Р. Дж. Пинейро
Обсадата на Лайтнинг (3)

2.

Космически център „Кенеди“, Флорида

След двучасово изнурително репетиране на правилните отговори при евентуални журналистически въпроси Кеслър напусна залата за брифинги и тръгна към квартирата си. При пълното физическо и умствено изтощение сега едва ли му беше до представителите на печата. Мислеше само за топлото легло и използва малкото си останали сили да преодолее слабо осветения дълъг и тесен коридор. Съзря стаята си на другия край.

Полузаспал, Кеслър измина покрития с лъскави плочки тъмен коридор. Намери ключа си, пъхна го в ключалката, завъртя го и отвори вратата.

Вътре въздухът беше топъл и застоял, но това не го разтревожи. Премести втренчения си поглед върху единствения важен за него предмет — леглото до прозорците в другия край на широката стая. Доближи го, развърза обувките си, хвърли ги и легна. Сетне се намръщи, стана, посегна нагоре към климатичната инсталация и я включи. Струя свеж въздух погали лицето му, изсуши бързо капчиците пот по сбърченото му чело. Сега вече можеше да спи.

Легна по гръб и затвори очи. Не мина много време и взе да го унася. Пое дълбоко дъх и се отпусна. Пулсът му спадна, дишането се стабилизира.

— Хей, Майк! Тук ли си?

Кеслър се сепна от внезапното досаждане. Поклати глава и се усмихна.

— Не е заключено. Влез!

Вратата бавно се открехна. Зад нея стоеше неговият тексаски пилот — над метър и осемдесет, близо деветдесет килограма, с тъмните очила на носа си. Марка „Ray Bans.“ Пилотите от ВВС винаги носят „Ray Bans“

— Готов ли си за ядене?

— Дай ми минутка за отдих — обади се Кеслър.

— Какво ще кажеш за брифинга? — Джоунс затвори вратата зад себе си, грабна един стол близо до металното бюро, извъртя го към леглото и го яхна като кон. Кеслър се усмихна уморено.

— Пет пари не давам за тази пресконференция точно сега. Изцеден съм. Ако НАСА иска да излетим навреме, ще е по-добре да позабавят темпото. Слушай, ти ходи ли при доктора тази сутрин?

— Да.

— Е, и? Какво ти каза за коляното? — Забеляза как усмивката изчезна от лицето на Джоунс.

— Няма проблеми.

— Радвам се да чуя това. По едно време си мислех, че НАСА ще вземе да определи друг пилот за полета.

Преди години Джоунс беше свален по време на боен полет с „F-111B“ над Ирак. Един самолет Е-3А АУАКС на военновъздушните сили засече два иракски изтребителя „МиГ-23“, устремени към двуместните стратегически бомбардировачи „F-111B“ при завръщането им в Саудитска Арабия. Тъй като наблизо нямаше изтребители на ВВС, повикаха Кеслър и неговия водещ да ги прикриват, но когато хидравличната предавка на самолета на водещия отказа, само Кеслър можа да изпълни задачата. Той зави за прехващане, но пък операторът му имаше проблем с радара и не можа да получи от екипажа на АУАКС точен курс към бомбардировачите. След две отчайващи минути Кеслър успя да прехване и да унищожи двата „МиГ“-а, но не преди единият от тях да открие огън по самолета на Джоунс. Снаряд проби фюзелажа му и експлодира в пилотската кабина, убивайки моментално навигатора. Експлозията подпали краката на Джоунс, улучи го шрапнел. Само дисциплинираната реакция — да грабне пожарогасителя и да облее горящия си комбинезон — спаси живота му. После успя да катапултира.

Макар че Джоунс стовари вината за инцидента върху капризите на войната, Кеслър не можа да се отърве от мисълта, че той е виновен за смъртта на навигатора и за болките, които Джоунс впоследствие трябваше да изтърпи от раните си.

— Имаш ли нещо против? — Джоунс извади пакет „Марлборо Голдс“ и запалка.

— Не. Карай. Става въпрос за твоите дробове, не за моите.

— Ами така виждам нещата и аз. Щом проклетите иракчани не можаха да ме убият, след като натъпкаха самолета ми с олово, съмнявам се дали тази цигарка изобщо има шанс да ми навреди кой знае колко.

Кеслър се усмихна широко.

