Сергей Лукяненко
Чернова (4)

4

През този ден ми вървеше с транспорта. Добрах се до Котя след четирийсет минути. Позвъних на вратата.

Котя отвори с известно закъснение. И се вторачи в мен с нескрито любопитство.

— Котя, това съм аз, Кирил — казах. — Помниш ли? Снощи ние…

— Се наквасихме… — промърмори Котя. — Засега все още помня. Влизай.

И все пак погледът му не ми хареса. Е, не ме гледаше като чужд човек, но като някой много, много странен познат.

— Значи помниш? — уточних аз. — Става някакво безумие. Започнах да се обаждам на познатите си…

— Да отидем при компютъра — каза Котя. — Прочети какво е написано там.

Послушно се приближих до компютъра. На екрана беше отворен някакъв текст. Погледнах въпросително Котя.

— Чети от самото начало — каза той, пльосвайки се на дивана.

Превъртях текста към началото и започнах да чета:

„Индивидуална тренировка.

Семьон Макарович, четирийсетгодишен учител по физическо, наблюдаваше внимателно преждевременно развитите осмокласнички, които тренираха в училищната спортна зала. Юля се приближи към него и каза:

— Изобщо не ми се получава шпагатът.

— Значи ще имаш тройка за срока — отговори Семьон Макарович. — Не си достатъчно гъвкава.

Юлия, всепризнатата отличничка на училището, пребледня.

— Само не тройка, Семьон Макарович! Нищо ли не може да се направи?

— Защо да не може? Може. Ела при мен след часовете. Ще проведем индивидуална тренировка за развиване на гъвкавостта“…

Погледнах към Котя. Той се намръщи:

— Пишех една халтура, когато ти се обади… чети нататък.

Занимателната история на четирийсетгодишния учител и негъвкавата ученичка прекъсваше. Така и не узнах по какви методи старият нимфетоман възнамерява да развие и без това прекомерно развитата ученичка. Затова пък по-нататъшният текст се отнасяше пряко до мен.

„Току-що ми се обади старият ми приятел Кирил Максимов. Странна работа — не го познах. А снощи с него бяхме заедно цяла вечер и изпихме бутилка коняк“…

— Две — уточних.

„Едва когато той започна да ми напомня за това, си спомних. Но си го спомних някак странно. Уж си спомням целия вчерашен ден. Помня и как работих, и че вечерта съм пил с някого. Но от главата ми съвсем беше излетяло точно с кого — докато Кирил не ми се обади. И лицето му си го спомних с усилие. И изобщо, всичко, свързано с него, е объркано в главата ми. Някои неща помня, други — не.“

— Твърде много „помня“ — казах. — Не следиш за стила си, литераторе.

— Не ми беше до стил — озъби се Котя. — Чети…

По-нататък Котя беше описал доста подробно снощния ни разговор и моите заключения. Текстът приключваше с фразата: „Имам сериозно подозрение, че ако Кирил се беше обадил половин час по-късно и не бях успял да запиша този текст, вече нямаше да го позная“.

Въздъхнах и се обърнах заедно с креслото към Котя.

— Докато мисля за теб — каза унило Котя, — като че ли всичко е нормално. Помня и теб, и всичко, свързано с теб. Но е достатъчно да си отвлека вниманието… Отидох да си направя кафе. Върнах се и се канех да продължа разказа за учителя по физическо. Гледам — на екрана някакъв странен текст! Започнах да го чета. И отново си спомних. Но… всичко е като в мъгла.

— Котя, какво става? — попитах.

— Ти самият всичко ли помниш? — попита той с надежда.

— Всичко. Но мен ме забравят. Родителите ми като че ли ме помнят. Анка… още няколко момичета…

— Тези, с които си имал най-силен емоционален контакт — заключи Котя.

— В смисъл?

— Тези, които постоянно си спомнят за теб. Това не им позволява да те забравят… или поне да те забравят бързо. Та нали ние постоянно забравяме разни неща. Това е нормално. Ако информацията е излишна, ако не я използваме, мозъкът я изтрива… или я забутва някъде в дълго чекмедже. На компютъра ми има едно приложение, което периодично пита: „Не сте използвали еди-коя си програма вече от половин година, трябва ли ви или може да се изтрие?“. Така че всичко е нормално… само че става твърде бързо. Сякаш имаш склероза.

