Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
American Heiress, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,5 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
Слава (2010)
Корекция
МаяК (2014)
Форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Дороти Идън. Американската наследница

Американска. Първо издание

ИК „Ирис“, София, 1997

ISBN: 954-455-022-2

История

  1. — Добавяне

Глава шестнадесета

От този ден нататък Хюго престана да заключва вратата си, но това си остана единствената му отстъпка пред нормалния ход на живота. Държането му придоби застрашителни измерения. Отказваше по цял ден да напуска стаята си — очевидно за да не го вижда никой. После слизаше за вечеря, задължително на свещи, след което идваше ред на немалко количество вино и накрая, приблизително два часа по-късно, той се прибираше да спи.

След първата вечер лейди Флора престана да възразява срещу свещите. Бе осъзнала, че не става въпрос за някакъв каприз на един млад, арогантен и разглезен човек, а за нещо мрачно и сериозно, скрито дълбоко под повърхността.

Хети също се опита да не дразни Хюго излишно. Влизайки понякога под някакъв предлог в голямата спалня, тя го намираше обикновено седнал в креслото до прозореца. Той се извръщаше гърбом към вратата и отзад се виждаше хубавата му, вълниста коса — в такива случаи не бе лесно човек да си представи обезобразеното му лице.

Чувайки я да влиза, той се държеше ту тихо и спокойно, ту пък й се сопваше грубо: „Какво търсиш тук?“. Най-често тя му обясняваше, че иска да си вземе някакви дрехи. Веднаж той я попита:

— Да не съм те прогонил от стаята ти?

— Знаеш отлично, че е така. Но се надявам, че не завинаги.

Той подхвана последната част от отговора й.

— Не ме лъжи! Джулия открай време твърди, че си лъжкиня.

— А ти й вярваш, така ли?

— Е, не бива да се преструваш, че ти е все едно дали муцуната ми прилича на дъждовен улук или не.

— Не се преструвам, Хюго. Всъщност наистина не ми е все едно, но ти си моят съпруг. Опитвам се да се сближим отново. Не е ли ужасно скучно да седиш тук горе и по цял ден да не вършиш нищо? Бих могла да ти почета или просто можем да разговаряме.

Кръвта нахлу в лицето му.

— Нямам никакво желание да разговарям, а от книги никога не съм се интересувал. Трябвало е да се омъжиш за Лайънъл, ако си искала непременно образован съпруг.

Да, помисли си Хети със съжаление. Хюго дори не можеше да си представи колко бе прав в този миг.

— Да, но се омъжих за теб, а не за Лайънъл. Затова и ми е мъчно, че си тъй нещастен.

— Боже мили, нещастен! Че кой на този свят е щастлив? Я по-добре ме остави сам, чуваш ли? Хайде, махай се!

 

 

— Необходимо му е още време — обясняваше доктор Бейли на Хети. — Бъдете търпелива и се опитайте да предизвикате общителността му. Той трябва да се обърне повече към света. Трябва да говори за тежките преживявания, които са задръстили душата му. Мислите ли да го изпратите в болница?

— Не, не. Ще го задържа у дома. Това е мое задължение.

Доктор Бейли сякаш мъничко се учуди на нейния подбор от думи. Но всъщност тя чувстваше нещата точно по този начин. Немезида си отмъщаваше и тя, Хети, бе длъжна да изкупи своята вина.

Но нима наказанието й щеше да продължи вечно? Нима щеше да прекара живота си с мъж, с когото не можеше да разговаря и към когото не изпитваше нищо друго, освен състрадание? Перспективата бе ужасна. Какво да стори? Да се откаже от всичко и да се завърне в Ню Йорк? Да, но там вуйчо Джонас щеше да разкрие измамата. А и никак не бе привлекателна представата, внезапно пак да се окаже бедна, след като е била вече богата наследница. Не, трябваше да събере цялата си смелост и да бъде добра съпруга за този клет, объркан, озъбен мъж, който прекарваше цялото си време сам. Това бе и поредното, може би най-голямо предизвикателство в живота й. Но нали винаги бе смятала себе си за човек, който се възправя храбро срещу каквото и до било предизвикателство?

