Дончо Цончев
Сингапур

Има един автосервиз до бензиностанцията на девети километър, не знам дали сте забелязали. Той е в онзи тесен клин между шосетата за Самоков и Пловдив, точно зад малкия ресторант, който прилича на кораб. Бях там да ми гресират колата, видях автоматичната мивка и си викам: сега ще искам и едно миене, тая кола цяла зима стои кална. То беше един февруарски следобед, денят уж изглеждаше хубав. Трябваше да почакам и докато работата се свърши, кажи-речи мръкна. Още със скриването на слънцето зад гърбицата на хоризонта зафуча един вятър, после го обърна на сняг и изведнъж сви голям студ. Нямах бърза работа, бях киснал толкова време навън — реших да вляза в „корабчето“, да пия едно кафе на топло.

Вътре в „корабчето“ беше добре, около малките масички имаше двойки. Много мразя да се набутвам по чуждите маси и макар че свободните бяха големи, седнах на една от тях. Поръчах си кафето и запалих цигара. Свиреха от гръцките песни и беше много приятно.

Казах ви, че мразя да се набутвам по чуждите маси, но веднага трябва да добавя, че за сметка на това много обичам да зяпам. Винаги ми е интересно какво става наоколо и дълги часове мога да си прекарвам така — съвсем сам, където и да е. Например този път вляво от мен имаше двама араби (видях им мерцедеса още отвън), които се смееха с две наши момичета. Тези момичета бяха хубави като кукли, пушеха „Кент“ и пиеха „Плиска“. Отпред пък, до печката, седяха трима шофьори и нещо високо говореха. Ей така пред кафенцето (нафтовата печка бумти, от магнета „Сагапо, сагапо“) мога да зяпам наоколо и да си кисна, колкото си искам. Разбира се, мислейки за най-различни неща. Например за арабите и за двете момичета. Или пък за тримата шофьори от ъгъла — с гърмящите дрезгави гласове. И изобщо как в последна сметка всички в този свят се раждаме, живеем някак и накрая умираме, блъскаме се нагоре-надолу все за едно и също, оценяваме това, което имаме, едва след като то си отиде, и, общо взето, много малко време ни остава да се вгледаме добре в другите, за да познаем по-добре себе си и тъй да открием тайните правила на живота, докато не е станало късно.

Както си мислех за всичко това, един човек влезе с вълна от студа, почти не се огледа и седна при мен. „Може, нали?“ — и аз му кимнах. Той беше около петдесет и пет-шест, едър, стегнат и груб, облечен в черна шуба от шаяк, шаякът подплатен с агнешки кожи. Два или три дена небръснат. Голяма уста, пълна със зъби. Дълъг мъжки нос и много гъсти вежди. Както гледаше с черните си очи под каскета, приличаше ми на вълк (говоря ви за животното). Мислех, че ще се опита да ми заговори (мене често ме хващат), но човекът си поръча шишчета и шише вино и се увлече дълбоко в това занимание.

След десетина минути в ресторантчето влезе още народ и едно нежно момче ме попита свободни ли са местата на масата. Казах му: „Да“, момчето кимна на две руси момичета и тримата седнаха срещу нас. Бяха облечени хубаво. Когато сервитьорът дойде, едното от момичетата каза:

— Аз искам малка водка с оранжада.

— За мене нес кафе — поръча другото. — Но захарта ми донесете отделно.

Момчето с нежните черти поиска „Плиска“ със сода, а аз изведнъж реших, че трябва да вечерям. Че мога.

— Нещо за пиене? — попита ме сервитьорът.

— Не. Само една оранжада.

Вечерта тръгна нормално. Аз пушех и си мълчах. Старият вълк с удоволствие хапваше своите шишчета и си ги поливаше с вино. Момчето и двете момичета започнаха нещо да си приказват.

— После тя ме повика у тях — каза тихо момчето. — И аз, разбира се, шат!

— Ама тя ли те повика или Муци?

— Тя, тя. Муци разбра цялата работа много по-късно.

Красавиците при арабите се изсмяха високо, единият стана и изведе едната навън.

— Отивам у тях и на вратата майка й. „Добър ден, аз съм Бебо Нейков. Люси дали е в къщи?“ „О-оооо, вие ли сте Бебо Нейков, много ми е приятно, заповядайте, моля.“ И аз — бам в един голям хол.

Докато Бебо Нейков разказваше как седял в хола и чакал Люси да излезе от банята, аз се стараех да разбера кое от двете момичета му е приятелката, но това не ми се удаваше — и двете се държаха съвършено еднакво. Арабинът се върна с хубавицата. Шофьорите до печката си поръчаха още бутилки. Един от тях заприглася на сагапото. Вълкът имаше още от своите шишчета, но вече беше свършил виното. Бебо Нейков каза нещо съвсем тихичко и момичетата радостно се засмяха.

