Ян Менс
Рембранд (45)

XXI

Лятото мина, после и есента; дойде зима, а Рембранд продължаваше да работи над своята картина. Сега нощта настъпваше бързо; още в четири часа художникът трябваше да слиза от стълбата и да напуска импровизираното ателие в просторната църква.

Тоя петък гъста мъгла бе покрила целия град, принуждавайки художника да се прибере още по-рано от обикновено. В еврейските къщи по Голямата улица свещите вече горяха…

Но защо един от учениците му беше казал, че в италианските църкви навярно се работи по-удобно? Италия… топлината… Това насочи мислите му към Саския. От месеци насам, по-точно откакто бе родила, тя лежеше със силна треска и грижите на доктор Буено не бяха дали никакъв резултат. Беше много болна.

Поради тази болест се бе наложило да наеме още една прислужница. Наистина Герти — икономката с яки зачервени ръце — заслужаваше само похвали, но Рембранд не обичаше нейното заповедническо държане и още по-малко вида й на господарка на къщата, който придобиваше понякога. Тя прекалено много заместваше Саския. Каква полза, че беше пестелива! В неговите очи това беше скъперничество. Тя създаваше цяла драма по повод на всеки похарчен грош. Освен това играеше и полицейска роля, държейки сметка кога излиза и се връща всеки един. „Кога ще се върне господинът?“ — „Не, госпожата не бива да опитва да се изправя, това би било опасно!“ — „Хендрикие! В девет часа да си в къщи! Разбра ли?“ Колко омразна бе за малката прислужница тази груба жена от народа, която й заповядваше да пере в понеделник и да мие прозорците в петък! Като че ли мъничко въображение и разнообразие не би внесло по-приятна атмосфера в къщата! Малката на драго сърце би се оплакала на майстор Рембранд, но не знаеше как да направи това. Никога не би посмяла да го стори.

„Я виж, вече е време за отиване в синагогата!“

Художникът беше възкликнал така, без никаква причина, съвсем несъзнателно. Поради самотата си често му се случваше да си говори на висок глас. Бе забелязал, че минава съседът му Монталто, придружен от четиримата си сина, а сега следваха и други: доктор Буено, старият Радек, Харим и бременната му жена.

При последното си посещение Буено бе казал:

— Кураж, драга госпожо, когато дойде пролетта, вече ще бъдете добре!

Да, казвайки кураж, той не бъркаше. Имаше нужда от кураж в нейната къща! След смъртта на Тиция бе умрял и Герит ван Лоо, единственият член на семейството, който поне малко защищаваше интересите на Ван Рейновци. Саския бе тъй изтощена, че дори не можа да поплаче, когато научи за смъртта на своя зет.

Понякога Хендрик Уйленбург се появяваше за кратко, донасяше цветя или плодове. Но не внасяше веселост. Самият той имаше много грижи, защото търговията му с картини не вървеше и се бе принудил да заеме две хиляди флорина от Рембранд.

— Ще можеш ли да ми ги дадеш, приятелю, без това да те затрудни?

Разбира се, че щеше да го затрудни, но как да откаже нещо на човека, който бе изковал славата му? Толкова по-зле за къщата. Падежът наближаваше, но кредиторът му може би щеше да почака малко по-дълго. Щом бъдеше завършена голямата картина на гражданската гвардия, все пак хиляда и шестстотин флорина щяха да бъдат получени; освен това се очакваха и други поръчки. Самият кмет Андрис де Граф го беше помолил да изостави за малко огромното платно на групата на Банинг Кок, за да се заеме с неговия портрет. Наистина, той бе отказал, но това бе доказателство, че го денят по достойнство и че не бива да се безпокои.

Обаче Хендрик Уйленбург не споделяше това мнение.

— Драги мой — бе казал той, — не одобрявам твоето държане. Ти караш твърде влиятелни хора да бъдат недоволни от теб. В края на краищата, с право или не, те винаги са по-силните.

Но Рембранд се задоволи само с вдигане на рамене.

От известно време се говореше най-вече за сключване на мир. Адмирал Тромп бе нанесъл окончателен удар на испанското могъщество. Най-сетне Съединените провинции щяха да могат да се възползуват от плодовете на една борба, която бе траяла близо осемдесет години! В опиянението от победата Генералните щати декретираха, че Фредерик-Хендрик за в бъдеще ще носи титлата височество. По този начин веднага ставаше възможен бракът между неговия син Вилхелм и Мери от Великобритания. Младият принц бе на шестнадесет години, а принцесата — на единадесет. По този начин щяха да бъдат свързани две могъщи страни.