Но въпреки това съобщението на Лайънъл я засегна тежко — той, Кити и Фреди си търсеха къща, за да се отделят от Лобърн. Възнамерявали да го сторят още от мига, в който Хюго се оженил, но избухнала войната. Сега вече настъпил подходящият момент.

Лайънъл погледна Хети мило и съчувствено и каза, че това е единственото решение — както практично, така и достойно.

— Ако остана, наистина ще се влюбя в теб — добави той с шеговит тон, който обаче не можеше да прикрие колко сериозно гледа на този въпрос. — Бъди смела и гледай да издържиш! Ти ще се справиш! Може пък всичко да се развие по-добре, отколкото си мислиш.

— Но как така? — възкликна жално Хети, но бързо овладя. — Да, ще издържа. Не съм и имала друго предвид.

Лейди Хазърд от Лобърн. Да, все още бе господарката тук.

След разговора с Лайънъл плака часове наред. А във вечерния сумрак притисна обляното си със сълзи лице в стъклото на прозореца и видя отвън мокрото лице на удавница, която гледаше по посока на стаята.

— Не! — изстена тя и се извърна. Лицето също се отдръпна и се разтвори в тъмнината.

Сигурно е било моето отражение в стъклото, каза си тя. Веднаж вече й се бе случвало нещо подобно с огледалото в залата. Не биваше повече да се поддава на подобни страхове.

Въпреки всичко обаче Хети продължи да трепери и не можа да слезе за вечеря. Не бе в състояние да издържи осветената със свещи трапезария и внушаващото страх присъствие на Хюго. Помисли си, че ще изпита същото усещане и когато Кити, Лайънъл и Фреди си отидат, когато Джулия напусне и лейди Флора почине. Ще останат единствено Хюго и тя, като персонажи от театрална пиеса без край.

— Какво се е случило, милейди? Дух ли ви се привидя? — Ефи влезе в стаята, за да оправи леглото.

— Да, така е, Ефи. И това е клетият ми съпруг, който лека-полека наистина заприличва на привидение.

— О, сигурна съм, че отново ще се изправи на крака, милейди, не се тревожете. Просто му дайте време. Той не може да язди и съм готова да се обзаложа, че точно този факт го потиска най-много. Не може още да свикне с мисълта, че никога вече няма да ловува. Защото това беше всичко за него, нали?

— Да, мисля, че си права. А освен това страда и поради белега на лицето. Но все някога ще му се наложи да излезе сред хората.

— Е, да, когато се пооправи и му доскучае да стои сам — рече Ефи многозначително. — Простете ми, милейди, ако се обръщам твърде откровено към вас, но искам само да ви кажа, че с ваша помощ той непременно ще се възстанови.

За миг Хети се изкуши от мисълта да се довери на Ефи. Нали все пак цял живот бе общувала с хора от този тип? Само че трябваше да внимава много със своята склонност да се доверява на другите. Трябваше постоянно да е нащрек по отношение на всичко — нещо крайно изтощително. И освен това човек се превръщаше в самотник.

Във всеки случай лейди Флора започна да се държи по-мило с нея. Понякога дори поглеждаше към Хети с известна загриженост.

— Изглеждате ми изморена, скъпа. Трябва да излизате по-често, преди лятото да си е отишло. Не можете ли да придумате Хюго да се поразходи с вас в градината? Вчера, докато вечеряхме, ми се стори, че е в по-добро настроение — не бе толкова раздразнителен. Не забелязахте ли? А и този белег на лицето сякаш избледнява. Непременно му го кажете.

— О, не. Не смея дори да му спомена за белега.

