Джоузеф Уомбо
Сянката на койота (18)

17.
Преструвай се и вярвай

— Пако ми каза да дойда да ви взема, момчета — рече Кой Брикман. — Помислил, че ще бъдете тук, след като разбрал от Ани, че сте взели револвер, вероятно за да се браните от койоти. Нощната стрелба в пустинята може да бъде много коварна.

— Кучи син! — процеди Сидни и се надигна от шезлонга, но Ото сложи ръка на рамото му. После изключи видеото.

Кой Брикман се престори, че не е чул какво каза Сидни и попита:

— Гледате „Омагьосаната къща“, а? Това е любимият филм на Хари. Сигурно го е гледал стотина пъти. И аз трябваше да го изгледам няколко пъти, когато Хари беше пиян. Какво се е случило с лицето ти, Блекпул?

Челюстта на Сидни беше подпухнала и бе започнала да става морава. Виждаха се десетина убождания от трънчетата на кактуса.

— Сидни падна — обясни Ото, — аз също. Мястото на градските ченгета не е в пустинята.

— И аз бих ви казал същото — рече Брикман и се вторачи в Сидни с онези немигащи свои сиви очи.

Ото погледна обувките на Кой, но те бяха лъснати и чисти. Не бе имал време да ги лъска. Панталонът на синята му униформа също беше чист. Оределите му кестеняви коси бяха наскоро сресани — всъщност, изглеждаше така, сякаш се готвеше за преглед.

— Защо е разбита вратата? — попита Брикман. — И как влязохте тук? Пако ли ви даде ключ?

— Не се изсилвай, Брикман — рече Сидни — По-полека.

— Какви ги говориш? — Въпросът на Кой съвсем не прозвуча като въпрос. — Пако ми каза, че имате някаква смахната теория, че Хари и аз сме очистили момчето на Уотсън. Искали сте балистична експертиза на оръжията ни.

И в същия миг Брикман уплаши Ото, като извади револвера си от кобура, без да откъсва очи от Сидни. После му го подаде с дръжката напред и каза:

— Внимавай. Зареден е.

— Да ти го начукам — отвърна Сидни и не докосна оръжието.

— Не го ли искаш? Промени ли решението си?

— Случайно да знаеш къде е револверът на Хари Брайт? — попита Ото.

— Разбира се — усмихна се Брикман. — Ето тук.

Той се приближи до гардероба, отвори го и равнодушно каза:

— Няма го… Казвате, че караваната е била отключена?

— Не сме казвали такова нещо — отговори Ото. — Но наистина я намерихме отключена.

— Тогава револверът трябва да е откраднат. Казах на Пако да не държи ключовете на Хари в участъка. Там влизат и излизат твърде много хора. Водопроводчикът идва няколко пъти. Чистачката минава през седмица. Идват да мият прозорците и…

— Нямаш представа кой е оставил вратата отключена, така ли? — прекъсна го Ото.

— Точно така. Изглежда нищо друго не е взето.

И тогава за пръв път Сидни се обърна към Брикман, без да ругае.

— Взето е и още нещо.

— Какво, Блекпул?

— Касета. С песни в изпълнение на Хари Брайт. Едната се казва „Преструвай се и вярвай“.

— Да — рече Кой. — Пако току-що ми каза и за тази история. И Джоунс Голата пушка. Видях го преди малко. Обикаляли сте из пустинята, за да проследите историята на хавайската китара и касетата? Трябваше да попитате мен. Аз купих хавайската китара за рождения ден на Хари, а касетата е у мен. Пускам му я от време на време.

— Пускаш му я? — учуди се Ото.

— Разбира се. Хари обича музиката. Не знам дали сега я чува, но се надявам да е така. Знаете ли какво може да причини на човек един инсулт?

— Може би трябва да видим с очите си — каза Сидни.

Двамата с Брикман се гледаха толкова гневно, че Ото застана между тях и запали цигарата на партньора си.

— Искате да видите Хари Брайт? — попита Кой. — Разбира се. Ще питам Пако дали тази вечер мога да отида до дома за инвалиди. Мисля, че няма да има нищо против. Вероятно желае да останете доволни. Аз също. За да ви изпратим по живо по здраво от нашия малък град.

— Предполагам, че не си бил в Самотния Каньон в деня, когато е била намерена колата на Уотсън — подхвърли Ото.

— Не, за бога! Какво ви накара да си го помислите?

— И предполагам, че не знаеш, че Хари е получил важна информация от Били Хайтауър два дни след това?