Населението на Амстердам не пожела да остане настрани от всеобщото оживление. Не можеше да се каже, че богатите търговци бяха чак толкова влюбени в мира. Те всички бяха забогатели от доставки за противника, но тъй като младата височайша двойка щеше да дойде в Нидерландия, те смятаха за въпрос на чест да я посрещнат както трябва. Отново по улиците бяха издигнати триумфални арки и общинският съвет гласува още веднъж големи суми за организирането на бляскави празненства.

За Рембранд пристигането на принца щеше да бъде предимно източник на грижи. И наистина, Банинг Кок веднага бе настоял да се ускори завършването на картината.

— Нали разбирате! Негово височество принц Фредерик-Хендрик и майката на принцеса Мери ще вечерят в залата на Сдружението на алебардиерите. Необходимо е картината да бъде там.

Той беше твърде възбуден, но Рембранд му отговори малко грубо, че не е бояджия, от когото може да се изисква доставка на определена дата и че малко го е грижа дали творбата му ще бъде видяна от едно единадесетгодишно момиченце, та ако ще да е и английската принцеса.

— Аз съм художник, господин Банинг, и не мога да приема никакви пазарлъци. По това се различавам коренно от английската кралица, за която всеки знае, че идва в Нидерландия да преговаря за кралски скъпоценности. По-скоро бих предпочел да разкъсам платното със собствените си ръце, отколкото да го разваля.

— Но аз не искам от вас невъзможни неща! — провикна се началникът на гражданската гвардия с примирителен тон. — Все пак ви остава достатъчно време, за да завършите нашите портрети преди съдбоносната дата, дявол да го вземе! Впрочем, знаете ли, че съм много любопитен да видя какво е направено? Ще ми бъде ли позволено да ви обезпокоя утре във вашето ателие в Старата черква?

Рембранд се бе съгласил против волята си. Мразеше този вид натрапничество.

— И така, до утре, майсторе!

В действителност художникът бе направил всичко, което можеше, за да ускори работата. Всеки ден, въпреки че месец март бе твърде студен, той отиваше на черква за най-голямо неудоволствие на учениците, които му помагаха. Веднъж дори Филип Конинк и Лендерт ван Бейрен, удължавайки обедната почивка, бяха имали нахалството да изчезнат в една съседна кръчма пред кана топла бира в компанията на благосклонни хубавици. Рембранд ги бе посрещнал рязко при завръщането им.

— Вие сте мокри кокошки! Поколение от нищожества! Не сте способни дори да държите четка между анемичните си пръсти, а искате да ставате художници!

Да, тези хлапаци имаха нужда да им се говори строго. Осъдителна беше липсата на интерес у тях към голямата творба, която се създаваше. Сътрудничеството им при нейното осъществяване беше съвсем повърхностно, те правеха само онова, което се изискваше от тях, като имаха вид на малки момчета, наказвани от чудат магистър. Нима не виждаха величието на сцената, богатството на цветовете, чудото на играта на сенки и светлини?

И все пак той знаеше, че те не могат да разбират всичко това, че им беше невъзможно — поради недостатъчна зрелост — да го следват на върха, който бе достигнал; също тъй съзнаваше, че никой от изобразените гвардейци, нито дори Банинг Кок ще може да го разбере. Разбира се, той бе изразил задоволство. Неговата личност беше подчертана! Какво го интересуваше останалото? Но вече Руйтенбург, който също бе идвал, се бе учудил от тъмнината на фона и бе запитал не е ли недостатъчна приликата между някои от членовете и изображенията им.

Началникът му бе направил дискретен знак да замълчи. Понякога той ясно разбираше намеренията на художника, но в други моменти и той оставаше един от многото недоумяващи. Тогава изпитваше силна боязън и разпитваше Рембранд, предупреждавайки го, да не достига до твърде дръзка интерпретация, напомняше му, че гвардейците са прости хора, дюкянджии, чиято художествена култура не би могла да бъде висока.

— В това отношение, господин Банинг, те не се различават от всички, на които вече съм рисувал портрети. Разберете, че ако трябваше да държа сметка за мнението на хора, които не разбират нищо в тази област, щях да захвърля палитрата си и да ида да продавам индийско орехче и карамфил.

