Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Thousand Roses, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране
Desi_Zh (2008)
Корекция и форматиране
ganinka (2014)

Издание:

Бетани Кембъл. Хиляди рози

ИК „Арлекин-България“, София, 1994

Редактор: Ирина Димитрова

ISBN: 954-11-0178-X

История

  1. — Добавяне

Осма глава

През останалата част от деня Бен се държа като истински джентълмен, а вечерта я закара до кафенето и въпреки протестите й, заяви, че ще дойде да я вземе след работа. Държеше се изключително мило с нея и Перди започна да се безпокои, защото това й харесваше.

Никой от досегашните й ухажори не се бе държал по такъв начин. А може би проблемът се състоеше в това, че никога не бе срещала мъж, с когото да не може да излезе наглава. Бе сгоден, но искаше да живее с нея. Желаеше я, но бе приел отказа й изключително хладнокръвно. Не, наистина не можеше да го разбере.

Кафенето беше препълнено и Перди скоро забрави за грижите си, но по-късно се улови, че отново мисли за Бен. Нима наистина се бе влюбила?

Любов ли? — смъмри я разумът й. — Дори не си помисляй за тази дума в мое присъствие! Много добре знам какво искаш, лисицо! Желаеш го, това е всичко. Между вас двамата любовта е невъзможна. Любов, няма що!

Внезапно Перди се опомни. Разумът й сигурно беше прав. Как бе възможно да е влюбена в Бен Скуайърс? По гърба й премина тръпка. Почувства се развеселена и леко замаяна. Точно така, обичаше го. Много добре знаеше това.

Стоя в един бар в Манчестър, щата Ню Хампшир, облечена в смешно червено костюмче, мина й през ума. Държа поднос с няколко чаши мартини и приказвам сама със себе си. Влюбила съм се в един джентълмен, който не е никакъв джентълмен. Той принадлежи на друга. Трябва да отида на психиатър. Как можа да се случи всичко това?

Почувства се благодарна, когато шумът в бара стана толкова силен, че вече не можеше да мисли за каквото и да било. Заведението беше препълнено, а възгласите заглушаваха дори пианото. Забеляза, че Карин, другата сервитьорка, има неприятности на една от масите. Един от мъжете я сграбчи и тя едва успя да се откопчи, почти разплакана. Карин беше чувствително момиче и трудно се оправяше в подобни ситуации. Управителят помоли Перди да поеме нейните маси. Тя вече си бе създала репутация на момиче, което не се впечатлява от подобни грубияни.

— Я виж какво ми е донесъл Дядо Коледа — възкликна същият мъж, когато Перди дойде да сервира на масата му.

Тя го огледа. Не й харесваше. Беше едър, както и повечето от приятелите му. Всички носеха черни кожени якета. Имаше бирено коремче, а дългата си мазна коса носеше на опашка. Мъжът облиза месестите си устни.

— Аха, ето я тази с краката. Тия крака май ти стигат чак до шията, а, сладурче? Я кажи колко точно са високи?

— Два пъти по-високи от коефициента ти за интелигентност. — Тя плесна протегнатата към бедрото й ръка.

Приятелите му се разхилиха, но той остана сериозен. Докато се отдалечаваше от масата, Перди усети гневния му поглед. Надяваше се, че го е преценила добре и че не е от подлеците… Може би не трябваше да бъде толкова рязка с него. Опита се да не мисли за това.

Скоро барът се препълни и поръчките заваляха като дъжд. Въпреки напрежението, с облекчение забеляза, че повечето от приятелите на грубияна с черното яке си тръгнаха. Но той бе останал.

— Дай още едно — викна й, докато минаваше покрай масата му. Тя не му обърна внимание, но на връщане той я сграбчи за ръката. — И престани да се правиш на толкова важна. Че ще съжаляваш!

— Вече си изпил достатъчно, приятел. — Перди спокойно го изгледа. — А законът гласи, че щом е така, аз вече не съм задължена да изпълнявам поръчките ти.