— Защо аз? Аз помня всичко. Приятелите ми имат склероза.

— Това е невъзможно… — каза мрачно Котя. — Слушай, Кириле, ти си добър човек, много си ми симпатичен, но нямам намерение постоянно да си спомням за теб. Имай го предвид! А ако не си спомням за теб, ще те забравя напълно. И никакви записки няма да помогнат.

— Не изисквам подвизи от теб — промърморих. — Ако искаш, ще изтрия записките ти и ще си тръгна?

Котя се замисли за известно време. По-скоро за да ми обтегне нервите.

— Не, почакай. Интересно ми е. С какво се занимава днес?

— Обходих тълпа от бюрократи… — започнах да изброявам аз. Котя слушаше внимателно и кимаше. После попита:

— Опита ли да отидеш на църква?

Опулих се. Котя не беше войнстващ атеист, но и не вярваше в Бог.

— Какви ги говориш?

— Защо не? Аз не съм атеист, агностик съм. А всеки агностик теоретично допуска съществуването на висши сили. След като е започнала такава мистика…

— Не, не съм ходил. Така… самичък се помолих… — признах си леко засрамен.

— Трябва да отидеш.

— Мислиш ли?

— Да. Защото не виждам никакъв друг изход за теб.

Помълчахме.

— Котя, нуждая се от помощ — казах най-накрая. — Може би наистина е мистика? Нямаш ли познати екстрасенси?

— Откъде?

— Ами… ти самият, когато си в периода „не секс“, пишеш за всякакви чудесии… Общуваш…

— Какво? И аз общувам с такива тиквеници! Ти какво си мислиш, че ходя по шарлатани-екстрасенси, а после пиша за тях? Защо не вземеш да предположиш и че се чукам с овчарки, а после описвам това? Всичко си измислям, Кириле! Всички тези гадости са ширпотреба! Няма никакви истински екстрасенси… или поне аз не знам да има…

— Тогава наистина ми остава единствено да отида на църква — казах.

— Почакай. Знам при кого ще отидем.

Погледнах въпросително Котя.

— При Дмитрий Мелников. А? Добре ли го измислих?

— Ти да не се познаваш с него?

— О! И теб те е хванала склерозата — изхили се Котя. — Познавам се. Не много добре, но Мелников е разбран човек, купонджия. Само трябва да се отиде при него с бутилка коняк.

 

 

Дмитрий Мелников беше човек с рядка професия. Вече двайсет години той работеше като писател фантаст и явно преуспяваше в това поприще. Във всеки случай познавачът на извънземните чудовища и родните вампири живееше в нов висок блок на „Кутузовски“, с чист вход и смел дядка-портиер, който, ако се съди по стойката и заядливия поглед, по-рано е служил като надзирател в лагерите.

Мелников имаше огромен и богато обзаведен апартамент, а той самият изглеждаше доста кротък. Винаги съм подозирал, че човек, чиито герои извиват със зъби арматурно желязо и пробиват с ритник бетонни стени, не трябва да има твърде геройско телосложение. Мелников наистина се оказа човек на средна възраст, със среден ръст и средно телосложение — затова пък със солидно шкембенце.

Ала той прие Котя напълно благосклонно. Аз също бях удостоен с ръкостискане от повелителя на съдбите на наивните юноши и романтичните девойки.

— Заповядайте в кабинета, момчета — демократично предложи Мелников. — Ако искате, обуйте чехли.

Някъде в недрата на апартамента подрънкваха съдове, детски глас мрънкаше нещо, джафкаше куче. Но зад масивната врата на кабинета веднага стана тихо. Тежкарската уредба тананикаше нещо. Беше изцяло прозрачна, така че се виждаше как вътре се върти дискът и примигват ненужни, сложени само за красота светодиоди.

— А вътре — неонка^[1] — казах.