— Обаче това е един занаят, който изисква повече талант, отколкото можете да си представите! — бе възразил Ван Руйтенбург, засегнат в тщеславието си на търговски внук.

И бе прибавил на себе си:

„Какво самочувствие! Като че ли художникът стои много по-високо от добрия търговец!“

Той се бе сбогувал, препоръчвайки с известна надменност:

— Внимавайте най-вече да има прилика в портрета ми!

Но Рембранд, невъзмутим:

— Най-важното е вътрешната прилика.

„Нощната стража“ беше преместена в голямата зала на Сдружението на алебардиерите през една хубава сутрин към средата на май. Платното беше завършено в желания срок с цената на огромен труд. Всъщност Рембранд все още не беше напълно доволен от него. Някои подробности например бяха изработени твърде набързо. Но за щастие, бедата не беше голяма. След като веднъж картината заемеше своето място, той щеше да се върне след празненствата, за да нанесе необходимите поправки.

Залата беше грамадна, напълно подходяща да се постави в нея гигантското платно на майстора. Високи прозорци я осветяваха задоволително. Цялата мебелировка се състоеше от дълга маса, заобиколена с дванадесет кресла, предназначени за ръководството.

Рембранд не се почувствува ни най-малко угнетен в тази зала. Откакто работеше в църква, величествеността му прилягаше като ръкавица по мярка. Когато бе идвал, за да разучи предварително осветлението, той бе избрал мястото на своята картина: стената срещу камината.

Какво бе неговото учудване, когато откри, че тази стена е вече заета от друго платно, подписано от Якоб Бакер — онзи ученик, когото се бе принудил да изгони от ателието край канала на Цветята. Картината му представляваше група от гвардейци, командувани от брата на кмета Корнелис де Граф. Авторът, който също беше в залата, съзерцаваше творбата си с видимо удовлетворение. Ала щом забеляза Рембранд, отправи се към него с усмивка:

— Щастлив съм да ви видя тук, майстор Рембранд! Значи, вашата работа е завършена?

Художникът свъси вежди.

— А кой ти даде позволение, Якоб Бакер, да окачиш на това място една от твоите картини?

Той крещеше.

Бакер не се развълнува ни най-малко. Отвърна нагло:

— Самият благороден кмет Андрис де Граф. Той смята, че най-доброто място по право се пада на картината, която изобразява неговия брат.

— Възможно е тази чест да се пада на неговия брат! — подхвана Рембранд, — но във всеки случай не и на теб!

И добави с ръце на хълбоците:

— Побързай да откачиш своята картина, ако не искаш аз да се заема с това!

Някогашният му ученик съзнателно бавно се загърна с широката си виолетова наметка.

— Не, драги колега — отвърна той, без да повишава глас, и контрастът между двамата художници беше забележителен, — вие ме изгонихте веднъж и това стига. Вашето всемогъщество има граници, майстор Рембранд ван Рейн.

— Никой не може да ми заповядва! — викна пак Рембранд. — Това място съм го избрал отдавна и държа да го запазя.

— И дума да не става, майстор Рембранд. Да не си мислите, че пред вас все още имате свой ученик? Ако се осмелите да пипнете картината ми, ще се оплача.

Този път гневът заслепи художника. Без да успее да се овладее, той вдигна ръка и удари съперника си между очите. Якоб се простря с цялата си дължина край масата.

Тогава Рембранд усети, че някой го дърпа за наметката. Обърна се. Беше неговият майстор, рамкировачът Думер.

— Помислете за вашето изкуство, майсторе! Помислете за жена си!

— Но не мога да оставя да ми бъде откраднато мястото от това нищожество!

— Естествено, не! Но все пак, избягвайте разправиите. По-добре предупредете господин Банинг Кок, който е твърде влиятелен. Хайде, хайде! Приберете се в къщи. Аз ще остана при знаменосеца на второто окръжие, който няма да позволи да бъде победен от гвардейците на господин Граф, въпреки че командирът им е брат на кмета.

 

 

Наложи се обаче да се подчинят на необходимостта. Могъществото на кмета беше по-голямо от влиянието на гвардейския капитан и групата на Корнелис Граф остана господар на мястото. Голямата картина на Рембранд бе поставена в тъмния ъгъл на залата, тъй че медният блясък върху фона на платното беше сведен до някакъв мръсен и размътен полумрак.

Рембранд напусна сградата с проклятие на уста и тръшна вратата, крещейки, че никога вече няма да стъпи там.

