Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Thousand Roses, 1986 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Андрей Андреев, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 30 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Desi_Zh (2008)
- Корекция и форматиране
- ganinka (2014)
Издание:
Бетани Кембъл. Хиляди рози
ИК „Арлекин-България“, София, 1994
Редактор: Ирина Димитрова
ISBN: 954-11-0178-X
История
- — Добавяне
Четвърта глава
Перди обаче съвсем не спа „в мир небесен“, а на следващата сутрин бе събудена от леко пресипнал басов глас, чиято сила можеше да се сравнява с рев на елен. Повтаряше един и същи стих от популярна оперета: „Аз съм модерен и прекрасен генерал…“.
Господи, помисли Перди. Той беше в банята и пееше. Самата тя също обичаше да си тананика, но не и преди разсъмване.
— Аз съм модерен и прекрасен генерал…
Тя изстена и се претърколи, като посегна към възглавницата, за да покрие главата си. Не успя да я намери и осъзна, че всъщност няма възглавница. Всички възглавници бяха на път за Индиана.
— Аз съм модерен и прекрасен генерал…
Представяше си го как пее под душа — с отметната назад глава, сапунисвайки се с нейния сапун. Всъщност, представяше си го дори прекалено ясно.
Виновно се сети за снощи. Бе му позволила да я целуне и дори му бе отвърнала. В дневната на Есмералда! Представи си как Есмералда я гледа от небето и недоволно кима с побеляла глава.
„Погледни се, Перди — би казала тя. — Колко се старах да те възпитам като добро момиче, а ти лежиш в моята дневна с някакъв гол мъж.“
Перди изстена. В момента същият гол мъж пееше в банята й. Бе му позволила да я целуне само защото се бе почувствала изморена и самотна. Зарече се, че никога вече няма да му позволи да преодолее защитата й. Отсега нататък ще се държи с него толкова студено, че дори айсбергите ще идват, за да взимат уроци от нея.
— Аз съм модерен и прекрасен генерал…
Накрая душът спря и пеенето престана, а Перди прошепна кратка благодарствена молитва. Намести се в одеялата, почувства, че започва да се затопля и отново потъна в сън.
Отново се събуди. Не знаеше колко време е спала, но къщата отново бе изпълнена с шум. Сега пък свиреше на проклетото си пиано!
Перди изруга и посегна към халата си. Пред очите й всичко беше размазано. Все още не си бе поставила контактните лещи и не можеше да види колко е часът. Сложи си очилата и все още сънлива, се запъти към банята.
„Перди, ти определено не обичаш сутрините“ — казваше Есмералда.
Бен бе изхабил почти всичката топла вода. Тя потрепери и бързо се изкъпа, после посегна да вземе кърпата. Той бе използвал и нея — голямата й пухкава кърпа, последната, която не бе опаковала. Какво нахалство, ядоса се тя, докато се попиваше с влажната хавлия. Обзе я обезпокоително усещане за интимност, породено от факта, че стоеше съвсем гола, покрита с нещо, което бе докосвало и неговото тяло.
Докато Перди се обличаше, той продължаваше да свири, като редуваше класическа музика и джаз. Беше толкова ядосана, че ръцете й трепереха. Успя да си сложи лещите едва на третия опит, а веднага след това едва не се ослепи с молива за очи.
Когато слезе в дневната при Бен, той продължаваше да блъска по пианото.
— Изразходвал си почти всичката топла вода! И си използвал кърпата ми! — Перди гневно тропна.
Мъжът продължи да свири, но й хвърли бегъл поглед.
Тя стоеше с ръце на кръста, вече вбесена. Беше с черен чорапогащник и бяла вълнена туника с дълги ръкави и широко деколте, която се спускаше до коленете, прихваната на кръста с черен колан. Както повечето й дрехи, и тази беше доста драматична, но не показваше много. Защо тогава изпитваше неприятното усещане, че само с един поглед я беше разсъблякъл?
— Хей! — Тя отметна глава. — На теб говоря!
— Я виж ти — рече той с подигравателна усмивка. — Поспаланката се е събудила.
— Събудила се е и още как! Нима можех да не се събудя при положение, че ти ревеше под душа като… като воден бивол? А после заблъска по пианото! И то призори!
— Водните биволи не реват. — Той отново се усмихна и обърна поглед към пианото. — И е почти десет часа.