— Хари? Не, нищо не ми е казвал за Били Хайтауър.

— Бих искал да задам този въпрос на Хари Брайт — рече Сидни.

— Ами защо не отидеш да го видиш? Можеш да го питаш каквото искаш. А сега, имате ли нещо против, ако вие отговорите на един мой въпрос, момчета?

— Питай — каза Ото.

— Какво ви накара толкова задълбочено да разследвате случая? Това е работа на полицията в Палм Спрингс. Повечето детективи, които познавам, правят всичко възможно да прехвърлят случаите си на друг, а вие искате да го изземете от полицията в Палм Спрингс. Не мога да не се запитам дали Виктор Уотсън не ви е обещал награда от петдесет хиляди долара, ако попаднете на нещо. Така ли е?

— Ти отговаряш хипотетично и аз ще ти отговоря хипотетично — каза Сидни.

— Добре — съгласи се Брикман.

— Хипотетично, дай ми пример за ситуация, при която човек като Хари Брайт би убил момче, намиращо се там, където не би трябвало да бъде. Какво може да е видяло момчето, че да накара едно ченге да го убие?

— Ченге да пие по време на дежурство?

— Не се будалкай с нас, Брикман! — предупреди го Ото. — Вече спечели, така че не се будалкай.

— Какво има да печеля? — Лицето на Кой помръкна. — Единственото, което ми идва наум, е, че вие ще спечелите петдесет бона от татко Уотсън, ако припишете нещо на горкия Хари.

— Добре — каза Ото. — Да се придържаме към хипотезите. Какво може да е видяло момчето в каньона, че да накара Хари Брайт да го очисти?

— Абсолютно нищо.

— Тогава защо е било убито? Предположи нещо, на което Виктор Уотсън ще повярва.

— Искате история за петдесет хиляди долара? Това ли искате? — Кой Брикман седна на канапето, точно срещу Сидни и рече: — Вие ми кажете, нали имате интерес?

— Не, очаквам от теб някаква история — изрече с дрезгав глас Сидни. — История, на която той би повярвал и би платил много пари.

— Е, това вече е нещо друго — каза Брикман, приковавайки Сидни със сивия си поглед. — Въображението ми е богато. Чакайте малко. Какво ще кажете за следното: момчето на Уотсън отива в каньона с ролс-ройса на баща си, вероятно за да купи малко дрога. Ако искате друга причина, нищо не ми идва наум. Не мога да измисля друга причина да е бил там.

— Дотук добре — каза Ото.

— Пътят там горе е коварен. Повечето хора го минават с мотори или с джипове. Завиеш ли в погрешна посока, може да свършиш в подножието на подветрената страна на каньона. Вятърът е ураганен, а пътят — адски тесен. Видиш ли, че си се объркал, имаш възможност да излезеш на заден ход и да обърнеш, но с голям ролс-ройс това би било доста трудно. По-лесно е да се хлъзнеш по ръба на каньона и да паднеш от височина двадесет и пет — тридесет метра върху скалите, в горичката от вечнозелени храсти. Растителността там може да скрие всичко, освен ако наоколо случайно няма някой.

— Дотук Уотсън би повярвал — отбеляза Ото.

— Ами за петдесет бона трябва да измисля нещо достоверно. Какво ще кажете за онова старо ченге, дето се напива там, в каньоните? Ченге, което живее сред снимки на онова, което е загубило. Познаваш ли човек, който е загубил всичко, Блекпул?

— Давай по-нататък — подкани Ото.

— Добре. Ами, може да се предположи, че онова старо ченге, което съвсем наскоро щяло да се пенсионира, е било там и е правело нещо. Напивало се е, свирело е на хавайска китара и е пеело песни като „Преструвай се и вярвай“. Чува някакъв силен трясък. После вижда пламъци. Лумват нагоре във въздуха и стихват, когато вятърът променя посоката си към скалите. Сигурно си е помислил, че е иманяр или планинар с повреден газов котлон. Хвърля хавайската китара, хуква към патрулната кола, грабва пожарогасител и се втурва към пламъците, надявайки се, че никой не е пострадал. Разбира се, четиридесет и девет годишен полицай, зачервен от алкохола и само с осем месеца до инсулта и сърдечния удар, не би бил в много добра форма. Докато си проправи път с фенерчето през скалите и стигне дотам, грохва от умора. И после вижда катастрофиралата кола. Цялата обхваната от пламъци. Отначало му се струва, че чува само воя на вятъра и се приближава колкото е възможно по-близо. Заслушва се и разбира, че не е вятърът. Някой пищи. Хуква към колата, но огънят я е превзел цялата. Пожарогасителят е безполезен. И в същия миг съзира момче, заклещено в колата. Младежът гори от кръста надолу и пламъците пълзят нагоре. Момчето вижда полицая, протяга ръце и започва да пищи като дете за баща си. Но вятърът сменя посоката си и огънят отново обгръща колата. Момчето не спира да пищи и може би лицето му прилича на лицето, което някога полицаят е намерил на земята… Но това е друга история. Както и да е, старият пияница, болното, смахнато пияно ченге изважда револвера си и…