Мелников ме погледна зарадвано:

— О! Колко приятно е да срещнеш образован човек. Че до какво се стигна — никой не помни класиката. Цитирах Стругацки без кавички, направих, така да се каже, литературен комплимент, а читателите започнаха да хвалят фразата като моя…

Настроението ми и без това не беше особено добро.

— Поне читателите имат добър вкус.

Мелников млъкна. Изглежда, решаваше дали си струва да се обижда и да ме гони заедно с Котя.

Не ни изгони. Промърмори:

— Освен вкус да имаха и начетеност… Как може да се хванат за един автор и да четат само него? Пък дори и този автор да съм аз!

Котя се изкикоти. Извади от торбичката, която Мелников вече беше успял да изгледа накриво, бутилка коняк.

— Ясно — каза Мелников. Отвори шкафа, в който се оказа, че има бар — и то не празен. Извади чаши. Сложи ги на стъклената масичка пред дивана. Замисли се и попита:

— Както разбирам, не сте дошли само да пиете?

— Много ни е нужна помощта ви — рече Котя. — Кирил е в една такава странна ситуация…

— Аз не съм издател — отговори бързо Мелников. — Мога да подскажа към кого да се обърнете с романа…

— Не, какви ги говорите, Кирил не пише — размаха ръце Котя.

Върху лицето на Мелников се изписа явно облекчение. Той попита:

— В такъв случай с какво мога да помогна? Единственото, от което разбирам професионално, е литературата. И по-конкретно — фантастиката.

— Историята на Кирил е фантастична… — започна Котя. — Но защо аз… Той сам ще разкаже…

Писателят фантаст ме погледна без никакъв ентусиазъм. Въздъхнах, седнах на дивана, взех в ръка чашата с коняка и започнах да разказвам:

— Вчера се прибрах вкъщи от работа. Живея сам… е, почти сам, имам куче…

Първите пет минути писателят откровено скучаеше. После върху лицето му се изписа леко любопитство.

Странно — разказването на най-изпълненото със събития денонощие от живота ми ми отне само четвърт час.

— Хубава история — Мелников си сипа още коняк. — Ъъъ… значи това е замисъл на вашия…

— Случи ми се наистина — казах мрачно. Така и очаквах, че фантастът няма да е най-добрият съветник. Фантастите вярват в чудесата по-малко, отколкото проститутките — в любовта.

— Вярно е, Дмитрий Сергеевич — потвърди Котя.

— Покажете ми паспорта си — помоли Мелников.

Свих рамене — какво могат да помогнат документите ми, — но все пак извадих паспорта си и му го подадох.

— Кажете, Кирил Данилович… — каза Мелников, изучавайки паспорта ми — Как докарахте документа си до такова състояние? Във вашата ситуация…

Взех паспорта и се вторачих в страницата със снимката. Най-обикновен паспорт… Само че… само че с много блед шрифт. И снимката сякаш беше избледняла. А страниците — крехки, пожълтели.

— Вчера беше нормален — казах. — Виж…

Подадох паспорта на Котя — той се втренчи ужасено в бледите страници.

— Интересно — каза Мелников с явно удоволствие. — Я го дайте…

Той още веднъж изучи внимателно паспорта. Прелисти го. Изхъмка.

— Какво още има? — попитах.

— А знаете ли, Кириле, че никъде не сте регистриран?

Страницата с адресната регистрация наистина се оказа празна. Както и да я гледах — под ярката светлина на лампата, при прозореца, под ъгъл и под слънчевите лъчи — нямаше никакви следи от печат.

— В Москва не е лесно без регистрация — въздъхна Котя. — Може би трябва да получиш временна регистрация? Е, шегувам се, де, успокой се!

На мен не ми беше до шеги. Прибрах паспорта в джоба си. Погледнах Мелников.

— И така, трябва да изхождаме от това, че разказът ви е истина? — попита Мелников.

Кимнах.

— И искате съвета ми… ъъъ… като човек, измислящ всякакви неправдоподобни истории?

Отново кимнах.

Мелников се отпусна на облегалката на дивана и подпря лакти на кожената възглавница. Замислено повъртя в ръка чашата с коняка.