— Че кой ще ме спре, сладурано? — Той стисна ръката й. — Ти ли? Искаш да се поборим ли? Много ми харесва, когато се борят, да знаеш! Особено когато са хубавици като теб. Хайде, направи ми нещо, кукличке. Давай! Хайде, сладурано! — С изненадващо бързо движение той я сграбчи и я сложи в скута си. — Давай, бори се!

— Сам си го изпроси — спокойно рече тя. Внезапно стовари челото си върху ключицата му, точно както я бе учил господин Ким преди години.

Той изрева и яростно изруга. Перди се измъкна от ръцете му и се втурна към управителя, който даде знак на Мус, бияча на заведението. Мус, заедно с най-едрият от барманите, изпрати мъжа до вратата.

Грубиянът не се съпротивляваше, но на излизане хвърли гневен поглед към Перди, която се сви зад бара, обзета от неприятно предчувствие. Този човек беше страхливец, а страхливците винаги бяха най-опасни.

Излезе от убежището си и се сблъска с някакъв висок мъж. Беше Бен, а изражението му изобщо не можеше да се нарече джентълменско.

— Пристигнах точно навреме, за да стана свидетел на малка драма — кисело рече той и постави ръце на раменете й. — По колко пъти на ден някоя такава горила се нахвърля върху ти?

— Този е първият — несигурно отвърна Перди. — Просто не разбира от дума, за разлика от останалите.

— По дяволите! Ти добре ли си?

— Разбира се, че съм добре — каза, смутена от близостта му. — Свикнала съм с тези неща. А ти какво правиш тук? Още не е дошло време за затваряне.

— Свикнала, така ли? Господи, какъв живот си водила досега?

— Очевидно доста различен от твоя.

— Очевидно. — Махна ръцете си от раменете й, а Перди се почувства така, сякаш е спуснал стена помежду им. — Дойдох по-рано, защото ми се искаше да пийна нещо.

За момент остана загледан в нея, а после отиде до бара и седна. През следващия час остана на едно уиски със сода, а Перди чувстваше погледа му при всяко свое движение. Усещаше, че е ядосан. Не заради инцидента с пияния. А и не бе дошъл само за да пийне. В къщата имаше много по-добри напитки.

В края на работното време Перди все още се чудеше защо ли е дошъл тук и защо я бе наблюдавал толкова внимателно. Докато се преобличаше, благодари на Бога, че тази нощ няма да спи в едно легло с Бен. Чувстваше се твърде уязвима, за да бъде сигурна в себе си.

Когато се върна в предната част на заведението, той не беше там.

— Приятелят ти отиде да си вземе колата — посрещна я Карин. — Паркирал е в някаква пряка наблизо. Каза да го чакаш тук. Перди, страхотен е! Къде го намери?

Перди се усмихна загадъчно. Как би могла да й обясни, че нито й е приятел, нито го е намерила?

След няколко минути Карин си тръгна, а малко по-късно и Перди излезе навън, за да подиша чист въздух.

Внезапно от сянката на един вход на празната улица се появи тъмна фигура, която се втурна към нея. Беше пияницата, когото бе ударила в бара.

— Хайде, сладурче. Ще се повозим малко. Искам да видя колко са дълги тия крака.

Той се опита да я хване и Перди видя как нещо проблесна в ръката му. Сръчно се изплъзна, но една от капсите на якето му я одраска по бузата. Бе се озовал между нея и входа на заведението, така че тя се отдръпна към светлината на уличната лампа. Едната си ръка изнесе напред, а с другата хвана тежката си чанта. Здравенякът с несигурна крачка пристъпи към нея.

— Още искаш да се боричкаш, а? Браво! Нали ти казах, харесва ми, когато се бият. Но когато приключа с теб, вече няма да ти е до бой.

На улицата се появи кола. Здравенякът се загледа в нея, а Перди се зачуди дали да избяга, или да остане на мястото си.

Внезапно колата спря до бордюра и отвътре изскочи Бен.

— Внимавай! — извика Перди.

Но той дори не я погледна. Хвърли се към нападателя й, удари го в корема, светкавично се отдръпна и с прецизен ъперкът уцели челюстта му. Пияницата изстена и се свлече до стената.