— Както вече казах — призори! Защото, за твое сведение, аз работя до късно. А ако водните биволи ревяха, щяха да го правят точно като теб.
Перди се втурна към кухнята. Знаеше, че няма никакъв шанс да започне да разсъждава, преди да е изпила поне две чаши кафе.
Уморено се облегна на кухненския плот. От всички съдове си бе оставила една тенджера, която в момента гледаше с желанието да накара водата в нея да закипи.
Внезапно Бен спря да свири и тя почувства присъствието му в кухнята. Опита се да не му обръща внимание, но усети странно изтръпване в стомаха и по нежната кожа на врата си.
— Сутрешното ти настроение е ужасно — рече доволно той.
— Сигурно защото сутринта ми беше ужасна — отвърна тя през зъби и му хвърли изпепеляващ поглед. Стоеше облегнат на стената, с кръстосани крака и ръце в джобовете на избелелите си джинси. Беше с мокасини и дебел светъл пуловер, който контрастираше със загорялата му кожа.
— Може би е най-добре да започнем отначало — предложи той. — Защо не кажеш „добро утро“, на което аз ще отвърна също с „добро утро“, а след това и двамата ще грейнем от радост.
— Какво те кара да си толкова весел? — попита тя. Беше му ядосана заради душа и пианото, но най-вече заради снощи.
— Че защо да не съм весел? — Той доволно размаха ръце. — Намирам се точно там, където искам, точно по времето, когато желая… И дори имам едно очарователно малко домашно мишле като безплатен подарък.
— Не бих се нарекла „малка“. И не съм мишка — сряза го тя. — Отивай да се веселиш някъде другаде. Още не съм си изпила кафето и ако трябва да се сравнявам с представител на животинското царство, в момента бих избрала пепелянката.
— Хм. Точно като по-малката ми сестра. Бог да е на помощ на бъдещия й съпруг, ако се осмели да й проговори, преди да си е получила сутрешната доза кофеин.
Без да му обръща внимание, Перди отвори хладилника и ахна. Беше пълен с нещо, което би могла да определи само като натрапена храна — храна, която неоправдано е нахлула в нейните територии. Цели два рафта, пълни с моркови, зелен боб, топено сирене, кисело мляко и какви ли не други ужасии.
Нейните оскъдни запаси бяха скупчени в ъгъла на горния рафт. Тя извади парче стар шоколадов кекс и полупразен буркан с черешово сладко, като предпочете да запази малкото останало фъстъчено масло за обяд. Наля си чаша горещо кафе и се облегна на плота.
— Това е най-отвратителното нещо, което съм виждал — обади се Бен, когато тя извади една черешка от буркана и я постави в устата си.
— Значи си водил много затворен живот.
— Не бих казал. — Той се изсмя. — Дори храната показва разликите помежду ни. Аз се отнасям към тялото си като към храм, а ти третираш твоето като салон за залагания. Добре би било да започнеш да подбираш храната си.
— Разликата между теб и мен — отвърна тя, — се състои в следното: ти смяташ, че парите ти позволяват да командваш всички, а пък аз съм представител на хората, които не се поддават на заплахи.
— Вече започвам да го осъзнавам — сухо рече той.
Перди пресуши чашата и си наля още кафе. С обезпокоителна сигурност чувстваше, че очите му отново я разсъбличат. Ударите на сърцето й се учестиха.
— Винаги ли гримът е първото нещо, за което се грижиш сутрин? И винаги ли се обличаш така, сякаш ще позираш пред фотографите на „Вог“?
— Винаги. — Перди лапна още една черешка. Нелс, Франки и Есмералда обичаха високото им момиче да изглежда добре, всъщност дори бомбастично. Винаги се бе старала да ги радва и това се бе превърнало в свещен дълг.
— Колко жалко — изръмжа той. — Аз пък се надявах… Мислех си, че всичко е в моя чест.
— В твоя чест ли? — Тя едва не се задави с кейка. Вкусът му беше като на картон.
— Ами да — отвърна небрежно той. — Мислех си, че ме подканваш да доведем докрай започнатото снощи.
Перди гневно се втренчи в него. Случилото се снощи беше грешка, за момент я бе изненадал. Никога нямаше да се повтори.
— Мечтай си! — каза и се изпъна като струна.