— Ако бях Стругацки, А и Бе^[2] — започна той, — бих измислил следното… Бих измислил, че вие сте абсолютно ненужен човек, незабележителен с нищо… Извинявайте, това е само пример…

— Нищо, продължавайте — помолих го аз.

— И ето че самият живот, самата реалност се е заела да ви изхвърли от мирозданието. Постепенно се изтриват всички ваши следи — първо бюрократичните хартийки, после спомените на случайните познати, после спомените на приятелите и роднините… И тази история би завършила с… — Той се замисли. — Би завършила с това, че ще се стопите, ще се превърнете в незабележим и забравен от всички призрак. Нещо такова.

— Благодаря — казах, чувствайки странна сухота в устата. — А възможни ли са други варианти?

— Разбира се! — откликна радостно Мелников. — Ако бях Глобачов^[3], бих предположил, че Земята е нападната от извънземни. По такъв хитър начин те си изчистват плацдарм — изтласкват човека от живота, изтриват спомените за него, подменят книжата… и вашето място се заема от агент на враждебната цивилизация. Историята би завършила с това, че вие ще встъпите в битка с тях, ще проникнете на тяхната планета и ще им разкажете играта.

Тази версия ми се стори по-оптимистична. Но не вярвах в способността си да подплаша извънземните нашественици.

— Ако бях Заров — продължи Мелников, — вие щяхте да сте момче или наивен юноша. И вашата твърдост щеше да се изпитва от извънземна цивилизация — не толкова зла, като при Глобачов, но също недобронамерена. Вие щяхте да възмъжеете и да се закалите в борбата, щяхте да им разкажете играта, по случайност щяхте да придобиете всемогъщество, но щяхте да се откажете от него по неясни причини.

— Това вече съм го пропуснал — казах. — Заради възрастта. Нататък?

— Ако бях Велесов — произнесе Мелников замислено, — по този начин щяха да ви подготвят за преминаване в друг свят — откъдето и сте дошли като дете. А в този свят има много богове, чудовища и вълшебници. Може би самият вие щяхте да сте от рода на богове или герои. И…

— Щях да им разкажа играта — досетих се аз. — И да заема полагащото ми се място.

— Аха. Но после щяхте да откриете, че съществуват още по-яки богове. И щяхте да започнете да воювате с тях…

— Други версии? — попита Котя. Изглежда, той обичаше фантастиката — затова сега се кокореше доволно, гледайки Мелников.

— Ако бях Охотников, нямаше да обяснявам нищо — усмихна се злорадо Мелников. — Щеше да ви тормози всеки, който не го мързи. Щяхте да страдате много дълго, а после щяхте да разберете, че се налага да започнете живота си отначало. И отново да постигнете всичко и да завоювате любовта на забравилата ви жена…

— Този вариант нещо не ми харесва — признах си аз.

Котя се изкикоти.

— Ако бях Чудов — присви очи Мелников, — щяхте да сте мачо. Интелектуалец с тънък усет към психологията на околните, но с маниерите на армейски сержант. И зла девойка щеше да ви облее с фекалиите от нощното гърне, а ченгетата дълго щяха да ви млатят с палки. Докато ви потекат кървави сополи. Но силата на духа ви щеше да превъзмогне всичко.

Котя прихна.

— Ако бях съпрузите Иноченко — Мелников се замисли за миг, — то подобни гадости щяха да се случват редовно с много хора, всички щяха да ги очакват и да се подготвят за тях. Но вие може би щяхте да сте момиче или млада девойка. Всичко щеше да завърши тъжно, но оптимистично.

Котя се смееше с глас. Аз неволно се усмихнах.

— Ако бях младият и честолюбив автор Вася Пупкин^[4], бих поиграл с религията — продължи Мелников. — Например щях да ви направя съвременния Йов, когото Бог изпитва и засипва с беди. Освен това бих очаквал да имате проблеми със здравето, милицията и престъпния свят.

— Изобщо не ми харесва — заявих.