Ото Стрингър осъзна, че е спрял да диша, макар гърдите му да се повдигаха. Погледна партньора си, който се бе вторачил в Брикман.

— Продължавай, Брикман — произнесе Сидни.

— Ами, в името на историята за петдесет бона, нека да кажем, че полицаят изстрелял един, два, три куршума в онова обречено момче. Да кажем, че дори не знаел дали някой от куршумите е улучил момчето, нито дали е умряло. Но поне младежът се отпуснал сред пламъците и престанал да пищи. После, да кажем, че болното, откачено, пияно, старо ченге се завтекло към патрулната си кола, хвърлило вътре пожарогасителя и потеглило, без да мисли за хавайската си китара. Отишло право при едно друго ченге, изкарало го от леглото и му разказало какво се е случило. Да речем, че другото ченге обмислило всичко много спокойно и взело няколко решения. Завело стария алкохолик в дома му, сложило го да си легне и го прикрило с историята, че му е станало лошо и е трябвало да се прибере вкъщи. Да кажем, че приятелят дълго мислил, че на стария пияница му остава съвсем малко до пенсия. И как пияницата ще изкара остатъка от живота си, лишен от достойнство и чест? Да речем, че приятелят дори огледал стаята. Досущ като тази. Видял снимките. Омагьосан дом, в който се преструваш и вярваш. Може би след достатъчно количество алкохол, спомени и болести за стария пияница мястото наистина се превръщало в омагьосана къща. Вероятно приятелят си казал, майната му, този човек е преживял достатъчно.

— Тогава в историята ти за петдесет бона няма убийство! — възкликна Ото, поглеждайки партньора си. — Затова не можа да намериш логика, Сидни. Не е имало убийство!

— Не и в моята история — рече Брикман. — Не знам дали ще се хареса на Уотсън, но не мога да измисля нищо по-правдоподобно. Макар да няма убийство, пак е извършено престъпление, може би умишлено? А вероятно непредумишлено убийство, като се имат предвид обстоятелствата. Ами, след като убийството от състрадание не е разрешено дори на лекарите, старото пияно ченге от моя разказ би имало сериозни неприятности. Доколкото знам, не дават пенсия за убийство от състрадание. Всъщност, обзалагам се, че прокурорът ще каже, че ако не е бил пиян, сигурно е имало и други начини за действие. Затова, ако не го хвърлят в затвора, ще го уволнят, ще загуби пенсията и ще прекара остатъка от живота си, препитавайки се с подаяния и кучешка храна. Ето защо се намесил приятелят. Както и да е, така бих разказал историята. Приятелят почиства и презарежда револвера на пияницата и когато разбира, че хавайската китара я няма, на другия ден се връща в каньона. Оглежда изгорялата кола и вижда две дупки от куршуми на предното стъкло, там където старият пияница не уцелил. Строшава стъклото, надявайки се, че пияницата не е улучил момчето, което е изгоряло като кибритена клечка. Надява се, че смъртта е настъпила вследствие на изгаряне. Но в края на краищата, приятелят никога не е изпитвал състрадание към събратята си. Но старият пияница не изпитва състрадание към себе си и след като изтрезнява, иска да се предаде и да разкаже какво се е случило. Само че сега ролите са разменени. Приятелят вече го е прикрил и унищожил доказателствата за изстрелите. Всъщност, вече е станал съучастник, ако е било извършено престъпление. Затова убеждава пияницата, че сега трябва да мълчат заради приятеля. Така историята приключила. После с техните взаимоотношения станало нещо. Старият пияница, който бил преживял повече от достатъчно сътресения през живота си, изпитвал огромна вина всеки път, когато се замислел за родителите, които не знаели какво се е случило с момчето им. Все си представял обгорялото тяло, оставено там, в каньона, два дни на дивите зверове. И така, може би приятелят, с всичките онези добри намерения, водещи към ада, всъщност увеличил бремето, което вече тегнело на плещите на стария пияница. Това довело до чудовищни главоболия, парализиране на дясната ръка и накрая се озовал в легло, с памперси и течащи от устата лиги като бебе.