— Надявам се, няма да ми се разсърдиш, че този път ролята на бияча поех аз. — Бен разтри ръката си.

— Удари го пак! — Перди изтича до него и вдигна тежката си чанта.

— Стига! — Бен я хвана за ръката. — Вече е в безсъзнание. Ще остане така още поне петнайсет минути. Ранена си. Той ли те поряза?

Бен свали ръкавицата си и докосна бузата й. Кокалчетата му вече бяха започнали да отичат.

— Ти също си ранен. — Тя притисна пръстите му към бузата си.

— О! Недей. Цялата трепериш. — Притисна я към себе си и я целуна по челото. — Не се притеснявай, ще доживея отново да свиря Чайковски. Хайде, влизай в колата. Сигурна ли си, че си добре — попита я вече вътре.

— Да… Да. — Все още разтреперана, тя вдигна лице към неговото.

Целувката му беше дълга и обсебваща, нежна и страстна. Ръката му се вмъкна под якето й, погали я по гърба, а после спря на гърдата й.

— Още ли си тук? — попита той. — Тук и в съзнание?

— Да, тук съм. — Тя се притисна към него.

— Перди — каза той, след като отново я целуна, — не ти ли прави впечатление, че внезапно почувствахме силно привличане един към друг?

— Да — прошепна тя и го целуна по брадичката.

Той я притисна към себе си.

— А знаеше ли, че има нож? — Лицето му стана угрижено.

Тя кимна. Искаше й се да я целуне отново.

— Защо тогава стоеше там? Защо не опита да избягаш? Да викаш? Да спреш колата, когато видя, че приближава! И защо, по дяволите, излезе, след като казах да ме чакаш вътре?

— Имах нужда от глътка въздух. А останах, защото се мъчех да реша дали да избягам, или не. Когато ти се появи, аз… Аз още размишлявах.

— Размишляваше?! — слисано повтори той. — О, Перди. Ти си най-невъзможното създание, което съм срещал. И ме караш да забравя, че съм ти изключително ядосан. — Перди мълчеше. — Остани тук и не отключвай вратите. Отивам да завлека нашия приятел в бара и да извикам полицията. После ще трябва да поговорим. Трябва да ти кажа някои неща.

 

 

Час и половина по-късно двамата седяха в един денонощен магазин за понички.

— Какво правим тук? — отпаднало попита Перди. — Не стига, че толкова киснахме в полицията… Вече е почти три часът сутринта. Искам да спя!

— Казах ти, че трябва да поговорим. За мен тази вечер също не беше съвсем обичайна, като се започне от уличния бой и се завърши с разпита в полицията и намръщения детектив. Следователно, като всеки нормален, попаднал в стресова ситуация янки, аз се нуждая от поничка.

Перди се намръщи. Искаше й се Бен да се държи както тогава на улицата, да й покаже, че не му е безразлична. Но той отново бе станал студен и резервиран.

— Трябва да хапнеш нещо — каза й. — Още една причина да сме тук е намерението ми да ти кажа някои неприятни неща, а искам да се държиш прилично.

Перди почувства как познатият гняв започва да се надига.

— Тази вечер, докато ти беше на работа, аз прегледах документите ти. Всичките. Договорите за къщата и за новия бизнес в Кловърдейл. Чековата ти книжка. Всички те удобно лежаха върху скрина ти.

— Какво си направил?! — Тя усети как й става горещо. — Но ти нямат пра…

— Замълчи! — Ръката й веднага се сви в юмрук, но той я покри с дланта си. — Казах, че това, което ще чуеш, няма да ти бъде приятно. — Бен стисна зъби и продължи: — Загазила си. Имаш големи финансови неприятности. Ако ме изслушаш, може и да се отървеш. Така че поне веднъж се опитай да не ми противоречиш.

Ръката, стиснала юмрука й, беше желязна като погледа му.

— Какво притежаваш, освен къщата и мебелите в Кловърдейл? Като изключим фургона и скъпите дрехи.

Тя гневно го погледна.

— Отговори ми!

— Една много хубава шевна машина — вирна нос тя. — А дрехите ми не са скъпи. Правила съм ги сама.