— После пак я накарах да си обуе ботушите.

— Глупости!

— Честна дума. Викам й: сега обуй си ботушите и си сложи шапката.

— Ти си ужасен.

— Няма нищо ужасно, просто изведнъж така ми дойде.

— Леле!… Ако съм аз, никога няма да те послушам!

След още няколко подробности за Люсините ботуши Бебо Нейков продължи с други истории; момичетата се смееха вяло и аз си помислих, че те вече знаят всичко това — разказвал им го е друг път или пък просто сега ги мързи да му вярват. Но те не така вяло въртяха очи към съседните маси, където виждах как стърчаха, летяха, пълзяха и се препъваха погледите на непознати и в тези погледи не беше никак трудно да се открие липсата и на най-малко приличие. Бебо не виждаше всичко това или пък виждаше, но го приемаше за напълно естествено; той продължаваше страстно с онези измислени или истински истории, обуваше и събуваше поредните муцита, търкаляше ги, както си иска; приказваше и приказваше дълго, докато с думи извърши всичко това, което никога не се е вършило добре с думи. Много дълго гледах лицето му. Седеше точно насреща ми. По него добре беше написано как той винаги е имал пари за коняк — от раждането си до този миг — и винаги е бил между добре облечени, чудесно разположени люсита, и никога не е заставал пред стена, както застават толкова други момчета — с двете си голи ръце и с едничката сила в сърцето си.

Пиеше ми се (не исках заради колата), зарязах това нежно лице и се зазяпах в стария вълк. Небръснат и груб. В устата му късчетата месо се топят като масло. Погледът чупи чинията. Тъмният блясък в очите ръмжи — втората бутилка вече е до средата.

Татко наш. Корен наш хубав. Да ти е сладко!…

Още повече ми се пиеше, но твърдо си бях забранил; мислех да плащам и просто да ставам, когато в „корабчето“ влезе мой познат. Той ме видя, аз му махнах с ръка и след секунда се сместихме на голямата маса.

— Как си, какво правиш, къде си сега?

— Живо-здраво, нали знаеш, пак съм си там, дойдох да гресирам колата, реших да я измия и се отбих тука на топло. А ти?

— Ами аз съм тръгнал за Пловдив, но шофьорът поиска да се отбие в Горубляне, та докато го почакам.

— Още ли си в Пловдив?

— Не, сега съм в Ямбол.

Всъщност не помня точно коя дума от този най-обичаен наш разговор накара стария вълк да погледне живо към моя приятел, да се ухили широко с голямата си уста и да каже хрипливо:

— Як студ е сега там! Онуй поле…

— В Ямболско ли?

— Ъ-хъ.

(Пропуснах да ви кажа, че този мой познат е офицер. Службата му беше много специална, но не знам какво се случи, та го пратиха в една дисциплинарна рота за определен срок.)

— Да нямаш момче войник там?

Усмивката на стария вълк още омекна, той бръкна в шубата за цигари. Моят познат му предложи от своите и тримата запалихме по една „Ком“.

— Че… имам. По-малкият сега там служи.

— Къде точно? Може да му нося много здраве, аз утре съм там.

Соча с глава моя приятел и викам на стария вълк:

— Той е офицер, там е на работа. Може пък…

— Ами вие ще пиете ли по едно вино, а?

Вълкът се обърна към сервитьора и преди да успеем да протестираме, поръча трета бутилка.

— Къде ти е момчето? В кое поделение?

— Абе… там е. В Ямболско. Да ви кажа и точно, ама не е много за казване.

Вече бях сигурен, че синът на този човек е тъкмо в ротата, където беше и моят приятел. Засмях се, а той изведнъж:

— Слушай, ти не си ли бащата на Антон Иванов Дяков от село Бистреник?

Устата на стария вълк зяпна и челюстта му увисна надолу. Той свали каскета си. Гъстата му коса — смесено черно и бяло — бе безпорядъчно разпиляна и приличаше на ръжена нива след много силна градушка.

— Същият е като тебе, как няма да ви позная! — продължи моят приятел. — Аз затова те попитах, като каза, че там имаш момче. Утре ще му кажа, че сме били сега с тебе…

— Ама…

— Слушай, бай Иване, аз съм командирът на тая рота. Момчето ти е бомба. След месец и нещо срокът на наказанието изтича и преди да доизкара редовната служба, ще има малко отпуска. През април ще го видиш у вас.

Той напълни чашите и каза наздраве. Старият вълк попита защо не искам да пия и аз му обясних, че карам кола.