Сега вече Кой Брикман не ги гледаше с немигащи очи. Напротив, мигаше често, защото очите му бяха влажни.

— Това е историята, която аз бих разказал за петдесет бона. Ако ги исках толкова много, колкото вие, момчета. Но, разбира се, тази история е само измислица и Уотсън може да реши, че не струва и петдесет цента. Може би не трябва да я разказвате на никого, защото със сигурност ще изглеждате много глупаво, ако се опитате да докажете нещо.

— Не мисля, че изчезналият револвер на Хари Брайт ще се появи отнякъде, нали? — попита Ото и даде на Брикман взетото от участъка оръжие.

— Пустинният вятър не отвява пясъка от револвер толкова лесно колкото от хавайска китара — отговори Кой Брикман, гледайки Сидни Блекпул.

После високият сержант стана и се приближи до видеорекордера. Натисна копчето и включи телевизора.

— Изгледайте филма докрай. Аз ще бъда в участъка с Пако. Можете да повторите пред него тази история за петдесет бона, ако искате, но защо просто не се сбогувате? Още по-добре ще бъде, ако не се сбогувате. Направо се върнете в Холивуд, където ви е мястото.

— Как свършва онази история? — попита Ото. — Имам предвид „Омагьосаната къща“.

— Щастливо — отговори Брикман. — Младите се оженват и вероятно дори имат син, ако искате да си представите какво става после. И тримата може би заживяват щастливо. Предполагам, че така завършват историите, ако започнете да живеете в измислен свят.

— Добре, Брикман — каза Сидни. — Тази вечер ти почти успя да ни убедиш във въображаемата си история. Писна ми от теб, от Патси Брайт, от Хари Брайт и от измисления свят, който е създал тук, в тази каравана. Писна ми от тъжни истории за объркани бащи, загубили децата си и от всичко останало. А сега, край на преструвките. Искам да видя Хари Брайт. С очите си.

— Да вървим. Няма дори да се обаждам на Пако. Той ще прояви разбиране.

— Ще караме след теб — рече Сидни.

— Ако се загубите, домът се намира…

— Знаем къде се намира — прекъсна го Сидни.

 

 

Нямаше опасност да изгубят от поглед патрулната кола на Кой Брикман. Той не превиши нито за миг скоростта по пътя към Индио. Сидни Блекпул палеше цигара от цигара. На Ото Стрингър му се гадеше, но знаеше, че не е от цигарения дим.

— Този случай е боклук, Сидни — каза той, докато пътуваха по магистрала 10. — Не можеш да превърнеш боклука в злато, колкото и да се опитваш. Научих това тук. А ти разбра ли го?

— Мисля, че Хари Брайт може да говори. Или поне да общува по някакъв начин.

— Дори и да е така, аз лично не бих се наел да го обвинявам в убийство. Не искам да хвърлям и Кой Брикман в затвора.

— Аз пък искам някакво решение. Така както предложи Уотсън. Толкова ли е лошо да искаш нещо подобно за себе си?

— Този случай е боклук. Само това знам със сигурност.

 

 

По това време на нощта на паркинга пред дома за инвалиди имаше само няколко коли на посетители. Брикман слезе от патрулната кола и влезе пръв, разменяйки няколко думи с дежурната сестра. Тя кимна и той направи знак на двамата детективи. Отвътре домът не изглеждаше толкова зле. Беше овехтял, но чист. Дежуреше само един лекар. Стаите лесно можеха да минат за мотелски, ако не беше преустройството, при което бяха свързани с коридор.

Стаята беше в дъното на коридора. Частна стая с едно легло. На масата до леглото имаше лампа. И радио с вграден касетофон. Поддържаха живота му със система за интравенозно хранене и кислороден апарат. Ото погледна мъртвешки бледия мъж. Под чаршафа се очертаваха само краката.

— Къде е Хари Брайт? — попита Ото.

— Вгледай се по-отблизо — рече Брикман.

Ото се приближи до леглото. Лицето беше жълто и осеяно със скъсани кръвоносни съдове по носа, бузите и под очите. Торбичките под очите бяха жълто-кафяви като петна от никотин. Косите бяха изтънели, оредели и посивели, а ноктите — мъртвешко жълти. Ръстът от главата до петите беше около метър и деветдесет, а теглото — вероятно петдесет килограма, при това само заради едрия кокал. Бялото на очите му жълтееше, с изключение на ирисите — красиви и сини.