— Предполагам, че някои неща никога не се променят.

— Е, за твое сведение, някои неща наистина се променят. Това е първата ми цигара от вчера сутринта. За човек, който преди година пушеше по пакет на ден, бих казал, че съм постигнал доста.

Кеслър вдигна ръце.

— Добре, добре. Извинявам се.

— Така — рече Джоунс. — Хайде да ядем тогава.

Париж, Франция

Търсейки трескаво логично обяснение, Кемрън крачеше насам-натам в стаичката на втория етаж на болницата „Сен Венсан дьо Пол“

Инцидентът на улица „Кюжа“ положително внесе известна правдоподобност в разказа на Мари. Тя беше достатъчна за Кемрън, за да докладва фактите на своя началник в американското посолство. Шефът му не остана доволен. Смятало се, че не става дума за нещо сериозно. От друга страна, френската полиция се беше държала много коректно при дадените обстоятелства. Бяха му върнали загубената берета, след като установиха, че с нея не е стреляно предишната нощ. В полицията го бяха изслушали докрай и водиха изчерпателни бележки. Кемрън действително се натъкна на един интересен факт в този случаи: полицията намерила мъртвец в хотелската стая на Мари и се оказало, че е инспектор Филип Рокет — същият, с когото тя беше разговаряла за смъртта на съпруга си. Бил е прострелян в гърба. Това озадачи Кемрън. „Какво е правил той там? Да я предупреди за убиеца с прошарената коса? Или самият Рокет е убиецът?“

Той се загледа в Мари, която спеше спокойно в другия край на стаята в леглото до прозореца. Лекарят беше казал, че има леко сътресение и ще бъде в безсъзнание няколко часа.

Мммм.

Кемрън видя как тя се размърда в съня си. Прекоси стаята и седна на ръба на леглото й. Тя стенеше тихо, бавно поклащаше глава насам-натам, очевидно разтревожена, макар и подсъзнателно.

Кемрън отиде до мивката при отсрещната страна на стаята, намокри малката хавлиена кърпа, окачена до нея, и се върна при Мари. Сгъна на две кърпата и леко я притисна към челото й.

Хммм… ммф… Тя се отпусна. Кемрън се усмихна. Мари действително беше много красива жена. Истински красива.

Той леко обърса с кърпата бузите и врата й. „Ще се оправиш, Мари. Почивай си. Всичко ще бъде наред.“ Кемрън се взря в лицето й и изведнъж се засрами от себе си. Съпругът й беше починал преди по-малко от четирийсет и осем часа, а той стърчи тук, силно увлечен по нея. Поклати глава и въздъхна. Струваше му се странно. От години не беше имал жена — в смисъл да изпитва чувства към нея. Първата му и единствена любов бе преди близо две десетилетия във Виетнам. Макар че на войниците официално беше забранено да се забъркват с местните жители, Кемрън бързо хлътна по едно деветнайсетгодишно миньонче на име Лан Ан Бин, дъщеря на преуспяващ сайгонски бизнесмен. Тайната любов продължи шест месеца и свърши внезапно, когато магазинът на баща й стана обект на терористично нападение със запалителна бомба, а Лин беше касиерка там. Тялото й беше толкова обгорено, че не можаха да я разпознаят. Съсипан, Кемрън подаде молба да го преместят в специалните части, където в онези дни процентът на оцелелите беше много малък. Изкара три срока в тях, участвайки в тайни операции зад вражеските линии. Тези три години го укрепиха физически и душевно. Те се оказаха и разгулните му години. Беше го ударил на пиене, жени и война. В онези дни се завързваха хубави приятелства, които свършваха бързо. Още едно основание за пиячката и жените. Успя да оцелее във Виетнам, прекара известно време в армията като инструктор по начална военна подготовка и в крайна сметка беше вербуван от ЦРУ. Като негов служител в Мексико беше излизал с няколко секретарки от посолството и с някои от местните момичета, но не завърза сериозни връзки. Работата никога не му оставяше достатъчно време за някакви стабилни отношения. Знаеше, че на четирийсет и две години не можеше да се оплаче от сексуалния си живот, но по отношение на любовта беше много под средното ниво.

Почукване на вратата го накара да посегне за беретата. Измъкна пистолета от кобура.

— Стоун? Тук ли си?