Опита да пренебрегне преминалата по гърба й тръпка. Защото въпреки решителността си, тя добре си спомняше предишната нощ — помнеше и вкуса на устните му. Но нямаше да повтори грешката си.
Обърна му гръб и с разтреперана ръка поднесе чашата към устните си. Чувстваше се оскърбена и объркана по някакъв странен и вълнуващ начин.
— Мечтах си и си представях. И после пак и пак. Беше много хубаво. Също както с теб.
Сега стоеше съвсем близо зад нея. Усещаше присъствието му.
— Харесва ми, че косата ти е къса — прошепна той. — Подчертава красотата на шията ти. — С мъчителна нежност плъзна пръсти по тила й. Искаше й се да го спре, но и копнееше ласката да продължи. Сякаш тялото й току-що бе обявило независимост от ума. — И ушите ти. Толкова са нежни. — Пръстите му се насочиха към чувствителната кожа зад ухото й.
После усети допира на устните му. Почувства топлия му дъх и внезапно краката й се подкосиха, в тялото й сякаш се разпръснаха милион искрици.
— Не ми казвай, че не си се облякла така само за да ме изкушиш, няма да ти повярвам. — Погали я по китката. — По такъв начин ли спечели тази змийска гривна? Като награда за добро държание?
Ръцете му застинаха на раменете й и той леко я целуна по тила. Перди се опита да стои неподвижно, но несъзнателно затвори очи и въздъхна.
„Перди! Той си играе с теб по същия начин, по който свири на своето пиано!“ Можеше да се закълне, че е чула разтревожения глас на Есмералда. И въпреки това стоеше напълно неподвижна, в къщата на Есмералда и пренебрегвайки всички обещания, се оставяше да бъде съблазнена. И най-лошото — това й харесваше.
„Перди! — Отново разтревоженият глас на Есмералда. — Съблазняване ли? Какъв срам! Какво би си помислил Нелс? Или Франки? Милион пъти съм ти казвала, детенце! Ще легнеш с мъж, само след като си се омъжила за него, ясно ли е?!“
Реакцията на Перди беше инстинктивна и светкавична. С всички сили изнесе лакът назад, право в твърдите му коремни мускули и стовари пета върху крака му с такава сила, че самата нея я заболя.
С дълбоко удовлетворение чу дълбокото му вдишване. Завъртя се на пети и злобно го погледна.
Лицето му беше леко намръщено, а ръката му разтриваше корема.
— Господи! — възкликна той и озадачено сви вежди. — Наистина удряш здраво. Къде си научила да се биеш така?
Вместо гняв или сарказъм, в очите му видя друго, непознато изражение. Чувстваше отвращение както към него, така и към себе си и го гледаше като разярена тигрица.
— При баща ми, господин Скуайърс. — Спомни си Нелс, едър, храбър, но и уплашен до смърт накрая. — Той беше борец. И тъй като израснах в доста жесток свят, той ме научи да се грижа за себе си.
— Борец? — Бен се усмихна. — О, боже! Професионален борец? От онези горили? — Той я погледна с недоверие.
Това беше типичната реакция, с която се сблъскваше вече толкова години, че я бе намразила. Естествено, човек като Бен Скуайърс би си представил баща й като палячо, смешник или панаирджийски търговец. Как можеше да знае той на каква безгранична нежност и предана любов е способен такъв човек?
— Да! Професионален борец. Сигурно ти се струва ужасно смешно. Той не е следвал в Йейл. Изобщо не е следвал. Не е можел да си го позволи. Изкарваше си хляба както умееше.
— Виж ти! — рече учудено той. — Изведнъж започна да се защитаваш. Какво стана? Толкова ли те обидих?
— В интерес на истината, да. Хора като теб ме дразнят. Харесваше им да си мислят, че не заслужаваме уважение. А не беше така. Моето семейство…
Тя премигна, спомняйки си Франки с неговата идиотска пура и Есмералда, притежателка на безброй фалшиви скъпоценности и истинска смелост. Бен я наблюдаваше толкова отблизо, че й стана неудобно.
— Всички в моето семейство бяха прекрасни хора — успя да каже тя и с мъка преглътна буцата в гърлото си. — Макар да не бяха като теб. Те ме научиха на самоуважение, а също и как да се грижа за себе си. Така че престани да си играеш с мен. Няма да ти бъда коледна играчка. Нито на теб, нито на когото и да било.