Мъжът се бе вторачил в тавана. Устата му беше отворена. От ъгълчетата течеше слюнка, а очите леко сълзяха. Гледаше, без да мига, като Кой Брикман. Ото се наведе над него и потърси реакция в тези сини очи, но видя само леко потрепване на езика. Брадичката на Хари Брайт беше дълбоко хлътнала.

На всеки няколко секунди завивките потрепваха от ударите на сърцето.

— Този човек трябва да бъде в реанимацията — отбеляза Ото.

— Смятам, че е по-добре да умре тук — каза Брикман. — Мисля, че на Хари тук му харесва.

Без да се приближава до леглото, Сидни попита:

— Той ли е, Ото?

— Да, това е Хари Брайт — отговори Ото. — След като животът се е подиграл жестоко с него.

И после Сидни каза нещо, което стъписа Ото повече от всичко, което бе чул този ден. Блекпул направи три крачки към леглото на умиращия човек и рече:

— Брикман, защо не ми кажеш къде е револверът му? Ако резултатите от балистичната експертиза съвпадат, това е всичко. Можем да приключим разследването, без да споменаваме за теб, нали, Ото? Тържествено обещавам да напиша доклада така, че все едно не си знаел, че Хари Брайт се е напил и е застрелял от милост момчето в катастрофиралата кола. Ще разкажем всичко, както е било и ще го докажем, ако резултатите от балистичната експертиза са положителни. После ще кажа на Виктор Уотсън, че ти заслужаваш наградата, защото си изчислил ъгъла, от който е било стреляно и си ни помогнал. Петдесетте хиляди може да са твои.

Брикман не откъсна очи от лицето на Сидни. Обиколи леглото и погледна под страничната преграда, сетне каза:

— По дяволите, празна е.

— Кое? — попита Сидни.

— Торбичката на катетъра. Исках да я плисна в лицето ти. Заради Хари и мен. — После се обърна към дишащия труп и рече: — По дяволите, Хари, защо не пикаеш, когато трябва?

— Да вървим, Сидни — каза Ото. — Да се прибираме вкъщи.

— Преди да тръгнете, имам нещо, което искахте — каза Брикман.

Натисна копчето на касетофона и сложи касета, която извади от джоба на униформения си панталон. Погледна Хари, докато пускаше записа. Чуха се няколко нестройни акорда, сетне хавайската китара беше настроена. Хари Брайт представи песента.

„Тук е щастливецът Хари Брайт от Джакрабит Роуд, Минерал Спрингс, откъдето бих искал да ви поднеса една прекрасна мелодия, божествен хит! Нарича се «Преструвай се и вярвай». И, госпожи и господа, бих желал да посветя това изпълнение на Патси.“

Ото извърна очи. Не беше в състояние да погледне мъртвешки бледата фигура в леглото, докато Хари Брайт пееше:

„Можем да се преструваме, че те обичам.

Само се преструвай, че ти ме обичаш.

Другите намират утеха в преструвките.

Не можем ли и ние да го правим?“

Сидни Блекпул приличаше на сомнамбул. Положи усилия и се наведе над леглото. Вгледа се изпитателно в живия труп, който още дишаше. Брикман стоеше от другата страна на леглото и го наблюдаваше. Цветът се отдръпна от лицето на Сидни. Вторачи се в красивите сини очи на Хари Брайт. Какво ли търсеше?

„Преструвай се, че устните ни се сливат

измамна целувка, втори път, трети път.

Преструвай се и вярвай, че те обичам,

защото наистина е така!“

Когато песента свърши, Брикман извади касетата, протегна ръка и я пусна в джоба на ризата на Сидни.

— Заповядай. Искаше я толкова много. Вземи я.

— Да тръгваме, Сидни — каза Ото. — Веднага! Да вървим!

Докато излизаха, чуха, че Брикман настрои радиото на станцията от Палм Спрингс, която излъчваше стари мелодии и Фред Астер запя „Закуска в Риц“.

— Хей, това е Фред — каза Брикман на своя приятел. — Вокалите не са толкова добри, колкото на стария Хари Брайт, но не е зле за един професионален танцьор.

Ото хвърли последен поглед и видя, че високото ченге се е навело над Хари и нежно бърше слюнката от волевата хлътнала брадичка на умиращия.

— Светът няма да е същият, когато старият Фред си отиде, нали, Хари? — попита Кой Брикман, докато Фред Астер пееше така, както само той може.