Скрил оръжието зад гърба си, Кемрън отиде до вратата и я отвори. Отвън стояха двама едри мускулести мъже, около трийсетгодишни, облечени в костюми и с палта. Единият стискаше в лявата си ръка бутилка газирана вода, а в дясната някакво книжле. Вторият беше бръкнал с една ръка в джоба на палтото, а с другата държеше високо две лични карти.

„Час по аматьорство“, помисли си Кемрън, докато хвърляше бегъл поглед на двамата новобранци и проверяваше личните им карти. „Никога не прави компромис с ръцете си.“

— Връщам се в посолството да дремна малко — рече Кемрън, прибирайки пистолета в кобура. — Обадете ми се, ако тя дойде в съзнание, и моля да бъдете така добри да сте нащрек. Хвърлете четивата, ръцете ви да са свободни през цялото време, разделете се. Единият отвън в коридора, другият близо до леглото й, но встрани от прозорците. Сменяйте местата си на всеки половин час. — Без да дочака отговор, Кемрън грабна палтото си и мина покрай сепнатата двойка.

Трийсет минути по-късно Кемрън пристигна в американското посолство. Използва асансьора вместо стълбището, така правеха почти всички в сградата. Изморен беше от безсънието, чувствуваше леко гадене и хич не му се щеше да полага допълнителни усилия, особено след сблъсъка със свадливата сутрешна тълпа в метрото. Натисна бутона и вратите на асансьора се затвориха.

Кемрън за миг затвори очи и се прозя. Умът му автоматично започна да прелиства списъка на възможните обяснения за снощния инцидент, но той се отърси от тези мисли. „Първо почини, после анализирай.“

Вратите се отвориха. Излезе от асансьора, сви вляво и тръгна към стаята си в другия край на тесния коридор. Докато вадеше ключа си, видя залепен на вратата с лейкопласт бял лист, сгънат на две. Бележка от шефа му. За по-късно през деня е уговорена среща в болницата с френската полиция. „Среща? Какво става? Да не би това да са същите ченгета, които не знаеха нищо за стрелбата снощи? Да не би оттогава наистина да са попаднали на нещо полезно?“ Той въздъхна и се примири с факта, че ще трябва да изчака още няколко часа, докато разбере. Отключи вратата.

Стаята му беше сравнително малка, но пък не се налагаше да я дели с друг както в Мексико сити. Кемрън посегна към малката стереоуредба „Сони“ до леглото и настрои радиото на радиостанцията на въоръжените сили, една от малкото в Европа, които предаваха на английски. Почти не чуваше музиката, докато погледът му падна на единствената снимка в стаята, поставена в черна рамка върху стереоуредбата. На нея беше той с трима души от неговия взвод във Виетнам. Трима, които не успяха да се върнат живи. Очите му се насълзиха, когато се спряха на русото мършаво хлапе, прегърнало с една ръка врата на Кемрън. Млад редник на име Джим Скергън, добро момче от стоманолеярните градове на Пенсилвания. Беше прекарал с него само няколко месеца.

Кемрън моментално съжали за обхваналите го мисли. Спомените го заляха пак, както стотици пъти досега. Очите на Скергън молеха Кемрън. „Тръгвай, Кемрън. Ти можеш… да се справиш сам. Аз ще се скрия… и ще чакам… ще те чакам… да се върнеш.“

Кемрън успя да се отърси от тази мисъл и очите му се спряха на военните отличия, също в рамка, до снимката. Неговите лицемерни ленти и медали, както ги наричаше той. Ордени, дадени му, след като беше оставил Скергън да умре в ръцете на свирепите виетконгци. Кемрън не ги заслужаваше, заслужи ги Скергън. Редникът беше онзи, който предложи живота си, за да спаси Кемрън. Той беше онзи, който убеди Кемрън да спасява себе си.

„Военни отличия“. Нищо незначещи парченца тъкан и метал, които напомняха за миналото му, но въпреки това ги беше пазил всичките тези години. Отвращаваха го, но не беше се разделял с тях, за да му напомнят греховете в миналото. За Кемрън те бяха пътека към изкуплението, пътека към спасение чрез самоналожено душевно терзание.

Кемрън пак погледна снимката. Когато се просна на леглото и затвори очи, отново видя лицето на Скергън. „Тръгвай, Кемрън. Ти ще се справиш самичък…“