Отметна глава, хвана чашата с кафе и се втренчи в него.
— Браво! — язвително каза той и кимна. — Ако си толкова уважавана, защо още стоиш в къщата? Явно е, че пет пари не даваш за репутацията си, щом позволяваш на някакъв непознат да се нанесе при теб. А е съвсем очевидно, че не полагаш усилия, за да изглеждаш непривлекателна. Какво би могъл да си помисли един беден бостънчанин, освен че сигурно си има работа с леснодостъпна жена?
— Ако ме интересуваше какво мислят хората, да съм се самоубила още преди години. Твоето мнение също не ме интересува, стига да запазиш дебелите си лапи за себе си.
Той тихо се засмя, огледа ръцете си и дългите чувствителни пръсти. Перди си спомни пъргавината и увереността, с които се движеха по пианото.
— О, мои непохватни и безполезни дебели лапи — с престорена тъга въздъхна той. — Добре, Пердита. Ще ги запазя за себе си. Освен ако не бъда специално помолен за противното. — Той пъхна ръце в джобовете си. — Но щом няма да се любим, това не означава, че трябва да воюваме. Съгласна ли си да преговаряш за мирно съжителство?
Тя любопитно го огледа. Очите му привлякоха погледа й.
— Говоря сериозно — добави той. — Дори бих предложил да си стиснем ръцете. Но, както виждат, не ти предлагам дебелата си лапа. Тя е на сигурно място, пъхната в джоба ми. Но ако желаеш да се ръкуваме и да престанем да воюваме, аз съм съгласен. — Въпреки усмивката, изглежда говореше сериозно.
— Вече никакво хабене на топлата вода — заяви тя. — И никакво използване на кърпата ми.
— Съгласен. Просто забравих, че нямам хавлия. Дори ще я занеса на пране вместо теб.
— И никакво пеене под душа или свирене на пианото, докато спя.
Той кимна.
— Говоря сериозно — насочи пръст към него Перди.
— Ще бъда тих като монах по време на безмълвна молитва.
— Също така ще трябва да престанеш с непрестанните си критики и надменно поведение. — Тя остави чашата, скръсти ръце и вирна брадичка. — А аз ще направя нов коледен венец и ще го поставя на мястото му. Освен това имам намерение да си купя елха. И ако искам, ще се облека в костюм на елф. На тази Коледа ще ми бъде достатъчно трудно и без да се опитваш да играеш ролята на чичо Скрудж.
Блясъкът в очите му като че ли се изостри, а кривата усмивка замръзна на лицето му. Накрая кимна — бързо и рязко.
— Няма да бъда надменен. В името на Йейл и моята страна, ще се старая поведението да не превъзхожда даденото ми от Бога положение. А по въпроса за Коледа, добре. — Той въздъхна. — Само не прекалявай. Венец? Чудесно. Елха? Добре, щом се налага. Костюм на елф? Не, в никакъв случай. Опитай, моля те… Знам, че ще ти бъде доста трудно, но опитай да подходиш малко по-скромно към това събитие.
— Добре — рече Перди. Той наистина бе отстъпил.
— Дай си лапата. — Тя протегна ръка. — Още нещо. — Той не й подаде своята. — Отоплението. На теб ти харесва на двайсет и пет градуса. Аз предпочитам петнайсет. Предлагам ти да направим компромис и да се спрем на двайсет, но през нощта ще го изключваме. Тази сутрин излязох рано и си купих одеяло, така че ще мога да ти върна твоето.
— Ще се съглася… — Тя отдръпна ръка, за да обмисли предложението. — Но само ако обещаеш да обличаш пижама. Не искам някоя сутрин да те срещна по адамов костюм.
— Нямам пижама — засмя се той. — А и ако ме срещнеш по адамов костюм, това може би ще ти помогне по-бързо да се събудиш. Все пак, имам анцуг. Ще си обувам долнището. И всеки от нас ще си мие чиниите. Така вече справедливо ли е?
— Справедливо е. — Тя отново му предложи ръката си.
Този път той я пое и двамата се ръкуваха, съсредоточено и делово.
И сега какво, запита се Перди. Не искаше отново да среща погледа му. В отношенията им бе настъпила някаква промяна и тя беше доволна. Но защо я бе обзела тази необяснима стеснителност?