— А, тогаз недей — каза той. — Варди се от таквиз работи. Човек трябва да е редовен. Ей го на, мойте и двамата тъй си служиха службата все в такваз рота… Не знам какво правят, какво струват, на времето големият беше наказан, сега и малкият. Да ги бия — по са яки от мене. Да им се карам — от дума не фащат. Какво да ги правя? Не знам какво да ги правя, другарю майор.

— Капитан съм — каза моят приятел.

— Ще станеш и майор — усмихна се старият вълк, — това е най-лесната работа. Млад си. Млад човек всичко може да стане. Моят, големият, нали ви казвам, и той беше закъсал, двеста и четири дена изкара на кариерата, ама сега е с кораба чак в Сингапур! Вие сте чували Сингапур, от мене по-добре знаете къде е това Сингапур. Инженерство завърши той, по корабните машини… Е, какво, малкият калпазанин сега слуша ли там?

— Нали ти казвам, бай Иване, бомба момче имаш! Момче и половина! Тия работи могат с всекиго да се случат, важното е да издържиш. Да мине времето.

Те се чукнаха още веднъж и изпиха чашите си до дъно. Разприказваха се надълго и нашироко за най-различни неща. Офицерът разказваше дребни подробности за своя наказан войник, а бащата го зяпаше точно в устата и жадно поглъщаше дума по дума.

Бебо Нейков и момичетата продължаваха да се смеят, хубавиците вляво все тъй се слагаха на арабите.

Шофьорите до печката високо спореха, един от тях си пееше сам.

И в този почти скучен, съвсем обикновен миг на мене ми се случи да изживея едно остро чувство на радост: просто изведнъж забелязах, че покрай момичетата и момчетата, които се занимаваха с пасианси и муцита, с коняци, мерцедеси и насърчително изнасилени погледи, покрай тези момичета и момчета все още съществуваха и онези мъже, за които всекиму е приятно да мисли. Които пият три бутилки вино, без да им мигне окото. Които водят българските кораби до Сингапур и обратно.

Мъжете, които пеят дрезгаво в големите си шуби край печката, след като бавно са лазили с тежките камиони по снежния път, но както винаги са излазили и са закарали където каквото трябва.

Моят познат стана и каза, че му било време да тръгва. Сбогува се с нас и обеща да носи много поздрави на Антон Иванов Дяков от село Бистреник. Към тези поздрави старият вълк прибави две петолевки. След малко и той уреди своята сметка, наложи си каскета и стана. Когато вратата на ресторанта се отвори и февруарската вечер зъбато зяпна през нея, старият вълк се обърна към мен, кимна ми още веднъж и лъскавите очи ме погледнаха тъй, както навярно поглеждат към собствените му синове. Впрочем аз също имах чувството, че съм седял тука с моя баща.

После платих и си тръгнах. Седнах в колата и тя затропа към града. В светлината на фаровете имаше сняг, вятърът силно фучеше. Макар че нищо не бях пил, освен оранжада, изведнъж ми дойде кеф да си пея. И наистина му ударих една песен. Тя беше ту тъжна, ту весела. Ту много нежна, ту невъздържано груба. Миришеше на мъка и добри надежди. И — това го смятам за най-важно — такава песен всъщност въобще нямаше. В момента сам си я съчинявах, просто така ми дойде. Разбира се, тя нямаше и думи, затова си я карах с „ла-ла-ла“, а понякога „ах“ или „ох“ — какъвто звук ми идваше на гърлото.

За важно смятам още и това, че изведнъж и завинаги я запомних. Дори наопаки на всичките логични правила за човешката памет — вместо постепенно да я забравям, аз постепенно все по-добре я запомням. И много лесно мога да ви заявя, че тази песен е една от най-любимите ми песни. Особено обичам да си я пея, когато си спомня, че съм грешил, и когато отново повярвам, че са ме оскърбявали.

За да не я бъркам сред другите и за да я виждам бързо, отдалеч, когато погледна към немногото хубави песни в живота си, турил съм й заглавието:

„Песен за стария вълк, особено за неговите двама синове, освен това за Бебо и за другите, които бяха там, а също тъй и за шофьорите на тежките коли по хлъзгавия стръмен снежен път, хей, най-много за шофьорите, които винаги пристигат, и — разбира се — за синовете на бащите ни и тъй нататък все за синовете на земята ни.“

(Рефрен: Които пристигат, които пристигат!)

А веднъж разказах всичко това на един приятел и той направо ми се изсмя. Другото, вика, както и да е, но заглавието ти е ужасно. Непоправимо дълго, нали разбираш? Да знаеш, че никой няма да ти запомни такова заглавие, пък ако ще, и със захар да е написано.

Тогава мислих още много за моята песен — денем и нощем, с кожух и по бански гащета, весел и тъжен, в дъжда и на слънцето — и чак накрая разбрах, че би било съвсем същото, ако заглавието е:

„Сингапур, Сингапур…“