— Ако бях Дромов, епидемията от изтриване на хората от реалността щеше да започне внезапно и по целия свят. Вие щяхте да работите в спецслужбите и да разследвате това дело — докато и с вас самия не започне същото. Все пак бих предложил обяснения, но не особено убедителни — не е в тях работата.

— Кажете, а ако бяхте Мелников? — не се сдържах аз. Мелников въздъхна:

— Ако бях Мелников… а аз съм Мелников… то бих написал смело роман с който и да е подобен сюжет. Нали разбирате, аз и сега фантазирам, предлагам различни варианти… а за по-забавно привеждам паралели…

— Но все пак? Кое според вас е най-реално?

— Никое! — Мелников изпи на екс коняка си. — Не вярвам в тези глупави пришълци, в тези богове и герои, в тайнствените закони на мирозданието, страданията и останалите глупости! И Велесов, и Дромов, и Иноченко — никой не вярва. Всички писатели фантасти са много здравомислещи хора. Те просто развличат хората. Е… освен това и малко екстраполират реалните житейски проблеми във фантастична ситуация, за да е по-интересно за четене. Така че всичките варианти са възможни — и всичките са нереални.

— Но нали с мен става нещо — казах. — Разбирам, не искате да ми повярвате. Не можете. Мислите, че това е номер… бълнуване на болен… Но допуснете поне за миг! Какво да правя?

Мелников се замисли.

— Е, за начало… Късно е да ходите в         милицията. Ще ви арестуват за всеки случай и край… Дръжте се с тези, които ви помнят. Близките приятели. — Той погледна Котя. — Родителите. Приятелките. Не им позволявайте да ви забравят. Печелете време — всичко може да се промени… Какво още? Постарайте се да намерите някакви документи. Акт за раждане. Някакви справки в случайни учреждения… Снимали ли сте се в киното? Давали ли са ви по телевизията? Домашни видеозаписи, снимки… Отидете при лекар, открийте си медицински картон. Частните поликлиники няма да ви искат паспорт… Отидете на църква! Помолете се!

— Май само последното ми е останало — казах аз. — Да се моля.

— Кириле — започна Мелников, — готов съм да ви повярвам. И ще ви кажа честно — страх ме хваща при мисълта, че не се шегувате. Защото ако се е случило с вас, може да се случи и с мен. Но не знам отговора. Не съм оракул. Аз съм само писател фантаст. Мога да ви съчувствам, да пийна с вас, да ви дам няколко глупави съвета. Но това е всичко!

— Извинявайте, че така се натрапихме — каза Котя. Изглежда, усещаше, че аудиенцията е приключила.

Мелников стана, разля по чашите остатъка от коняка и каза:

— На изпроводяк?

Пих без всякакво удоволствие. Странна работа — уж не очаквах никакви чудеса, но все пак се разстроих.

— Дръжте ме в течение — каза Мелников. — И аз, ако измисля нещо, ще се обадя… ъъъ… на Котя.

— Аз имам мобилен телефон — казах, кой знае защо. — Запишете си го…

— Да, да, разбира се. — Мелников се засуети, взе от масата някакво листче и надраска на него номера ми. Можеше да се очаква, че след половин час това късче вече ще е отишло в кофата за боклук.

Взехме си довиждане някак сковано. Вероятно при други обстоятелства Мелников би се оказал интересен събеседник и щяхме да останем при него не час, а цяла вечер. Естествено, виновните бяхме ние с Котя: дойдохме при човек, който отдавна се е отучил да вярва в чудеса, а ние искахме той да повярва в тях.

Попристъпвахме при вратата, многократно повтаряйки, че „ще се държим в течение“, а после Мелников някак ловко и незабележимо отключи и не ни оставаше нищо друго, освен да излезем на стълбището. От дълбините на апартамента ухаеше на току-що изпържени кюфтета, и писателят леко нервничеше.

— Ще се обадим пак! — каза бодро Котя на затварящата се врата, чу в отговор неопределеното „аха“ и ме погледна виновно.

Свих рамене.

— Него по принцип си го бива — промърмори Котя. — Даже е голям купонджия. Мислех, че ще си поговорим повече.