— Ще рече, и двамата се преструвате, че го няма! По-подобен начин се отнасяте и към други неща. Защо не спите в едно и също легло?

При тези думи Хети се изчерви. Опасяваше се, че Хюго е загубил мъжествеността си. Щеше да бъде ужасно, ако го принудеше да си признае този факт.

— Единственото, което може да го ободри, лейди Флора, е многочасовата езда заедно с Джулия. Но тъй като това вече е невъзможно, няма какво друго да му предложа.

— Той трябва най-сетне да разбере, че в живота има и други неща, освен ездата и лова. И така, Хети, никакви сантименталности! Бъдете непоколебима спрямо него! Накарайте го да погледне истината право в очите! Кажете му, че започвате да съжалявате за идването си в Англия — добави тя. — Длъжна сте да му внушите, че трябва да престане да мисли само и единствено за себе си.

Хюго сякаш бе подслушал разговора между двете жени, защото още на следващия ден събра сили и излезе от състоянието си на апатия. Първо накара да повикат иконома, а след това и Джулия.

Икономът, старият Фред Реймън, не създаде особени проблеми. Той твърде дълго бе чакал да обсъди с Хюго някои практически въпроси — реколтата, добитъка, някои поправки. Другояче стояха обаче нещата с Джулия. Хети забеляза как тя се втурна възбудена нагоре по стълбите. Вероятно нейната търпелива любов й бе помогнала да преодолее отвращението си от промяната във външността на Хюго. Та нали толкова бе копняла да потърсят помощта й, затова и се надяваше, че поканата му към нея наистина е добър признак.

Хети прие този факт сдържано. Щом като това хладно, русо английско момиче — първата любов на Хюго — бе в състояние да облекчи душевното му състояние, значи не бива да му се пречи. В случая ревността бе неуместна. Хети си повтаряше, че би било прекрасно Хюго да се развесели и че не е толкова важно кой точно е извършил чудото.

Само че чудото не се състоя. Защото Джулия се спусна обратно по стълбите ядосана, разтревожена и все още невярваща на ушите си.

— Няма да направя това! — извика тя. — Просто няма да се подчиня. — Забеляза Хети и се развика истерично: — Не мога да повярвам! Той не е с всичкия си!

— Какво ви каза всъщност?

— Заповяда ми да продам конете. Имение като това тук не може без коне. Просто няма как.

— Добре, но след като не може да ги язди, тогава какво? — попита Хети сухо. — Това е истинската причина, Джулия. Нито той може да язди, нито пък аз. А Лайънъл и Кити си заминават оттук. Значи оставате единствено вие. Напълно безсмислено е да се поддържат коне заради едно-единствено лице, което при това е и служител, който няма да остане тук вечно. — Почувства се прекрасно — най-сетне успя да си го върне на Джулия. Защото споменът за бебето не й даваше и миг спокойствие.

Лицето на Джулия стана тъмномораво.

— Не, не е това причината. Виновен е Фред Реймън. Той твърди, че ако войната продължи още, фуражът ще привърши. Да се поддържат коне било лукс.

— А не е ли така?

— Добрите ловни коне не са лукс, мисля аз.

— Вие може и да мислите така, но пък мъж, останал с един крак, вероятно гледа на тези неща другояче. Във всеки случай, Джулия, вие сте длъжна да направите онова, което Хюго ви е наредил.

Гневът на Джулия премина в студена враждебност.

— Коя сте вие, че да ми давате заповеди? Преструвате се на чиста вода ненапита, но всъщност какво представлявате вие? Просто една добра икономка. Ако не бяхте толкова богата, Хюго нямаше дори и да ви погледне.

— Представяте Хюго като алчен и сребролюбив тип — каза Хети.

— По отношение на вас бе точно такъв. Нямаше друг избор. Ние разбирахме много добре мотивите му. Обаче…

— Обаче?

Ядът по продажбата на конете подтикна Джулия да си развърже езика и тя стана непредпазлива.