— Чудесно, моя висока, красива манекенке, но имаш ли представа в какво ужасно състояние се намират финансите ти?

— Разбира се. — Тя тръсна глава. — Нали сто пъти ти казах, че не мога да си позволя тази бъркотия със земите. Казах ти!

— И наистина не можеше да си позволиш да се изнесеш, нали? — Бен невярващо я гледаше. — Аз си мислех, че си правиш шегички с мен. А не е било така, нали?

Със свободната си ръка тя удари по масата. Той побърза да хване и нея.

— Обясни ми само едно — тихо продължи той. — Скъпата гривна. Тя ме насочи по погрешен път още в началото.

— Каква гривна? За какво говориш?

— Тази със змията. Непрекъснато я носиш.

— Та тя не струва нищо! Есмералда я намери в една кутия, която купихме на някаква разпродажба. Запази я, защото беше необикновена.

— Перди, това нещо е от истинско злато. Сигурно струва не по-малко от хиляда долара. Истинска антика. И ти се опитваш да ми кажеш, че дори не си знаела това? Как можех да повярвам, че си бедна, при положение че се обличаш по такъв начин и носиш подобни бижута по себе си?

— А пък аз откъде да знам как изглежда истинското злато? — почти проплака тя. Бе притиснал пръстите й така силно, че й причиняваше болка. — Запазих я, защото беше на Есмералда. Пусни ме!

— Не ти повярвах — продължи той, без да я пуска, — до момента, в който видях къде работиш. Мислех, че ядеш боклуци само защото предпочиташ такава храна, а не защото си притисната до стената. После намерих документите. — Внезапно дръпна ръцете си от нейните, бръкна в джоба на шлифера си и извади снопче хартия. — Това е офертата за бизнес в Кловърдейл, която си подписала. Чела ли си я изобщо? Подписала си, че ще купиш всичко „както е“. — Хвърли снопчето на масата. — Това означава, че хората, които ти продават, не носят никаква, ама никаква отговорност. Говорих със Сам Пъкит. Перди, ти дори не си виждала това място. Как си могла да постъпиш толкова глупаво?

— Не е твоя работа, нито на Сам Пъкит. — Тя натика документите в чантата си. — А той не е трябвало да ти казва нищо за мен. И двамата сте непочтени.

— Когато видях тази пародия на договор, отидох право при него. Изкопчвал съм много по-важна информация от много по-твърди хора, скъпа. Не се съмнявай в това. — Бен отпи от кафето си. — Каза, че идеята за този бизнес, който никога не си виждала, в град, който не познаваш, не ти излиза от главата. И си подписала всичко. Дори не знаеш какво си купила! Възможно е магазинът отдавна да е фалирал. Възможно е сградата да се разпада…

— Ако е фалирал, ще го вдигна на крака — преглътна сълзите си Перди. — А ако сградата се разпада, ще я оправя. Ако имам нужда от повече пари, ще продам гривната. Хиляда долара са много пари. А в Кловърдейл отивам, защото там е моят дом. Досега никъде не съм се чувствала като у дома си, но там ще бъда на мястото си. Чувствам го!

— Хиляда долара не са много пари. — Бен сграбчи китката й. — Един нов бизнес ще ги схруска, без да усетиш. Перди, не можеш да купиш магазин заради чувствата си. Чувствата могат да те накарат да се влюбиш или да свършиш някоя глупост, но не и да купиш магазин. Ти някога опитвала ли си се да ръководиш бизнес?

Тя отмести поглед към дългата редица понички, които сякаш я гледаха.

— Отговори ми! Или така ще те оплета с юридически проблеми, че никога няма да се измъкнеш оттук. Кажи ми истината, защото иначе ще те омотая както паяк муха. Ръководила ли си някакъв бизнес?

— Не. Никога. — Тя отново погледна поничките. Те спокойно отвърнаха на погледа й.

— Как тогава си стигнала до това положение? Как си попаднала в Ню Хампшир с една къща и нищо друго? Откъде идваш? Какво си направила?

