната му славянска душа. Или защото всичко, което преживя през следващите дни, го беше поразило със своята необикновеност.

В този ранен следобед Руси подреждаше марките си. „Подреждаше“ не е точната дума, защото те винаги си бяха наредени като за изложба. Но само страстният колекционер познава чувството да се „рови“ из своята сбирка, да се любува на някоя особено рядка марка, за която знае, че много хора по света въздишат.

По едно време се позвъни.

„На входа е Ванда“ — разнесе се равният глас на електронния „портиер“.

— Да влезе! — нареди младежът, без да прекъсва заниманието си. И чак когато някой изхълца задавено зад него, се извърна. Сестра му лежеше на канапето и плачеше неутешимо. Ванда, за която покойният им баща често казваше „радио в пола“!…

— Може би ще благоволиш да ме посветиш в източника на своите сълзи, сестричке! — направи блед опит да се пошегува Руси и усети, че сърцето му се свива.

— Избягах от лудницата! — беше краткият отговор.

— Откъде?…

— От луд-ни-ца-та!… От Психоневрологичния институт. Сама не знам как успях да се изскубна от ръцете им — двама лекари и три санитарки.

— Чакай, моля ти се, но защо?

— Защото искаха да ме затворят. При лудите, разбираш ли? Мен! Искаха да ме…

— Ако продължаваш така, май аз ще ида там — каза меко Руси и приседна край нея. — Я си легни пак, сестричке! Така-а-а… Хайде разправяй сега!

— Ох, Руси, само ако знаеш какво съм преживяла през тези двадесет и четири часа!… Снощи, бях заспала вече, пристигнал Стилян. Влязъл тихо, запалил нощната лампа и седнал на края на леглото. „Не исках да те будя — каза ми, когато отворих очи. — Така сладко спеше. А не успях да дойда по-рано, за да се сбогуваме.“ Тези думи ме пробудиха напълно. Загледах го смаяна, но не помръднах от леглото. Само събрах сили да го попитам кога заминава. „След малко — каза той и ме погали. — Утре след обяд ще съм там.“ Не мога да ти опиша, Руси, какво изпитвах, докато ме милваше по косата. Но не се издавах. Само стисках очи да не го гледам. Чувствувах, че ще припадна всеки миг. За щастие той стана и започна да се разхожда из стаята. Говореше колко ще му е мъчно без мене, че не му се ходи, но нямало как, бил се захванал вече — все в тоя дух. А аз лежах като вцепенена и мълчах. Само го наблюдавах да не направи нещо. После отвори гардероба и взе да рови в него. „Да знаеш къде ми е скиорският шал?“ — попита той, а аз с мъка се сдържах да не изкрещя. Успях обаче да се овладея, станах и му дадох моя шал; помниш сигурно, че имаме два еднакви шала. Той го взе, целуна ме (аз си зная как изтърпях и това) и си отиде. Щом хлопна вратата зад гърба му, изтичах на пръсти до входа и закачих веригата. Там съм загубила съзнание. Колко време съм лежала на пода — не зная, но когато станах, главата ми се пръскаше от болки. Пих някакво лекарство, включих приспивателя и се завих през глава. На сутринта се събудих съвсем нормално. Не помнех нищо. И точно тогава съзрях отворената врата на гардероба. Скочих веднага и потърсих шала си — няма го. Целия гардероб претърсих — никаква следа от него. Значи действително му бях дала шал през нощта. Моя шал! Действително той беше идвал!… Почувствувах, че ме обзема лудост. Едва успях да взема нещо успокоително и хукнах към Психоневрологичния институт. Разказах им, разбира се, всичко, както си беше. А те, моля ти се, вместо да ми помогнат, искаха…

— Нищо не разбирам — каза Руси и се усмихна. — Дотук не разбрах какво толкова те е разтревожило.

— Но Стилян идва снощи, човече. Снощи! А той замина преди две вечери. Вчера вечерта моят съпруг дойде за втори път да се сбогува с мен. И пак, както първия път, ми поиска скиорския си шал. Затова му дадох моя шал.

— Ти… ти не искаш да кажеш, че Стилян два пъти…

— Нали точно това ти разказвам. Стилян идва два пъти да се сбогува с мен. И двата пъти се държа тъй, сякаш още не сме се сбогували. И двата пъти говори почти едни и същи неща, с едни и същи думи дори. Само че с разлика от две денонощия.

— Невъзможно! — заяви Руси и закрачи из стаята. — Не може да бъде! Трябва незабавно да се прегледаш при специалист. Изживяла си едно и също нещо два пъти, а това показва, че… Но какво ти става, Ванда?… Не реви, чуваш ли!… Ванда!…

— Да отида в лудницата ли искаш? — извика младата жена. — Нали едва се измъкнах оттам! И кой ще ми повярва, щом и собственият ми брат се съмнява в думите ми?

— Да-а-а… вярно. Съвсем не помислих. Тогава да направим друго…

Това „друго“ отне целия ден. Разбира се, решиха да отидат незабавно при Стилян. Тогава се сетиха, че не знаят къде точно се намира. Някъде в Средиземно море, на някакво островче — ето оскъдните сведения, с които разполагаха. За да извършел някакъв извънредно важен опит, който щял да трае три седмици.

Да научи всичко, което го интересуваше, за Руси не беше толкова трудно, колкото бавно. Никой в Института за океанографски изследвания, където работеше Стилян, не биваше да се досети защо събира тези сведения. А когато късно вечерта двамата потеглиха на път, Ванда въздъхна с облекчение. Скоро те щяха да се намират на остров Софрано и Стилян най-сетне щеше да хвърли воала на тайнственост от тая кошмарна история…

Така мислеше Ванда, докато колата на брат й с мъка си пробиваше път по оживеното шосе на юг…