— Идеята беше този брак да не продължава вечно — отвърна тя безжалостно.

— Никак не ми се вярва!

— Напротив, вярно е! Валидно е и сега. Ние всички знаем коя сте.

В мозъка на Хети забиха камбаните за тревога. „Малката измамница от Ню Йорк…“

— Така! И коя съм аз?

— Във всеки случай не онази, за която се представяте — отвърна Джулия бързо и бойко, без да дообясни какво точно има предвид.

Всъщност всичко това бе доста глупаво — като всякаква караница между малолетни ученички. Хети не бе склонна да разреши на Джулия забележки, които вероятно не представляваха нищо повече от празни заплахи. Важното бе, че Хюго ще се почувства по-добре, когато се продадат конете. Нима най-сетне щеше да престане да се държи по този тираничен, неестествен начин? Дали щеше да я допусне в леглото си? А тя, тя щеше ли да изпитва погнуса?

Истината бе, че никога не бе го обичала. Една любяща жена щеше положително да отмине без внимание повърхностните промени по лицето му. Ех, ако беше Лайънъл… Сърцето й нямаше да издържи, ако красивото лице на Лайънъл бе обезобразено. Щеше да го вземе в обятията си и никога нямаше да го пусне.

С Хюго нещата стояха другояче. Но все пак тя бе негова жена.

Междувременно той бе придобил нова привичка, още по-смущаваща в сравнение със самоналожения арест в стаята си. Бе започнал да броди из дома, като отваряше тихо вратите и плашеше прислугата. Въпреки патериците той се движеше почти безшумно. Засрамена, Ефи твърдеше, че с обезобразеното си лице и черната превръзка той й прилича на някакъв разбойник.

— Хюго, престани най-сетне да плашиш слугините! — каза лейди Флора на вечеря. — Сякаш всичко това ти доставя удоволствие.

Лицето на Хюго се разкриви в гримаса, която бе замислена като усмивка, при това весела.

— Да не ме мислите за някакъв людоед? Великолепно! Защо пък да не се възползвам от ситуацията, щом като така и така видът ми е такъв? От мен друг вид държане не се очаква, нали така? Искам да кажа също, че слугите са невероятно мързеливи. Навсякъде е потънало в прах.

— Те вършат отлично работата си — защити Хети персонала. — Къщата е голяма, а хората — малко! Моля те, Хюго, не ги критикувай. Иначе ще напуснат и тогава как ще се справим без прислуга. Знаеш, че всички млади жени са заети в оръжейните фабрики, нали?

— Критиката ми не е насочена само към прислугата. Забелязвам, например, че жена ми и брат ми пребивават твърде често заедно в библиотеката. Какво правите там двамата, а? — Хюго се усмихна злобно и я изгледа предизвикателно със здравото си око.

— Преглеждаме стари документи, Хюго. Искам да науча колкото се може повече за тази къща, тъй като трябва да познаваме историята й, щом като сме решили да я възстановим в първоначалния й вид.

— Открихме извънредно интересни неща — обади се и Лайънъл с привичния си приветлив стил. — Допускам, че някои от тези документи не са били четени от никого в продължение на няколко века. Хети има талант за такива неща.

— А защо една американка се интересува чак толкова от историята на някакво си английско семейство? — попита Хюго недоверчиво.

— Сега това е и мое семейство, Хюго — отвърна Хети и впи поглед в него. — Независимо дали съжалявам за станалото или не.

— То се знае, че съжаляваш — извика Хюго високо. — Хубаво младо същество като теб, приковано към някакъв изрод, при чиято появява слугините пищят, та се късат.

Лейди Флора въздъхна шумно.

— Кога ще престанеш най-сетне с тези мелодраматични пози. Много по-разумно ще е, ако идеш да погледнеш ремонтните работи, за които Хети вече се е разпоредила. Ти благодари ли й за положените усилия?