— Къщата ми бе оставена от жената, която ме отгледа. Есмералда. Вече ти казах за това. Както и малко пари. Повечето отидоха за погребението на баща ми. Преди това се грижех за него.

— Къде? — Гласът му се забиваше в нея като скалпел.

— Къде ли не. Пътувахме. Из западните и южните щати. Той беше болен и наплашен. Пътуването му помагаше. — Усещаше как погледът му прогаря очите й.

— А кои са тези хора? — Той хвърли един стар плик на масата.

Тя гневно го погледна. Пликът беше пълен със снимки, които бе намерила при разчистването на чекмеджетата на Есмералда. Бен нямаше право да ги гледа! Той изсипа съдържанието на плика върху масата.

— Кои са те? Този… този глупав Адонис със смешната пелерина.

Перди през сълзи погледна старата снимка. Беше Нелс, в дните на своята слава, облечен като Черния викинг.

— Това е баща ми. И изобщо не беше глупав!

— А кое е това… това създание? — Гласът му бе изпълнен с горчивина. Перди премести поглед върху следващата фотография.

— Пак баща ми. По-късно… Претърпя катастрофа. Получи тежки обгаряния.

— Господи, Перди — невярващо каза Бен. — Господи… Това ли е човекът, за когото си се грижила?

Тя огледа снимката със замъглен поглед. Красивото някога лице на Нелс бе обезобразено. За очите на непознатите изглеждаше като чудовище — знаеше го прекалено добре. Но тя го бе обичала още повече заради страданията, през които бе преминал. И с всички сили се бе борила да го защити от хорската злоба и презрение.

— А тези кои са? И това смешно хлапе?

— Смешното хлапе съм аз — процеди Перди. — А това са Франки и Есмералда. Те ми бяха като родители.

Погледна снимката. Франки се смееше, протегнал към фотоапарата огромната си пура. Есмералда хитро се усмихваше, а зелените й очи игриво блестяха. Изглеждаше много красива.

Имаше още снимки, заснети, когато Перди вече е била по-голяма. Едно от моделиерските й творения. Една смешна снимка, на която бе направила ключ на Ужасния Хюго, и друга, на която дребничкият и мускулест господин Ким я бе подхвърлил във въздуха.

— И какво? — попита Бен, докато тя разглеждаше снимките. — Нима си израснала в този проклет цирк?

Този път наистина я заболя. Вдигна изпълнен с омраза поглед. Бе се подиграл с хората, които тя обичаше повече от всичко на света, хора, към които животът не се бе отнесъл никак любезно.

— Да! — просъска тя. — В цирка! Заедно с останалите уроди. Не всеки има синя кръв… копеле такова!

Той безстрастно огледа снимките и внимателно ги прибра в плика. Подаде й го.

— Съжалявам, Перди. Просто се изненадах. Не исках да прозвучи така.

— Ако си приключил с мен, защо не ме закараш вкъщи? — Тя грабна плика. — И най-добре да не ми се мяркаш повече пред очите! Повдига ми се от теб! Честно.

— Казах, че съжалявам. И наистина е така. Не исках да те обидя. Но още не съм приключил. Казах ти, че Кловърдейл означава неприятности, при това написани с букви по един километър високи. Но аз мога да ти помогна. Имам за теб изключително изгодно предложение.

— Не искам нищо от теб! — Тя гневно го погледна.

— Никога!

— Не си чула предложението.

— Не искам да го чувам.

— Но то е интересно. — Той отпи от кафето. — И взаимноизгодно. — На устните му заигра усмивка. — Бих желал да се погрижа за теб. Бих искал да станеш моя любовница — заяви той така небрежно, сякаш й предлагаше още една чаша кафе.

Перди задъхано скочи на крака. Усети, че я залива вълна от необясними чувства. Започна да го вижда двоен и й се прииска да убие и двата образа. Отвори уста да му каже, че не желае да бъде ничия любовница — а най-малкото пък на сгоден мъж, но не успя да проговори.

Някой й бе отнел гласа. Диво се озърна. Поничките пак я гледаха. Една от тях мигна. После друга. Всички понички в магазина започнаха да й намигат.

Тогава, за първи път в живота си, Перди припадна.