Не, помисли си тя. Наистина не можеше да му устои. Просто го намираше привлекателен — поне сексуално. За първи път разбираше какво означава понятието сексуална атрактивност. Означаваше предателство спрямо стриктното възпитание на Есмералда. С една дума, неприятности.
Загледа се навън през стъклените врати. Тъмната гора се открояваше на фона на заснежената поляна. Внезапно осъзна, че на войната е сложен край и сега тя наистина живееше заедно с мъж. Какво ли ще си помислят хората?
„Кой се интересува какво си мислят хората? — казваше Есмералда. — Най-важното е да правиш това, което ти намираш за правилно.“
Не бе опитала да избегне битката. Не бе позволила на Бен Скуайърс да я сплаши. Бе запазила правата си. Дори го бе накарала да отстъпи. Всичко това беше прекрасно, нали? Да. Нека хората мислят каквото си искат. Есмералда бе права. Но защо тогава се чувстваше така, сякаш по някакъв начин бе направила компромис със себе си?
— Не изглеждаш много щастлива. — Гласът му отново звучеше подигравателно. — Нима не желаеш да бъдем приятели, Пердита?
— Приятелите ме наричат Перди — навъсено отвърна тя. Не намираше какво да каже както преди години, когато влизаше в някое ново училище.
Още не смееше да се обърне. Остави чашата и отиде при килера. Взе платнената торбичка с преждите и се върна в дневната, където се настани в позлатения стол. Бен влезе в стаята, седна на столчето пред пианото с лице към нея и отпусна лакти на коленете си.
Перди избра няколко кълбенца прежда и ги сложи в скута си. После взе една от куките и започна да плете.
— Защо си толкова мълчалива, Перди? — попита той. — Или най-после виждам твоята истинска същност?
— Не зная какво да ти кажа. — Тя изпусна една бримка. — Нали вече няма за какво да спорим. И моля те, не ме гледай. Изнервяш ме. Защо не посвириш малко? Или пък нещо друго.
— Говориш така, сякаш си водила доста битки през живота си.
Отказа да го погледне. Да, помисли. Двете с Есмералда бяха водили доста битки — за да спечелят уважение, за да преодолеят трудностите, за да вдъхнат сила на своите мъже.
— Какво плетеш? — попита той, без да сваля поглед от нея. — Зимно бельо ли?
— Правя украшения за елхата. — Пропусна още една бримка. — Украшенията са в Индиана заедно с всичко останало.
А складът там, както любезно й бе напомнено, щеше да струва доста пари. Нямаше представа кога Сам ще успее да уреди въпроса за земята. Напоследък при всяко свое обаждане получаваше отговор, че нещата още не са се оправили.
— Коя е Есмералда?
— Жената, която ме отгледа. — Не желаеше да му разказва за нея. Не й се вярваше той да прояви повече разбиране по отношение на Есмералда и Франки, отколкото бе проявил към Нелс. — Ти защо не обичаш Коледа? — Започна да плете с бясна скорост. — Заради универсалния магазин ли? Знам, че си собственик на магазин. Господин Смол ми каза.
— Изикиъл Смол ли? — Бен се изсмя. — Още ли е тук това старо кречетало? Всъщност да, магазинът е една от причините. Превръща се в истинска лудница преди всяка Коледа. Сградата е единайсететажна. Десет етажа за магазина и мансарда за мен. Знаеш ли какво е да имаш под себе си десет етажа, претъпкани с коледни стоки? Започваш да сънуваш кошмари.
— Заради касите, които всеки път пеят „Джингъл Белс“ ли? Би трябвало да ти харесва. А също и на останалите акционери.
Той нетърпеливо изсумтя и Перди крадешком го погледна. Изглеждаше разстроен.
— На акционерите наистина им харесва. Повечето от тях са ми роднини, за съжаление. Харесва им да гледат как коледните им чорапи се пълнят с коледни приходи, докато аз се опитвам да управлявам цирк с десет ринга. Напиращи купувачи, мърморещи управители, изкуфели чиновници и тройна охрана заради радостните банди от празнични крадци, джебчии, та дори и ексхибиционисти. Господи!
— Ексхибиционисти ли? — невярващо попита Перди.
— Аха — кисело отвърна той. — Ексхибиционисти. Има един, когото наричаме Крис Крингъл. Всяка година успява да се вмъкне в дамската тоалетна, да притисне в ъгъла поне няколко жени, да разтвори палтото, да си свали гащите и да изреве: „Хо, хо, хо, дамички! Вижте какво ви е донесъл Дядо Коледа!“.