Властното синьо око се вторачи в лейди Флора.

— Да благодаря ли? За какво, моля? Тя казва, че къщата й харесва, следователно трябва да е доволна, че притежава достатъчно средства за едно тъй изгодно начинание.

Кити се приведе напред.

— Знаеш ли Хюго, това беше върхът! Държиш се като простак! Казвам ти го в случай, че още не го знаеш. Не можеш постоянно да наказваш нас заради нещастието, което те е сполетяло. Търпението ни също си има граници. Слава богу, с Лайънъл скоро напускаме, но другите остават. Освен ако Хети не реши да се върне в Америка, нещо, за което не бих я упрекнала.

Дали пък Хюго не се поразтревожи от тези думи?

— Не, няма да си тръгне! — промърмори Джулия. — Или…?

— Не, оставам. В Ню Йорк нямам другиго, освен вуйчо Джонас. Тук са моят мъж, домът ми и всички онези неща, които ще сътворим заедно.

Хюго изпразни чашата си на един дъх и поиска от Бейтс да налее отново. Лицето му отново се бе зачервило.

— Нима каза „моят мъж“?

— Да, точно това казах.

Внезапно на Хети й се стори, че в окото му проблесна влага. Нима Хюго плачеше?! Сякаш нещо стегна гръдта й. Запита се дали понякога не плаче, когато остане сам в стаята си. Досега никога не си бе задавала този прост въпрос.

 

 

На следващата сутрин съзря Джулия приведена над нейното, на Хети, бюро. Хюго бе отишъл долу и Хети се вмъкна в стаята, за да провери дали е прибрана и почистена. Имаше предвид забележката му за мързеливата прислуга. Упрекът бе несправедлив, но все пак бе длъжна да види с очите си как стоят нещата. И ето че хвана Джулия на местопрестъплението.

— Какво правите тук? — запита Хети остро.

Джулия затвори бързо капака и отстъпи крачка встрани.

— Търсех квитанцията за кончето, което закупихме в Нюмаркит.

— В моето писалище ли търсите?

— О, боже, колко съжалявам! Мислех, че е писалището на Хюго.

— Аха, значи така сте си помислили. Разбирам.

— Да, тъкмо бях започнала да търся. Почти нищо не съм докоснала.

— Не мислите ли, че е по-вероятно да откриете тази квитанция в библиотеката. Знаете, че Хюго държи там документите си.

Лицето на Джулия придоби уплашено изражение.

— Да, така е, но там не намерих нищо. Помислих си, че Хюго е прибрал документите тук, горе. Нали прекарва толкова време в тази стая. Моля ви за извинение, Хети. Просто не съм на себе си, откакто започна разпродажбата на конете.

И още преди Хети да успее да й каже, че я смята за извънредно лукава и пресметлива, Джулия излетя от стаята.

Какво всъщност търсеше тази жена?

Хети бързо прегледа разхвърляните книжа върху масата. Бяха писмата на вуйчо Джонас, писма от банката, съобщението на американското посолство за оцелялата от корабокрушението, както и писмото, в което преди доста време мисис Крамптън питаше за Хариет Браун. Разбира се също и кратките, безлични писма на Хюго от фронта. Следователно нямаше нищо изобличаващо! И все пак човек в нейното положение не биваше да съхранява стари писма. Можеше да стане така, че някое от тях да се превърне в ключ към разкриването на нейната тайна.

Дали Джулия търсеше отговор на нещо, което смяташе за тайна? Може би квитанцията от Лорд & Тейлър? Съдържаше ли тя нещо, което да възбуди подозрения? Или пък Джулия разчиташе да открие любовни писма от Лайънъл? Доказателства ли издирваше? Тя бе притворна и подла личност и бе способна на всичко, за да постигне своята цел.