— Проститутките вярват в любовта — казах.

— Какво? — Котя натисна бутона на асансьора. — Какви проститутки? Не, не съм против…

— Фантастите вярват в чудеса още по-малко, отколкото проститутките в любовта. Това си помислих, когато дойдохме при Мелников. Само че проститутките вярват в любовта. Тихичко, без да казват на никого, но вярват. Мечтаят, че има още нещо, освен дебели потни мъже, които търсят секс срещу пари. Мечтаят и се боят да повярват в това. Така и твоят Мелников… всъщност му се иска всичко това да го има — чудесата, извънземните, паралелните светове. Всичко това да не е само обвивка на бонбон, а самият бонбон… разноцветни бонбони в кутия. Но той се бои да повярва! Много по-лесно му е да убеди себе си, че съм измамник или психар. Ще си пийне водка с кюфтетата, ще се почеше по тила и ще отиде да пише за коварните пришълци.

— Добре го каза! — възкликна с възхищение Котя. Побарабани с пръсти по бутона на асансьора. — Това за проститутките беше яко!

— Включи го в някой разказ — предложих аз. — Да вървим пеша, асансьорът не работи.

— Как да не работи, въжето се движи!

Махнах с ръка и тръгнах по стълбите.

— Пеша от дванайсетия етаж? — възмути се Котя подире ми. — Е, да видим кой е по-бърз!

Бях стигнал едва до седмия, когато асансьорът отмина нагоре. После и вторият. Ускорих крачка, но някъде на четвъртия етаж спускащият се асансьор ме изпревари.

Все пак по-целесъобразно е да си мързелив.

Запрескачах през стъпало и изскочих на площадката пред входа. Котя вече отваряше външната врата.

— Чакай! — извиках. — Закъде се разбърза?

Котя застина на прага и погледна към четящия вестник портиер. Аз направих още няколко крачки — и се спрях.

Котя ме гледаше с празен, чужд поглед.

— Котя? — попитах аз.

Котя се изкашля и попита:

— Да?

— Какво, не ме ли познаваш?

— Ъъъ… — измънка Котя. Погледна отново портиера.

— Някакви проблеми, младежи? — попита старецът мнително.

— Не, никакви проблеми — отговорих аз, промъквайки се навън покрай Котя. — Всичко е наред!

— Откъде идвате? — извика портиерът подире ми. Не отговорих. Стоях и чаках, докато Котя излезе неуверено от входа. Не че се беше паникьосал, но явно беше застанал нащрек.

— Котя? — повторих аз. — Котя?

— Не ви помня — отговори искрено Котя, отпускайки се леко. — Вие… познат на Мелников ли сте?

— Да — казах. — Познат. Нима не помниш?

Котя поклати глава и попита:

— Нещо случило ли се е?

— Ти… вие от Мелников ли идвате? — процедих аз. Котя кимна.

— Той вкъщи ли е?

— Да, разбира се. — Котя пристъпи на място. — Значи отивате при Мелников? Извинявайте, позната физиономия, но изобщо не мога да си спомня…

— Всичко е наред — казах. — Такава е външността ми, незабележителна.

— Е, аз ще тръгвам… — Котя пристъпи, погледна ме накриво, понечи да каже нещо, но поклати глава и се извърна.

Извадих цигарите, запалих. Димът беше сладък и горчив едновременно. Зад стъкленото прозорче на гишето се мярна лицето на портиера — юначното старче беше нащрек. Чудеше се дали да не повика ченгетата…

Отново бръкнах в джоба си и извадих паспорта. Отворих го. Крехките страници се разпадаха в ръцете ми, снимката шумно отскочи и падна на асфалта. Вдигнах я — лицето върху сивото квадратче вече не можеше да се разпознае.

Беше студено. Все пак вече бе есен. И обещаваха студена зима…

— Значи така… — промърморих аз. Неясно дали заплашвайки някого, или опитвайки се да изградя план. — Значи така? Значи така!

Първо — чудеса няма.

Второ — изключения са възможни, но само за зли чудеса.

А ако е дошло времето на злите чудеса, няма полза да оставам добър.