— Това е ужасно! — Перди едва сдържаше смеха си.
— Смешно ли ти е? Няма да ти е толкова весело, ако ти се беше налагало да се боричкаш с него, докато тича през женските щандове.
— И ти го направи?
— Случайно минавах оттам. Скромно ще добавя, че също така случайно бях полузащитник във футболния отбор на Йейл.
— Без съмнение в един от най-успешните сезони.
— Не. Най-лошият сезон в цялата история на училището. Пък и ексхибиционистът не беше толкова труден за хващане. Панталоните му непрекъснато се смъкваха.
— Не можеш да твърдиш, че е отегчително — усмихна се Перди.
— О, не. Не може да се каже, че е отегчително. „Тойнбийз“ е лъскав и снобски магазин, но по това време на годината определено не е скучен.
— Разкажи ми още. — Усещаше, че той мрази коледната лудост, от която биваше обхванат този огромен магазин, но изглежда бе успял някак да я приеме. Не беше човек, който би отстъпил пред предизвикателство.
Той сви рамене и с пренебрежение й заразказва за сцените на изнервените аранжьорки, за побеснелите инженери, които се опитват да поддържат в изправност претоварените ескалатори и за светлинната украса, изгоряла едновременно на две хиляди коледни дървета. Разказа й също за дядомразовците, изпохапани и подмокрени от изплашени деца, за изгубените деца, за маниака, който се обажда по телефона и сипе бомбени заплахи.
Перди реши, че това наистина не е най-подходящият начин за прекарване на празниците.
— И винаги има няколко истерични припадъка. Плюс нещастните случаи. И хората, на които им прилошава. И по един злополучен инфаркт — заключи той.
— Инфаркт ли? — Тя го погледна. Тонът му се бе променил, вече не беше подигравателен.
— Тълпите. Блъсканицата. Горещината. О, да, поне два инфаркта. Но, изглежда, винаги само един свършва зле. През десетте години, прекарани в „Тойнбийз“, успях да спася няколко души. Но миналата година изгубих един човек. Мъжът припадна точно на щанда за коледни украшения. Стигнах при него много преди линейката. Опитах всичко, включително масаж на сърцето. Безуспешно. Когато линейката най-после пристигна, вече знаех, че съм го изгубил. Винаги е ужасно да изгубиш пациент. Може би това е една от причините за тазгодишното ми бягство.
— Не разбирам — намръщи се Перди и спря да плете. — Как така си изгубил пациент? Говориш като лекар.
— Бях лекар. Почти — погледна я той някак разсеяно.
— Но…
— Не. Това е дълга история, за която не ми се говори. — Стана и се загледа през прозореца.
Лекар, помисли си тя и го огледа. Бил е лекар? Защо тогава се занимава с магазини? Отново се запита защо той е тук, защо бе решил, че желае точно тази къща, защо толкова често се вглеждаше в планината.
— Да сменим темата, Перди. А можеш и да се преоблечеш, бих искал да се поразходим. Струва ми се, че скоро ще завали и известно време няма да имаме подобна възможност.
Без да възрази, тя прибра плетката в торбичката. Но не стана. Наблюдаваше го как отново стои, загледан в планината, сякаш в нея се криеше някаква тайна, която би му се разкрила, ако се взираше достатъчно дълго и внимателно.
— Бен? — Гласът й бе по-нежен от обикновено. — Защо пожела точно тази къща? Моята къща?
— Много просто — отвърна той след кратко мълчание. — Заради гледката. Някога прекарвах доста време в тази планина. Заедно с чичо ми. Чичо Бен. Уважаваният от всички градски лекар. Исках да стана като него, когато порасна. По онова време бях чудесен човек, Перди. — Той цинично вдигна вежди. — Ако искаш, вярвай. Дори бях щастлив. Върнах се, за да опозная отново тази планина, да се опитам да осъзная всичко, което се случи оттогава. Защото вече не съм добър човек. Сама се убеди в това. Никак не съм добър.
За момент погледите им се срещнаха. После тя нервно се изправи и отиде да се преоблече.
Какво ли му се бе случило? Какво се криеше зад тези студени и непроницаеми черни очи? Дали и той като нея прикриваше чувствата си? А може би дори много по-ревностно от нея?