 

 

В деня, когато отведоха и последните коне, Хюго се напи лошо и се строполи като отсечено дърво надолу по стълбището. За щастие, не се нарани, но се разтрепери целият и настроението му спадна до нулата. Бейтс и Хети му помогнаха да се изправи и му донесоха кресло, след което с мрачен поглед той зачака Бейтс да му поднесе чаша коняк. Не даде обаче и дума да се издума за лекар.

— Колко жалко, че не успях да си счупя врата — рече той.

Хети, все още изплашена от станалото, загуби търпение и го сряза:

— Бог ми е свидетел, това вечно самосъжаление започва лека-полека да ми дотяга! Щом като не желаеш да повикаме лекар и си решил да ми седиш тук пиян, добре, тогава тръгвам. Момчетата от болницата се нуждаят от мен повече, отколкото ти. Може би Джулия ще бъде така любезна да ти подържи ръчичката!

Всъщност точно така и стана. Хети се върна по-късно от болницата, уморена и потисната, но ядът й бе попреминал. Не след дълго научи, че Джулия е била най-малко час при Хюго. Плакала, после се опитвала да го разведри, а най-накрая го е завела в стаята му.

Все неща, които всъщност бяха задължение на една съпруга.

Същата вечер Хюго не слезе за вечеря. Никой вече не вярваше, че той ще възвърне някога прежния си отворен, ведър нрав.

— Ужасно нещо е войната! — възкликна внезапно Кити. — Предпочитам синът ми да умре, отколкото един ден да отиде да се бие в такава война. Всъщност ти си късметлийка, Хети, защото нямаш син.

— Наистина ли мислиш така? — попита Хети тъжно. Боеше се, че никога не ще може да роди — нито син, нито дъщеря. Просто щеше да изпълнява и по-нататък ролята на стопанка на дома и постепенно да изгние и да се разпадне като старите зидове на имението.

Клеманси, това ли е отмъщението ти? Кажи, Клеманси!

— Можеш да споделиш Фреди с нас — обади се Лайънъл. Внезапно той й се стори прекомерно благ. — Няма да живеем много далеч оттук. А когато поиска да те види, той сам ще те открие.

— Ах, тези хекторовци и ахиловци — измърмори Кити. — На тази възраст повече му подхождат Хензел и Гретел или нещо подобно.

— Не, според мен Фреди не е за приказки — възрази Хети. — Достатъчно зрял е за друга литература. Помислих си дали да не започнем с Чарлз Дикенс. Ще имате ли нещо против, Кити?

— Попитайте баща му. Той е човекът, който разбира от литература.

— Чудесна идея — каза Лайънъл. — Вярно, че по този начин ще си имаме един Оливър Туист, но така поне в дома ни ще влезе живот.

 

 

Експериментът се оказа повече от успешен. Наострил слух, Фреди следеше приключенията на Дейвид Копърфилд с възхитително внимание и постоянно молеше Хети да продължи да му чете. Следобедите станаха вече по-къси и двамата се срещаха в библиотеката в пет часа. Там никой нямаше да ги смущава. Така поне си мислеше Хети до деня, в който долови някакъв тих шум в далечния край на помещението. Погледна натам и успя да съзре само как вратата се затваря зад някого.

— Ти ли си, Лайънъл?

— Не, беше чичо Хюго — отвърна й Фреди.

— Кой? Чичо Хюго ли?

— Да. Той идва тук всеки следобед и те слуша. Сяда в онова кресло там, за да не го забележиш.

— А защо не ми казва, че е тук?

— Сигурно не желае да го виждаш — обясни Фреди делово. — Моля те, продължавай да четеш, Хети!

Хети реши да не казва на Хюго, че е забелязала присъствието му по време на четенията. От този момент нататък обаче започна да чете по-силно. Четенето придоби нова значимост за нея. Фреди бе както винаги благодарен слушател, но сега вече тя четеше, изпълнена с нова, непозната душевна възбуда. Неочаквано и за самата себе си осъзна, че присъствието на Хюго й е приятно.