Творбата не бе оценена съобразно истинската й стойност. Най-напред започнаха шушукания, после мълвата нарасна и достигна дюкянчетата из Дамрак и по Новата дига. „Чухте ли какво казват за картината, на която майстор Рембранд е нарисувал Кок и неговите хора?“, „Знаете ли, че художникът без малко щял да убие Якоб Бакер, защото си бил запазил по-хубаво място?“, „Кметът трябвало да се намеси!“

Слуховете бяха продължили да се носят из града. Ян Бругман, един от гвардейците от второ окръжие, търговец на семена по професия, твърдеше пред всеки срещнат — а клиентелата му беше многобройна:

— Не ми говорете за картината на Рембранд! И като си помисля, че платих сто флорина, сто почтено спечелени флорина, за да имам портрет. А знаете ли какво видях, като влязох в залата? Една компактна група, група, в която не можах да разпозная нито себе си, нито своите другари. Виждаха се само капитанът и неговият лейтенант. Ами останалите? Нима обикновеният гражданин има тъй малко значение в очите на майстор Рембранд?

Не, наистина Ян Бругман не беше доволен. Нито Питер Дрис, нито Андрес Йорис, нито който и да било от шестнадесетте членове на гвардията. Когато се събираха в помещението, те открито изразяваха мненията си.

— Тоя Рембранд като че ли рисува с кал! Прочут художник ли? Ама че смешно! Той всъщност ни излъга! Въобразил си че може да изрази първата нелепост, която му дошла на ум, и че ние сме достатъчно глупави, за да я приемем! Той ни обиди. Защото какво направи от нас, защитниците на града? — само невзрачни участници в една тъмна група.

Тези думи достигнаха до Рембранд, но никой не узна какво мислеше той за тях. Бродеше мълчалив из къщи, без да обръща внимание на смеховете на веселата тълпа, които достигнаха до него, и на целия този шум около посещението на принца. Хендрикие отиде да види шествието, защото в силното си желание да наблюдава отблизо короновани глави тя бе успяла да се изплъзне от бдителността на Герти Диркс.

Герти нямаше нужда от развлечения. Работата я съсипваше. Саския и Титус, това беше много. Разбира се, тя не се оплакваше, обичаше да бъде полезна, не би могла да понася живот в недобре поддържана къща, но все пак понякога й беше мъчително да има насреща си само един мъж, който е като ням, и една болна жена. Бедната Саския! С верния усет на жена от народа Герти разбираше, че госпожата никога няма да се съвземе. Че този доктор евреин, колкото и да е способен, нямаше да може да я излекува. Трябваше да стане някакво чудо…

Чудо!… Саския също го знаеше. Цялото й същество подсказваше, че само такова нещо би могло да я спаси. Господи, и то в момент, когато едно бебе плачеше в люлката и когато съпругът й изглеждаше потиснат от тежки грижи! Въпреки че тя не излизаше вече, мълвата бе успяла да проникне в къщата и да достигне чак до нея. Герти не бе успяла да скрие от нея, че неколцина недоволни гвардейци бяха вдигнали скандал пред вратата.

Какво можеше да направи тя пред прага на смъртта за това мъничко детенце и за другото дете, което се наричаше Рембранд?

Една сутрин около девет часа, докато художникът бе отишъл да се поразходи около укрепленията, тя прие в стаята си нотариуса Питер Баркман, придружен от двама писари. Дълъг и подробен документ бе съставен със сухи изрази. Но докато й го четяха, Саския усещаше силният пламък на своята любов да сияе над изреченията, казвани монотонно. Същинска радост я обзе дори, когато младият писар Йоханес Рейниерс изрече, че „гореспоменатият Рембранд ван Рейн, неин съпруг, ще остане собственик на всичките имущества на наследодателката до момента, в който се ожени за друга жена, и до смъртта си, ако не се ожени повторно“.

На 19 юни 1642 година Саския ван Уйленбург бе погребана в Старата черква близо до Малкия орган. По време на ритуала слънцето все блестеше през стъклописите, но Рембранд вдигна глава само в мига, когато ковчегът се плъзна в гробницата и заглъхнаха звуците на органа. С празен поглед той проследи дългия слънчев лъч, който отразяваше върху надгробните плочи своята радостна светлина. Даваше ли си сметка за това? Всичко, което успя да направи, бе, че промърмори няколко неразбираеми думи, и после закри с ръце очите си, от които струяха сълзи.